Джина Уилкинс
Гениално хрумване (8)

Осма глава

— Елиът? Елиът, ще ме смачкаш — промърмори Малори със съжаление и се измъкна изпод него много, много по-късно. Ако можеше да диша, щеше с най-голямо удоволствие да си остане на мястото.

Той неохотно се отпусна до нея.

— Извинявай, скъпа. Не помислих за това.

Тя се засмя и се сгуши в прегръдките му.

— Няма нищо и аз съм малко объркана.

— Ти нали не… Не съжаляваш, нали?

Искреното смущение в гласа му я накара да го прегърне силно и да отговори веднага.

— Не, Елиът, не съжалявам. Беше толкова хубаво. Как бих могла да съжалявам?

Той се отпусна и каза простичко:

— Радвам се.

После погали косата й. Клепачите й натежаха. Тъкмо заспиваше, когато чу гласа му отново:

— Малори, наистина ли го мислиш?

— Какво да мисля, Елиът? — попита тя дрезгаво.

— Че ти е било хубаво.

Беше толкова несигурен, толкова уязвим. Сърцето й се сви болезнено.

— Да, наистина.

— И за мен беше така. Никога не съм… изпитвал подобно… — той замълча, явно възмутен от липсата на думи. — Не мога да повярвам, че ми се налага да употребя това изтъркано клише, но само то ми идва наум. Никога не съм се чувствал така, Малори.

Тя се усмихна и го целуна по гърдите.

— Аз също.

— Желая те от първия ден, в който те видях. Знаеше ли това?

Нямаше място за срам.

— Да. Аз също те желаех. Привличането беше взаимно от самото начало.

— Но ти не искаше това да се случи.

— Страхувах се.

— Още ли се страхуваш?

Тя се замисли за секунда.

— Да.

Сега дори се страхуваше повече. Да не го загуби. Да го обича. Знаеше, че е прекалено късно да се защитава. Прекалено късно.

— Знаеш ли, и аз се страхувах.

— От какво? — намръщи се тя.

— Страхувах се, че няма да ти доставя удоволствие, че няма да съм достатъчно страстен за теб.

Точно това не очакваше да чуе. Не можа да сдържи смеха си.

— О, Елиът, идиот такъв — прошепна тя влюбено и нежно погали гърдите му.

— Това означава ли, че си доволна? — попита той прекалено небрежно, за да му повярва, че отговорът й не го интересува.

Тя вдигна глава и се усмихна укорително.

— Елиът, скъпи, погледни ме, моля те! Костите ми се разтопиха, плътта ми е изтощена. Не бих могла да помръдна от леглото, дори завивката да гореше. Това не е ли достатъчно убедително?

Той се засмя и я прегърна.

— Ти правиш невероятни неща с моето самочувствие, Малори Литълфийлд.

Самочувствие, което е било лошо накърнявано през годините, макар и не умишлено. Кой би могъл да повярва, че мъж с репутацията на Елиът е толкова неуверен в себе си?

Тя се намести по-удобно, прехвърли крак върху неговия и усети как мъжът я целуна по косата. Усмихна се сънено, но миг след това се сепна и се запита какво ли си мисли той, как ли възприема случилото се между тях. Дали не изпитваше благодарност към нея, считайки я погрешно за по-дълбоко чувство? А може би нуждата от промяна в живота му е била толкова назряла, че се бе влюбил сляпо в жена, каквато не бе срещал досега. И двете възможности не я зарадваха особено. И благодарността, и сляпата любов бяха нетрайни чувства и щяха да се изпарят бързо, щом се сблъскат с реалността.

Чувствата й към Елиът изобщо не бяха ефимерни. Беше влюбена в него и в любовта си се бе подложила на риск да бъде наранена толкова болезнено, колкото никога досега. Съвсем лекомислено бе допуснала да се влюби в гений и изобщо не беше сигурна, че ще успее да удовлетвори неговите изисквания.

Неволно бе плъзнала ръка по тялото му. Едва тогава установи, че той отново е възбуден. Тревогите й се изпариха като по чудо и тялото й реагира незабавно.

— Елиът? — прошепна тя.

Той простена тихо и се усмихна едва-едва.

— Знаеш какви сме ние учените — погали гърдите й мъжът.

— Какви сте? — попита тя дрезгаво.

— Изпитваме непреодолимо желание да експериментираме. Да проучваме всички променливи величини, да контролираме условията и да откриваме дали същите резултати могат да се постигнат повече от веднъж.

— Това е очарователно — прошепна тя и се плъзна гъвкаво върху него. Обичаше да наблюдава как очите му потъмняват от страст, кожата на скулите му се опъва, а устните стават меки и чувствени. Почуди се дали някога ще се насити на тази гледка. Бедрата й се завъртяха бавно и притиснаха слабините му.

— Една нова поза може ли да бъде включена в този твой експеримент?

— Да — дрезгаво промълви той и сграбчи бедрата й. — Това ще бъде интересна промяна.

— Тогава, позволете ми да ви асистирам в научните изследвания, доктор Фрейзър — изгука тя и го пое в себе си с едно плавно движение. Извиси се над него с ръце на раменете му и се залюля нежно, като контролираше ритъма, докато дишането му стана неравномерно и накъсано, а движенията му — неудържими.

Изведнъж изоставиха играта. Той вдигна глава и пое зърното й с устни. Тялото й се изви назад и косата й се разсипа по голите й рамене. Сякаш бе чакал точно този момент, той я притисна с тяло и дивите му, почти свирепи, тласъци, я накараха да стене от удоволствие.

Изведе я до върха, а сам се овладя, сякаш по чудо. Изчака да утихнат тръпките, разтърсващи тялото й, и отново я поведе към още по-невероятни висини. Напълно подвластна на волята му, Малори го прегръщаше, без да знае дали ще оцелее и без да се тревожи от това. Сетивата й възприемаха единствено преплетените им тела, тежкото болезнено дишане и неутолимата всепоглъщаща страст. А когато експлозията настъпи, младата жена не виждаше нищо, не чуваше нищо, освен името си, произнасяно на пресекулки. Слухът й никога не бе долавял по-красив звук.

— Елиът — простена тя и се притисна към него. — Елиът.

 

 

С последни усилия Елиът изплува още една дължина на басейна. Ръцете му цепеха водата с равномерен неумолим ритъм. Утринният въздух беше хладен, а бистрата вода отразяваше цветовете на изгрева. Къщата зад него беше тиха. Сигурно само той се бе събудил толкова рано. Когато се измъкна от леглото, Малори все още спеше дълбоко. Бе толкова красива, че едва се сдържа да не я събуди, за да се любят отново.

Любов. Думата отекна в съзнанието му заедно със замаха на ръцете му. Тя го съпътстваше неотлъчно цяла сутрин.

Любов. Нещо, което не се поддаваше на анализ, не можеше да се манипулира със смяна на условията и преработка на цифрите. Не можеше да се изучава с хладен интерес, за да се разберат свойствата и последствията й.

Никога не беше обичал жена. Мислеше, че е неспособен да изживее онази любов, възпявана от музиканти и поети. Бе обичал семейството си, сестра си, но тази любов бе винаги вътре в него като нещо познато. Тя не предизвикваше смайване, болка, тревога и лоши предчувствия. Той осъзна колко самонадеян е бил по отношение на любовта на семейството си, как глупаво е вярвал, че тези чувства винаги ще съществуват, без значение колко лошо се държи, колко се затваря в себе си. Как е могъл да бъде толкова коравосърдечен? И какво щеше да прави с тази нова, крехка, непреодолима любов към Малори?

Достигна края на басейна задъхан, отметна коса и опипом потърси хавлията. Някой му я пъхна в ръката. Примига бързо през стичащата се по лицето му вода и видя Сибил, клекнала до басейна, да го наблюдава с усмивка, която изразяваше едновременно любов и любопитство.

— Добра демонстрация. Колко точно дължини изплува?

— Спрях да броя след двайсет — отвърна той, опря длани на мокрия теракот и се измъкна от водата. Седна на перваза с крака, потопени в басейна и избърса главата и лицето си с кърпата. — Защо си станала толкова рано?

Тя придърпа един плажен стол и седна.

— Не можах да спя. Щом те видях тук, реших да се възползвам от случая да поговорим насаме.

— За какво по-точно искаш да говорим?

— За няколко неща — тя отметна мокър кичур от челото му. — Липсваше ми, Елиът.

Той улови ръката й и я целуна бързо. Осъзна, че жестът я изненада. Какъв егоцентрик съм бил, помисли си мъжът и стисна дланта й, преди да я пусне.

— И ти ми липсваше, Сибил.

Тя се засмя и се обърна многозначително към къщата.

— Струва ми се, че си успял добре да се позабавляваш в мое отсъствие.

— Ами, да — призна той и се усмихна широко. — Но и ти не ми разправяй, че през цялото време, докато беше с Джордж, си мислила за брат си.

Сибил поруменя.

— Не точно — тя замълча и после попита тихо: — Защо не си ми казал за нея?

Установи, че не може да я гледа в очите и да я лъже, въпреки че бе приготвил историята отдавна.

— Срещнах я в деня, в който ти замина.

Тя се ококори изненадано.

— Но, аз мислех…

— Че я познавам от няколко месеца. Знам. Аз я помолих да го каже.

— Но защо?

— Исках да се чувстваш свободна да заминеш с Джордж, без да се тревожиш за мен. Сега звучи глупаво, но…

— О, Елиът, изобщо не звучи глупаво. Толкова е мило от твоя страна, че си загрижен за моето щастие. Тъкмо се чудех как да ти кажа, че Джордж ми направи предложение по време на пътешествието и аз приех.

Сега беше негов ред да се изненада.

— Приела си? Още тогава?

Тя кимна.

— Да. Чаках удобен момент, за да ти съобщя. Исках да бъда сигурна, че новината няма да те разстрои. Сега виждам, че и двамата сме били много глупави.

Елиът се засмя и поклати глава. Заговорът му с Малори в края на краищата се оказа ненужен. Джордж бе съумял чудесно да защити каузата си. А Сибил е имала по-голямо доверие във възможностите на брат си да се справи сам, отколкото бе очаквал. Но той не съжаляваше за преживяното с Малори. Как би могъл?

— Кога ще бъде сватбата?

— Скоро. Джордж започва новата си работа след шест седмици. Сигурна съм, че баба ще пожелае сватбата да бъде тук, но първо трябва да си намерим жилище на Хаваи, после да си съберем багажа и да се погрижим за всичко в Далас. Сигурно ще направим сватбата точно преди да заминем за Хаваи.

— Радвам се за теб, Сибил.

Очите й се наляха със сълзи.

— Благодаря ти, Елиът. Между другото, ще бъда много заета през следващите няколко седмици. Мислиш ли, че Малори би продължила да работи като твоя секретарка?

— Смятам, че няма да има нищо против да го обсъдим.

— Тя ми харесва, Елиът.

Той наклони глава.

— Трябва да й го кажеш. Не е убедена, че е така.

Сибил кимна виновно.

— Знам. Не бях много гостоприемна отначало. Изглежда малко ревнувах. Винаги си се обръщал към мен за помощ, а сега изведнъж си толкова независим. Знам, че това е хубаво и за двама ни, но не можах да устоя.

— Разбирам. Тя също. Обясних й колко е трудно да скъсаш със старите навици.

— Чувствата ти към нея са сериозни, нали, Елиът?

Той се втренчи в краката си, изкривени от водата, в която бяха потопени.

— Така мисля.

— Страхуваш ли се?

— Ужасен съм.

— Виж, това е нещо, което напълно разбирам. Случва се и на най-добрите от нас, скъпи братко.

— И на теб ли? — вдигна поглед той.

Трудно му беше да си представи, че неговата експедитивна, винаги уверена в себе си, сестра изпитва същите съмнения и страхове като него.

— Разбира се. Любовта те прави уязвим. Толкова се страхувах да не загубя Джордж, да не направя една-единствена грешка, с която да разруша всичко, постигнато от нас. Дори сега, след като решихме да се оженим и да бъдем заедно до края на живота си, понякога се питам дали ще успея да го направя щастлив.

— Той те обича.

— Знам — каза тя и се усмихна. — Аз също го обичам.

— Как разбра? — попита Елиът неочаквано. — Какво те накара да повярваш, че чувството ти е истинско и трайно.

— О, Елиът, това не се поддава на анализ. Хората се опитват да разберат и да обяснят любовта, откакто свят светува, но е невъзможно. Понякога правят грешки. Мислят, че са влюбени, а всъщност не са, или гледат как любовта им умира по една или друга причина. Някои хора се влюбват много пъти, други само веднъж. Трябва да вярвам, че нашата любов ще трае до края на живота ни, каквито и проблеми да срещнем през годините. Не мога да понеса мисълта, че някой ден тя ще умре.

Смутен от неяснотата на отговора, Елиът размърда крака във водата. Подозираше, че е влюбен в Малори веднъж завинаги. Ами тя? Дали го обичаше? Или само си въобразяваше, че е така? Страхуваше се, че ако тя не отвърне на чувствата му, това би го унищожило.

— По дяволите!

Сибил стисна ръката му.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не. Прекалено ново е за мен. Не знам какво да кажа.

— Тогава искаш ли един съвет от малката си сестричка?

— Приемам всякакви съвети — въздъхна той.

— Ако я обичаш, бори се за това. Ти имаш нужда от любов, но не опитвай да се променяш заради нея. Промените, които предприемаш, трябва да отговарят на твоите собствени нужди и желания. Ако се опитваш да бъдеш някой друг само за да й доставиш удоволствие, и двамата ще бъдете нещастни.

Той я погледна замислено.

— Мислиш, че съм се променил, за да й доставя удоволствие?

— Не. Ти просто си се настроил към новите си нужди. Това е прекрасно. Искам да кажа, че не можеш да се промениш из основи. Винаги ще бъдеш различен. Ако Малори те обича, тя ще разбере. Но ти си способен да я направиш щастлива и да останеш верен на себе си. Никога не се съмнявай в това.

Нима? Той преглътна с усилие и се запита дали една жена, особено такава палавница като Малори, би могла да се научи да живее с неговите ексцентричности. Сибил бе уверена в това, но тя го познаваше цял живот. Не можеше да се довери съвсем на обективността й, когато ставаше дума за нейния любим по-голям брат. Имаше толкова много неща да обмисли, преди връзката му с Малори да продължи.

Той срещна загрижения поглед на сестра си и се усмихна.

— Обичам те, Сибил.

Не можеше дори да си спомни последния път, когато й го бе казал.

— И аз те обичам, Елиът.

Тя се наведе и го целуна, но се отдръпна бързо и умишлено възприе обичайното си поведение.

— Време е за закуска. Трябва да вземеш душ и да се облечеш. Не забравяй, че самолетът ти тръгва на обед. Двамата с Джордж ще ви закараме до летището. Ние ще останем още няколко дни, за да обсъдим подробностите по сватбата с баба. Не си загубил билета си, нали?

— Не, Сибил. Не съм — той посегна и разроши безупречно сресаната й коса. Не бе дръзвал да го стори от години. — Ще се видим на закуска.

 

 

От прозореца на спалнята си Малори наблюдаваше Елиът и сестра му. Разговаряха толкова сериозно. Дали не говореха за нея?

Когато се събуди, тя инстинктивно се обърна да го потърси и разочаровано установи, че няма да има възможността да се събуди в прегръдките му. Защо я беше оставил толкова рано?

Беше класическа сутрин, изпълнена със съмнения и несигурност след страстна нощ. Малори се усмихна мрачно и прокара пръсти през косата си. Видя как Елиът и Сибил се скриха в къщата и се дръпна от прозореца.

Тъкмо отвори вратата на спалнята и Елиът се появи в коридора. Беше направил опит да се изсуши, но беше все още мокър и оставяше стъпки по килима на баба си. Нещо, което явно не го притесняваше. Щом я зърна на вратата, спря.

— О, добро утро.

Предпазливостта му я накара да стисне бравата. Изглеждаше толкова резервиран. Дали не съжаляваше за случилото се? Дали и той не бе разбрал, че двамата нямат основа, за да градят бъдещето си заедно? Това ли беше начинът да й го каже?

— Добро утро, Елиът.

Той запристъпва неспокойно.

— Няма да е лошо да се облека.

Очите й спряха на тесния черен бански костюм. Знаеше точно какво е скрито от нея и преглътна.

— Да, сигурно е така. Скоро ще сервират закуската.

Той кимна.

— Ще се видим долу.

— Добре — успя да се усмихне тя.

Той се поколеба за момент, сякаш искаше да каже още нещо, но просто кимна и изчезна в своята спалня. Стисна очи от болка. Защо не я беше целунал за добро утро? Защо не й се усмихна така, както й се бе усмихвал снощи? Защо се отдръпваше от нея?

Болеше я. Силно.

Без особен ентусиазъм тя си пое дълбоко въздух и тръгна към трапезарията.

Сибил и Джордж обявиха годежа си след закуска за най-голямо удоволствие на фамилията. Поруменяла и грейнала от щастие, Сибил прие прегръдките на дядо си и баба си, както и поздравленията на Малори, по-радушно от преди. Всъщност Сибил се държеше много мило с нея цяла сутрин. Дали разговорът до басейна не бе причина за промяната в поведението й?

Погледна Елиът, който я наблюдаваше с някак тъжна усмивка. Усмихна му се в отговор и тайничко вдигна палец, за да го поздрави с успеха на техния план. Той кимна в знак, че е разбрал и се обърна да поговори с Джордж.

Сигурна беше, че никой друг от семейството не забелязва промяната в поведението на Елиът тази сутрин. Той продължи да се забавлява, включваше Малори в разговорите си и се държеше съвсем непринудено с нея. Само тя би могла да усети, че бе издигнал невидима бариера помежду им. Вероятно дори самият той не допускаше, че тя я усеща. Болеше я, но бе решила никой, дори самият Елиът, да не разбере. Затова се усмихваше, бъбреше, смееше се и дори флиртуваше игриво с него както през целия уикенд. А вътре в себе си плачеше тихо.

Той знаеше, разбира се. Елиът усещаше настроенията на Малори не по-зле, отколкото тя неговите. Зад смеха й забеляза болката и смущението. Съзнаваше напълно, че той е причинил това объркване. Искаше да я прегърне и да й обясни, че обикновено се затваря в себе си, когато е изправен пред проблем, който не знае как да разреши. Но не го направи. Какво би могъл да й каже? Че я обича, но не е сигурен, че може да я направи щастлива? Че не може да се довери на чувствата й, след като го познава едва от три седмици?

Трябваше да тръгнат скоро след закуска. Елиът наблюдаваше как Малори се сбогува с баба му. Прегръдката им беше трогателна. После тя се обърна към Гайлс, който — както Елиът бе предсказал — отдавна бе пленен от нейния чар, и смело го целуна по бузата. За пръв път в живота си Елиът видя дядо си да се изчервява. Той поклати глава в тиха почуда и се запита дали наистина не съществуват вещици. Тя дори си извоюва усмивка и намигване от Келог, с когото явно бяха станали приятели за цял живот. Нима беше странно, че Елиът не бе могъл да й устои от самото начало?

Сибил и Джордж ги закараха до летището. Сибил бърбореше непрекъснато по пътя и запозна Малори с всички подробности на работата, която напускаше. Малори любезно изслуша инструкциите й, като от време на време задаваше въпроси.

— Ще се видим в Далас, разбира се — уведоми ги Сибил на раздяла. — Ще бъдем там след две седмици, за да си съберем багажа.

— Сега ще бъдеш много заета — предположи Малори. — Обади ми се, ако мога да ти помогна с нещо.

Сибил кимна трогната.

— Много мило от твоя страна. Ще дойдеш на сватбата, нали, Малори?

Елиът срещна погледа й. Разбира се, той искаше да бъдат заедно на сватбата на сестра му след шест седмици. Надяваше се, че няма да й е омръзнал дотогава. Опита да потисне внезапното усещане, за празнота, успя да се усмихне и да отговори вместо нея.

— Ще направя всичко възможно, за да я доведа.

Явно доволна от отговора, Сибил целуна брат си по бузата и сърдечно се сбогува с Малори.

— Казал си й за нас, нали? — попита Малори веднага щом самолетът се откъсна от пистата. — Че не сме… Че всъщност сме само приятели — обясни тя неловко, когато той въпросително повдигна вежда.

Той кимна.

— Омръзна ми да се преструвам — отвърна, без да предвиди как биха могли да прозвучат думите му.

Очите й се разшириха, после клепачите бавно се спуснаха. Веднага усети, че я е наранил. По дяволите! Не го направи нарочно. Сам не знаеше защо се държеше така идиотски днес, но за нищо на света не можеше да се отпусне.

Не беше подходящ за нея. Тя имаше нужда от човек, който би й показал чувствата си по-добре, който поне би могъл да разбере своите собствени чувства. Елиът се чувстваше неловко, смутен и объркан. Той дори не знаеше как да й каже какво означава тя за него, какво означаваше миналата нощ за него.

Той преглътна и отпусна глава на облегалката. Затвори очи и се престори, че спи до края на полета с надеждата Малори да отдаде мълчанието му на умората от бурната нощ. Припомни си прекрасните мигове и накрая бе принуден да си наложи да пропъди виденията, преди да е поставил в неудобно положение и двамата. Желаеше я отново толкова силно, че ръцете му се разтрепериха и сам не знаеше какво да стори.