Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’epave du Cynthia, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и обработка
Сергей Дубина (26 февруари 2004 г.)
Източник
dubina.dir.bg

Издание:

Жул Верн, Андре Лори, КОРАБОКРУШЕНЕЦЪТ ОТ „ЦИНТИЯ“

Биб. Избрани книги за деца и юноши

Послеслов: Необикновената история на едно момче, Димитър КОРУДЖИЕВ — с.219–223

С портрет на авторите. С илюстрации.

Преведе от френски ЛЮБОМИР Б. ПАВЛОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Художник: ВАСИЛ ИНДЖЕВ

Редактор: ДОБРИНКА САВОВА-ГАБРОВСКА

Технически редактор: ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА

ФРЕНСКА. ПЪРВО ИЗДАНИЕ. 1988.

ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ ОКТОМВРИ 1988. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НОЕМВРИ 1988.

Формат: 1/16/60/90. Печатни коли: 14. Страници: 224.

ЦЕНА 1.06 ЛВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“

ПЛ. „СЛАВЕЙКОВ“ — СОФИЯ

ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА „Г. ДИМИТРОВ“ — СОФИЯ

 

JULES VERNE ANDRE LAURIE

L’epave du Cynthia

Les Humanoides Associes L. F. Editions 41. rue de Lancry Paris 10

 

 

Издание:

Автор: Жул Верн; Андре Лори

Заглавие: Корабокрушенецът от „Цинтия“

Преводач: Любомир Б. Павлов

Година на превод: 1988

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1988

Тип: Роман

Националност: френска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: ноември 1988 г.

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Георги Нецов

Художник: Васил Инджев

Коректор: Цветелина Нецова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4198

История

  1. — Добавяне

2. У ЕДИН РИБАР В НОРОЕ

Къщата на мастер Херсебум, както всички(в Норое, е покрита с чимове и построена с едри борови трупи по стария скандинавски план: две големи стаи, отделени с един коридор по средата, който води до една барака, където са подслонени лодките, сечивата за риболов и купища дорсели или малки моруни от Норвегия, и от Исландия, които валят, след като ги изсушават, за да ги продадат под името „рибено руло“ и сушена риба.

Всеки от двата салона служи едновременно за всекидневна и за спалня. Добре направени един вид чекмеджета в дървените стени поемат леглото, което се състои от дюшек и завивки от кожи, които се изваждат само за през ноща. Това подреждане както ясния цвят на панелите и радостта от разположената в един ъгъл висока камина, в която винаги гори голям огън от дърва, придава и на най-бедните жилища атмосфера на чистота и домашен уют, непознат за селяните на Южна Европа.

Тази вечер цялото семейство беше събрано край огнището, където къкреше едно огромно гърне със смес от салата или пушена херинга, сьомга и картофи. Мастер Херсебум, седнал на високо дървено кресло, плетеше мрежа според неизменния си обичай, когато не биваше в морето или в сушилнята. Той беше опитен моряк с опърлено от северните ветрове лице, с вече побеляващи коси, макар да беше още в сила. Синът му Ото, едро момче на четиринадесет години, който му приличаше във всяко отношение и изглеждаше предопределен да стане и той също опитен риболовец, в момента беше извънредно зает да вникне в тайните на тройното правило, изпълвайки с цифри една малка плоча с голямата си лапа, която очевидно много по-добре умееше да се справя с веслото. Ерик, приведен над масата захранене, беше потънал в четенето на голяма книга по история заета от Малариус. Съвсем близо до него Катрина Херсебум, добрата жена, предеше тихо на чекръка си, а малката Ванда, русо момиче на десет-дванадесет години, седнала на табуретката, плетеше припряно голям чорап от червена вълна. В краката й голямо куче с жълтеникавобяла козина, гъста като на овен, спеше, свито на кравай.

От най-малко един час мълчанието не бе прекъсвано и бакърената лампа с рибено масло осветяваше кротко с четирите си фитила всички подробности на уютната стая.

Да си кажем правичката, това мълчание, изглежда, тежеше на стрина Катрина, която от известно време проявяваше по различни начини нуждата да си развърже езика. Най-сетне не можа да издържи повече.

— Стига вече работа за тази вечер — каза тя. — Време е да сложим масата за вечеря.

Без нито думица на протест Ерик взе голямата си книга и отиде да се настани по-близо до камината, а Ванда остави плетивото си, отправи се към бюфета и се зае със задължението да носи паници и лъжици.

— И ти казваше, Ото — подхвана предачката, — че нашият Ерик добре отговорил днес на доктора?

— Добре отговорил ли? — се провикна Ото въодушевено. — Той говори като по книга, това е истината! Не зная откъде е намерил всичко това, което изреди… Колкото повече докторът питаше, толкова повече той намираше какво да каже!… И думите се лееха, лееха!… Колко доволен беше Малариус!

— И аз също бях доволна — каза важно Ванда.

— О! Ние, разбира се, всички бяхме доволни! Ако бяхте видели, мамо, как го бяхме зяпнали!… Само от едно се страхувахме, да не би да дойде нашият ред да бъдем изпитани!… Ала той не се страхуваше, отговаряше на доктора, както би отговарял и на нашия учител!

— Ами! Малариус е равен на доктора, мисля, и той е действително толкова учен, колкото и другите! — каза Ерик, който, изглежда, бе смутен от така явните възхвали.

Старият рибар се съгласи с усмивка.

— Ти си прав, сине — каза той, без неговите мазолести ръце да спират работата си, — стига да пожелае, може да надмине всички тези доктори от града!… И поне той не използува науката, за да разорява бедните хора!

— Разорил ли е някого доктор Швериенкруна? — запита с любопитство Ерик.

— Хм!… Хм!… Ако не го е сторил, то има доста голям дял за това. Вярвате ли, че съм гледал с удоволствие да се издига тази фабрика, която дими там горе на края на фиорда?… Майка ви може да ви каже, че някога ние сами прибирахме нашето масло и доста добре го продавахме в Берген за сто и петдесет и дори до двеста крони годишно… Сега край! Никой не иска вече кафяво масло или толкова малко заплащат, че не си струва труда да биеш пътя. Трябва да се задоволим да продаваме черния дроб на фабриката и един бог знае, че докторовият управник не си прави труда да го изкупува на ниска цена!… Аз едва смогвам да изтръгна 45 крони с три пъти повече усилия, отколкото някога. Е, да!…-Като казвам, че не е справедливо това и докторът ще стори по-добре да се грижи за своите болни в Стокхолм, отколкото да идва тук да захваща нашия занаят и да ни отнема нашата прехрана.

След тези горчиви думи настъпи мълчание. Известно време се чуваше само тракането на паниците, размествани от Ванда, докато майка й изсипваше съдържанието на гърнето в една огромна калена гледжосана паница.

Ерик размисляше съсредоточено върху току-що казаното от мастер Херсебум. В ума му объркано възникваха възражения. Понеже беше съвсем искрен, не можа да се стърпи да не ги изложи.

— Струва ми се, че вие имате право, татко, да съжалявате за някогашните доходи — каза той, — но съвсем не е справедливо да обвинявате доктор Швериенкруна, че той ги е намалил! Нима неговото масло не е по-добро от домашното масло?

— Хм, хм!… То е само по-светло, това е всичко… Не мирише на смола като нашето, както казват!… И затова всички преструванковци от града, разбира се, го предпочитат. Но дявол да ме вземе, ако то действува по-добре върху дробовете на болните от някогашното наше добро старо масло!…

— В края на краищата по една или друга причина предпочитат него. И понеже е много здравословно лекарство, важно е хората да изпитват възможно по-малко отвращение, когато го използуват. Тогава, щом един лекар намира начин да намали отвращението, като измени способа за производството му, нали е негово задължение да приложи откритието си?

Мастер Херсебум се почеса по ухото.

— Без съмнение — каза той, сякаш съжалявайки — това е може би негов лекарски дълг. Ала то не означава да пречи на бедните рибари да изкарват прехраната си…

— Мислех, че фабриката на доктора дава работа на триста души, докато навремето, за което вие говорите, имаше едва двадесетина в Норое — възрази плахо Ерик.

— Точно така! Затова занаятът вече нищо не струва! — извика Херсебум.

— Хайде. Вечерята е готова, елате на трапезата! — каза тогава стрина Катрина, която виждаше, че спорът се разпалва повече от очакванията й. Ерик, разбирайки, че ще бъде неуместно да настоява повече, не възрази нищо на твърдението на мастер Херсебум и зае обичайното си място до Ванда.

— Докторът и Малариус са на „ти“, значи ли, че са приятели от детинство? — запита той, за да смени посоката на разговора.

— Разбира се — отговори рибарят, сядайки на масата. — И двамата са родени в Норое и още помня времето, когато играеха в двора на училището, макар че са десетина години по-големи от мене. Малариус беше син на тогавашния лекар, а докторът — на един обикновен рибар. Но той измина дълъг път от онова време. Говорят, че днес е милионер и че в Стокхолм живее в същински дворец!… О! Образованието е нещо хубаво!

След тази мъдрост добрият човек посегна да гребне с лъжицата си от ястието с риба и димящи картофи, когато едно похлопване на вратата го възпря.

— Може ли да вляза, мастер Херсебум? — раздаде се в коридора висок и доста звънък глас.

И без да дочака покана, в стаята влезе същият човек, за когото току-що говореха, и внесе със себе си голям облак леден въздух.

— Господин докторът Швериенкуна! — възкликнаха трите деца, а баща им и майка им станаха припряно.

— Драги ми Херсебум — каза ученият, поемайки ръката на рибаря в своите ръце, — не сме се виждали от дълги години, но аз не съм забравил вашия прекрасен баща и помислих, че мога да дойда у вас като приятел от детинство.

Доблестният човек малко смутен, сигурно припомнил си обвиненията, които току-що бе отправил срещу своя гостенин, не знаеше какво да отговори на тези думи. Той се ограничи да отвърне на здрависването на доктора с усмивка на сърдечно посрещане, докато достойната му жена се зае с най-неотложното.

— Бързо, Ото, Ерик, помогнете на господин доктора да съблече коженото си палто, а ти, Ванда, донеси още един прибор! — казваше тя, гостоприемна като всички норвежки домакини. — Господин докторът ще бъде така добър да хапне по някой залък с нас, нали?

— Бога ми, не бих отказал, повярвайте ми, ако бях поне малко гладен. Защото това ядене е доста съблазнително!…

Но няма и час откак вечерях с моя приятел Малариус и вероятно не бих дошъл толкова рано, ако предполагах, че ще ви заваря още на трапезата!… Ако искате да ми доставите голямо удоволствие, ще заемете местата си и ще продължите, все едно че ме няма.

— О! Господин докторе — замоли го любезната жена, — ще приемете ли поне малко „сноргас“ с чаша чай?

— Добре, чаша чай, но при условие че вие по-напред ще вечеряте — отвърна докторът, като се разположи в голямото кресло, което го примамваше.

Веднага Ванда незабелязано постави чайника на огъня и се плъзна като салфида в съседната стая, докато цялото семейство, разбирайки с вродена любезност, че ако настояват, ще притеснят госта си, се заеха с яденето.

За миг докторът се успокои. Разбърквайки жаравата в огнището и греейки краката си на разпалените сухи дърва, които Катрина току-що бе хвърлила в огъня, преди да седне на трапезата, той заговори за някогашното време, за старите, които бяха си отишли, за тези, които оставаха, за промените в страната и в Берген също. Чувствуваше се съвсем като у дома си, още повече че бе успял да възвърне настроението на мастер Херсебум, когато Ванда влезе с дървена табла, отрупана с купички, и я поднесе така мило, че нямаше начин да й се откаже.

Това бяха прочутите норвежки „сноргас“ — тънки резени пушено еленово месо, филе от херинга с червен пипер, тънки филии черен хляб, пиперлия сирене и други остри приправки, които се ядат винаги за апетит. Те отговаряха толкова добре на предназначението си, че докторът, който ги опита от учтивост, стигна до там, че почете и конфитюра от къпини — гордостта на стрина Катрина — и такава жажда го нападна, че седем-осем чаши чай без захар едва стигнаха да я утолят.

Тогава мастер Херсебум предложи една кана превъзходна холандска водка, която му бе дал един холандски клиент. След като вечерята завърши, докторът получи от ръката на своя гостоприемец грамадна лула, която той натъпка и запуши за общо задоволство.

Не е необходимо да изтъкваме, че с тези постъпки студенината отдавна беше стопена и че докторът се чувствуваше сякаш винаги е бил част от семейството. Имаше смях, приказки, бяха станали най-добрите приятели на света, когато старият часовник от лакирано дърво удари десет часа.

— Ето че стана късно, мили приятели! — каза тогава докторът. — Ако сега бъдете така добри да пратите децата да спят, ние ще поговорим за сериозни неща.

По знак на Катрина Ото, Ерик и Ванда веднага пожелаха лека нощ на всички и се прибраха.

— Сигурно сте се запитали защо съм дошъл — подхвана докторът след кратка пауза, втренчвайки проницателния си поглед в мастер Херсебум.

— Моят гост е винаги добре дошъл — отговори дълбокомъдрено рибарят.

— Така е, знам, знам, че гостоприемството не се губи в хората, но все пак трябва да имам някаква причина, за да напусна тази вечер компанията на моя стар приятел Малариус и така да се появя у вас!… Бас държа, че стрина Херсебум подозира донякъде причината.

— Ще я научим, когато ни я разкриете — отвърна тактично добрата жена.

— Хайде! — каза с въздишка докторът. — Трябва, понеже не искате да ме улесните, лично да поставя въпроса!… Вашият син Ерик е едно много развито дете, мастер Хесебум.

— Не мога да се оплача от него — отговори рибарят.

— Момчето е извънредно умно и образовано за възрастта си — продължи докторът. — Изпитвах го днес в училище и бях поразен от неговите необикновени способности за работа и разсъждения, които този изпит ми разкри. Когато узнах името му, порази ме също така, че момчето никак не прилича на вас, нито на децата от този край.

Рибарят и жена му не продумваха.

— Накъсо — подхвана ученият с известно нетърпение, — това дете не само ме интересува, то ме озадачава. Говорих за него с Малариус, узнах, че не е ваш син, че някакво корабокрушение го е подхвърлило към нашите брегове, че вие сте го прибрали, отгледали и осиновили и дори сте му дали вашето име! Всичко това е вярно, нали?

— Да, господин докторе — отговори угрижено Херсебум.

— Макар и да не е наш син по кръв, по сърце и по обич е наш син! — извика Катрина с навлажнени очи и треперещи устни. — Не сме правили никаква разлика между него и нашия Ото или нашата Ванда. Никога и наум не ни е минавало, че е имало такава разлика.

— Тези чувства правят чест и на двама ви — каза докторът, трогнат от вълнението на добрата жена. — Но моля ви, приятели, разкажете ми цялата история на детето. Дошъл съм да я науча и само доброто му желая, уверявам ви.

Рибарят, почесвайки се зад ухото, сякаш се поколеба за момент. Но като видя, че докторът с нетърпение очаква разказа му, накрай се реши да говори.

— Нещата са точно така, както са ви разправили, и детето не е наш син — продума той сякаш със съжаление. — Скоро вече дванадесет години оттогава, бях отишъл да ловя риба отвъд островчето, което прикрива входа на фиорда към открито море… Вие знаете, че то почива върху една пясъчна плитчина и моруната там е в изобилие… След един доста успешен ден измъквах последните си въдици и щях да вдигна платното, когато видях на около една миля далече, че плава върху вълните при залез слънце нещо бяло, което привлече вниманието ми. Морето беше кротко и нищо не ме караше да бързам със завръщането си у дома. Вместо да поема към Норое, аз полюбопитствувах да се насоча към това бяло нещо и да видя какво е то. За десет минути го достигнах. Предметът, който плаваше така, носен към брега от надигащия се прилив, беше малка плетена люлка, загърната в покривка от муселин и добре привързана върху спасителен пояс. Приближих се на разстояние една ръка със смут, който вие можете да разберете. Докопах пояса и тогава видях в люлката едно нещастно бебе на седем-осем месеца, което спеше със свити юмручета. То беше малко-бледновато и изстинало, но не изглеждаше много измъчено от своето рисковано пътуване, ако се съди по силата, с която се разплака гласовито, когато се събуди, веднага щом престана да чувствува люлеенето от вълните. Нашият Ото вече беше роден и аз знаех как се оправят с тези малчугани. Така че побързах да свия края на едно парцалче, да го натопя във вода, примесена с ракия и да му дам да смуче!… То се успокои начаса и, изглежда, прие с истинско удоволствие това укрепително. Но аз предполагах, че нямаше да се задоволи за дълго с това. Така че най-наложително за мен беше да се завърна в Норое. Разбира се, бях отвързал люлката и я бях поставил на дъното на лодката в краката си. Докато държах въжето на моето платно, гледах бедното малко същество и се питах откъде би дошло наистина. От някой потънал кораб несъмнено! През нощта морето беше много бурно, вятърът беше ураганен и катастрофите биха се наброявали с дузина. Ала по какво стечение на обстоятелствата това дете бе избягнало съдбата на онези, които са се грижили за него? Как е могло да им дойде наум да го прикрепят на спасителен пояс? Колко време плаваше така по гребена на вълните? Какво е станало с баща му, с майка му, с тези, които са го обичали? Все въпроси, които завинаги трябваше да останат без отговор, защото такъв отговор нещастното дете не можеше да даде. Накратко, след половин час аз бях у дома и предадох моята находка на Катрина. Тогава ние имахме крава, която тутакси беше определена за кърмачка на малкия. Той беше толкова мил, така усмихнат, така розовичък, когато добре се нагълта с мляко и се съвзе от топлината на огъня, че ние, бога ми, веднага го обикнахме, сякаш беше наш!… И ето сега!… Ние го запазихме, отгледахме го и никога не сме правили разлика между него и нашите две деца!… Вярно ли е, жено?… — добави мастер Херсебум, като се обърна към Катрина.

— Така беше. Бедното дете! — отговори стопанката, избърсвайки очите си от бликналите при тези спомени сълзи. — И той е наше дете наистина, понеже го осиновихме. Не знам защо г-н Малариус се е заел да твърди противното.

И добрата жена, искрено възмутена, започна отново да върти енергично чекръка си.

— Вярно е! — подкрепи я Херсебум. — Кого другиго засяга това освен нас?

— Разбира се — отвърна докторът с най-примирителен тон. — Но не бива да обвиняваме Малариус, че не пази тайна. Порази ме лицето на детето и поисках поверително учителят да ми разкаже неговата история. Малариус не допусна да се усъмня, че Ерик се счита за ваш син и че всички в Норое отдавна са забравили как той е станал ваш. А пък вие виждате, че аз се погрижих да не говоря пред момчето и че още отначало го отпратих да си легне заедно с брат му и сестра му… Вие казвате, че е бил може би на седем-осем месеца, когато сте го прибрали?

— Приблизително! Той имаше вече четири зъбчета, разбойникът му неден, й ви уверявам, че бързо взе да си служи с тях! — каза смеешком Херсебум.

— О, той беше великолепно дете! — поде живо Катрина. — Бяло, здраво, яко!… Ръцете му, краката му!.. Само да бяхте го видели…

— Как беше облечено? — запита доктор Швериенкруна. Херсебум не отговори, но жена му се показа по-открита.

— Като малък принц — провикна се тя. — Представете си, господин докторе, дрешка от пике, гарнирана цялата с дантели, кожена дреха, подплатена със сатен, дори царският син не би могъл да има по-хубава плисирана шапчица, пелерина с капюшон от бяло кадифе… Всичко от хубаво по-хубаво!… Впрочем сам можете да прецените, защото всичко съм запазила непокътнато. Вие разбирате, че не си играехме Да обличаме бебето с тези дрехи!… Аз чисто и просто му обличах омалелите дрешки на Ото, които бях запазила и по-сетне послужиха и за Ванда!… Но неговите дрешки са тук и ей сега ще ви ги покажа. Все така говорейки, почтената жена коленичи пред голям дъбов сандък със старинна ключалка, вдигна капака и бързо взе да рови в една от преградите му.

Една по една тя извади всички споменати дрехи и гордо ги разгъна пред погледа на доктора, а също и най-фини пелени, великолепно лигавниче, украсено с дантели, малко копринено одеяло, терлици от бяла вълна. Всички бяха белязани с красиво бродираните инициали Е. Д., както от пръв поглед видя докторът.

— Е. Д. ..; Затова ли нарекохте детето Ерик? — запита той.

— Точно така — отговори Катрина, която този показ явно радваше, докато същият, изглежда, помрачаваше лицето на мъжа й. — И ето най-хубавото, което то имаше на шията си — добави тя и извади от скрито място една дрънкулка от злато с розов корал, окачена на дребна верижка.

Инициалите Е. Д. там бяха оградени от латинския девиз „Semper idem“.

— Отначало помислихме, че това е името на бебето — подхвана тя, виждайки, че докторът разчита девиза, — но господин Малариус ни обясни, че то означавало: „Винаги един и същ“.

— Малариус ви е казал истината — отговори докторът на тези думи, които бяха един косвен въпрос. — Явно, че детето е принадлежало на богата и видна фамилия — добави той, докато Катрина подреждаше дрехите в своя сандък. — Нямате ли някаква представа от каква страна е могло да дойде?

— Как искате да се разбере нещо подобно — отговори Херсебум, — щом като открих тази находка в морето?

— Да, но люлката е била привързана към спасителен пояс, ми казахте вие, а обичайно е във всички флоти да пишат върху спасителните пояси името на кораба, на който принадлежат! — възрази докторът и отново впери проницателните си очи в очите на моряка.

— Така е — отвърна той и наведе глава.

— И тогава какво пишеше на този пояс?

— Е, господин докторе, аз не съм учен човек… Все пак знам да чета малко на моя роден език, но за чуждите езици — здраве му кажи! И после толкова време оттогава!

— Все пак вие трябва приблизително да си спомняте. Несъмнено сте показали този пояс както и другите неща на Малариус?… Хайде, мастер Херсебум, мъничко усилие. Написаното на спасителния пояс име не беше ли „Цинтия“?

— Струва ми се, че беше нещо от този род — отговори неуверено рибарят.

— Това е чуждо име. От коя страна по ваша преценка, мастер Херсебум?

— Откъде да зная аз! Даже и да съм бил във всички тия дяволски страни! Излизал ли съм някога извън крайбрежието на Норое и Берген, освен един-два пъти по риболов край брега на Исландия и Гренландия? — отвърна човечецът с все по-сърдит тон.

— По ми се вярва, че това е английско или немско име — каза докторът, без да обърне внимание на настроението му. — Лесно би се определило според формата на буквите, ако видя спасителния пояс. Не сте ли го запазили?

— Бога ми, не! Много време мина, откак го изгорих! — възкликна тържествуващо Херсебум.

— Както си спомня Малариус, буквите са били латински — продума докторът, сякаш говореше на себе си, — ай буквите върху дрешките са такива. Допустимо е, че „Цинтия“ не е бил германски кораб1. Склонен съм да приема, че е английски… Не мислите ли и вие същото, мастер Херсебум?

— А, туй-то! Това е пък, което най-малко ме интересува! — отвърна рибарят. — Английски, руски или патагонски, все ми е едно!… По всяка вероятност много отдавна вече той е поверил тайната си на Океана на три-четири хиляди метра дълбочина.

Можеше да се повярва наистина, че мастер Херсебум е възхитен, дето знае, че тайната е толкова дълбоко под повърхността на морето.

— Вие сигурно сте положили някои усилия да откриете семейството на детето? — каза докторът, в чиито очила в този момент блестеше дълбока ирония. — Сигурно сте писали на губернатора в Берген, поместили сте съобщение във вестниците?

— Аз ли? — възкликна рибарят. — Нищо подобно не съм сторил!… Бог знае откъде идваше бебето и кой го оплакваше… Имах ли начин да изразходвам пари да търся хората, които хич не ги беше грижа за него? Поставете се на мое място, господин докторе… Та аз не съм милионер! Разбира се, че дори да бяхме изразходвали всичкия си имот, нямаше нищо да открием!… Постъпихме според силите си, отгледахме малкия като наш син, обичахме го, ласкаехме го…

— Дори повече от другите две деца, ако може така да се каже!… — прекъсна го Катрина, изтривайки очи с края на престилката си. — Защото, ако заслужаваме упрек някакъв, то е само може би, че сме го отрупали с много нежност.

— Госпожо Херсебум, вие ще ме обидите, ако мислите, че аз изпитвам някакво друго чувство освен най-голямо преклонение пред вашите добрини спрямо нещастния малък корабокрушенец! — възкликна докторът. — Не може да допуснете подобно нещо!… Но, за да бъда съвсем откровен, аз мисля, че тази нежност ви е заслепила да видите вашия дълг! А той е бил да потърсите преди всичко според възможностите си семейството на детето!

Настъпи дълбоко мълчание.

——

’През XIX век в Германия е бил разпространен готическият шрифт. — Б. пр.

 

— Може да е така! — рече най-сетне мастер Херсебум, който бе обронил глава под този упрек. — Но станалото — станало! Сега нашият Ерик си е наш и не съм склонен да му разправям всичките тези стари истории.

— Не се плашете, няма да злоупотребя с вашето доверие! — отвърна докторът на ставане. — Стана късно… Ще ви напусна, скъпи приятели, и ви пожелавам лека нощ, една нощ без тревожна съвест — добави той подчертано.

При тези думи облече шубата си и като не прие предложението на рибаря, който настояваше да го съпроводи, стисна сърдечно ръцете на домакините и пое към фабриката.

Херсебум остана малко на прага, като гледаше след него как се отдалечава в лунната светлина.

— Дяволски човек! — прошепна той през зъби, когато най-после реши да затвори вратата.