Джина Уилкинс
Гениално хрумване (5)

Пета глава

Малори се мръщеше и суетеше, докато се обличаше за работа в понеделник сутринта. Не се бе виждала с Елиът от петък вечерта, нито бяха говорили по телефона. Тогава я остави пред нейната къща дори без целувка за лека нощ. Не че му бе дала възможност да направи нещо друго. Смутена и разстроена от нетактичните закачки на Синди, тя бе странно мълчалива по пътя към дома. Той също бе потънал в собствените си мисли с неразгадаемо изражение.

Бе прекарал ужасно на партито. Дали обвиняваше Малори за това? Дали вече не съжаляваше за тяхната уговорка и за това, че изобщо бе споменал семейните си проблеми? Или бе заинтригуван от нахалната Синди и кроеше планове как да се възползва от нейното явно предложение?

— Да й направи демонстрация. Как не! — гневно измърмори Малори, докато разресваше току-що измитата си коса.

После се намръщи отново, като си спомни самонадеяния му отговор. „Ако имаш късмет.“ Стои там като пън цяла вечер и изведнъж се превръща в умел флиртаджия точно когато си тръгваме. Сега Синди ще направи всичко възможно да си уреди среща с него. Сигурно ще реши, че би могла точно тя да го измъкне от черупката му.

Усети, че си мърмори пред огледалото, въздъхна възмутено, остави четката и събра косата си в обичайната конска опашка.

Елиът й липсваше през изминалите два дни. В неделя вечерта се въртеше около телефона с надеждата, че ще й се обади. Чудеше се дали да не набере номера му, просто за да си поговори с него. Слисано установи колко й беше приятно да бъдат заедно през изминалите няколко седмици и колко се бяха засилили чувствата й. Нищо няма да излезе, каза си тя тогава и сега потвърди решението си. Просто нищо нямаше да излезе.

Беше време да се отдръпне и да се държи на разстояние, преди да е хлътнала съвсем по него. Щеше да бъде вежлива, хладна и изпълнителна, но щеше да устоява на притегателната му сила. Никакви целувки, никакви среднощни фантазии.

И може би щом се върнат от Чикаго, ще е по-добре да си потърси друга работа.

 

 

— Добро утро, Малори.

Тя кимна в отговор на вежливия му поздрав. Бе пристигнал късно в офиса, след като бе прекарал по-голямата част от сутринта в университета.

— Добро утро, Елиът.

— Някакви съобщения?

Тя протегна ръка към купчина розови листчета.

— Да, няколко. Искаш ли да ги прегледаме заедно?

Той поклати глава, като избягваше погледа й.

— Не, ще се справя сам. Благодаря ти. Ако… Ако имаш нужда от нещо, ще бъда в кабинета си.

Днес не е в „ямата“, отбеляза тя със свито гърло.

— Добре.

Телефонът на бюрото й иззвъня и тя посегна към него. Когато свърши разговора с обнадеждения брокер, Елиът вече бе потънал в дълбините на кабинета си.

Вратата му беше още затворена в края обедната почивка. Малори застана пред нея, тъжно замислена, после решително закрачи към бюрото си и се захвана за работа. Той се появи час по-късно пак с напълно безизразно лице, от което сърцето й се свиваше.

— Имаш ли нужда от нещо, Елиът?

— Папката „Холистър“ — отвърна той тихо. — Да си я виждала случайно?

— Да. Ще ти я дам.

Намери я бързо и му я подаде, вперила поглед във врата му, като внимаваше да не го докосне.

— Благодаря ти.

— Няма защо.

— Аз… ще бъда в кабинета си.

— Добре.

Тя се върна на стола си със свито гърло и някак странно парещи очи.

Измина още един час, преди да заговорят отново, и то по интеркома.

— Елиът, доктор Карлсън е на телефона. Ще приемеш ли разговора?

— Да, разбира се. Благодаря ти.

— Няма защо.

Думите сякаш заседнаха на гърлото й, което се бе свило още повече. Усети как преглъща сълзите си, като се обърна към клавиатурата на компютъра.

След час вече знаеше, че все нещо трябва да се направи. Налага се да разбере дали той съжалява, че са се срещнали.

В този момент Елиът излезе с решителна крачка от офиса си и двамата почти се сблъскаха в коридора.

— Елиът, аз…

— Малори, аз…

Двамата се погледнаха втренчено.

— Давай — подкани я той.

Смелостта я изостави изведнъж.

— Не, ти пръв — настоя тя неуверено.

Той упорито поклати глава.

— Мога да почакам. Какъв е проблемът?

Двамата бяха толкова учтиви, че й се прииска да изругае. Готова да заплаче само преди минути, сега тя изпита непреодолимо желание да се изсмее. Преглътна с усилие, но не успя да потисне кикота си.

Елиът се намръщи.

— Ти се смееш — обвини я той, сякаш тя не го съзнаваше.

Сериозният му тон я разсмя още повече.

— Извинявай — задъха се тя с ръка на корема. — Просто… — гласът й секна от следващия пристъп на кикот.

Елиът издаде странен сподавен звук и също избухна в смях, облегнат на стената.

— Знам защо се смееш — заяви той, когато възвърна дар слово. — И двамата се държим като идиоти днес, нали?

Тя кимна и избърса бликналите сълзи.

— Вече ми се повдигаше от учтивости. Веднъж за малко да ти кажа „сър“.

Той захихика отново.

— Не знам дали щях да се справя. Вече започвах да мисля, че не си Малори Литълфийлд, а някакъв андроид, изпратен тук, за да ми разбърка мозъка. Слава Богу, че си пак нормална.

— Ами ти — подхвърли тя мрачно, въпреки че устните й бяха все още дяволито извити нагоре, — ако ми беше благодарил още веднъж, щях да се закълна, че кроиш нещо. Никога отношенията ни не са били толкова официални.

— Не.

— Елиът, аз…

— Малори, аз…

Засмяха се отново, но Елиът пръв се овладя с решително изражение.

— Замълчи, моля те. Искам да ти кажа нещо.

Тя се усмихна и го послуша.

Елиът я хвана за раменете и тъмните му очи се впиха в нейните.

— Извинявай за петък вечерта. Провалих партито. Вината беше изцяло моя. Тръгнах с пораженски дух и дори не опитах да се справя. Ти искаше да ми помогнеш, но аз не направих нищо, за да те улесня.

Тя сложи ръце на гърдите му и го погледна развълнувано.

— Не, Елиът, аз съм тази, която трябва да се извини. Заради мен попадна в неудобно положение. Бях непростимо самонадеяна.

— Слушай, хайде да не стоим така и да спорим чия е била вината — прекъсна я Елиът нетърпеливо. — По-добре ми се скарай, преди пак да сме станали така отвратително вежливи.

Тя се усмихна и импулсивно плъзна ръце около кръста му.

— По-късно ще ти се скарам. А сега се радвам, че отново сме приятели.

— Да — съгласи се Елиът с напрегнат глас. — Приятели — за момент ръцете му я притиснаха, но той побърза да отстъпи назад. — А сега да поговорим за уроците по танци…

— Обещавам да не ти досаждам повече на тази тема — отвърна тя небрежно и опита да скрие треперещите си ръце зад гърба си. Цялото й тяло пламна от краткия допир с мъжа.

— Но аз искам да се науча — настоя той. — На годишнината от сватбата на баба и дядо ще се танцува и аз не искам да стоя и да гледам отстрани като миналия петък. Какво ще кажеш за частни уроци? Ето. Можем да почнем довечера, ако нямаш други планове.

Тя го изгледа подозрително.

— Наистина ли искаш да се научиш да танцуваш?

— Да — отговори той без колебание. — Ще ме научиш ли?

— Естествено.

Не можеше да му откаже, въпреки опасенията си да остане сама в дома му тази вечер. Приятели, напомни си тя настойчиво. Само приятели. Разбира се.

 

 

Елиът знаеше основните стъпки на най-популярните салонни танци — умение, което му бе насадено на млади години. Но според Малори той се движеше така, сякаш бе глътнал бастун.

— Отпусни се. Почувствай музиката. Плъзгай се заедно с нея.

И той се плъзна точно върху крака й.

— Ох!

Елиът въздъхна дълбоко, пусна я и обезкуражено отстъпи назад.

— Извинявай. Сибил все казва, че съм грациозен като бременна слоница.

Малори решително вирна брадичка, тайничко потърквайки натъртения си крак в другия.

— Забрави какво казва Сибил. Просто си загубил тренинг, това е всичко. Танцували сме само двайсет минути. Справяш се добре.

По дяволите семейството му! На Малори изведнъж й се прииска да хване всичките му роднини и здраво да ги раздруса. Нима за тях не е бил нищо повече от един мозък? Нима нито един от тях не е забелязал, че той е уязвим и несигурен в живота извън интелектуалните си занимания?

— Хайде да опитаме отново — предложи тя, върна иглата върху плочата, която бе донесла, и се обърна към него с окуражаваща усмивка.

Нещо в погледа й накара гърлото му да се свие. Такъв оптимизъм искреше в изразителните й зелени очи, такава увереност в неговата способност да се справи с всичко, с което би се заел. Наистина ли му имаше доверие? Какво толкова виждаше в него, което никой друг не бе видял?

Той протегна ръце и я прегърна, но не за да продължат танците, а за да я притисне силно до себе си. Нямаше нищо сексуално в този жест, въпреки че усещаше всеки сантиметър от стройното й тяло. Просто искаше да я прегърне за момент.

Малори беше леко поруменяла, когато я пусна. Усмихна му се плахо.

— За какво беше това?

— Смятай го за благодарност за доверието ти към мен — отвърна той небрежно, сложи лявата си ръка на кръста й, хвана я за дясната и се приготви да танцува.

Тя се усмихна ослепително, повдигна се на пръсти и го целуна изненадващо бързо.

— Не е нужно да ми благодариш.

Преди той да успее да отвърне, изведнъж стана делова и му даде няколко бързи инструкции с тон, който не насърчаваше повече интимности.

 

 

Към три часа през нощта Малори беше застанала пред прозореца на спалнята си и гледаше ясното небе, украсено от бляскавия сърп на луната. Смачканите завивки зад нея говореха за неспокойните часове, които бе прекарала в опити да заспи, измъчвана от спомена за близостта с Елиът, за краткото докосване на устните им. Той не я целуна на сбогуване, но и тя по никакъв начин не му показа, че го желае.

Просто приятели, напомни си тя.

Но защо цялото й тяло тръпнеше от желание да бъде до него, по-близо, отколкото позволяваха танците?

Тя простена и допря пламналото си лице до хладното стъкло. Затвори очи в напразни усилия да се пребори с виденията, които изплуваха в съзнанието й.

В същото време Елиът стоеше под студения душ, опрял ръка върху плочките, изложил лице на струите. Хладната вода трудно успяваше да угаси огъня в тялото му. Трябваше само да се сети за Малори, за да кипне кръвта му. А въпреки усилията си, не можеше да престане да мисли за нея. За нейната усмивка, за смеха и заразителния й ентусиазъм. Меките й пълни устни, стройното тяло. Чувството, което изпитваше, когато я държеше в прегръдките си. Начинът, по който го гледаше, според него със същото изгарящо желание, което и той изпитваше всеки път, когато я докоснеше.

Простена силно и отпусна глава, докато водата се стичаше по лицето и гърдите му, плющеше по гърба му. Не можеше да се заблуждава относно чувствата й към него. Беше му дала да разбере, че могат да бъдат само приятели. Знаеше причините за това и се бе съгласил.

И все пак я желаеше безумно. Изруга яростно, спря водата и грабна хавлията. Дотук с легендарните предимства на студения душ. Имаше нужда от нещо повече, за да угаси огъня, който тя разпалваше в тялото му.

 

 

Елиът търпеливо подписа купчината писма, приседнал на бюрото на Малори, като й ги подаваше едно по едно. Накрая остави химикалката и вдигна поглед.

— Нещо друго?

Тя направи справка с календара.

— Не забравяй за срещата с доктор Хокс в девет сутринта. Имаш прием, организиран от факултета в четвъртък вечерта в осем.

— Хайде да го забравим — изпъшка мъжът.

Тя го погледна намръщено.

— Обеща на доктор Карлсън, че ще отидеш.

— Хвана ме неподготвен.

— И все пак трябва да отидеш — тя се усмихна. — Може ли да бъде по-лошо от миналия петък? Там поне ще познаваш всички. Нали университетът ви свързва.

Той замислено потърка брада и реши да се възползва от предоставилата се възможност.

— Ще отида при едно условие.

— Какво?

— Да дойдеш с мен. Като моя дама.

— Искаш да дойда с теб на прием на факултета? О, Елиът, не мога…

— Аз дойдох на твоето парти.

— Ти какво, да не би да ме изнудваш?

— Готов съм на всичко — отвърна той весело. — Това „да“ ли е?

Тя се понацупи изкусително и кимна.

— Така мисля. Но не знам как да се държа с професори. Не ми е там мястото.

— Може ли да бъде по-лошо от миналия петък? — цитира я той, като едва се сдържаше да не я грабне в прегръдките си и да я целуне по нацупените устни.

— Добре. Печелиш. Ще дойда с теб.

Той се усмихна на липсата на ентусиазъм в гласа й.

— Смятай го като генерална репетиция. На следващия ден тръгваме за Чикаго и ще трябва да започнем нашия маскарад. Ще потренираме малко в четвъртък вечерта.

Лицето й грейна. Приемаше ситуацията с обичайната си добронамереност.

— Ще те проваля — предрече тя в неговия тон.

Той само се засмя и се изправи.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно преди следващия урок по танци? Най-малкото, което мога да направя, за да ти се отплатя, е да те заведа в любимия ти ресторант.

— Става — съгласи се тя без колебание. — Надявам се, че обичаш италианска кухня.

— Разбира се. Къде искаш да отидем?

— В „Спагети Уеърхаус“.

Беше чувал за този ресторант в западния край на града, но никога не бе ходил там. Изобщо не беше изненадан, че любимият ресторант на Малори е непретенциозно заведение, посещавано както от туристи, така и от местни жители.

— Добре. Ще те взема в седем. Така ще имаш време да се освежиш след работа.

— Чудесно.

 

 

В ресторанта Елиът изглеждаше искрено заинтригуван от мнението на Малори — определено доста наивно — по такива сериозни въпроси като политика и технологии на бъдещето. Тя самата би могла да го слуша с часове. Той беше интересен събеседник, а тонът му нито веднъж не прозвуча снизходително или поучително. Прекара чудесно, въпреки болезненото усещане, че невинаги ще може да се радва на компанията му.

Внимателно поддържаното дружеско отношение продължи и по време на урока по танци в апартамента на Малори след вечеря. В нейната всекидневна нямаше толкова място за танцуване, но тя беше доволна от напредъка на Елиът. Отново беше впечатлена от схватливостта му и му го каза, а той остана доволен и малко смутен.

Когато дойде време да си тръгва, Малори го изпрати.

— Предполагам, утре вечер ще бъде нашият последен урок — каза Елиът и спря на вратата.

Тя кимна.

— Да. Не се безпокой. Ще се справиш чудесно. Ти си роден танцьор.

— А ти си голяма ласкателка — рече той с усмивка и нежно погали бузата й, — но все пак ти благодаря.

Тя се засмя.

— Утре вечер ще танцуваме рок. В случай че дядо ти и баба ти решат да се повеселят.

Той се ухили.

— Разбира се. А после ще поканят всички да поиграят гола канаста. Моите дядо и баба не биха могли да се забавляват, дори да им връчиш книжка с инструкции.

— И все пак не е зле да си подготвен — отсече тя и тъмните му очи светнаха закачливо.

Погледите им се срещнаха и усмивката й угасна. В очите му се четеше неприкрита страст. Елиът я желаеше. Точно толкова, колкото и тя него. Само да можеше да повярва, че това привличане няма да й донесе единствено мъка. Не се противопостави, когато Елиът сведе бавно глава, следейки нейната реакция. Устните му я докоснаха нежно, после се впиха в нейните. Целувката се превърна в пламенен израз на техните чувства. Малори потръпна, усетила възбудата му.

— Лека нощ — прошепна той дрезгаво.

— Лека нощ — отвърна тя, заключи вратата и опря чело в нея. Знаеше, че тази нощ няма да спи повече от предишната. Запита се отчаяно дали не беше вече прекалено късно да се предпази от Елиът Фрейзър, дали страданието не беше вече неизбежно…

 

 

Елиът погледна Малори тревожно, когато тя сложи иглата върху плочата и в стаята се разнесе ритъма на рокендрол.

— И ти очакваш да танцувам на това? — попита той скептично.

Тя се засмя и протегна ръце.

— Да.

— Заблуждаваш се, скъпа. Това никога няма да стане.

Нежното обръщение я развълнува, но тя успя да се съсредоточи, за да започне урока. Петнайсет минути двамата се смееха, препъвайки се един в друг, въпреки че от време на време Елиът правеше по някой умен ход за всеобща изненада. След около час бяха успели да се сработят доста добре. Изпълнен със самодоволство, той вдигна ръката й и завъртя младата жена.

Музиката спря и Малори се оказа увиснала назад върху ръката му, вкопчила пръсти в раменете му.

— Впечатлена съм.

— Има защо.

Тя повдигна въпросително вежда.

— Сега ще ме пуснеш ли?

Той се престори, че мисли сериозно по въпроса.

— Не съм сигурен — каза накрая. — Твърде рядко ми падаш в ръцете.

Наведе се по-ниско, така че главата й увисна на около трийсет сантиметра от пода.

Малори се засмя и напразно опита да се отблъсне нагоре.

— Главата ми се напълни с кръв — запротестира тя.

— А ти завъртя моята — прошепна той.

Погледът му я накара да притихне. Това вече не беше игра.

— Елиът — прошепна тя и обви ръце около врата му.

В следващия миг лежеше на пода, а Елиът я бе притиснал с тяло, впил устни в нейните. Тя затвори очи, безсилна да се възпротиви. Езикът й се присъедини към неговия в един танц, в който нямаше учител и ученик, а двама пламенни равностойни участници.

Ръката му се отдели от кръста й и спря върху дясната й гръд. Възбудената й плът изпълни дланта му. Досега само си беше представяла допира с него и откри, че реалността е много по-хубава от фантазията. Тялото й потръпна от желание да се притисне до неговото.

— Елиът — прошепна тя отново и нетърпеливо го притегли към себе си.

Той промърмори нещо неясно и зарови лице във врата й. Устните му докоснаха пламналата й кожа. Ръката му се плъзна под широкия пуловер, погали корема й и се насочи нагоре, за да освободи сутиена. После пръстите му намериха връхчето на гръдта й, младата жена извика и се изпъна под него, притисна се още по-силно към възбудената му плът.

Ръцете й се впиха нетърпеливо в косата му и го дръпнаха надолу. Простена, когато устните му се спряха, топли и влажни, върху гръдта й. Дишането й стана неравномерно, накъсано от дрезгави стонове, бедрата й го обвиха. Нямаше никакво съмнение колко силно я желае. Бедрата му се плъзнаха мъчително бавно по нея и тя извика от почти болезненото удоволствие.

Здравият разум я бе напуснал. Не можеше да си спомни защо бе искала да избегне това, не можеше да предвиди възможните последствия. Сетивата й бяха изпълнени с Елиът, с ласките му. Ръцете й бяха ненаситни, плъзнаха се по гърба му, спряха върху твърдите му бедра и после се върнаха към раменете. Устните му бяха също толкова ненаситни и се движеха трескаво от едната й гръд към другата. След това продължиха надолу и обсипаха с горещи целувки корема й. Изведнъж мъжът застина и притисна пламналото си лице към кожата й, за да се овладее.

— Трябва да спрем — простена той с неузнаваем глас.

— Да спрем ли? — повтори си тя слисано. — Елиът, аз… Не се безпокой, пия хапчета против забременяване — прошепна тя, като си помисли, че може би затова се колебае.

Той се скова и бавно се надигна, докато очите им се срещнаха.

— Наистина ли го искаш, Малори?

Да, искаше да изкрещи тя, но само прошепна:

— Не. Прав си. Бях загубила способност да разсъждавам.

— Аз също — измърмори той и седна до нея. — Извинявай.

Ръцете й трепереха толкова силно, че й беше трудно да закопчае сутиена си. Пое дълбоко въздух, за да се успокои и се изправи.

— Не се извинявай. Благодарна съм ти, че спря. Отдавна съм ти казала, че не искам да объркваме нашата игра с реалността.

— Не искаш връзка с твоя работодател — цитира я той с ръце в джобовете.

— Точно така — не искам да се влюбвам в теб, но се страхувам, че е прекалено късно. — Мисля, че ще е по-добре да си тръгна.

Той се намръщи.

— Добре ли си? Ще можеш ли да шофираш?

Тя вирна брадичка.

— Нищо не ми пречи да шофирам, Елиът.

Той кимна.

— Добре. Ще се видим утре сутрин.

— Да. Лека нощ.

— Лека нощ.

Той не я изпрати до вратата. Изведнъж някак глупаво й се прииска да я извика обратно. После опита да се успокои с мисълта, че всъщност така е по-добре и тръгна унило към форда и към празния си апартамент.