Жул Верн, Андре Лори
Корабокрушенецът от „Цинтия“ (19)

19. ПУШЕЧНИ ИЗСТРЕЛИ

Към два часа сутринта, изнурени от умора, Ерик и мастер Херсебум се пъхнаха под брезентовото покривало на временния склад за провизии, за да се излегнат един до друг между две бъчви, притиснали се до топлата козина на Клас. И двамата веднага заспаха. Когато се събудиха, слънцето се беше издигнало високо на хоризонта, небето отново беше станало синьо, а морето беше спокойно. Отцепилият се от безбрежното ледено поле плаващ остров, върху който се намираха те, изглеждаше неподвижен, толкова леко и плавно се носеше върху водата. Покрай най-близките до тях брегове обаче огромни айсберги се носеха със застрашителна скорост, преследваха се, блъскаха се понякога и се разбиваха един о друг. Гигантските кристали, отразяващи и пречупващи като призма слънчевите лъчи, бяха най-прекрасната гледка, която Ерик бе наблюдавал някога. Дори мастер Херсебум, твърде малко склонен по принцип — и още повече в положението, в което се намираха сега — да се любува на прелестите на арктическата природа, също не можа да не се възхити.

— Колко добре би било да наблюдавахме всичко това от палубата на някой хубав кораб! — каза той с въздишка.

— Ами! — отвърна Ерик с обичайното си добро настроение, — ако се намираме на борда на кораб, щяхме да мислим само как да избегнем сблъсъка с айсбергите, за да не се разбием на парчета, докато на този леден остров няма защо да се страхуваме от подобна опасност!

Действително това беше твърде оптимистична гледна точка. Мастер Херсебум се усмихна тъжно. Ерик обаче беше решил да приема нещата откъм добрата им страна.

— Нима не е особено щастие това, че имаме склада с провизии? — продължи той. — Положението ни действително би било отчайващо, ако не разполагахме с храна и оръжие. Но с тези двайсет бъчви, пълни със сухар, с пушено месо и с ракия, и на всичко отгоре с пушките и пълните ни с куршуми патронташи, от какво да се страхуваме? В най-лошия случай ще ни се наложи да дрейфуваме няколко седмици, докато се приближим до земя, където ще можем да се прехвърлим!… Както виждате, мили татко, и нашето лошо приключение ще има щастлив завършек, какъвто е бил случаят с корабокрушенците от „Ханза“!

— От „Ханза“? — попита с любопитство мастер Херсебум.

— Да, един кораб, който отплавал през 1869 година към арктичните морета. Част от екипажа му се оказал като нас захвърлен на един леден сал, върху който тъкмо пренасяли хранителни припаси и въглища. Горките хора трябвало да се приспособят колкото е възможно върху плаващия остров. Живели върху него шест месеца и половина, като преплавали върху повърхността му разстояние от няколко хиляди левги когато най-после успели да се приближат към полярния бряг на Северна Америка.

— Де да имаме и ние такъв късмет! — въздъхна отново мастер Херсебум… — Но сега мисля, че ще бъде добре да похапнем малко.

— И аз така смятам — отвърна Ерик. — По един сухар и парче пушено говеждо ще ни дойдат много добре!

Мастер Херсебум отвори две бъчви, за да извади оттам храната. Продупчи с върха на ножа си отстрани едно буре с

——

1 Левга (лат.) — стара морска мярка от 5556 метра. — Б. пр.

 

ракия и запуши веднага отвора му с издялана от дърво втулка, така че да могат при нужда да точат от него колкото им е необходимо. После се заеха със закуската.

— Онзи леден остров, върху който са плавали хората от екипажа на „Ханза“, колкото нашия ли е бил голям? — попита старият рибар след десет минути, по време на които и двамата се постараха най-съвестно да подкрепят силите си.

— Не вярвам! Нашият е дълъг най-малко десет или дванайсет километра, докато онзи на ханзенци е бил два метра. Освен това в продължение на шестте месеца дрейфуване бил станал още по-малък. Наложило се нещастните корабокрушенци да го напуснат, защото вълните стигали чак до временното им укритие. За тяхно щастие те имали голяма лодка, с която се прехвърлили на друг остров, когато техният станал необитаем. Така се прехвърляли на няколко пъти от един леден блок на друг като белите мечки, докато най-сетне стигнали до суша.

— Е, така е — каза мастер Херсебум, — те са имали лодка, но ние нямаме!… Освен да се напъхаме в някоя празна бъчва, не виждам как другояче ще можем да се махнем от тук.

— Като му дойде времето, ще видим как ще се оправим — отвърна Ерик. — Засега най-разумно ще бъде да огледаме изцяло жилищната си площадка!

Мастер Херсебум и той се изправиха и двамата започнаха да се катерят върху един своеобразен баир от по-малки ледени парчета и сняг — един „hummock“, така ги наричат специалистите, — за да си съставят впечатление за целия леден остров. Той представляваше продълговат сал или, по точно казано, именно остров, дълъг дванайсет или петнайсет метра от единия до другия край, напомнящ някакво огромно, подобно на кит животно, проточило се върху повърхността на Ледовития океан. Складът им беше разположен върху линията, която би отделяла първата му третина или главата на кита. Все пак беше много трудно да се определят дължината и истинската му форма, тъй като многобройни баири се издигаха тук и там на повърхността и спираха погледа във всички посоки. Крайната му точка, където предишната вечер беше дъното на малкия залив, сега беше най-отдалечена. Решиха да тръгнат най-напред натам. Доколкото можеха да преценят, съдейки по положението на слънцето, този край на леденото поле, който вчера беше обърнат на запад, преди да се откъсне от него, сега сигурно гледаше на север. Следователно можеше да се предположи, че под напора на водните течения или на вятъра корабът е бил отвлечен на юг, и фактът, че вече не се виждаше и следа от вчерашната дълга ледена бариера, проточила се на седемдесет и осмия паралел от изток на запад, напълно потвърждаваше това предположение.

Целият леден остров беше покрит със сняг, върху който тук и там, на голямо разстояние едно от друго се виждаха черни петна, които мастер Херсебум веднага определи като „угиуки“ — тоест като най-големия вид брадати моржове. Те сигурно живееха в пукнатините или в дупките на леденото поле, и сигурни, че са защитени от всякакво нападение, се грееха спокойно на слънце.

Мастер Херсебум и Ерик вървяха повече от час, докато достигнат крайната точка на острова. Бяха се придържали все към източния му бряг, защото по този начин можеха да наблюдават едновременно и морето, и ледения сал. Клас, който тичаше напред, непрекъснато сплашваше и караше да побегне някой от забелязаните отдалеч моржове, които се влачеха тромаво до края на ледения блок, за да се пльоснат във водата. Нямаше нищо по-лесно от това да избият голям брой от тях. Но за какво, след като не можеше и да се мисли да запалят огън, за да ги сготвят или изпекат толкова вкусното впрочем месо на горките животни? Сега Ерик имаше други грижи: наблюдаваше внимателно ледената повърхност на острова и се убеди, че тя съвсем не беше устойчива. Безброй много пукнатини и цепнатини се проточваха в някои случаи по цялата площ на леденото поле и криеха опасност при най-лекия удар да го разцепят на много части. Вярно е, че и тези полета щяха все пак да бъдат достатъчно големи. Но дори и мисълта, че има опасност да се случи подобно нещастие, подсказваше до каква степен е необходимо да не се отдалечават много от склада с провизиите, ако не искаха неочаквано да се окажат отделени от него. Впрочем пукнатините бяха затрупани от дебелата снежна покривка, наслагала се през предишната вечер, която сега бе започнала да се топи и да ги слепва или поне да ги запълва. Ерик реши да огледа внимателно очерталите се от пукнатините участъци на острова, за да определи най-масивния и най-устойчив, та да пренесат там продоволствения си склад.

Така двамата с мастер Херсебум се заеха отново да проучат още по-щателно западния бряг, като преди това си отпочинаха няколко минути на най-северния му край. Вървяха към мястото, където преди два часа бяха разпознали очертанията на залива, в който бурята беше натикала предишния ден американската яхта. Клас тичаше напред, ободрен от свежия въздух, и сякаш се чувствуваше в стихията си върху този снежен килим, който сигурно му напомняше равнините на Гренландия.

Неочаквано Ерик видя как кучето започна да души във въздуха, после полетя като стрела и се спря с лай пред някакъв предмет, скрит зад една камара от ледени късове.

„Сигурно пак някой морж или тюлен!“ — помисли си той и не ускори крачка.

Само че това, което бе възбудило така силно Клас; не беше нито някой брадат морж, нито тюлен. Беше човек — безжизнен и окървавен, с кожен костюм, какъвто не носеше нито един член от екипажа на „Аляска“. В първия миг Ерик си помисли за презимувалите тук някога хора на „Вега“. Повдигна главата на човека и видя гъсти червеникави коси и необикновен сплескан нос като на негър…

Ерик се питаше не е ли станал жертва на халюцинация. Ръката му машинално отвори жилетката на мъжа, разголи гърдите му. Стори го навярно не толкова, за да провери дали сърцето биеше, колкото за да види дали там нямаше написано едно име.

Името действително беше там, татуирано със синьо в средата на някакъв грубо очертан герб: „Патрик О’Доноган, Цинтия.“ Сърцето на ранения биеше!… Той не беше мъртъв!… Имаше само широка рана на главата и друга на рамото, а върху гръдния му кош имаше синина от удар, който сигурно му пречеше много като диша.

— Ще трябва да го пренесем в нашето убежище, да го бинтоваме, да го върнем към живота! — каза Ерик на мастер Херсебум. После добави тихо, сякаш се страхуваше да не го чуе някой: — Това е той, татко, този, когото ние търсим от толкова време, без да можем да го намерим, същият този Патрик О’Доноган!… Ето го пред нас, и то останал почти без дъх!

Мисълта, че тайната на неговия живот беше скрита в тази груба кървяща глава, която смъртта сякаш вече беше белязала, запали мрачен пламък в очите на Ерик. Приемният му баща разбра колко силно бе развълнуван момъкът и несъзнателно вдигна рамене, сякаш искаше да каже:

„Успяхме и сега може да узнаем всичко!… Но какво значение имат вече за нас всички тайни на света при положението, в което се намираме?“

И все пак той вдигна тялото откъм краката, докато Ерик го подхвана под мишниците, и двамата тръгнаха с тежкия си товар.

От движението раненият отвори очи. Скоро болката, която му причиняваха раните, толкова се усили, че той застена неясно, но те все пак разбраха една английска дума, която нещастникът повтаряше най-често: „drink“ — „да пия“. Бяха все още далеч от склада с провизиите. Ерик реши да спрат, облегна нещастника на едно ледено баирче върху ледената покривка и приближи до устата му своята кожена манерка.

Тя беше почти празна, но глътката ракия, която О’Доноган успя да поеме от нея, сякаш му възвърна живота. Той се огледа, въздъхна дълбоко и каза:

— Къде е Джоунс?….

— Ние ви намерихме сам на брега на ледения остров — каза Ерик. — Отдавна ли сте там?

— Не знам — отвърна раненият с усилие. — Дайте ми да пия още! — повтори той, втренчил поглед в очите на Ерик.

Глътна още веднъж от ракията и намери сили да заговори.

— Когато избухна бурята — поде той, — яхтата ни започна да потъва. Неколцина от моряците успяха да се хвърлят в спасителните лодки, други загинаха. Още в началото г-н Джоунс ми направи знак да отида заедно с него при малкия „каяк“ ’, окачен на кърмата, в който никой не смееше да се настани, защото беше много малък, но впоследствие той се оказа най-сигурният! Единствено той стигна до този леден остров!… Всички спасителни лодки потънаха, преди да се приближат до вечния лед! Бяхме ужасно омаломощени,

——

1 Каяк (рус.) — малка ескимоска кожена лодка с покрив. — Б. пр.

 

когато вълните изхвърлиха нашия каяк върху огромния плаващ лед… Но ние все пак можахме да пропълзим далеч от водата и да изчакаме новия ден!… Тази сутрин г-н Джоунс ме остави сам, за да отиде да види не би ли могъл да намери и да убие някой тюлен или някоя морска птица, за да се нахраним. Оттогава не съм го виждал повече…

— Този господин Джоунс офицер от екипажа на „Албатрос“ ли е? — попита Ерик.

— Той е собственик и капитан на яхтата — отвърна О’Доноган и в гласа му прозвуча лека изненада от този въпрос.

— Нима собственик на яхтата не е господин Тюдор Браун?

— Аз… аз не знам — отвърна нерешително раненият, който сякаш се питаше не бе ли казал повече, отколкото трябва.

Ерик сметна, че не бива да настоява. И бездруго имаше да го пита толкова много неща!

— Вижте — каза той на ирландеца, сядайки върху леда до него, миналия ден вие отказахте да се прехвърлите на моя кораб и да разговаряте с мен и както виждате, този ваш отказ ни причини твърде много нещастия. Сега обаче, след като сме заедно, да се възползваме от това и да поговорим сериозно като разумни хора! Вие се набирате върху един плаващ леден остров, ранен, без провизии, неспособен да се спасите без чужда помощ от най-жестоКа смърт!… Моят приемен баща и аз разполагаме с всичко онова, което ви липсва — провизии, оръжие, ракия! Ние сме готови да се грижим за вас, да разделим с вас нашите запаси и да ви вдигнем на крака!… Няма ли да отвърнете на нашите грижи с малко доверие?

Ирландецът отправи несигурен поглед към Ерик, в който благодарността сякаш беше смесена със страх — един мрачен, безкраен страх.

— Зависи за какво искате да ви се доверя — отвърна уклончиво той.

— О, вие го знаете много добре! — отвърна Ерик, като се насили да се усмихне и хвана двете ръце на ранения в своите. — Аз ви го казах и миналия ден; вие знаете онова, което аз трябва да науча, онова, заради което стигнах чак в тези далечни води!… Хайде, Патрик О’Доноган, направете малко усилие, разкрийте ми тази тайна, която е от толкова голямо значение за мен, кажете ми какво знаете за „детето върху спасителния пояс“! Дайте ми само едно указание, за да мога да намеря своето семейство!… От какво се страхувате? Каква опасност ще има за вас, ако удовлетворите молбата ми?…

О’Доноган мълчеше и сякаш преценяваше с тъпия си мозък доводите на Ерик.

— Но — каза той най-после с усилие, — ако успеем да се спасим и ако се доберем до някоя страна, където има съдилища, вие можете да ми причините зло!

— Не, кълна ви се!… Кълна ви се във всичко най-свято за мен!… — каза пламенно Ерик. — Каквато и вина да имате към мен или към други хора, аз ви обещавам, че за вас няма да има никакви лоши последствия!… Впрочем има нещо, което вие, изглежда, не знаете, а то е, че сега вече е минало,давност за всичко случило се навремето — искам да кажа, за събития, каквито и да са те, случили се преди повече от двайсет години, човешкото правосъдие няма право да държи сметка на виновниците!

— Наистина ли? — попита Патрик все още с известно недоверие. — Щото господин Джоунс ми каза, че „Аляска“ е изпратен от полицията, пък и вие самият говорихте за съд…

— Това се отнасяше за съвсем неотдавнашни събития, които ни сполетяха в началото на нашето плаване! Уверявам ви, че господин Джоунс се е подиграл с вас, Патрик! Явно той има някакъв интерес вие да не говорите!

— Разбира се, че има интерес! — отвърна убедено ирландецът. — И все пак вие откъде разбрахте, че аз знам тайната? — продължи той, гледайки право в Ерик.

— От господин и госпожа Боулс от кръчмата „Червената котва“ в Бруклин, които често са ви чували да говорите за „детето върху спасителния пояс“.

— Така е!… — рече ирландецът. И отново се замисли.

— Значи е сигурно, че вие не сте изпратени от полицията, така ли? — поде отново той.

— Ами не, каква нелепа мисъл!… Аз предприех това пътуване по свое собствено желание, воден от голямата надежда и от жаждата да разбера коя е моята родина, кои са моите родители, това е всичко!

О’Доноган се усмихна горделиво.

— А, значи това искате да узнаете? — каза той. — Е, добре, аз наистина мога да ви го кажа, да, мога!… Наистина го знам!…

— Кажете ми го, О’Доноган! Кажете ми го! — възкликна Ерик, като забеляза, че О’Доноган отново бе започнал да се колебае. — Кажете ми го и аз ви обещавам опрощение за всичките ви вини, ако имате такива, и своята благодарност, ако ми е съдено да ви я засвидетелствувам!

Ирландецът погледна жадно към кожената манерка.

— На човек му пресъхва гърлото от толкова приказки! — рече мазно. — Бих пийнал една глътка ракия, ако речете…

— Тук няма повече, но ние ще ви донесем от нашия склад! Имаме две големи бурета — отвърна Ерик и подаде меха на мастер Херсебум.

Рибарят се отдалечи веднага, последван от Клас.

— Той ще се върне скоро — обърна се отново младият човек към ранения. — Хайде, приятелю, не се пазарете с мен за своето доверие!… Поставете се за миг на мое място! Представете си, че през целия си живот не сте знаели името на своята родина, на своята майка, и че сте се срещнали с човек, който знае всичко това, и че същият този човек отказва да ви даде едно толкова скъпо за вас сведение, и то след като вие току-що сте го спасили и сте му върнали живота!… Би било жестоко, нали?..,. Би било нетърпимо!… Аз не искам от вас нещо невъзможно!… Не искам да ви обвинявам, ако се чувствате виновен за нещо!.. Дайте ми само някакво указание, колкото и незначително да е; покажете ми някаква следа — нищо друго не искам от вас!

— По дяволите, защо ли пък да не ви доставя това удоволствие? — рече Патрик явно разчувстван. — Вие сигурно знаете, че аз бях юнга на „Цинтия“… — Той млъкна рязко.

Ерик се беше надвесил над устните му… Нима най-сетне щеше да постигне целта си?… Нима щеше да узнае развръзката на загадката? Да узнае името на своето семейство? На своята родина?… Впрочем сега вече надеждата му не изглеждаше неосъществима… Насочил се изцяло да чуе думите на ранения, той бе втренчил поглед в него, готов да попие жадно това, което щеше да чуе сега. За нищо на света не би смутил разказа на този човек с някакъв въпрос или дори само с жест. Така не забеляза, че нечия сянка изплува зад гърба му. Впрочем именно тази сянка беше накарала Патрик да прекъсне разказа си.

— Господин Джоунс!… — каза той като ученик, когото са хванали да говори в час.

Ерик се извърна и видя Тюдор Браун прав пред едно близко ледено баирче, което го беше скривало досега от погледите им. Възклицанието на ирландеца потвърди възникналото преди малко у Ерик съмнение, че господата Джоунс и Тюдор Браун са едно и също лице!

Едва тази мисъл мина през ума му, когато два пушечни изстрела, дадени в течение на три секунди, причиниха смъртта на двама души.

Смъкнал пушката от рамо, Тюдор Браун беше прострелял право в сърцето Патрик О’Доноган, който падна назад покосен.

Преди още да отпусне оръжието си обаче, един куршум улучи Тюдор Браун в челото и той се строполи по очи.

— Добре че се върнах, щом забелязах подозрителни стъпки върху снега! — рече мастер Херсебум, който се появи с още димяща пушка в ръка.