Жул Верн, Андре Лори
Корабокрушенецът от „Цинтия“ (5)

5. ТРИНАДЕСЕТТЕ КОЛЕДНИ ДНИ

Още на следния ден новият живот на Ерик пое своя правилен път. Доктор Швериенкруна го заведе при един шивач, който го облече като гражданин, после го представи на директора на едно от най-добрите училища в града. То беше от тези, които наподобяват на нашите гимназии и в Швеция се наричат „Средни училища“. В тях изучават стари и нови езици, основните предмети и всичко, което е необходимо да се знае, преди да се пристъпи към висшето образование в университетите. Както в Германия и Италия — всички ученици са приходящи. Тези, чиито семейства не са в града, живеят при учителите или при настойници. Училищната такса е много умерена. Тя дори се анулира, ако детето няма средства да я плати. Големи гимнастически зали са определени за всеки от тези горни класове. По такъв начин .успоредно с умственото развитие винаги върви и физическото.

Ерик веднага излезе начело на своя клас. Всичко научаваше с извънредна лекота и поради това имаше много свободно време. По тази причина докторът скоро си науми, че той би могъл да използува вечерите да следва курсовете на „Слоюсколан“, т. е. горното индустриално училище в Стокхолм. То беше специализирано учебно заведение за практическо приложение на знания, за опити по физика и химия, за геометрически устройства, за всичко онова, което се научаваше теоретически в гимназията.

Швериенкруна разумно мислеше, че обучението в училището — едно от чудесата на Стокхолм — ще даде нов тласък за бързите успехи на Ерик, ала това двойно обучение надмина очакванията му.

Наистина неговият млад повереник поемаше съвсем очевидно познания, които му даваха възможност да прониква дълбоко във всички основни науки. Вместо смътни и повърхностни понятия, обичаен дял на много ученици, той трупаше грамаден запас от верни, точни и окончателно установени схващания. По-нататъшното развитие на тези отлични начала беше само въпрос на време. Занапред той можеше да пристъпи без затруднение и сякаш за забава към всички най-високи дялове на университетското обучение. Същата услуга, каквато Малариус му бе направил за езиците, историята, географията и ботаниката, като най-напред го накара надълго да задълбочи основите им, „Слоюсколан“ му я стори за науките, като му втълпи това А, Б, В индустриалните похвати, без които и най-добрите уроци може да останат дълго време мъртва буква.

Голямото разнообразие на тези занимания, без никак да преумори Ерик, го укрепваше много повече, отколкото това биха сторили специалните занимания. Впрочем гимнастическата зала беше винаги достъпна, за да отговори на тялото, когато умът е взел своето. И в залата, както на чиновете в училище, Ерик беше първенец. А в свободните дни той не пропускаше да иде да погледа морето, което обичаше със синовна преданост, разговаряйки с моряците и рибарите, на които от време на време помагаше и донасяйки у дома по някоя хубава риба, винаги добре посрещана от госпожа Грета.

Скоро у добрата жена се породи обич към новия гост в къщата. Ерик беше толкова кротък, толкова естествено учтив и любезен, с такова усърдие и същевременно така добър, че беше почти невъзможно да го познаваш и да не го обикнеш. За осем дни той стана любимец на господин Бредейорд и на професор Хохстед, както беше вече станал на доктор Швериенкруна. Само една личност беше строга към него, това беше Кайса. Било че малката фея се чувствуваше засегната в своето неоспоримо господство, с което дотогава владееше в къщата, било че негодуваше срещу Ерик заради острите закачки, все пак доста безобидни, които тя предизвикваше у доктора със своето поведение на принцеса, тя продължаваше да се отнася към новодошлия с презрителна студенина, която никакво предупредително внимание не успяваше да надделее. За щастие случаите да проявява своето презрение се удаваха доста рядко, тъй като Ерик биваше винаги навън или усамотил се в своята стаичка.

Впрочем събитията следваха съвсем спокоен път и времето изтичаше без значителни инциденти. Ще се възползуваме по тази причина да прехвърлим с читателя срока от двете години и да го върнем в Норое.

За втори път след заминаването на Ерик настъпваше отново Коледа. В цяла Централна и Северна Европа това е големият годишен празник, защото съвпада с мъртвия сезон на почти всички промишлени работи. За Норвегия особено този празник трае в продължение на тринадесет дена — „Тринадесетте коледни дни“, които използуват за изключителни забавления. Това е времето за семейни срещи, вечери и дори годежи. И в най-скромните къщи са натрупани много провизии. Навред гостоприемството е щедро и на дневен ред. Юле ел или коледната бира се лее и прелива. На всеки посетител се поднася пълна до горе чаша от дърво, обковано със злато, сребро или мед, която дори и най-скромните семейства си предават от незапомнени времена и по обичай трябва да се пие прав, разменяйки си с домакина пожелания за „весели празници и честита година“. Точно на Коледа всички слуги получават нови дрехи, което представя често най-същественото от заплатата им. Дори добичетата, овците и врабците имат право на двойна дажба или на извънредна щедрост. В Норвегия казват за някой бедняк: „Та той е толкова беден, че не може да поднесе на врабците тяхната коледна гощавка“. От тринадесетте традиционни дни навечерието на Коледа е най-весело. Обичай е момчетата и момичетата да вървят на тумби из селото с обувки за сняг, да се спират пред къщите и хорово да пеят стари народни песни. Звучните им гласове, внезапно екнали в студения нощен въздух сред самотата на покритите със зимното си одеяние долини, са със странно очарование. Веднага вратите се отварят, поканват певците и певиците да влязат, поднасят им банички, сушени ябълки и малцова бира, понякога дори ги карат да танцуват. После след тази скромна вечеря веселата тумба отново тръгва като ято чайки, за да започне отново да пее по-далече. Разстоянията нямат значение с обувките за сняг, същински ски от бреза, два-три метра дълги, прикрепени под краката с ремъчки и върху тях норвежките селяни, служейки си с една здрава тояга, се плъзгат стремително, преминават с удивителна бързина разстояния от много мили.

Тази година празникът у Херсебум щеше да бъде голям. Очакваха Ерик. Писмо от Стокхолм съобщаваше, че ще дойде в навечерието на Коледа. Така че нито Ото, нито Ванда не можеха да си намерят място. Час по час те тичаха на вратата да видят дали пътникът не идва. Макар и да ги кореше за нетърпението им, стрина Катрина напълно го споделяше. Единствен мастер Херсебум мълком пушеше лулата си, сякаш измъчван от желанието да види отново своя осиновен син и от страха, че няма да го запази за по-дълго. За стотен път може би Ото бе отишъл да гледа, когато се втурна с вика:

— Мамо, Ванда! Струва ми се, че е той!

Всички се завтекоха към вратата. В далечината по пътя от Берген ясно личеше една черна точка.

Черната точка бързо нарасна, оформи се като младеж, облечен в тъмна дреха, с кожен калпак на глава и здраво наметнал на плещите си лъскава раница. Той беше със ски и бързо се приближаваше.

Скоро вече нямаше съмнение: пътникът беше съзрял очакващите го пред къщата и веднага свали калпака си и високо го размаха.

Две минути по-късно Ерик падна в обятията на стрина Катрина, на Ото, на Ванда, на мастер Херсебум, който беше станал от креслото си и се бе спрял на прага.

Прегръщаха го до задушаване, обсипваха го с милувки, възхищаваха се на вида му. Мама Катрина особено не можеше да му се нарадва.

Я виж! Та това е скъпото дете, което тя беше люляла в скута си! Този висок момък с открито и смело лице, с широки плещи, с елегантни обноски, върху чиято устна вече лягаше някаква сянка на мустак! Та възможно ли е? Добрата жена беше обзета от един вид уважение към някогашното си кърмаче. Особено беше горда от сълзите на радост, които виждаше в неговите кафяви очи. Защото и той беше дълбоко развълнуван.

— Мамо, ето ви! — говореше той. — Най-после пак ви виждам и ви прегръщам! Колко дълги ми се сториха тези две години! Дали и аз липсвах на всички ви, както вие на мене?

— Разбира се, — изтежко рече мастер Херсебум. — Не минаваше ден, без да сме говорили за тебе! Вечер след вечеря или сутрин на закуска все твоето име постоянно беше на езика ни! Ами ти, момко, не ни ли забрави в големия град? Доволен ли си, че се върна да видиш стария край и старата къща?

— Предполагам, че не се съмнявате в това! — каза Ерик, който отново запрегръща всички. — Вие винаги бяхте в мислите ми! Но особено когато вятърът избиваше на буря, аз мислех за вас, татко! Казвах си, къде ли е той сега? Дали се е върнал поне?! Дали е имал възможност да намери подслон, а вечер преглеждах метеорулогичния бюлетин във вестника на доктора, за да узная дали времето е било същото на този бряг, както на брега в Швеция. И откривах, че при вас много по-често, отколкото в Стокхолм бушуват урагани, които дохождат от Америка и се блъскат в нашите планини! Ах, колко съм искал в тези моменти да бъда заедно с вас в лодката, да ви помагам да закрепите платното, да превъзмогнете всички трудности! Когато пък времето биваше хубаво, струваше ми се, че бях затворен в този голям град между триетажните му къщи! Да! Бих дал всичко на света да бъда един час в морето и да се чувствувам както някога свободен и весел под бриза!

Усмивка засия по обветреното лице на рибаря.

— Книгите не са го покварили! — каза той с дълбоко задоволство. — Весели празници и честита година, чедо мое! — добави той. — Хайде, ела на софрата! Вечерята чака само тебе!

Веднъж седнал на старото си място отдясно на добрата Катрина, Ерик най-после успя да се огледа наоколо си и да забележи промените, които тези две години бяха донесли в семейството. Ото сега беше висок и силен момък на шестнадесет години, който изглеждаше двадесетгодишен. Колкото за Ванда, през тези две години тя беше също така много пораснала и се бе разхубавила. Красивото й лице беше придобило по-изтънчено изражение. Великолепната й пепеляворуса коса падаше на тежки плитки по раменете и образуваше около челото й леко сребристо облаче. Скромна и тиха както винаги, тя се грижеше, без да се изтъква, никому нищо да не липсва.

— Ванда е станала голямо момиче — продума гордо майка й. — И да знаеш, Ерик, колко е умна, как се старае да учи откакто си заминал! Сега тя е най-силната в училище. Господин Малариус казва, че само тя може да го утеши, че ти не си вече сред неговите ученици.

— Милият господин Малариус, ще бъда много щастлив също да го прегърна! — възкликна Ерик. — Така, значи нашата Ванда много е напреднала в учението? — подхвана той любопитно, докато момиченцето се червеше до корена на косите си от майчините похвали.

— Тя се обучава също така да свири на орган — добави мама Катрина — и господин Малариус твърди, че тя има най-хубавия глас от целия хор!

— О! Несъмнено аз намирам една съвършена млада персона! — рече Ерик развеселен, за да разсее смущението на сестра си. — Още утре тя трябва да ни покаже своите дарби.

И непринудено прехвърли разговора за добрите хора в Норое, разпитвайки за всеки, осведомявайки се за другарите си, за всичко станало откакто бе заминал, за случки в риболова, за всякакви подробности от местния живот. После беше редно да задоволи любопитството на семейството, да разкаже за живота си в Стокхолм, да спомене за госпожа Грета, за Кайса и доктора.

— Това ме подсети, че нося едно писмо за вас, татко — каза той, като го вадеше от вътрешния джоб на сакото си. — Не зная какво съдържа, но докторът ме предупреди да внимавам, защото то ме засягало.

Мастер Херсебум пое широкия запечатан плик и го постави до себе си на масата.

— А няма ли да го прочетете? — запита Ерик.

— Не — отвърна късо рибарят.

— Ами, щом като се отнася до мене?! — настоя момъкът.

— Адресирано е до мен — каза мастер Херсебум, вдигнал писмото до очите си. — Така е! Ще го прочета когато мога.

Синовното послушание е основа на норвежкото семейство. Ерик наведе глава. Станаха от трапезата и трите деца, седнали на малката си скамейка до огнището, както често правеха някога, завързаха един от онези хубави задушевни разговори, при които си разказват всичко онова, което жадуват да узнаят, и си повтарят всичко, дето сто пъти са си казвали.

А Катрина шеташе из стаята, подреждаше всичко и беше настояла „един път Ванда да е господарка“, както казваше, и да не се занимава с домакинството.

Мастер Херсебум се бе наместил в голямото си кресло и мълком пушеше лулата си. Едва когато успешно довърши това значително занимание, той се осмели да отвори писмого на доктора.

Прочете го, без дума да продума, после го сгъна отново, сложи го в джоба си и за втори път натъпка лулата си, която изпуши като първата, без да проговори нито дума. Цялата вечер остана така погълнат от мислите си.

Макар и да не беше бъбрив, мълчанието му все пак изглеждаше особено. Стрина Катрина, която най-после бе приключила работата си и беше отишла също да седне до огнището, опита веднъж-два пъти да получи отговор от съпруга си, но като видя, че е безполезно, скоро изпадна в дълбока меланхолия и дори децата, след като се наприказваха до насита, започнаха да се поддават на очевидната тъга на родителите си.

Двадесетина бодри гласове, избухнали внезапно в хор пред вратата, създадоха много навреме едно разведряване. Цяла дружина весели ученици и ученички се бе досетила да поднесе на Ерик своето сърдечно „добре дошъл“.

Побързаха да ги приемат, да им поднесат традиционната закуска, а те се трупаха около своя предишен другар, проявяваха живо удоволствието си да го видят отново. Ерик, много развълнуван от това неочаквано посещение на другарите си от детинство, пожела настоятелно да ги съпроводи, когато те заговориха, че ще продължат коледната си разходка. Ото и Ванда естествено също се включиха. Стрина Катрина им нареди да не се отдалечават много и скоро да върнат брат си, който вероятно има нужда от почивка.

Вратата едва се затвори и добрата жена се върна при мъжа си.

— Е, докторът научил ли е нещо? — запита тя тревожно загрижена.

Вместо отговор мастер Херсебум извади писмото от джоба си, отвори го и зачете на висок глас с известно колебание в различни места пред някои думи, малко нови за него.

„Скъпи ми Херсебум, пишеше докторът, скоро вече две години откакто ми поверихте Вашето скъпо дете, през всички дни аз добивах по едно ново удоволствие да откривам неговия напредък във всичко. Колкото умът му е жив и пъргав, толкова сърцето му е благородно. Ерик действително е елитна натура и родителите, които са загубили такъв син, ако биха могли да узнаят размера на загубата си, биха имали всички основания да го оплакват. Обаче занапред е твърде съмнително да се разбере дали неговите родители са още живи. Както се бяхме уговорили, не пропуснах нищо, за да открия следите им. Писах на мнозина в Англия, възложих на специална агенция да предприеме издирвания, поместих съобщение в двадесет английски, ирландски и шотландски вестника. Ни най-малка светлинка не просветна да разбули тайната и дори трябва да кажа, че всички, получени до днес сведения, допринесоха по-скоро още повече да помръкне.

Името «Цинтия» наистина е много разпространено в английската марина. Дружеството «Лойд» ми съобщи под това название не по-малко от седемнадесет кораба от всякаква големина. Едни от тях са към пристанища на Англия, друГи — на Шотландия и Ирландия. Моята хипотеза за народността на детето е по възможност потвърдена и за мен е все по-очевидно, че Ерик е от ирландско семейство. Не зная дали не съм споделил с Вас това заключение, ала вече го съобщих още с идването си в Стокхолм на двама мои близки приятели. Всичко допринася то да излезе вярно, повтарям Ви.

Било че тази ирландска фамилия е напълно изчезнала, или пък няма интерес да се покаже, обаче не е дала ни най-малък признак на живот.

Друго извънредно обстоятелство според мен е още по-подозрително: с датата, когато детето е пристигнало до нашите брегове, не може да се свърже нито едно корабокрушение, регистрирано от «Лойд» или от осигурителните морски дружества. Две «Цинтии» са загинали през този век наистина, ала едната — в Индийско море преди тридесет и две години, а другата пред Портсмут преди осемнадесет.

Значи трябва да стигнем до заключението, че детето не е било жертва на корабокрушение. Няма съмнение, че детето нарочно е било оставено на вълните! Това именно би могло да обясни защо всичките ми съобщения са останали без резултат.

Както и да е, след като разпитах едно след друго всички корабостроители или собственици на кораби с название «Цинтия», след като изчерпах всички средства за търсене, вярвам, че мога да кажа накрай, че няма никаква възможност да открием семейството на Ерик.

Въпросът, който се изправя пред нас и по-специално пред Вас, мой скъпи Херсебум, е да разберем какво подобава да кажем на детето и какво да направим за него.

Ако бях на ваше място, заявявам ви най-искрено, още отсега бих му поверил всичко, което го засяга, и бих го оставил свободно сам да реши. Знаете, че бяхме се уговорили да вземем тази линия на поведение, ако моите търсения останеха безплодни. Дошло е време да спазим думата си. Пожелах да предоставя на Вас грижата да разкажете всичко на Ерик. Завръщайки се в Норое, той още не знае, че не е Ваш син и не знае ще се върне ли в Стокхолм, или ще остане у Вас. Вие имате думата.

Помислете добре, ако Вие отстъпите пред това задължение, може би един ден Ерик ще бъде в правото си да възнегодува. Помислете си особено, че той е дете с много развит ум, за да го осъдим безвъзвратно на безпросветен живот. Едно подобно решение щеше да бъде незаслужено преди две години, а сега, след като е придобил в Стокхолм най-блестящи успехи, то би било съвсем неоправдано.

И така подновявам пред Вас моите предложения. Ще му помогна да завърши учението си и да вземе в Упсала титлата на доктор по медицина. Той ще продължи да се обучава като мой син и само ще трябва да върви по широкия път, за да стигне до почести и богатства.

Уверен съм, че като се обръщам към Вас и превъзходната приемна майка на Ерик, поставям съдбата му в достойни ръце. Не ще Ви попречи никакво лично съображение, сигурен съм, да приемете моето предложение. За всичко това вземете и мнението на Малариус. Като очаквам Вашия отговор, господин Херсебум, сърдечно стискам ръката Ви и Ви моля да предадете най-добрите ми чувства на Вашата добра жена и на децата Ви.

Р. В. Швериенкруна, доктор по медицина.“

Когато Херсебум свърши четенето на това писмо, стрина Катрина, която бе го изслушала с плач, го попита как смята да постъпи.

— Съвсем ясно е: да кажа на момчето — продума той.

— И аз така мисля и трябва да го сторим, иначе няма да имаме покой! — прошепна тя, като бършеше очите си.

И двамата потънаха в мълчание.

Минаваше полунощ, когато трите деца се завърнаха от своето пътешествие. С лица, оживени от разходката на чист въздух, със светнали от удоволствие очи, те отново се настаниха в своя кът край огнището и се разположиха да завършат весело коледната вечер с едно последно парче баница пред огромния бъдник, който се продънваше като пламнала пещера.