Жул Верн, Андре Лори
Корабокрушенецът от „Цинтия“ (11)

11. ПИШАТ НИ ОТ „ВЕГА“

Беше декември 1887 г. Ерик току-що започваше своята двадесета година и беше издържал първия си докторат. Почти единствената грижа на учените среди в Швеция и, би могло да се каже, на целия свят, беше голямата арктическа експедиция на мореплавателя Норденшьолд. След като бе подготвил своето начинание с много пътувания из полярните области, след като бе проучил основно всички данни по въпроса, Норденшьолд още веднъж правеше опит да открие североизточния проход от Атлантика по Тихия океан, който от три столетия беше осуетявал усилията на всички морски народности.

Програмата на експедицията бе набелязана от шведския мореплавател в едно бележито писмено изложение, в което излагаше мотивите, поради които вярваше, че североизточният проход може да се ползува през лятото и надеждните начини да постигне успех в тази толкова желана географска мечта. Проникновената щедрост на двамата скандинавски корабостроители и съдействието на шведското правителство му бяха позволили да организира експедицията в такива условия, които той вярваше, че са присъщи на успеха.

На 21 юли 1878 г. Норденшьолд бе напуснал Тромсьо на борда на „Вега“, за да опита да стигне Беринговия проток по пътя на север от Русия и Сибир. Лейтенант Паландерс от шведския флот беше командир на кораба, на чийто борд заедно с началника и вдъхновителя на пътешествието се намираше цял щаб ботаници, геолози, лекари и астрономи. Специално обзаведен за експедицията по личните планове на Норденшьолд, „Вега“, беше кораб от петстотин тона, наскоро построен в Бремен и снабден с винт с машина от шестдесет конски сили. Трябваше да го съпровождат три кораба с въглища до определени пунктове на сибирския бряг. Предвидено беше всичко за кампания от две години, ако се наложеше да зимуват по маршрута. Но Норденшьолд не криеше надеждата си да стигне преди есента Беринговия проток благодарение на точно взетите мерки и надеждата му споделяше цяла Швеция.

Потеглил от най-северното норвежко пристанище, „Вега“ стигна на 29 юли Нова земя, на 1 август — Карско море, на 6 август — до устието на Енисей. На 9 август заобиколи от североизток нос Челюскин, крайната точка на стария континент, която никой кораб още не беше преминал. На 7 септември хвърли котва в устието на Лена и се раздели с третия от корабите си с въглища. И на 16 октомври телеграма, пратена от Иркутск от този кораб, известяваше на света за успеха на първата част от експедицията.

Може да преценим нетърпението, с което многобройните приятели на шведския мореплавател очакваха подробностите на пътешествието. Подробностите дойдоха едва през първите дни на декември. Защото, ако електричеството преминава разстоянията с бързината на мисълта, не е същото със сибирската поща. Писмата от „Вега“, подадени в Иркутск едновременно с телеграмата, достигнаха в Стокхолм след повече от шест седмици. Но най-после те стигнаха и от 5 декември един от големите шведски вестници обнародваше за първата част от пътешествието кореспонденция изпод перото на млад доктор медик, включен в експедицията.

В същия ден, докато обядваше, адвокатът Бредейорд се бе заел да преглежда с голям интерес дадените в четири колони подробности, когато погледът му попадна на един откъс, който го накара да подскочи. Прочете го отново внимателно, още веднъж го препрочете, после рязко стана, грабна шубата, шапката си и на един дъх стигна у доктор Швериенкруна.

— Четохте ли дописката от „Вега“? — възкликна той, нахълтвайки като ураган в трапезарията, където приятелят му обядваше с Кайса.

— Едва бях започнал — отговори докторът — и се канех да довърша след малко четенето докато пуша лулата си.

— Тогава още не сте видели — поде Бредейорд задъхан, — вие не сте видели какво има в тази дописка?

— Не — отвърна Швериенкруна съвсем спокоен.

— Тогава чуйте го — възкликна Бредейорд, приближил се до прозореца. — То е дневникът на един ваш събрат, помощникнатуралист от борда на „Вега“. Чуйте го: „30 и 31 юли. — Влизаме в протока Югорски и пускаме котва пред едно село на самоеди^[1], наречено Хабарова. Слязох на сушата. Изследвах неколцина местни, за да проверя по метода на Холмгрен границите на усета им за цветове. Намерих го нормално развит. Купих от един рибар самоед два великолепни вида сельодка.“

— Извинявайте — усмихнат го прекъсна докторът. — Някаква гатанка ли е? Признавам, че не схващам какво интересно има в тези подробности.

— Ах! Не схващате какъв интерес крият подробностите! — възкликна Бредейорд тържествено. — Хайде, почакайте, ще видите…

„Купих от един рибар самоед два великолепни вида сельодка от неописан вид, които запазих за нашия буркан със спирт, въпреки протестите на главния готвач. Злополука: рибарят падна във водата, слизайки от кораба по времето, когато щяхме да вдигаме котва. Измъкнахме го от водата полузадушен, вкочанен от студ като пън и в придатък ранен в главата. Пренесен в безсъзнание в лазарета на «Вега», съблечен, положен в леглото, открихме, че този рибар самоед е европеец. С червеникава коса, носът му сплескан, при нещастен случай и на гърдите до сърцето татуирани в малък гербов щит думите: «Патрик О’Доноган, Цинтия».“

Тук Швериенкруна възкликна изненадан.

— Почакайте, ето какво следва — каза Бредейорд. И продължи да чете.

„Под въздействието на упорит масаж той се съвзе. Но е невъзможно да го свалим на брега в това състояние. Оставихме го при нас. Изпадна в треска, бълнуваше. Така изследванията ни върху усета на самоедите за цветовете бяха странно осуетени.

3 август. — Рибарят от Хабарова напълно се съвзе от своите патила. Бе изненадан, че се намира на борда на «Вега» и на път за нос Челюскин, но скоро се примири със съдбата си. Понеже неговото знание на самоедския език можеше да ни бъде полезно, склонихме го да пътува с нас по крайбрежието на Сибир. Английски говори носово като янките, представя се за шотландец и се нарича Джони Боулс. Бил дошъл на Нова земя с руски риболовци и се настанил от дванадесет години в тези краища. Татуираното върху гърдите му име, казва, било на един негов приятел от детинство, умрял преди много време.“

— Очевидно е нашият човек! — възкликна докторът дълбоко развълнуван.

— Нали не може да има съмнение? — отвърна адвокатът. — Името, корабът, отличителните черти — всичко е налице. Дори и избрания псевдоним Джони Боулс, пък и старанието да внуши, че Патрик О’Доноган е мъртъв — как да не са преизобилни доказателствата?

И двамата замълчаха, потънали в мисли за възможните последствия от това откритие.

— Как да го търсим толкова далече? — продума най-сетне докторът.

— Явно, трудно е — отговори Бредейорд. — Но в края на краищата все значи нещо да знаем, че е жив и да знаем в коя част на света се намира! И освен това трябва да разчитаме на непредвиденото! Може би докрай ще остане на борда на „Вега“ и ще дойде да ни донесе чак в Стокхолм обясненията, които търсим! В противен случай все ще намерим рано или късно начин да се свържем с него? Пътуванията до Нова земя след експедицията на Норденшьолд ще станат по-чести. Корабостроителите говорят вече да изпращат всяка година кораби до устието на Енисей.

Край нямаха разискванията на тази тема. Двамата приятели още спореха, когато дойде Ерик от Упсала. Той също бе прочел голямата новина и, без да се бави нито миг, бе потеглил с влака. Но странно, не се радваше, а по-скоро бе обзет от тревога.

— Знаете ли от какво ме е страх сега? — каза той на доктора и на Бредейорд. — Страхувам се да не се случи някакво нещастие с „Вега“. Помислете си, че днес е 5 декември, а ръководителите на експедицията възнамеряваха преди октомври да стигнат до Беринговия проток! Ако това намерение е било осъществено, щяхме досега да знаем, защото „Вега“ щеше отдавна да е в Япония или поне в Петропавловск, в Алеутските острови, на някое пристанище в Тихия океан, откъдето бихме имали сведения за тях! Телеграмите и писмата от Иркутск косят дата 7 септември, с други думи, отпреди повече от цели три месеца не знаем какво е станало с „Вега“, значи корабът не е стигнал навреме до Беринговия проток, сполетяла го е общата участ на всички експедиции от три столетия насам, тръгнали да откриват североизточния път! Ето плачевното заключение, до което съм принуден да стигна!

— „Вега“ може би е бил принуден да се зазими сред ледовете, както допускаха и предвижданията — възрази докторът.

— Естествено, но това е най-благоприятното предположение и подобно зимуване е изложено на толкова много опасности, че е равносилно почти на корабокрушение. Във всеки случай едно нещо е неоспоримо за в бъдеще, а то е, че ако искаме да получим някога сведения за „Вега“, не ще ги имаме преди идното лято.

— Защо така?

— Защото, ако „Вега“ не е загинал, сега е пленен от ледовете и в най-добрия случай ще може да се изтръгне от тях едва през юни или юли!

— Така е! — отговори Бредейорд.

— И какъв извод правиш ти от това съждение? — запита докторът, обезпокоен от гласа на Ерик.

— Изводът е, че не ми е възможно да чакам толкова дълго, без да съм разрешил въпроса, който за мен е от такова голямо значение!

— Какво можеш да сториш? Трябва да приемеш неизбежното! — Стига само това неизбежно да е привидно! — отвърна Ерик. — Нали писмата от арктичните морета дойдоха благополучно по пътя. Защо да не стигна аз по същия път? Ще вървя по крайбрежието на Сибир! Ще разпитвам местните хора да узная дали не са чули да се говори за кораб, претърпял корабокрушение или прикован от ледовете! Може би ще успея да намеря Норденшьолд… и Патрик О’Доноган! Един проект, който си струва да бъде опитан!

— В разгара на зимата ли?

— Защо не? Най-подходящият сезон за пътуване с шейна в северните ширини.

— Да, но ти забравяш, че още не си стигнал северните ширини и че пролетта ще те изпревари.

— Наистина — каза Ерик, принуден да признае силата на това възражение. И остана с поглед, вперен в паркета, потънал в своите мисли.

— Няма значение! — подхвана той изведнъж. — Трябва да намерим Норденшьолд, а и заедно с него Патрик О’Доноган! Ще направя всичко възможно да ги намерим… Ако зависи от мен, ще ги намерим!

Планът на Ерик беше съвсем прост. Трябваше само да се съобщи на вестниците в Стокхолм с обикновена бележка дилемата на Ерик за предполагаемата участ на „Вега“: — или е загинал, или в този момент е в плен на ледовете — заключението е, че трябва да се организира търсенето му.

Доста сбита бе обосновката и интересът към опита на Норденшьолд твърде широко познат, та младият студент от Упсала беше уверен, че въпросът ще бъде разискван горещо в научните среди. Обаче въздействието от неговата бележка надмина очакването му. Всички вестници без изключения я коментираха и одобряваха. Научните институти и дори целият народ я взеха присърце. Общественото мнение несравнимо единодушно се обяви за помощна експедиция. Организираха се комитети, откриха се подписки за подготовката й. Търговците, индустриалците, училищата, адвокатите, всички класи пожелаха да подпомогнат начинанието. Богат корабостроител предложи да обзаведе на собствени разноски кораб, който да тръгне по следите на „Вега“, и го нарече „Норденшьолд“.

Ентусиазмът непрекъснато нарастваше, колкото повече дни минаваха, без да донесат положителни новини за Норденшьолд. От края на декември сумите по подписката достигнаха вече значителна цифра. Доктор Швериенкруна и адвокатът Бредейорд стояха начело в листата с подписката от десет хиляди крони всеки. Те участвуваха в главния комитет, който бе избрал Ерик за секретар.

Действително душата на комитета беше секретарят му. Неговото усърдие, скромност, очевидна вещина по всички въпроси, които неуморно изучаваше и задълбочаваше, скоро му спечелиха най-голямо влияние. Още от първия ден не беше скрил мечтата си да вземе участие в експедицията, макар и като прост моряк. Всички чудесни идеи, които поднасяше на организацията, добиваха по-голяма тежест, защото се знаеше, че той лично е заинтересован от успеха и сам ръководеше подготвителните работи.

Преди всичко беше решено, че, за да бъдат по-пълни изследванията, към „Норденшьолд“ ще бъде придаден втори кораб, и че той ще бъде като „Вега“ — параход. Лично Норденшьолд бе доказал, че главната причина за неуспеха при всички предишни опити бе употребата на кораби с платна. В едно изследователско пътуване арктичните мореплаватели изцяло са заинтересовани да не зависят от вятъра, да могат да разчитат на средна бързина, при необходимост да ускоряват своя ход, за да преминат някое опасно място и най-вече винаги да имат възможност да търсят свободно от леда море там, където може да се намери — всички тези неща са често не по силата на платноходните кораби.

Като се договориха по най-важния въпрос, взеха решение корабът да се покрие с дъбова обшивка с дебелина шест пръста и разделен на непромокаеми дялове, което го правеше независим от частичните повреди, причинени от ударите на ледовете; да бъде с малка водоизместимост; цялата му уредба да бъде подготвена да поеме сравнително голям запас въглища.

От предложените на комитета плавателни съдове изборът му се спря на една шхуна от петстотин и четиридесет тона, наскоро построена в Бремен, която екипаж от осемнадесет души лесно можеше да управлява. Освен че имаше мачти, шхуната бе снабдена и с парна машина от осемдесет конски сили и един винт, монтиран така, че да може да се изтегли на борда, ако бъде застрашен от ледовете. Пещта на един от котлите беше пригодена да гори масло или животински мазнини, които лесно може да се доставят в арктичните области, когато привършат въглищата. Корпусът на кораба, защитен от дъбовата обшивка, бе подсилен освен това с напречни греди, за да оказва по-голяма съпротива на натиска на ледовете. Предната част бе обшита с броня и въоръжена със стоманено острие, за да си проправя път през ледената покривка, ако дебелината й не надминава границата на водоизместимостта.

Купената и поставена в корабостроителница шхуна бе назована „Аляска“, според посоката, за която бе определена. Бе решено, понеже „Норденшьолд“ тръгва по маршрута, по който бе минал „Вега“, вторият кораб да поеме околосветски противоположен път, за да достигне Сибирския океан през полуостров Аляска и Беринговия проток. По такъв начин възможностите да бъде намерена шведската експедиция, ако-тя е в беда, или пък нейните останки, ако е загинала, се удвояваха, защото, докато единият кораб тръгваше след нея, другият отиваше един вид насреща й.

Ерик, на когото се дължеше този план, доста често се питаше кой от двата маршрута да предпочете и най-после избра втория.

„Норденшьолд“ — си беше помислил той, — ще следва пътя на „Вега“. Необходимо е поне в първата част от пътя си да има толкова късмет, колкото него, за да успее да мине нос Челюскин, но нищо не доказва, че ще стигне някога толкова

——

’Един пръст като мярка е 12 мм, тук = 72 мм. (Б. пр.)

далече, понеже този резултат е постигнат засега само веднъж. От друга страна, според последните новини „Вега“ се намира на двеста-триста мили от Беринговия проток: идвайки насреща му, по този път има повече възможности да го срещнем. „Норденшьолд“ може да върви след него с месеци, без да го достигне дори при най-добри условия. Тези, които вървят в обратната посока, непременно ще го видят, ако още съществува, понеже върви по сибирското крайбрежие.

Най-важното за Ерик беше колкото е възможно по-скоро да срещне „Вега“ и още по-скоро да намери Патрик О’Доноган.

Докторът и Бредейорд одобриха изцяло мотивите, когато им бяха изложени.

Товаренето на „Аляска“ вървеше бързо; снабдяването с припаси, продукти, дрехи, подбрани според утвърдени от опита изисквания; екипажът бе съставен от отбор моряци, свикнали със студа, защото неведнъж бяха пътували до Исландия и Гренландия, за да ловят риба. Накрая избраният от комитета капитан беше офицер от шведския флот, сега на служба в едно пристанищно дружество, добре познат със своите пътешествия из арктичните морета — лейтенант Марсилас. Ерик щеше да бъде негов пръв помощник като младши лейтенант, назначен на този пост заради енергията, с която се беше заловил с подготовката на експедицията, и заради дипломата на капитан, която беше получил; за втори и трети офицери бяха избрани двама опитни моряци — Бозевиц и Челквист.

„Аляска“ щеше да носи експлозивни материали, за да разбива ледовете, когато потрябва, и в голямо количество противоскорбутни консерви за борба срещу арктичните болести. Снабдиха шхуната с калорифер, за да поддържа приятна и равна температура на всички ширини. Осигуриха й портативна наблюдателница, наречена „гарваново гнездо“, която щяха да закрепят на върха на голямата мачта в зоната на плаващите ледове, за да предупреждава за наближаването на айсберги. По предложение на Ерик в наблюдателницата поставиха силен фенер с електрически ток, подхранван от корабния мотор, който трябваше да осветява нощем пътя на „Аляска“. Седем помощни кораби, от които два китоловни и един кутер, шест шейни, комплект обувки за сняг за всеки член на екипажа, бяха също така натоварели заедно с четири оръдия „Гатлинг“, тридесет автоматични пушки и необходимите муниции.

Подготовката беше на привършване, когато мастер Херсебум и неговият син Ото, идвайки от Норое заедно с голямото си куче Клас, помолиха да бъдат наети като моряци на борда на „Аляска“. Те знаеха от писмо на Ерик силния личен интерес, който имаше в това пътешествие, и искаха да споделят с него опасностите. Мастер Херсебум изтъкваше опитността си от гренландските области и ползата от неговото куче Клас като водач във впряг на шейна. Ото можеше да изтъкне своето цветущо здраве, херкулесовата си сила и своята преданост. Благодарение на доктора и на адвоката и тримата бяха утвърдени от комитета.

В началото на февруари 1879 година всичко беше готово. „Аляска“ имаше цели пет месеца, за да стигне до Беринговия проток в края на юни, време, считано като най-благоприятно за неговото изследване. Впрочем щеше да стигне там по най-прекия път, с други думи през Средиземно море, Суец, Индийския океан и Китайско море с последователно спиране за въглища в Гибралтар, Аден, Коломбо, Сингапур, Хонконг, Йокохама и Петропавловск.

От всички спирки „Аляска“ трябваше да телеграфира в Стокхолм и естествено беше уговорено, че ако в промеждутъка имаше новини от „Вега“, не ще пропуснеха да им съобщят.

Пътешествието на „Аляска“, предвидено за арктическа експедиция, щеше да започне с пътешествие през тропически морета покрай континенти, щедро огрявани от слънце. Програмата не беше съставена за удоволствие, а беше продиктувана от необходимостта да стигнат до Беринговия проток по най-късия път и същевременно да бъдат в телеграфна връзка със Стокхолм до последния момент.

Но възникна едно непредвидено усложнение, което заплашваше да забави тръгването. Хвърлиха всички усилия да натоварят кораба с необходимите неща и финансите едва ли щяха да стигнат за самата експедиция. Трябваше да се прави сметка за закупуване на големи количества въглища и разни други разноски. Беше необходимо да се отправи нов призив за пари. Щом обявиха подписка, на 2 февруари едновременно се получиха две писма, които развълнуваха учредителния комитет.

Първото беше от Малариус, основен учител в Норое, лауреат на „Ботаническото дружество“. В него имаше банкнота от сто крони и искането да бъде зачислен като помощникестественик в експедицията на „Аляска“.

Във второто имаше чек за двадесет и пет хиляди крони с тази кратка бележка: „За пътешествието на «Аляска». От името на господин Тюдор Браун, при условие че бъде допуснат като пътник.“