Джина Уилкинс
Гениално хрумване (6)

Шеста глава

Малори почти не видя Елиът в четвъртък. Той прекара по-голямата част от деня в университета — нарочно, както тя подозираше. Нужно й беше огромно усилие на волята, за да свърши работата си, без да мисли за случилото се снощи.

Дали и на Елиът му беше толкова трудно да го забрави? Дали и на него му беше толкова трудно да спре снощи? Само от загриженост за нея ли бе спрял, или имаше свои съображения, които изведнъж го бяха отблъснали от нея?

Мъжът се върна от университета тъкмо когато тя се канеше да приключи работния ден. Докладва му бързо съобщенията, които бе получил, и посегна към чантичката си.

— Ще те взема в седем и половина за приема тази вечер.

Тя кимна.

— Добре.

Не изгаряше от желание да отиде, но беше обещала и сега не можеше да откаже. Надяваше се само да прекарат вечерта без непредвидени емоции. Не беше сигурна, че би могла да го преживее отново.

Трябваше да се държи на разстояние. Надяваше се, че ще има достатъчно сили за това.

За пореден път Елиът бе изумен от Малори. Как успяваше да намери мястото си сред тълпа непознати с такава лекота? Не можеше да не й завиди на самочувствието в ситуации като тази. Беше се облякла консервативно със семпла черна рокля, която подчертаваше стройната й фигура без излишна показност. Косата й бе събрана в кок, който я караше да изглежда по-висока и по-изискана. На ушите и шията й проблясваха дискретни бижута. Трудно му беше да повярва, че това е същата Малори — жената, която предпочиташе странно усукани конски опашки и провиснали кафяви дрехи.

Но когато се усмихна, тя отново стана Малори. Нищо не можеше да скрие нейното необикновено чувство за хумор и вродената й сърдечност. Очарователната й усмивка не остана незабелязана от колегите му. Дори самият Елиът не се погаждаше така добре с тях, както Малори. Ако вярваше в свръхестественото, щеше да се закълне, че е вещица, която омагьосва всеки срещнат.

Един мъж явно бе особено впечатлен от нея. Професор по икономика, когото Елиът познаваше съвсем слабо. Дру Нортън беше с няколко години по-възрастен и с няколко сантиметра по-нисък от него, с обветрено лице, елегантна фигура и особено популярен сред студентките. Елиът се намръщи, като видя колко дълго Дру обсажда Малори. Изведнъж реши, че е време да поеме ролята си на неин любим и тръгна устремно през залата, без да усети, че е прекъснал разговора си с друг професор по средата на изречението.

Щом стигна до нея, веднага я прегърна през раменете, привлече я към себе си и кимна рязко на натрапника.

— Как си, Нортън?

Усмивката на Дру угасна.

— Здравей, Фрейзър.

Елиът се обърна към Малори, която изглеждаше малко изненадана от поведението му.

— Скъпа, извинявай, че те оставих толкова дълго сама. Един бъбрив колега ме задържа. Сигурно си ужасно отегчена?

Каза го нарочно. Не му убягна как Малори трепна при тази грубост.

— Не, Елиът, изобщо не бях отегчена — отвърна тя небрежно и се опита да замаже положението. — Двамата с Дру си приказвахме чудесно.

— И все пак няма да те оставям повече сама. Прощаваш ли ми? — попита той с подозрително интимни нотки в гласа.

Доволен, че е постигнал своето, се обърна отново към съперника си. Двамата мъже поговориха още няколко минути, но Елиът не отмести ръка от раменете на Малори. Накрая Дру се извини и си тръгна, като отправи доста тъжен поглед към младата жена.

— Престараваш се — изсъска тя, щом останаха сами, без да престане да се усмихва.

Той вдигна вежди.

— Не се ли държат така истинските влюбени?

— Никой не ти е казвал, че трябва да се държиш като ревнив неандерталец — промърмори тя и се размърда под ръката му. — Наистина, Елиът…

— О, Елиът, ето те и теб.

Нисък, закръглен, плешив мъж спря пред тях. Едва ли някой би очаквал, че това е ректорът на прочут университет в Далас, но Елиът изпитваше дълбоко уважение към по-възрастния мъж.

— Доктор Карлсън, познавате ли моята… приятелка Малори Литълфийлд?

— Само по телефона — отвърна той, ръкува се с нея и се усмихна одобрително. — Двамата си поприказвахме няколко пъти, когато се обаждах в офиса ти.

— Много ми е приятно да се срещна с вас лично, доктор Карлсън — отвърна Малори със сърдечна усмивка.

Елиът изобщо не се учуди, че професорът бе тутакси омаян от нея. Лицето му грейна и той настоя да я съпроводи до масата с напитки, като й препоръча най-настоятелно да опита пунша. Елиът ги последва неотлъчно, без да изпуска от поглед Дру Нортън, който се въртеше наоколо така, сякаш чакаше удобен случай да остане отново насаме с приятелката му. Определено не възнамеряваше да му даде тази възможност.

Ревнуваше. Никога през живота си не бе ревнувал. Това го накара да се почувства неудобно. Струваше му се така неприсъщо за него, но пък от друга страна, откак бе срещнал Малори Литълфийлд, не беше много на себе си. Почуди се дали изобщо някога животът му щеше да потече постарому. Едва ли.

Когато след малко повече от час си тръгнаха, беше много доволен, че е дал на всички да разберат с кого е Малори и най-вече на Дру Нортън.

Тя едва изчака да затворят вратите на колата и намръщено се обърна към него.

— Какво, по дяволите, се опита да направиш тази вечер?

Надяваше се, че погледът, който й отправи, бе достатъчно невинен.

— Какво искаш да кажеш? — попита той и запали колата.

— Само дето не ми окачи табели: „Не пипай“. Ако се държиш по този начин и в Чикаго, роднините ти ще помислят, че си загубил ума си.

— Да не искаш да кажеш, че се представих зле? — попита той мило и подкара корвета.

— Просто не беше ти. Дори наистина да бяхме любовници, това не би те накарало да се държиш като ревнив мъжкар.

Искаш ли да се обзаложим, за малко да я попита той, защото знаеше, че в поведението му тази вечер нямаше много фалш. Но успя да задържи устата си затворена.

Като разбра, че няма да получи отговор, Малори продължи лекцията си.

— Като стигнем в Чикаго, няма нужда да преиграваш, за да убедиш семейството си, че сме близки. Дръж се с мен естествено. Преструвай се, че ме обичаш много, без да се престараваш.

Той знаеше, че не се преструва. Наистина обичаше Малори. Повече, отколкото би могла да си представи. Но просто не беше много сигурен какво да предприеме.

През остатъка от пътуването потъна в мислите си и не говори много. Остави Малори пред дома й и любезно отказа колебливата й покана да я последва вътре. Стори му се, че забеляза едновременно разочарование и облекчение в погледа й, когато стана ясно, че няма да има целувки тази вечер.

Чувството му беше познато. Каза й лека нощ, обърна се и се отдалечи, преди да е отстъпил пред изкушението да я отведе в леглото и да я люби до самозабрава.

 

 

Нищо няма да се получи, мислеше си Малори мрачно и гледаше в далечината през прозореца на самолета. Само ще се изложа. Семейството на Елиът никога няма да повярва в тази игра. Ако се провалеше, можеше да съсипе живота на сестра му, а следователно и неговия. Тя погледна изкосо към мъжа до себе си. Как можеше да бъде толкова спокоен, след като знаеше какво им предстои? Не изпитваше ли угризения, задето смята да измами близките си? Не се ли тревожеше, че може да се провалят? Малори не можеше да си намери място. Защо с Елиът не беше така?

Той се обърна и срещна погледа й с усмивка. Направи го толкова естествено, та почти я накара да повярва, че е влюбен в нея. Тогава си спомни колко бързо се беше научил да шофира и да танцува. На човек с неговата интелигентност сигурно би се удало и актьорското майсторство. Добре ще е да не го забравя през следващите няколко дни.

— Не си ми споменавала, че си неспокойна в самолет — упрекна я той нежно и сплете пръсти с нейните. — Изглеждаш ужасена.

— Това няма нищо общо с полета. Просто си мислех за наближаващия уикенд.

Той я погледна изненадано.

— Притесняваш се от срещата със семейството ми? Недей. Те са много симпатични хора, макар и малко консервативни. Мисля, че ще ти харесат. Знам, че и ти ще им допаднеш.

— Елиът, може би не трябва да се захващаме с това. Никога няма да ни повярват, че сме лудо влюбени.

Той повдигна ръката й до устните си и я целуна, без да откъсва поглед от нея.

— Мислиш ли? — прошепна и стопли с дъх пръстите й.

Тя преглътна.

— Изглежда — отрони с неестествено тънък глас, — наистина съм създала чудовище.

Това не беше същият Елиът Фрейзър, който нахълта в агенцията за безработни преди три седмици!

Той се засмя и сложи сплетените им ръце върху бедрото си.

— Може и да си права, скъпа.

Малори сподави стона си и отпусна глава на облегалката. Баща й я беше предупредил, че това пътуване може да се окаже далеч не толкова забавно.

— Не може току-тъй да мамиш цяло семейство — бе промърморил той, когато тя сподели идеята с родителите си. — Невинаги е лесно да разграничиш фантазията от реалността, когато започнеш да играеш, момиче — беше добавил строго.

Трябваше да го послуша.

 

 

Елиът продължаваше да се подсмихва, когато кацнаха на летището.

— Ръката ти е леденостудена. Успокой се, всичко ще бъде наред.

Тя го погледна угрижено.

— Да, но ако…

Без да обръща внимание на тълпата, мъжът се обърна, обхвана лицето й и попита:

— Казвал ли съм ти колко много съм ти задължен за всичко, което правиш за мен?

Думите му я успокоиха почти магически. Тя се усмихна.

— Дано не те проваля.

— Невъзможно е.

Целуна я толкова нежно, че на гърлото й заседна буца.

Наистина съм създала чудовище, помисли си тя, когато той полека се отдели от устните й. Но, о, какво очарователно чудовище бе станал!

— Елиът?

Плахият глас накара Малори да обърне рязко глава. Срещу нея стоеше сестра му.

Сибил бе още по-хубава, отколкото изглеждаше на снимката. Червеникавокестенявата й коса, тъмните очи и високата стройна фигура демонстрираха стилна перфектност. Малори преглътна и напразно опита да изглади една гънка на памучната си пола. Усети как младата жена я оглежда критично от глава до пети. Явно Сибил бе видяла целувката. Семейството му бе осведомено, че няма да бъде сам, но той не им бе казал нищо за характера на отношенията си с Малори. Това щеше да бъде един много дълъг уикенд. Елиът я прегърна през кръста, сякаш за да й предложи морална подкрепа.

— Здравей, Сибил. Здрасти, Джордж.

Чак сега Малори забеляза мъжа зад сестрата на Елиът.

Той не беше красив, но изглеждаше непринуден и сърдечен, което веднага й се понрави. Помисли си, че може би ще намери съюзник в негово лице.

Сибил се приближи до брат си за целувка и се обърна към Малори.

— Елиът вероятно ще се сети да ни представи най-накрая, но аз ще го изпреваря. Аз съм Сибил Фрейзър. А вие сигурно сте…

— Малори Литълфийлд — довърши тя и пое хладната слаба ръка, която Сибил протегна. — Много ми е приятно. Слушала съм толкова много за вас.

— Иска ми се и аз да можех да кажа същото — промърмори Сибил и хвърли многозначителен поглед към брат си.

Той само се усмихна любезно и кимна към Джордж.

— Малори, това е Джордж Паркър.

Джордж се здрависа с нея ентусиазирано и й се усмихна окуражително.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Малори.

Сибил се обърна рязко към Елиът, хвана го за ръката и го дръпна леко встрани.

— Трябва да тръгваме, скъпи. В теб ли са талоните за багажа? Помниш ли къде си ги сложил?

Малори за малко да се задави от тона й. Тя му говореше така, сякаш той бе дете! А най-лошото от всичко беше, че Елиът изглежда нямаше нищо против.

— Да, Сибил, в мен са — отвърна търпеливо мъжът и посегна към портфейла си.

Малори се успокои и устните й трепнаха в усмивка, когато Елиът доста демонстративно взе да рови из портфейла за талоните и размаха новопридобитата си шофьорска книжка пред лицето на сестра си. Тя я зърна начаса.

— Но, това ми прилича на… шофьорска книжка! — възкликна тя и го хвана за ръката.

— Точно така.

— Но, скъпи, ти не умееш да шофираш!

— О, напротив! — обади се Малори, очевидно изненадана, че Сибил още не знае. — Той кара корвета си като професионалист. Винаги се чувствам спокойна, когато ме вози — почти изгука тя. Така ти се пада, Сибил!

— Неговият корвет? — повтори сестра му слисано и започна да гледа ту брат си, ту Малори, сякаш и двамата бяха загубили разсъдъка си.

— Чисто нов. Купих си го миналата седмица. Ще ти хареса, Сиб. Златисто-черен, вдига сто километра само за…

— Но кога се научи да шофираш?

Елиът се усмихна, протегна ръка и дръпна Малори отново до себе си.

— Тя ме научи. Научи ме и на много други неща.

Сибил примига, прочисти гърло и стисна по-силно чантата си от кожа на змиорка.

— Добре. Наистина трябва да тръгваме. Хайде! Обърна се и закрачи бързо към изхода.

Малори вече нямаше никакви съмнения дали постъпва правилно, като помага на Елиът да се откъсне от семейството си. Докато пътуваха към дома им, няколко неща й станаха ясни. Първо, че Сибил искрено обожава своя по-голям брат, въпреки че прекалената й загриженост я кара да се държи снизходително, а това пък изправяше Малори на нокти. И второ, че макар Сибил и Джордж да се обичаха силно, тя все още не бе свикнала с мисълта да остави брат си.

Отдавна беше дошло време да се променят нещата в семейство Фрейзър, особено ако дядо му и баба му не му гласуваха повече доверие от сестра му.

Не след дълго Сибил насочи разговора към връзката на Елиът с Малори.

— Вие двамата отдавна ли се познавате?

— Почти три месеца — отвърна Малори.

— Срещнахме се в един ресторант.

— И не си ни запознал? Дори не си ми споменал за нея — рече Сибил огорчено.

Елиът си придаде вид на каещ се грешник.

— Знам. Беше егоистично от моя страна, но исках да запазя Малори само за себе си. Всичко бе така ново и неочаквано.

— Аха — измънка Сибил и изгледа Малори с недоверие. — Греши ли баба, или ти наистина си й казал, че Малори работи като твоя секретарка?

— Тя твърде любезно се съгласи да ми помогне, докато ти отсъстваш — отвърна Елиът невинно. — За мен беше много по-лесно, отколкото да си наема временно друга жена, както ти предложи. Малори е отлична секретарка.

— В момента безработна, както разбирам?

Малори кимна спокойно.

— Да. Тъкмо си търсех работа, когато Елиът ми каза, че има нужда от помощ.

А ти няма да си върнеш работата без бой, помисли си тя упорито и за момент забрави, че смяташе да си търси нов ангажимент, след като се върне в Далас.

Елиът рязко смени темата.

— Стига толкова за нас. Не си ми казала как мина пътешествието. Добре ли прекара?

Изражението на Сибил се смекчи и тя погледна Джордж.

— О, прекарахме чудесно. Островите бяха толкова красиви… а залезите — невероятни!

— Радвам се, че си прекарала хубаво, Сиб. Заслужаваш го. Предполагам, двамата с Джордж не сте си омръзнали? — пошегува се той.

Сибил поруменя леко.

— Не, разбирахме се чудесно.

— Имаше с какво да се забавляваме — обади се Джордж.

Руменината по лицето на Сибил потъмня.

— Джордж! — запротестира тя и избегна погледа на Малори.

Мъжете се засмяха, а Малори се усмихна със съчувствие. Странно, но започваше да харесва Сибил, въпреки властния й характер. Искаше й се да знае какво са решили двамата с Джордж за своето бъдеще.

 

 

Домът на семейство Фрейзър беше стряскащо огромен и луксозен. Малори преглътна тревожно и машинално подаде ръка на Елиът, когато той й помогна да слезе от колата. Пръстите му я притиснаха успокоително и мъжът й намигна окуражително. Едва бяха слезли от колата и двойната врата на върха на блестящите стъпала се отвори. Дребна, облечена в лилаво, жена изскочи навън.

— Елиът! — извика тя и го прегърна. — Толкова се радвам, че си тук!

— Аз също, бабо — той издърпа Малори напред. — Искам да се запознаеш с Малори. Малори, това е моята баба, Вивиан Фрейзър.

Докато погледът на Сибил изрази резервираност и може би дори подозрение при срещата с Малори, кафявите очи на Вивиан радостно заблестяха.

— Прекрасно — заяви тя, хвана Малори за ръката и я огледа одобрително. — Как мина полета, скъпа?

— Чудесно, благодаря ви, госпожо Фрейзър.

Вивиан я хвана под ръка.

— Сигурна съм, че ще искаш да се освежиш. Ще ти покажа твоята стая.

Малори погледна към колата. Вивиан сякаш прочете мислите й и поклати глава с широка усмивка.

— Не се безпокой за багажа си. Келог ще се погрижи за него.

Келог? Преди да успее да попита, бе избутана в къщата от изненадващо силната възрастна жена. Малори хвърли поглед през рамо към Елиът, който се бе ухилил доволно на неочакваното й смущение.

— Това ще бъде твоята стая, скъпа — обяви Вивиан няколко минути по-късно, след като изкачиха мраморните стълби. — Надявам се, че ще останеш доволна.

— Прекрасна е — едва отрони Малори, като внимаваше челюстта й да не увисне. Спалнята имаше размера на апартамента й в Далас и беше мебелирана с блестящи антики и нежна дантела. Като момиче бе мечтала да има такава стая.

Вивиан се усмихна широко.

— Радвам се, че ти харесва — тя махна към една врата. — Ще имаш обща баня със съседната спалня. Надявам се, че не възразяваш.

— Разбира се, че не. Кой ще бъде там?

Вивиан се засмя и лицето й поруменя.

— Ами, Елиът, разбира се.

— О, разбира се — гласът на Малори прозвуча глухо дори на нея самата.

— Толкова се радвам, че си тук, Малори. Ти си първата жена, която Елиът води у дома. Знам си го аз. Сигурно е хлътнал по теб. Никога не съм го виждала да гледа някого така, както гледа теб.

Смутена, но все пак облекчена от думите на Вивиан, Малори успя да измънка нещо в отговор. Вивиан се засмя.

— Извинявай, притесних те. Просто се тревожех за него. Не е нормално един млад мъж да прекарва цялото си време в онази негова изолирана интелектуална крепост. Надявам се, че ти ще го измъкваш оттам понякога. Аз не успях да го направя. Винаги ме плашеше този негов невероятен мозък.

Малори се влюби в бабата на Елиът начаса и почувства угризения, че заблуждава очарователната жена.

— Госпожо Фрейзър, аз…

Нямаше значение какво бе искала да си признае, защото бе прекъсната веднага.

— Не, не. Моля те, наричай ме Вивиан. Сега ще те оставя да се освежиш. Багажът ти ще пристигне след малко — на вратата Вивиан се обърна и се усмихна още веднъж на гостенката си. — О, скъпа?

— Да, Вивиан?

— Не се разстройвай заради Сибил. Съвсем естествено е да ревнува в началото.

— Да ревнува? — повтори Малори, слисана от идеята, че красивата Сибил би могла да ревнува. — От мен?

— Разбира се. Тя се грижи за Елиът толкова дълго. Винаги съм знаела, че няма да й е лесно да приеме друга жена в живота на брат си, въпреки че всички ние се надяваме двамата с Джордж скоро да създадат свое собствено семейство. Мисля, че тя те харесва. Затова бъди търпелива с нея, моля те.

— Аз… Разбира се.

Все още слисана, Малори изчака Вивиан да излезе от стаята и се отпусна върху малък, тапициран с крепон стол.

След малко долови силно заинтригувания глас на Елиът откъм вратата.

— Още ли не можеш да се съвземеш, мила?

Малори намръщено вдигна поглед, но замълча, като видя, че той не е сам. Едва сдържа смеха си при вида на Келог.

Мъжът, който донесе багажа й, беше толкова надут, колкото би очаквала от всеки иконом на богата и известна фамилия. Той влезе в стаята със скована походка и остави двата леко очукани куфара на пода до леглото. Беше облечен точно както трябва — с идеално изгладен тъмен костюм и ослепителнобяла риза.

И все пак приличаше на професионален боксьор.

Мургаво набръчкано лице. Многократно чупен нос, изгубил естествената си форма. Стоманеносиви пронизващи очи, лявото частично скрито от увисналия клепач. Рядка тъмна коса, пригладена назад до раздалечените уши. Бяла якичка, която изцяло покриваше късия врат, отделящ ушите от масивните рамене.

— Малори, това е Келог, икономът на баба и дядо.

Келог се поклони сковано и поздрави със стържещ глас.

— Здравейте.

Малори се усмихна широко.

— Здравей, Келог. Радвам се да се запозная с теб.

Тънките му устни трепнаха в отговор на усмивката, но той бързо се овладя.

— Благодаря. Разбира се, ще ми съобщите, ако желаете нещо.

— Естествено.

— Това е всичко, Келог — каза Елиът със сериозно изражение, макар че очите му проблясваха закачливо.

Икономът се поклони отново.

— Благодаря ви, сър.

— О, Елиът, той е чудесен! Къде, за Бога, сте го открили?

— Пуснаха обява за иконом, когато предишният се пенсионира преди около десет години. Щом зърна Келог, баба ми тутакси го нае. Дядо не беше така лесно спечелен за каузата. Той реши, че Вивиан е сполетяна от временна загуба на разсъдък. Но Келог му влезе под кожата за няколко дни. Той е безкрайно лоялен и перфектен в работата си.

— Автобиографията му беше ли впечатляваща?

— Бил е един от най-лошите боксьори на всички времена, преди да се запише в училище за обслужващ персонал. Сподели, че това била неговата мечта.

— Харесва ми — възкликна Малори и се засмя.

— Радвам се, че най-сетне се смееш отново — каза Елиът и седна на ръба на леглото й. — Никога не съм те виждал толкова нервна, колкото при нашето пристигане.

— Още съм нервна и се чувствам виновна. Баба ти е прекрасна жена, Елиът. Няма нищо общо с това, което очаквах. Неприятно ми е да я мамя.

— Какво очакваше?

Малори сви рамене.

— Строга пуританка, парадираща със социалното си положение. Но тя изобщо не е такава.

— За разлика от дядо ми. Ти го описа съвсем точно.

Малори простена и скри лице в дланите си.

Елиът се засмя.

— Не се безпокой, скъпа. Ще омаеш и него също толкова лесно, колкото и всички останали.

— Сестра ти не изглеждаше особено очарована.

— О, ще го преживее. Просто е кисела, защото съм започнал връзката си с теб, без да се допитам до нея.

— Тя те обича.

— Знам, и аз я обичам. Затова искам да бъде щастлива. А мисля, че с Джордж ще бъде много щастлива.

— Но ще ти липсва, нали?

Той замълча и погледна Малори.

— Да, но не чак толкова. Няма да ми липсва така, както… — изведнъж скочи на крака. — Сигурно си уморена. Ще те оставя да си починеш преди вечерята в шест и половина. Баба и дядо си лягат рано, когато нямат светски ангажименти. Искаш ли някой да ти помогне за разопаковането на багажа? Мога да повикам камериерката.

Камериерка ли?

— Няма нужда. Ще се справя сама.

Елиът се усмихна.

— Знаех си, че така ще ми отговориш. Ще се видим по-късно.

След като той си тръгна, Малори прекара няколко минути в размисъл над недовършеното изречение. „Няма да ми липсва така, както…“ Кой? Аз ли?

Преглътна с усилие и се запита дали само тя се затруднява да разграничи играта от реалността. Знаеше, че ще й бъде много трудно да устои, ако и той направи същата грешка.