Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’epave du Cynthia, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и обработка
Сергей Дубина (26 февруари 2004 г.)
Източник
dubina.dir.bg

Издание:

Жул Верн, Андре Лори, КОРАБОКРУШЕНЕЦЪТ ОТ „ЦИНТИЯ“

Биб. Избрани книги за деца и юноши

Послеслов: Необикновената история на едно момче, Димитър КОРУДЖИЕВ — с.219–223

С портрет на авторите. С илюстрации.

Преведе от френски ЛЮБОМИР Б. ПАВЛОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Художник: ВАСИЛ ИНДЖЕВ

Редактор: ДОБРИНКА САВОВА-ГАБРОВСКА

Технически редактор: ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА

ФРЕНСКА. ПЪРВО ИЗДАНИЕ. 1988.

ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ ОКТОМВРИ 1988. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НОЕМВРИ 1988.

Формат: 1/16/60/90. Печатни коли: 14. Страници: 224.

ЦЕНА 1.06 ЛВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“

ПЛ. „СЛАВЕЙКОВ“ — СОФИЯ

ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА „Г. ДИМИТРОВ“ — СОФИЯ

 

JULES VERNE ANDRE LAURIE

L’epave du Cynthia

Les Humanoides Associes L. F. Editions 41. rue de Lancry Paris 10

 

 

Издание:

Автор: Жул Верн; Андре Лори

Заглавие: Корабокрушенецът от „Цинтия“

Преводач: Любомир Б. Павлов

Година на превод: 1988

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1988

Тип: Роман

Националност: френска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: ноември 1988 г.

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Георги Нецов

Художник: Васил Инджев

Коректор: Цветелина Нецова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4198

История

  1. — Добавяне

3. КАКВО МИСЛИ МАСТЕР ХЕРСЕБУМ

На другата сутрин доктор Швериенкруна след една обстойна инспекция на фабриката привършваше закуската си със своя управител, когато видя да влиза едно лице, в което отначало той се затрудни донякъде да разпознае мастер Херсебум.

Облечен в своя празничен костюм, с голямата си бродирана жилетка, с подплатения си редингот, със своя цилиндър с широко-дъно, рибарят се различаваше от човека, облечен в работната си дреха. Ала това, което съвсем го променяше, беше дълбоко тъжният и покорен израз на лицето му. Очите му бяха зачервени, сякаш не беше спал цяла нощ.

Такъв беше наистина неговият случай. Мастер Херсебум, който до този ден не беше имал никога ни най-малки угризения на съвестта, беше прекарал сега доста тъжни часове върху своя кожен дюшек. Призори сподели тъжните си мисли със стрина Катрина, която също не бе мигнала.

— Жено, мисля за това, което ни говори докторът! — бе възкликнал той след дълги часове безсъница.

— И аз си мисля, още откакто си отиде — бе отговорът на доблестната стопанка.

— Моето мнение е, че има известна истина във всичко това и че ние може би сме били повече егоисти, отколкото си мислим! Кой знае дали малкият няма право на някакво голямо богатство, от което го е лишила нашата небрежност?… Кой знае дали дванадесет години не го оплаква едно семейство, което справедливо би могло да ни обвини, че нищо не сме сторили да му го върнем?

— Точно това си повтарям — отговори Катрина с въздишка. — Ако майка му е жива, горката жена, каква ли мъка е за нея да мисли, че детето й се е удавило!… Заставам на нейно място и си представям, че така сме загубили нашия Ото!… Никога не бихме се утешили!

— Не само майката ме безпокои, защото по всяка вероятност тя е умряла — подхвана Херсебум след известно мълчание, прекъсвано от нови въздишки от едната и от другата страна. — Как да предположим, ако тя е била още жива, че едно дете на тази възраст би пътувало без нея или би могло да бъде завързано за един спасителен пояс и оставено самичко на произвола на океана?…

— Истина е… Но какво знаем ние?… Може би и тя по чудо се е спасила!

— А може би дори са й взели детето!… Тази Мисъл ме е спохождала понякога — поде Херсебум. — Кой знае дали някой е нямал интерес да го премахне?… Да го върже така върху спасителен пояс е нещо съвсем необичайно, така че всички предположения са вероятни… В такъв случай ние ставаме съучастници в престъпление, подпомогнали сме успеха му!… Не е ли страшно да си го помислиш?…

— Кой би ни казал подобно нещо на нас, които вярвахме, че вършим толкова благородно дело, като осиновяваме бедничкото дете?

— О! Ясно е, не сме вложили зъл умисъл! Хранихме го, отгледахме го според силите си! Въпреки това сме постъпили много необмислено и малкият ще бъде може би прав един ден да ни укори!

— Колкото за това, няма нужда да се страхуваме, сигурна съм. Ала достатъчно е ние лично да има за какво да се упрекваме!

— Странно е, че едно и също деяние, погледнато от различна страна, би могло да бъде преценявано по толкова противоположни начини! Никога не бих дори си въобразил подобно нещо!… А бяха достатъчни няколко думи на доктора, за да ни объркат главите!

Така разговаряха добрите хорица. Резултатът от тези нощни разсъждения беше идването на мастер Херсебум да се посъветва с доктор Швериенкруна какво е възможно да стори, за да оправи грешката от миналото.

Докторът не показа първоначално, че смята да се върне към снощния разговор. Посрещна благосклонно рибаря, разговаря с него за времето и за цените на рибата, но се престори, че приема неговото посещение за обикновено посещение на учтивост.

Това съвсем не допадаше на мастер Херсебум, който започна да обикаля около предмета на своите тревоги, говореше за училището на Малариус и най-после реши да се хвърли направо в дълбокото.

— Господин докторе — каза той решително, — жена ми и аз цяла нощ сме мислили за това, което ни казахте снощи за малкия… Никога и през ум не ни е минавало, че му причиняваме някакво зло, като го отглеждаме като наше дете!… Ала ние променихме нашето мнение и аз бих искал да зная какво ще ни посъветвате, за да не грешим повече поради невежество. Мислите ли, че има още време да потърсим семейството на Ерик?

— Никога не е късно да изпълним дълга си — отговори докторът, — макар че днес вече несъмнено задачата ще бъде много по-сложна, отколкото в първия момент… Бихте ли я доверили на мен? Аз с удоволствие ще се заема с тази задача и ви обещавам да я изпълня най-добросъвестно, при едно условие все пак: да ми поверите същевременно детето да го заведа в Стокхолм…

Удар с чук по главата не би зашеметил толкова мастер Херсебум. Той побледня и очевидно се развълнува.

— Да ви дам Ерик!… Да го изпратя в Стокхолм?… И защо така решихте, господин докторе? — запита той с развълнуван глас.

— Ще ви обясня… Това, което привлече моето внимание към това дете, бяха едновременно не само физическите особености, които от пръв поглед го отличаваха от неговите съученици, но и неговият жив ум, подчертаното му призвание за,висша наука. Преди Да узная по каква случайност то е попаднало в Норое, казах си, че ще бъде убийство да бъде оставено едно толкова даровито момче в едно селско училище, макар и при учител като Малариус, защото то не намира в него нищо, което може да подпомогне развитието на неговите изключителни способности: нито музеи, нито научни сбирки, нито библиотеки, нито достойни за него съперници… Точно това ме подбуди да разпитам за Ерик; за да узная каква е неговата история. Още преди да я науча, аз вече имах най-голямо желание да дам на това дете възможност за едно пълно обучение. Впрочем вие лесно ще разберете, че веднъж получил сведенията, които Ми дадохте, аз още повече се привързах към този план. И не е възможно мисията, с която съм склонен да се заема в негова изгода, да ме отклони от плана… Не е необходимо, мастер Херсебум, да ви напомням, че вашият осиновен син принадлежи на богато и достопочтено семейство. Искате ли вие, ако го намеря, да се изложа, като му върна едно дете, възпитано на село и лишено от образованието, без което то не ще бъде на място в своята нова среда? Това няма да бъде разумно, вие сте доста здравомислещ човек, за да го разберете…

Мастер Херсебум наведе глава. Без да усети, две едри сълзи течаха по обветрените му страни.

— Но тогава — каза той — това ще бъде окончателна раздяла! Преди още да знаем дали малкият ще намери друго семейство, трябва да го изгоня от дома!… Премного искате от мене, господин докторе, премного от моята жена!… Детето е щастливо у нас!… Защо да не го оставим при нас, поне докато не е осигурено с по-добра участ?

— Щастливо!… Кой ви казва, че ще бъде така и по-сетне?… Кой ви гарантирал че като порасне Ерик, не ще съжалява, че е бил спасен! Умен, виден, какъвто ще бъде може би, той ще се задушава в живота, който вие може да му създадете в Норое, скъпи ми Херсебум!

— Бога ми, господин докторе, този живот, който вие презирате, е доста добър за нас!… А защо не и за малкия?!

— Не го презирам! — възкликна разпалено ученият. — Никой повече от мене не се възхищава и Не почита труда!

Допускате ли вие, мастер Херсебум, че съм могъл да забравя откъде съм излязъл!… И баща ми, и дядо ми бяха рибари също като вас! И тъкмо защото те са били предвидливи да ми дадат образование, аз ценя това благодеяние с истинската му стойност и бих искал да го осигуря на едно дете, което го заслужава!… Единствено неговият интерес ме ръководи, повярвайте ми…

— Е, знам ли?… Ерик ще бъде доста голям, когато направите от него „господин“, който не ще умее да си служи с ръцете!… И ако вие не намерите семейството му, което е твърде допустимо след дванадесет години, хубаво ще се наредим!… Ех, господин докторе, хубав е животът на човека по море и си струва като всеки друг!… Под краката ти една здрава лодка, свеж вятър в косите ти и четири-пет дузини моруни на въдиците ти на дъното, тогава един норвежки рибар не се плаши от нищо и никому нищо не дължи!… Казвате, че Ерик няма да бъде щастлив от такъв живот! Позволете ми да не го вярвам! Добре познавам това дете! Обича книгите, ала повече от всичко обича морето! Сякаш момчето все още помни, че го е люляло и всички музеи на света не ще го утешат, че е далеч от него!

— Но ние в Стокхолм също имаме море — каза с усмивка докторът, трогнат въпреки волята си от тази прочувствена съпротива.

— Най-сетне — подхвана рибарят, кръстосал ръце — какво искате по-точно? Какво предлагате, господин докторе?

— Ето на! Вие разбирате добре, че след всичко казано чувствате необходимостта да сторите нещо, нали? И така, ето какво предлагам. Ерик е на дванадесет, близо тринадесет години и явно е извънредно надарено дете. Няма значение откъде идва… Да оставим настрана въпроса за произхода му… Той заслужава да му се дадат средства да развива и оползотвори своите способности — ето това ни занимава сега… Аз съм богат и нямам деца. Наемам се да му доставя тези средства, да му дам най-добрите учители и всички възможни улеснения да използува техните уроци… Опитът ще продължи две години… В този промеждутък аз ще съм пристъпил към действие, ще предприема търсения, ще поместя съобщения във вестниците, ще преобърна земя и небе, за да открия родителите на детето. Ако за две години не успея, значи че никога не ще успея. Намерят ли се родителите те ще решават естествено какво трябва да правим. В противен случай аз ви връщам Ерик. Той ще е вече на петнадесет години. Ще е видял свят. Ще е дошъл часът да му се каже истината за неговия произход. Той ще е в състояние с наши съвети и по обоснованите преценки на своите учители да реши с най-добро разбиране на нещата какъв път да поеме. Поиска ли да стане рибар, не ще имам нищо против. Поиска ли да продължи учението си, той явно ще бъде достоен за това и аз се нагърбвам да му помогна да го завърши, да му дам професия по негов избор. Нима всичко това не ви се струва разумно?

— Нещо повече. Самата мъдрост говори от вашите уста, господин докторе! — възкликна мастер Херсебум, победен и на последните си позиции. — Ето какво значи все пак да си учил! — подхвана той, клатейки глава. — Лесно човек се преборва с невежи хора! Трудното сега ще бъде да повторя всичко това на жена си!… Скоро ли ще отведете малкия?…

— Утре!… Не мога нито с ден да отложа завръщането си в Стокхолм.

Мастер Херсебум въздъхна, сякаш изплака.

— Утре!… Скоро е!… — рече той. — Ех, каквото има да става, да става… Аз ще говоря с жена си…

— Това е. Посъветвайте се с Малариус. Ще видите, че и той е на моето мнение.

— О! Аз никак не се съмнявам — отговори рибарят с тъжна усмивка.

Той стисна ръката, подадена му от Швериенкруна, и си тръгна, дълбоко замислен.

Вечерта преди вечеря докторът отново се отправи към жилището на мастер Херсебум. Намери семейството събрано край огнището както предишната вечер, ала вече не със същите чувства на спокойствие и щастие. Бащата седеше далече от огнището мълчалив, с отпуснати ръце. Катрина с насълзени очи стискаше в своите ръце ръцете на Ерик, който с въодушевено от очакването на новата си участ лице и с поглед, засенчен от тъгата да напусне всичко това, което обичаше, не беше наясно на кое от чувствата да предостави предимство. Малката Ванда беше захлупила глава върху коленете на рибаря. От нея се виждаха само дългите сребристоруси плитки, които лежаха тежко върху нейните крехки и нежни рамене. Ото, също видимо развълнуван от предстоящата раздяла, стоеше, без да помръдне, до своя приемен брат.

— Я виж какви сте посърнали и наскърбени! — провикна се докторът, спрял на прага. — Ако Ерик беше на път за най-далечната и най-опасната експедиция, не бихте скърбили повече, отколкото сега! Наистина няма защо, мили приятели, уверявам ви! Стокхолм не е на другия край на земята и детето не ви напуска завинаги! Ще може да ви пише и не се съмнявам, твърде често! Така е с всички момчета, които постъпват в колеж. След две години той ще се върне пораснал и много образован, съвършен във всяко отношение! Това ли е големият повод за отчаяние? Наистина не е разумно да се държите така!

Катрина беше се изправила с вроденото достойнство на селянките от Север.

— Хер доктор, бог ми е свидетел, че съм ви дълбоко признателна за това, което правите за нашия Ерик — каза тя. — Не бива да ни се сърдите, че неговото заминаване ни натъжава. Херсебум ми обясни, че това е необходима раздяла. Аз се подчинявам. Не искайте тя да става без съжаление!

— Мамо — възкликна Ерик, — няма да тръгна, щом ви е толкова мъчно.

— Не, детето ми — поде достойната жена,, прегръщайки го. — Образованието е благо, което ние нямаме право да ти откажем! Хайде, сине мой, благодари на господин доктора, който иска да ти го осигури, и винаги му доказвай чрез твоето усърдие в учението, че ти цениш неговите големи добрини!

— Хайде, хайде! — каза докторът, чиито очила сякаш се покриха с особена омара. — И мен ли искате да натъжите? Нека говорим по-скоро за практични работи, ще бъде по-добре. Добре сте разбрали, нали, че става дума да тръгнем утре рано сутрин и всичко трябва да бъде готово? Като казвам всичко, това не означава, че е необходим някакъв голям багаж. Ще отидем с шейна до Берген, откъдето ще вземем влака. На Ерик е необходимо малко бельо и в Стокхолм ще намери това, което ще му потрябва…

— Всичко ще бъде готово — отговори просто стрина Херсебум. — Ванда — добави тя с норвежка учтивост, — господин докторът още стои прав!

Момиченцето побърза да изтласка едно голямо кресло от лакиран дъб.

— Аз тръгвам — заяви докторът. — Малариус ме очаква за вечеря… Е, флика ’ — продължи той, слагайки ръката си на русата детска глава, — много ли ми се сърдите, че вземам брат ви?

— Не, господин докторе — отговори сериозно Ванда. — Ерик ще бъде по-щастлив там. Той не е създаден да остане на село!

— А вие, мило дете, ще бъдете ли нещастна без него?

— Плажът ще остане празен — отговори детето любезно. — Чайките ще го търсят и няма да го намерят. Малките сини вълни ще се чудят, че не го виждат вече, и къщата ще ми се струва празна! Но Ерик ще бъде доволен, защото ще има книги и ще стане учен.

— И неговата добра сестричка ще се радва на щастието му, нали, мило дете? — каза докторът, целувайки по челото девойчето. — И тя ще се гордее с него, когато той се завърне!… Хайде, ето че уредихме една работа! Трябва да тръгвам веднага! До утре!

— Господин докторе — продума плахо Ванда, — имам желание и аз да ви поискам нещо.

— Кажете, флика!

— Бяхте споменали, че тръгвате с шейна. Бих искала с позволението на баща ми и на мама да ме оставите да ви заведа до първата станция.

— Ах!… Ах!… Вече определих за това Регнилда, дъщерята на моя директор!

— Зная това, и то лично от нея. Ала тя е съгласна да ми отстъпи мястото си, ако вие сте съгласен да й позволите.

— В такъв случай вие трябва само да получите позволението на татко и мама.

— Получила съм го.

— Имате тогава и моето, мило дете — каза докторът на тръгване.

На другия ден сутринта, когато голямата шейна спря пред къщата на Херсебум, малката Ванда според желанието си държеше юздите, седнала на капрата. Тя щеше да кара до последното село, където докторът щеше да наеме друго момиче и така нататък до Берген. Такъв кочияш от нов вид непременно ще учуди чужденеца, ала в Швеция и Норвегия

——

’ Флика — девойка. — Б. пр.

 

това е обичай. Мъжете считат, че си губят времето с тези задължения и нерядко поверяват на десет-дванадесет годишни деца тежко натоварени впрягове, които те съвсем ловко умеят да водят.

Докторът вече се беше настанил в задната част на шейната, добре закътан в своите кожи. Ерик седна до Ванда, след като нежно бе прегърнал баща си и брат си, които сдържано му изразиха с мълчаливата си тъга мъката, която им причиняваше неговото заминаване, а сетне добрата Катрина, коЯто беше по-откровена.

— Сбогом, сине! — говореше тя през сълзи. — Не забравяй никога това, което са те научили твоите бедни родители! Бъди честен и доблестен! Никога недей да лъжеш! Залягай хубаво над книгите! Покровителствувай винаги по-слабите от тебе! И ако ти не намериш щастието, което заслужаваш, върни се да го търсиш при нас!

Ванда подкара коня, който пое бърз тръс и звънчетата му зазвънтяха. Въздухът беше студен и пътят заледен като стъкло. Съвсем близко до хоризонта едно бледо слънце хвърляше златистата си мантия върху снежния пейзаж. След няколко минути Норое изчезна в далечината.