Джина Уилкинс
Гениално хрумване (11)

Единадесета глава

Вратата към университетската зала за конференции се извисяваше над нея като главната порта към подземния свят. Малори стоеше мълчаливо, притиснала бележника до лененото сако на семплия си строг костюм. Обувките й сякаш бяха залепнали за плюшения мокет.

Елиът спря до нея и се намръщи, удивен от странната й неподвижност.

— Малори? Това е заседателната зала. Хайде да влизаме.

— Не съм сигурна, че ще мога — прошепна тя, втренчена в злокобната врата.

Елиът се подсмихна и обгърна талията й.

— Хайде. Какво смяташ, че те чака вътре?

Тя опита да пропъди от главата си злите демони с академични шапки и тоги и сви рамене.

— Гении.

Той се засмя, притисна я утешително до себе си и я поправи шеговито:

— Гении и техните секретарки.

Тя завъртя очи.

— Това не помага.

— Малори, те са мои приятели и са много симпатични хора. И както стана с всички останали, ще ги омагьосаш за по-малко от час. Сега си поеми дълбоко въздух, вдигни глава и да се хващаме за работа.

— Но, Елиът, аз не мога да стенографирам на латински — прошепна тя.

Той кимна сериозно и успя да сдържи усмивката си.

— Не се безпокой. Обикновено провеждаме заседанията на английски. Обаче ако забравя и започна да говоря на някой от класическите езици, просто ме смушкай.

Тя се намръщи.

— Ти ми се присмиваш.

Той докосна нежно с устни върха на носа й.

— Радвам ти се, Малори. Много съм щастлив, че си тук.

Тя се трогна от тези думи и се остави да бъде поведена към вратата, зад която чакаха неговите колеги.

Всички й бяха познати от снимката в кабинета му. Но първоначалният й интерес се възвърна с пълна сила, щом ги видя. Докато Елиът я представяше на всеки поотделно, Малори забеляза, че я поздравяват любезно, но са по-различни от повечето хора, които познаваше. Професори, учени, икономисти и социолози — около тях витаеше атмосфера на съсредоточеност. Явно мислите им бяха насочени към по-висши цели и не им оставаше много време за светски условности. И Елиът изглеждаше така понякога. Но колко по-мило го правеше той!

Смешно къси панталони, старомодни вратовръзки, очила с рогови рамки, скрепени с бяла лепенка. Докато се ръкуваше и запомняше имената, тя отбелязваше всяка стереотипна черта с приятно чувство, което до голяма степен отпусна обтегнатите й до крайност нерви.

Елиът я притисна към себе си и тя го чу да казва:

— Малори Литълфийлд, бих искал да се запознаеш с доктор Петра Янцен.

Малори бе разглеждала фотографията на Петра многократно през миналата седмица, за да се подготви за тази среща. Очакваше да види привлекателна елегантна брюнетка със сериозно лице. Не беше успяла да отгатне, че Петра е невероятно красива.

Гарвановочерната й коса подчертаваше класическите черти на лицето й. Кожата й бе безупречна и без грим. Зад големите очила гледаха интелигентни виолетови очи.

Семплата синя рокля би подхождала само на жена със стройна и стегната фигура — също като Петра. Самочувствието на Малори се сгромоляса.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Петра с ясен глас и очите й спряха за момент върху ръката, с която Елиът бе хванал Малори през кръста. — Сибил не е ли с теб този път?

— Не. Тя вече не работи за мен. След една-две седмици ще се омъжи и ще замине за Хаваи.

Въпреки че бе наострила слух, Малори не долови в отговора му нищо повече от любезност.

— Непременно й предай моите поздравления.

— Ще го направя. Благодаря ти.

— Днес ни очаква много работа, затова по-добре да започваме — каза кльощав, оплешивяващ професор, който Елиът представи като Маркъс Розенцвайг — председател на форума.

Всички послушно се настаниха около заседателната маса, на която спокойно биха могли да се разположат още десет души.

Малори усърдно се опитваше да води бележки за неща, които понякога изобщо не разбираше, и в същото време наблюдаваше внимателно колегите на Елиът и как той общува с тях. От самото начало беше ясно, че тук той се чувства като у дома си, че харесва работата и предизвикателствата, които тя му предлага. Сърцето й се сви, като си помисли, че никога не би могла да му предложи такъв интелектуален стимул. Нима това беше без значение за него?

Основната задача на групата бе да предложи практически решения на проблемите, които им бяха поставени от различни институции в цялата страна. Дискусиите бяха оживени, понякога разгорещени, но винаги сериозни.

Обедът се състоеше от сандвичи, изядени между отделните реплики.

Няма шега, помисли си Малори и тайно разтри врата си по-късно следобед. Редките странични забележки бяха винаги посрещани с любезни усмивки, които угасваха на часа и бяха измествани от съсредоточени, сериозни лица.

— Много скучна компания, нали? — подшушна й закръглена около четирийсетгодишна блондинка през следобедната почивка.

— Мислех, че съм единствената, която го забелязва. Питам се дали ще слязат на земята, като се уморят?

Жената се усмихна и поклати глава.

— Миличка, те никога не се уморяват. Между другото, името ми е Джоун.

— Да. Вие работите с доктор Микълсън.

— През последните единайсет години — радостно потвърди Джоун. — Едно нещо мога да ти кажа. Никога няма да ми омръзне. Освен това ми плаща добре. Откога работиш с доктор Фрейзър? Разбрах, че сестра му ще се омъжи.

— Да. Отскоро съм с него.

Но достатъчно дълго, за да промени живота ми изцяло, помисли си тя.

— Изглежда симпатичен.

— Да. Такъв е.

Джоун изглежда долови нещо в гласа на Малори и я погледна замислено.

— Не е лесно да се живее с такъв мъж. Понякога е трудно да се окажеш по-маловажна от един компютър или логическа задача.

Малори се ококори.

— Аз…

— О, скъпа, познах веднага. Луда си по него.

— Ами, аз…

— Не мислиш, че бих останала с Уолтър през всичките тези години само заради парите, нали?

Малори погледна към ниския, побеляващ икономист, който в момента разговаряше с Елиът.

— Искате да кажете, че вие с доктор Микълсън…

— Живеем заедно повече от десет години — потвърди Джоун с усмивка. — Уолтър ми направи предложение преди три или четири години, но все още не е предприел нищо. Чакам сам да се сети, но накрая ще ме принуди да уговоря дата и направо да го закарам при някой мирови съдия.

Малори прехапа устни, за да не се разсмее, но не успя.

— Извинете.

Самата Джоун също се смееше и поклати глава.

— Няма защо. Отдавна съм приела, още когато се влюбих в него, че с подобна връзка губя всякакви шансове за нормален живот. Но никога не съм съжалявала за това. Редките случаи, когато е изцяло мой, си заслужават жертвата.

— Но не ви ли притеснява това, че е толкова изключителен, с такъв внушителен интелект? — плахо попита Малори.

— Отначало ме притесняваше. Страхувах се, че ще го отегча и ще загуби интерес. Но после разбрах, че той има нужда от мен, има нужда от някой, който да не го предизвиква или да изисква нещо, някой, с когото да може да се отпусне и да бъде такъв, какъвто е. Вярно е, че са гении, но и те са хора, нали?

Точно това казваше и Малори от самото начало. Кога спря да критикува семейството му, задето се държат с него така, сякаш не е нищо друго, освен мозък, и започна да прави същото? Защо бе допуснала собствената й неувереност да я накара да забрави това, което бе открила още в началото?

През останалата част от следобеда тя продължи да го наблюдава, но с други очи. Сега го виждаше като мъж, който обича работата си. Необикновен, талантлив, но все пак мъж. Мъжът, когото тя обичаше. Можеше да му даде толкова много, стига той да го искаше. А изглежда беше така. Но как да му каже, че иска още един шанс? Тя ли трябва да повдигне въпроса, или да чака той да го направи?

Малори прехапа устни и опита да се съсредоточи върху работата си. Нелека задача, след като мислите й бяха изцяло погълнати от Елиът.

 

 

В шест часа групата приключи работния ден. Почти всички бяха отседнали в хотела на Елиът и Малори поради близостта му с университета „Бъркли“, където се провеждаха заседанията. Някои дадоха идея да вечерят заедно, но Елиът не се присъедини. Той беше по-замислен от обикновено, погълнат от проблема, който не бяха могли да разрешат този следобед. Малори разбра, че вниманието му ще бъде ангажирано с него още доста време. Знаеше, че вероятно ще се наложи да му напомни да яде. Ако трябваше, щеше да му поръча храна в стаята и лично да го нахрани.

— Какво правиш вечер, когато си тук? — попита го тя, щом влязоха във всекидневната на апартамента.

Елиът сви разсеяно рамене и издърпа вратовръзката си.

— Обикновено преглеждам бележките от изминалия ден и подготвям предложенията, които ще представя на сутринта. Мисля, че може и да измисля нещо по проблема, който ни измъчи днес, но първо искам да се уверя, че не съм пропуснал нещо.

Малори кимна и се примири със ситуацията. Явно моментът не беше подходящ да постави въпроса за техните отношения.

— Ще напечатам бележките си, като се преоблека. Ами вечерята? Искаш ли да поръчам нещо в стаята?

— Моля? — той я погледна намръщено. — А, вечерята ли? Ще поръчаме нещо по-късно.

По-късно тя щеше да е прегладняла и да й се иска да захапе мебелите, но реши, че би могла да изчака около час. След това щеше да поръча нещо сама.

— Добре.

Той вече беше тръгнал към вратата на спалнята си, където го чакаше портативният му компютър и й подхвърли през рамо:

— Напечатай бележките колкото може по-бързо.

— Слушам, сър — отвърна тя провлачено, защото знаеше, че няма да я чуе.

Почти бе приключила с разчитането на стенограмите, когато чу Елиът да се покашля на вратата, за да привлече вниманието й.

— Почти свършвам, Елиът. Още една…

Гласът й заглъхна, когато вдигна глава.

Облечен с черен бански костюм, фланелка на черно-бели райета и с кърпа на врата, Елиът се бе облегнал на вратата и се усмихваше.

— Искаш ли да поплуваме?

— Да поплуваме? Но аз не съм свършила…

Той поклати глава.

— Това може да почака. Заслужаваш почивка. Долу има басейн. Взела си бански костюм, нали?

— Да.

— Тогава обличай го и да тръгваме. Ще те чакам тук — кимна той към всекидневната и додаде с усмивка: — С нетърпение.

Малори изключи пишещата машина и козирува.

— Да, сър. Само минутка, сър.

— Виж този отговор ми харесва — каза Елиът и затвори вратата.

Малори бързо облече смарагдовозеления си цял бански костюм. Сложи си къса хавлиена дрешка и обу сандали.

Тъй като беше време за вечеря, басейнът беше празен. Елиът свали фланелката, изрита сандалите си и се гмурна във водата. Малори влезе откъм плиткия край на басейна. Приятно й беше да усеща галещото докосване на хладната вода и да плиска лицето и шията си, докато Елиът изплува няколко дължини. Накрая изчезна под повърхността и изведнъж изскочи до нея.

— Изглеждаш прекрасно, знаеш ли?

Тя се засмя и леко поруменя.

— Мокра съм.

— Харесваш ми мокра и костюмът ти ми харесва. Хайде да плуваме заедно.

Тя направи гримаса.

— Елиът?

— Да?

— Не мога да плувам.

— Какво? — ахна той.

— Не мога да плувам. Никога не съм се учила.

— Наистина ли? — ухили се той от ухо до ухо.

— Не мога да разбера защо си толкова доволен. Освен ако не възнамеряваш да ме удавиш.

— Просто не мога да повярвам, че компетентната госпожица Литълфийлд не умее нещо. Нещо, което аз случайно върша много добре.

— Отлично знаеш, че има много неща, които ти можеш да правиш, а аз — не. Ето едно от тях. Не мога да плувам.

Усмивката му стана леко дяволита.

— Време за уроци — обяви той.

Тя го погледна внимателно.

— Какво каза?

— Време за уроци. Само че този път аз съм учител. Мисля, че ще ми бъде приятно.

Тя уплашено отстъпи назад.

— О, Елиът, не мисля, че идеята е толкова добра.

— Нали и аз това казвах за уроците по кормуване и танци? Хайде, Малори, не искаш ли да се приспособиш към реалния живот? — запита той драматично. — Не искаш ли да покажеш на хората, че си също толкова независима във водата, колкото и на сушата?

Той я хвана за китката и я дръпна леко към себе си.

— Сега ще ме удавиш, знам си!

Той я целуна по мокрите устни.

— О, не, миличка. Не искам никаква беда да сполети това хубаво тяло. Хайде, позволи ми да те науча да плуваш. Това е най-малкото, което мога да направя за теб, след всички безплатни уроци, които ми даде.

— Добре, Елиът — каза тя смело, — научи ме да плувам.

— Това е моята Малори — промърмори той одобрително и ниският му глас я накара да потъне още по-дълбоко. Явно щеше да се удави, но вече й беше съвсем безразлично. Нали Елиът не откъсваше поглед от нея.

Може би не беше толкова схватлива като него. Или пък й беше трудно да се съсредоточи, когато Елиът бе тъй близо до нея, но тя почти удави и двамата, преди да направи няколко успешни загребвания.

Елиът се засмя и я хвана, преди да е потънала.

— Добре ли си?

— Видя ли? — попита тя и се вкопчи в него. — Плувам!

— Видях. Беше страхотна. Но може би следващия път ще е по-добре да се насочиш към плиткия край. Не знаеше ли, че тук е дълбоко?

Изведнъж тя спря да се смее. Ръцете й се плъзнаха бавно по врата му и тя впи поглед в неговия.

— Мисля, че нагазих в дълбокото в деня, в който те зърнах.

Той я притегли към себе си, докато мокрите им, почти голи тела се притиснаха едно в друго.

— Малори — прошепна мъжът и сведе глава към нея.

Сама не усети как го обгърна с крака и сведе глава, за да го целуне. Ръцете й се стегнаха около врата му и тя плъзна пръсти в мократа му коса, за да притисне устните му до своите. От гърдите му се изтръгна стон.

— Господи, желая те — изръмжа той, без да се отделя от нея.

— Знам — отвърна тя дрезгаво и се притисна в него.

— Ще ни арестуват заради теб. Още малко и ще те любя тук, в басейна.

— И аз те желая, Елиът. Не ти ли го казах? — прошепна тя, без да обърне внимание на предупреждението му. Захапа леко устните му и затвори очи, за да се наслади на блаженството от допира. — Толкова силно те желая.

Той изръмжа нещо неразбираемо и пое устните й с неочакван плам, който напълно замъгли разсъдъка й. Тялото й пулсираше почти болезнено, жадуващо да бъде обладано от него, тръпнещо от желание да го поеме дълбоко в себе си и никога да не се откъсне от него.

— Малори, скъпа, трябва да спрем.

Тя измърмори нещо недоволно и отново потърси устните му. Той си пое дълбоко въздух и я отблъсна.

— Хайде да се прибираме.

Тя въздъхна и отвори очи.

— Какво?

— Да се върнем в стаите. В нашите стаи, с ключалки на вратите и с легла.

Легла. Магическа дума. Малори кимна разбиращо.

— Хайде да тръгваме.

Той я издърпа към плиткия край и се обърна към стълбите. Изведнъж застина. Петра беше застанала на ръба на басейна и ги наблюдаваше с нескрит интерес.

Малори се изчерви силно, но на Елиът и окото му не мигна.

— О, здрасти, Петра. Мен ли търсеше?

— Маркъс те търси. Бях тръгнала към стаята си и те видях.

— Благодаря. Ще му се обадя от стаята.

Елиът се измъкна от басейна и небрежно се загърна с кърпата. Малори знаеше много добре, че Петра се досеща защо Елиът предпочете да се загърне, вместо да се избърше. Той облече фланелката и се обърна към Малори.

— Готова ли си?

— Трябва да си закопчея сандалите. Защо не отидеш да се обадиш на доктор Розенцвайг. Ще се видим в апартамента.

— Добре — кимна той и се усмихна на Петра. — Ще се видим утре.

— Да, разбира се.

Малори много се изненада от това, че Петра не побърза да си тръгне, след като Елиът ги остави. Тя закопчаваше сандалите си и се чудеше какво да й каже.

Петра обаче заговори първа.

— Исках да ти кажа колко се радвам за вас двамата. Той изглежда по-щастлив от всякога.

Стресната, Малори отметна коса и погледна младата жена.

— Сериозно ли говорите?

Петра кимна.

— Да. Знам, че Елиът ти е казал за нашата връзка, но не искам това да те тревожи. И двамата не бяхме щастливи. Тази сутрин усетих, че не се чувстваш добре в мое присъствие. Надявам се да го преодолееш. Ще се виждаме доста в бъдеще и бих искала да бъдем приятелки.

Малори се усмихна, очарована от непринуденото й държание.

— И аз бих желала същото, доктор Янцен.

— Петра.

— Петра — повтори Малори.

— Сигурно мислиш, че постъпката ми е странна.

— Не, нищо подобно. Свикнала съм с прямотата на Елиът.

— Да, не сме от хората, които увъртат, когато трябва да бъдат искрени. Радвам се, че това не те учудва. Годеникът ми се научи да ме приема такава, каквато съм, но невинаги му е лесно.

— Годеник? Ти си сгодена?

Петра кимна отново и лицето й поруменя.

— Да. Отскоро. Казва се Ричард и с него съм много щастлива.

— Това е чудесна новина. Какво работи той? Нека да позная — учен е, нали? Или професор.

— Той е застрахователен агент. При това много добър.

— Застрахователен агент — повтори Малори, едва сдържайки усмивката си.

— Да. Той е прям, остроумен и чаровен. Разсмива ме и ми вдъхва кураж да правя неща, за които дори не съм и помисляла. Преди месец бяхме на поход в планината с раници, а миналия уикенд ме научи да карам водни ски. Според него съм прекалено сериозна и затворена в себе си, но кой знае защо ме обича и иска да се ожени за мен.

— И ти го обичаш — каза Малори уверено.

— Да — усмихна се Петра.

— Значи си много щастлива.

— Също и Елиът. Той има теб.

Малори веднага разбра, че двете с Петра ще станат приятелки, въпреки миналото. То беше без значение. Важно беше бъдещето.

Двете се разделиха и Малори забърза към апартамента, решена да убеди Елиът, че никой друг не би могъл да го обича повече от нея, че вече не се чувства застрашена от интелекта му, защото знае, че и тя самата има какво да му даде.

И някой ден, може би, той щеше да я обикне така, както тя го обичаше.