Жул Верн, Андре Лори
Корабокрушенецът от „Цинтия“ (6)

6. РЕШЕНИЕТО НА ЕРИК

На другия ден рибарят повика Ерик и пред стрина Катрина, Ванда и Ото му каза:

— Ерик, наистина писмото на доктор Швериенкруна се отнася до тебе. То свидетелствува, че ти напълно си задоволил своите учители, и докторът предлага да поеме докрай разноските за твоето образование, ако се наложи да го продължиш. Но това писмо налага ти сам да решиш въпроса, като добре разбереш как стоят нещата, дали окончателно ще промениш положението си или ще останеш с нас в Норое, което ние бихме предпочели, не се съмняваш, нали? И по този Повод аз трябва да ти открия една голяма тайна, тайна, която ние двамата с жена ми бихме предпочели да запазим за себе си!

В този миг стрина Катрина, безсилна да сдържи сълзите си, избухна в ридания, взе ръката на Ерик и я притисна към сърцето си, сякаш в знак на протест срещу това, което младежът щеше да чуе.

— Тази тайна е — продължи Херсебум с глас, който вълнението все повече накъсваше, — че ти си наш приемен син! Намерих те в морето, чедо мое, и те прибрах, когато ти беше едва на осем или девет месеца. Бог ми е свидетел, че никога не бих и помислил да ти го кажа и че нито майка ти, нито аз някога сме правили ни най-малка разлика между тебе и Ото или Ванда! Ала доктор Швериенкруна го иска. Виж какво ми пише.

Ерик внезапно побледня като смъртник. Ото и Ванда, потресени от това, което чуха, едновременно възкликнаха удивени и почти веднага постъпиха като майка си: прегърнали през раменете Ерик, те го притискаха здраво помежду си единият отдясно, другият отляво. После Ерик взе писмото на доктора и без да се старае да скрива вълнението, което предизвикваше у него писмото, прочете го докрай.

Мастер Херсебум започна тогава подробно разказа си, който беше изложил на доктора. Обясни как господин Швериенкруна си бе наумил да открие семейството на Ерик и как е станало в края на краищата така, че той — Херсебум — не е имал зъл умисъл, дето не се е погрижил да разрешава този неразрешим въпрос. После стрина Катрина стана, завтече се до дъбовия сандък, извади от него дрешките на бебето, показа дрънкулката, която е била на врата му. Съвсем естествено разказът предизвика веднага у трите деца драматично любопитство, което заличи цялото огорчение. Гледаха учудени дантелите и кадифето, златната дрънкулка и девиза на нея, изправени сякаш пред истинско вълшебство. Това, че докторът не бе успял да добие някакъв практически резултат въпреки вещите като доказателство, ги правеше тайнствени.

Ерик ги гледаше прехласнат и мисълта му се носеше към неизвестната майка, която сигурно сама го беше облякла в тези дрешки и много пъти вероятно е размахвала дрънкулката пред очите на детето си, за да го забавлява. Струваше му се, че с докосването до вещите той общува пряко с нея през времето и пространството! И все пак къде е тя, тази майка? Жива ли е още, или пък беше загинала? Оплакваше ли сина си, или обратното, синът трябваше да смята, че я е загубил завинаги?

Беше потънал от няколко минути в мислите си, навел глава до гърдите си, когато една дума на стрина Катрина го накара да я вдигне.

— Ерик, ти винаги ще си наше дете! — възкликна тя, разтревожена от мълчанието му.

Поглеждайки наоколо си, очите на младежа срещнаха всичките добри любими лица, майчиния поглед на почтената жена, откровеното лице на мастер Херсебум, на Ото още по-сърдечно, отколкото обикновено, на Ванда строго и опечалено. Съзирайки нежността и тревогата върху всички тези лица, Ерик почувства, че сърцето му се топи, както се казва. Внезапно той отново осъзна цялото положение, представи си сцената както току-що му я бе описал бащата — люлката, изоставена на волята на вълните, която един прост рибар бе прибрал и занесъл на жена си. Тези хора, колкото бедни, толкова и скромни, които без колебание бяха оставили чуждото дете при себе си, осиновиха го, обикнаха го като свой собствен син — и в продължение на четиринадесет години дори не бяха му казали това, сега бяха впили очи в устните му, сякаш очакваха някаква присъда на живот или, на смърт! Всичко това така дълбоко го развълнува, че внезапно сълзите му рукнаха. Едно непреодолимо чувство на признателност и на обич завладя цялото му същество. Почувствува нещо като жажда да им бъде и той също така предан, да отвърне на тези добри същества с малко от сляпата нежност, която те му засвидетелствуваха, като откаже да ги напусне, като се свърже завинаги с тях и с Норое, задоволявайки се с тяхното скромно положение.

— Мамо — каза и се хвърли в прегръдките на Катрина, — мислите ли, че бих могъл да се колебая сега, когато всичко знам? Ще пишем на доктора да му благодарим за неговото благодеяние и да му съобщим, че оставам! Ще бъда рибар като вас, татко мой, като теб, Ото! Щом вие сте ми отредили място във вашето огнище, аз моля да го запазя! Понеже сте ме хранили с труда на собствените си ръце, моля да отдам на вашата старост това, което вие толкова великодушно сте дали на моето детство.

— Благословен бъди, господи! — възкликна стрина Катрина, притискайки Ерик до сърцето си, в изблик на нежност и радост!

— Знаех си аз, че детето ще предпочете морето пред всичките тези книги! — продума само мастер Херсебум, без да схване жертвата, която решението на Ерик представляваше. — Е, това е! Една добре уредена работа! Стига сме говорили за нея, а да мислим как да прекараме хубавите коледни празници!

Всички се разцелуваха с просълзени от щастие очи, заричайки се да не се разделят никога!

Когато Ерик остана сам, макар да не успя да потисне една въздишка при мисълта за всички мечти за работа и за постиженията, от които трябваше да се отрече, поне имаше в самото пожертвувание известна радост, която той съумя да предвкуси.

„Понеже такова е желанието на моите осиновители — мислеше си той, — какво значение има всичко останало? Трябва да се помиря и да работя за тях в тази среда, в която съдбата и тяхната преданост са ме поставили. Ако понякога съм се домогвал до по-висок жребий, нали е било, за да го споделя с тях? Щом като те са щастливи така и не желаят някаква друга участ, трябва да се задоволя с нея, като се старая с доброто си отношение и с труда си да ги задоволя. Сбогом на книгите, да живее морето!“

Така разсъждаваше той, но скоро мисълта му се върна към онова, което беше научил, и той взе да се пита откъде е бил носен, когато Херсебум го е намерил съвсем мъничък по гребена на вълните; коя е била родината му, кои са били родителите му? Живи ли са още? Дали в някаква далечна страна няма братя или сестри, които никога не ще види?

В Стокхолм у доктор Швериенкруна Коледа също така беше повод за една извънредна вечер. Вероятно си спомняте, че тази дата беше определена за решението на облога между Бредейорд и неговия бележит приятел, при който професор Хохстед трябваше да бъде съдията.

В течение на две години не бе произнесена нито една дума било от единия, било от другия върху предмета на техния облог. Докторът търпеливо продължаваше своите дирения в Англия, пишеше до морските агенции, увеличаваше съобщенията по вестниците, но не мислеше да признае, че усилията му са почти безплодни. А пък Бредейорд от тактичност избягваше да насочва разговора на тази тема и се задоволяваше, когато му се удадеше случай, да подхвърли един скрит намек за красивия екземпляр на Плиний, излязъл от печат у Алдо Мануций, който в библиотеката на доктора заемаше видно място. И само по хитроватия начин, както потропваше с върха на пръстите си по своята табакера в този миг, човек беше склонен да си каже, че той мисли: „Ето един Плиний, който няма да стои зле между моя Квинтилиан, първо издание от Венеция и моя Хораций от братя Елзевир с широки полета на китайска хартия!“

Точно така във всеки случай докторът обикновено схващаше тази пантомима, която имаше особеното свойство да дразни нервите му. В такива вечери той се проявяваше извънредно безпощаден на вист и не прощаваше нищо на злополучния си партньор.

Ала времето си вървеше неспирно и най-после удари часът, когато въпросът трябваше да се подложи на безпристрастната преценка на професор Хохстед.

Доктор Швериенкруна стори това с пълна откровеност. Едва Кайса го бе оставила сам с двамата му приятели и той им призна, както беше признал същото в писмо до мастер Херсебум, отрицателния резултат на своите търсения. Нищо не бе успяло да изясни тайната, която обгръщаше произхода на Ерик, и докторът съвсем открито беше принуден да заяви, че тази тайна му изглежда неразрешима.

— Все пак бих бил несправедлив към самия себе си, ако не заявя също така искрено, че не считам за нищо на света, че съм загубил облога. Наистина не съм открил семейството на Ерик, ала събраните от мен сведения са по-скоро от такъв характер, че да потвърдят моето мнение, отколкото да го обезсилят. „Цинтия“ е или е била само английски кораб, защото има не по-малко от седемнадесет, които са записани под това име в регистрите на „Лойд“. Що се отнася до народностните белези, те все така очевидно както и преди са келтски. Така че моето твърдение за народността на Ерик, мога да твърдя това, надделява в изследването. За мен става повече от когато и да било съвсем ясно, че той е ирландец, както и предчувствувах. Но аз не мога, разбира се, да принудя семейството да се покаже, ако то си има причини да не стори това или пък е изчезнало! Ето какво мога да кажа аз, скъпи ми Хохстед. Ваш дълг е да се произнесете дали вие не считате, че Квинтилиан на нашия приятел Бредейорд по право трябва да се пренесе в моята библиотека?

При тези думи, които, изглежда, предизвикаха у него силно желание да се разсмее, адвокатът се отметна в креслото си, слабо размахал ръка, сякаш за протест, после втренчи малките си светнали очи в професор Хохстед, за да види как той ще се оправи в тази работа.

Професор Хохстед не се показа така затруднен, както би могло да се допусне. Той би бил наистина затруднен, ако някакво необоримо доказателство, представено от доктора, го беше поставило в мъчителната необходимост да се произнесе в полза на едната или другата страна. Неговото благоразумие и нерешителност го караха да предпочита преди всичко колебливите решения. Той беше майстор в такъв случай да изтъкне едно след друго двете разновидности на въпроса и да плува сред вълните като риба във вода. Така че тази вечер той се намери на висотата на обстоятелствата.

— Неоспоримо е — продума той, вдигайки глава, — че има във факта от седемнадесет английски кораба с име „Цинтия“ едно от най-сериозните указания в полза на изразеното от нашия бележит приятел предположение. Това указание, съчетано с народностните белези на лицето, има сигурно голяма тежест и аз не се колебая да твърдя, че то ми се струва почти решително. Не се чувствувам никак затруднен да призная, че ако би трябвало да кажа своето лично мнение за народността на Ерик, то би било следното: вероятностите са в полза на ирландската народност! Ала едно е вероятност, друго точност и, осмелявам се да твърдя, ще ни е необходима точност, за да разрешим въпросния облог. Независимо че много предпоставки говорят в полза на Швериенкруна, Бредейорд винаги може да се позове, че няма сигурно доказателство. Така че не виждам някакво достатъчно основание да твърдя, че Квинтилиан е спечелен от доктора, пък и не виждам още повече повод да заявя, че Плиний е загубен. Според моето разбиране, понеже въпросът остава неизяснен, облогът трябва да бъде отменен и това е най-доброто, което може да стане в подобен случай!

Както всички решения, които не дават право на ничия страна, решението на професор Хохстед явно не задоволи нито единия, нито другия.

Докторът направи с устните си гримаса, която доста ясно го издаваше. А пък Бредейорд скочи на крака и възкликна:

— Полека, скъпи ми Хохстед, не прибързвайте толкова да приключите! Вие твърдите, че докато Швериенкруна не изтъкне някакво приемливо доказателство, колкото и да ви се струва, че е прав, вие не можете да отсъдите, че е спечелил, нали? Какво ще кажете тогава, ако ви докажа тук тозчас, че „Цинтия“ съвсем не е бил английски кораб?

— Какво ще кажа ли? — рече професорът малко смутен от тази атака изневиделица. — Бога ми, не разбирам нищо! Ще видя, ще разгледам въпроса от всичките му страни.

— Разгледайте го както си искате! — отвърна адвокатът и пъхна дясната си ръка във вътрешния джоб на редингота си, за да извади един портфейл, от който изтръгна писмо, вложено в един от тези светложълти пликове, които от пръв поглед издават американски произход. — Ето един документ, който не бихте отхвърлили — добави той, като положи писмото пред погледа на доктора, който го прочете на глас:

„До господин адвоката Бредейорд, Стокхолм, Ню Йорк, 27 октомври.

Господине, в отговор на почитаемото ви писмо от 5 т. м.. бързам да ви съобщя следните факти:

1. Кораб на име «Цинтия», капитан Бартон, собственик на «Компания женерал де транспорт канадиен» е потънал с екипажа и с товара си точно преди четиринадесет години на паралела на Ферарските острови.

2. Корабът е бил застрахован в «Дженерал Стийм навигейшън иншуърънс къмпани» в Ню Йорк на сума от три милиона и осемстотин хиляди долара.

3. Понеже изчезването на «Цинтия» е останало необяснимо и причините за гибелта са изглеждали недостатъчно ясни за осигурителното дружество, заведено е било дело и било загубено от собствениците на споменатия кораб.

4. Загубата на това дело е предизвикало разорението на дружеството Канадски транспорт, което не съществува отпреди повече от единадесет години поради ликвидация.

В очакване на нови разпореждания, моля приемете, господине, нашите искрени поздрави.

Джеръми Смит, Уолкър и Компания — морски агенти.“

— Е, какво ще кажете за този документ? — запита Бредейорд, когато докторът прочете писмото. — Ето ви документ, който, нали ще се съгласите, има своя стойност?

— Съгласен съм напълно — отвърна докторът. — Как, по дяволите, сте се снабдили с това?

— По най-прост начин. В деня, когато вие ми говорехте за „Цинтия“ като за един непременно английски кораб, веднага ми мина през ума, че много ограничавате полето на своите дирения и че корабът можеше да бъде на същото основание американски. Като виждах, че минаваше време, а не бяхте стигнали до никъде, което вие ни го бяхте казали, дойде ми наум да пиша в Ню Йорк. При третото писмо ето резултата, който получих! Няма вече усложнения! Не мислите ли, че това е причина да ми предоставите без протест вашия Плиний?

— Изводът ви не ми се струва наложителен — отвърна докторът, който мълком препрочиташе писмото, сякаш да търси нови доводи в подкрепа на своята теза.

— Как така не е наложителен? — възкликна адвокатът. — Доказвам ви, че корабът е американски, че е загинал на паралела на Ферарските острови, с други думи съвсем близо до норвежките брегове, точно по времето, което съвпада с идването на детето, а вие не сте убеден, че грешите?

— По никой начин! Забележете, скъпи приятелю, че съвсем не оспорвам доста голямата стойност на вашия документ. Вие намерихте това, което аз бях безпомощен да открия — въпросния кораб „Цинтия“, който през това време е потънал близо до нашите брегове! Ала позволете ми да ви обърна внимание, че това откритие потвърждава точно моята теза. Защото в края на краищата корабът е бил канадски, т. е. английски, а тъй като ирландците са доста многобройни в Канада, занапред аз имам още едно основание да смятам, че детето е от ирландски произход!

— А-а! Ето какво намирате вие в моето писмо! — възкликна Бредейорд много по-смутен, отколкото изглеждаше. — И вероятно сте твърдо уверен, че не сте загубил своя Плиний?

— Разбира се.

— Дори може би си мислите, че имате някакви права за моя Квинтилиан?

— Надявам се всеки случай, че ще успея да докажа тези права благодарение именно на вашето откритие, стига само да ми дадете време и да подновим нашия облог!

— Така да бъде! Съгласен съм! Колко време ви трябва?

— Хайде още две години и да отложим до втория коледен празник след днешния!

— Прието! — отвърна Бредейорд. — Но уверявам ви, скъпи ми докторе, че ще постъпите също така добре да ми изпратите веднага вашия Плиний!

— Бога ми, не! — Той ще изглежда много добре в моята библиотека до вашия Квинтилиан!