Кей Хупър
Откраднати сенки (6)

Пета глава

21 февруари 1999 г.

 

Когато Каси чу писъка, той прозвуча толкова силно в главата й, че изпусна чашата, която държеше, и закри уши с ръце.

— Не! — прошепна безпомощно.

Очите й се затвориха неволно и зад клепачите проблеснаха спирали от ярки цветове, редуващи се с черно. Втори писък я накара да се дръпне конвулсивно и гърлото я заболя.

— Не, моля те… моля те, не ме наранявай…

Изведнъж се пренесе някъде другаде, превърна се в друга личност. Чувстваше болезненото стягане на нещо около китките си, острие в гърба си и студена твърдина под себе си. Не виждаше, беше черно, но после торбата бе издърпана от главата й.

— Моля те, не ме наранявай… моля те, моля те, не ме наранявай… моля те, недей…

Маската, която той носеше, бе отвратителна. Героят вероятно беше от някой скорошен филм на ужасите, лицето му бе човешко, но така грозно изкривено, че уплахата и ужасът й се засилиха неимоверно.

— Моля те, не ме наранявай! О, боже, моля те, недей! Няма да кажа на никого, обещавам! Кълна се! Само ме пусни, моля те!

За един безкраен миг Каси бе парализирана, напълно впримчена във вихрушката от чувствата на жената. Обхванаха я шок, див ужас, отчаяние и ледената сигурност, че скоро ще умре по страшен начин. През замъглените от сълзи очи на жертвата видя призрачната маска да се извисява над нея, видя касапския нож в ръката му, покрита с ръкавица, а гърлото я болеше от затрудненото поемане на въздух, стенанията и дрезгавите писъци.

— Никога вече няма да ми се присмиваш! — извика грубо той, ръката му се вдигна, а ножът светеше матово.

— Не! О, господи…

Докато ръката му се спускаше надолу в злобен полукръг, Каси отчаяно се отскубна от обречената жена. Но не бе достатъчно бърза, за да се спаси напълно. Усети първоначалната пареща болка от пронизващия гърдите й нож и й причерня.

* * *

— Бен?

— Мат? Какво има?

— Ела в града, в къщата на Айви Джеймисън.

Бен премести телефона в другата си ръка и погледна часовника си.

— Сега ли? Неделя следобед е, тя ще е…

— Мъртва е, Бен.

Той дори не попита как е станало. Тонът на шерифа му каза всичко, което му бе необходимо да знае.

— Тръгвам — отвърна.

Десет минути по-късно паркира джипа зад патрулката на Мат и още една такава на алеята пред къщата на Джеймисън на „Роуз Лейн“, само на две преки от главната улица. Обикновено кварталът бе тих, големите стари къщи си кротуваха сред окосените морави, а възрастните обитатели се радваха на приятна следобедна разходка до центъра.

Бен забеляза, че неколцина от тези възрастни обитатели бяха излезли на верандите си и го зяпаха, докато слизаше от джипа. Въпреки че бяха твърде възпитани или твърде изплашени, за да се приближат до къщата на жертвата, личеше огромното им любопитство.

Един от подчинените на Мат стоеше до входната врата и я отвори на Бен, когато той се качи на верандата.

— Съдия, шерифът е вътре. — Имаше малко болнав вид.

Влезе в къщата. Познаваше я, както и повечето домове на по-активните в политическо отношение граждани на Райънс Блъф. Гласът на Айви Джеймисън бе един от най-трудно спечелените.

От просторното антре се издигаше стълбище към втория етаж, вдясно беше официалната трапезария, вляво — също толкова официалната дневна, а право напред бе задната част на къщата и кухнята. Дъсченият под блестеше, масичката в антрето бе украсена с красива кристална ваза със свежи цветя и цялата къща излъчваше старомодно достойнство.

Двамата мъже, седнали на дивана в официалната дневна, разваляха атмосферата на достойнство. Бяха обути, с отпуснати и побледнели от шока лица, а по-младият нарушаваше най-ревностното правило в дома на Айви, като отривисто пушеше цигара, тръскайки пепелта в една вече пълна кристална бонбониера на масичката за кафе пред него.

Бен познаваше и двамата. Единият бе девер на Айви, а другият — неин племенник. Никой не погледна към него и той не направи опит да ги заговори.

Друг полицай стоеше на входа на дневната и мълчаливо посочи към задната част на къщата. Той също изглеждаше разтърсен, а когато Бен минаваше покрай него, прошепна:

— Шерифът поръча да внимавате къде стъпвате, съдия. Подът там е… хлъзгав.

Наистина бе хлъзгав.

Плочките на кухненския под бяха потънали в кръв.

— О, господи! — успя да възкликне Бен, спирайки се на вратата. И преди бе виждал сцени на насилие, но не много и изобщо не бе подготвен за гледката.

Мат стоеше на метър вътре, на едно от малкото не облени в кръв места.

— Май Айви най-сетне е вбесила неподходящия човек.

Това несъмнено бе сцена на ярост. Дори белите кухненски уреди бяха опръскани с кръв, а прободните рани по слабото тяло на жената трудно можеха да бъдат изброени. Беше напълно облечена — вероятно за църква по-рано същия ден. Преди роклята й може да е била в някакъв светъл цвят, но сега бе червена.

Все още бе с една обувка.

— Забеляза ли позата, в която я е оставил?

— Да — отвърна Бен, опитвайки се да диша през устата, защото миризмата бе съкрушителна. — Седнала, облегната на крака на масата. Ръцете й са в скута. Нагласена е. Намерихте ли монета?

— Петцентова, в лявата й ръка. — Не си личеше дали миризмата въздейства на Мат.

— Има и отпечатъци от стъпки — посочи Бен. — От убиеца ли са?

— Освен другите. Когато не се появила за църква или за неделния обяд след това и не вдигала телефона, майката на Айви изпратила племенника и внука си да видят дали нещо не е наред. Влезли са през задната врата, твърдят, че преди да разберат какво става, вече се хлъзгали навсякъде. Ако имаме късмет, може и да открием един отпечатък, който не съвпада с техните обувки.

Мат посочи към окървавен касапски нож на пода, на около петдесетина сантиметра от тялото.

— Няма съмнение относно оръжието. Просто е грабнал нож от рафта.

— Дали е влязъл с взлом?

— Няма такива признаци. А роднините й твърдят, че винаги заключвала задната врата, всички врати, фанатично държала на това.

— Значи трябва да го е пуснала да влезе?

— Така изглежда.

Бен излезе заднишком.

— Тази миризма. Не мога…

Мат го последва, избягвайки енергично кръвта, и се присъедини към него в малкия коридор до кухнята.

— Доктор Мънро е тръгнал насам. А също и моите техници. Огледах наоколо и се обадих първо на теб.

— Позата й, монетата. Същият убиец е, Мат.

— Да. — Пое си въздух с мрачно изражение. — И едва изчака три дни между убийствата. Още по-зле — Беки Смит и Айви Джеймисън имаха само едно общо нещо помежду си: и двете бяха бели жени. Други прилики нямаха.

— Зная.

— Забеляза ли поставката за ножове? Няма да сме сигурни, докато икономката й не я прегледа, но изглежда, че един от касапските ножове липсва.

Бен се взираше мълчаливо в приятеля си, не желаейки да изрази гласно нито една от обезпокоителните мисли в главата си.

Мат не изпитваше такова нежелание.

— Копелето вероятно е взело от настоящата си жертва оръжието за следващото убийство. Хитро, много хитро.

— Господи! — промърмори Бен, разстроен от съзнанието, че убиецът нищо чудно вече да е набелязал обекта на следващото си престъпление.

— И още нещо. — Гласът на шерифа бе спокоен. — Този път твоята ясновидка не го предвиди.

* * *

Когато Бен стигна до къщата на Каси, започваше да се смрачава. Но въпреки това я видя. Седеше на верандата, свита на единия от двата големи плетени стола, разположени отстрани до входната врата.

Когато отиде до нея, каза:

— Алармената инсталация няма да ти помогне много, ако си отвън, Каси. — Гласът му бе по-остър, отколкото му се щеше.

Почти загубила се в пуловера, който й бе с няколко номера по-голям, със свити, обути в дънки крака, обвила ръце около тях, тя не вдигна очи към него, само отвърна тихо:

— Трябваше да изляза. Беше… можех да усетя само мириса на кръв. Тук, вън, не беше чак толкова зле.

Бен премести другия стол, така че да е срещу нейния, и буквално се натрапи в полезрението й. Все още гледаше покрай него. Нямаше го докосването на топла ръка.

— Значи знаеше, че е извършил ново убийство.

— Да. — Лицето й бе така бледо, дори устните й бяха лишени от цвят.

— Защо не ми се обади?

— Когато бях в състояние да го сторя, вече бе твърде късно. Никой с нищо не можеше да й помогне. Съжалявам. Много съжалявам.

— Този път видя ли нещо? Нещо, което може да ни помогне да заловим това копеле?

Каси поклати бавно глава:

— Не. Той… носеше някаква маска.

— Откъде знаеш? Погледнал се е в огледало ли?

— Не. Този път… не се свързах с него, а с нея. Тя… плачеше, но успях да го видя. Беше с някаква маска, ужасна маска. Нещо като онези, които децата биха носили на Хелоуин.

Бен се намръщи:

— Защо ще го прави? Не е възнамерявал да остави свидетел след себе си.

— Не зная. Предполагам… че маската я плашеше още повече. Може би това бе целта. Вероятно иска да се страхуват от него.

— Или пък знае, че го наблюдаваш.

— Не.

— Как може да си толкова сигурна, щом си се свързала с нея?

— Сигурна съм.

Бен помълча за момент, после бавно изрече:

— Защо се свърза с жената?

— Нищо чудно да съм я срещала за кратко. — Каси звучеше по-отдалечено, а погледът й бе странен, реещ се.

— Често ли установяваш контакт с жертвите?

— Не и ако успея да го предотвратя. Колкото и да е мрачен умът на един убиец, този на жертвата е… едва ли не по лош. Ужасът и отчаянието, агонията… — Отново поклати бавно глава. — Завлича ме. Те ме завличат. Толкова са отчаяни, така неистово се мъчат да намерят изход.

Възпря се да я докосне, колкото и да му се искаше.

— Съжалявам.

Тя видимо трепереше и най-сетне го погледна, видя го. Но когато погледът й го докосна, не бе топъл, а студен, и усещането бе така смътно, почти призрачно.

— Не мога да продължавам повече. — Гласът й бе нисък, задъхан. — Зная, че така е правилно, зная, че дарбата ми носи и отговорност и винаги съм се опитвала… но не мога повече. Мислех, че съм в състояние. Мислех, че е изтекло достатъчно време… в спокойствие. Мислех, че вече съм укрепнала. Но не съм. Не мога да го преживея отново.

— Каси…

— Не мога. Не мога да ти помогна. Не мога да помогна и на себе си.

— Сама дойде при мен — напомни й тихо.

— Зная. Исках да бъда полезна. Но не мога. Съжалявам.

— Онова, което си видяла днес — търсеше ли го? Опитваше ли се да се вмъкнеш в него или в нея?

— Не.

— Тогава какъв избор съществува за теб?

— Мога да замина.

— Напуснала си Лос Анджелис. И каква полза от това? Каси, чудовищата са навсякъде.

Тя затвори очи и облегна глава назад в стола си.

Бен я наблюдаваше, обезпокоен от силното си желание да я докосне, да я прегърне. Никога не го бяха привличали емоционално крехки жени, дори напротив. Ако се налагаше да си признае истината, всяка жена, която не бе напълно егоцентрична спрямо живота и кариерата си и търсеше нещо повече от случайна връзка, много бързо разбираше, че той й се изплъзва и се отдръпва. Джил можеше да го потвърди. Затова му бяха чужди поривите да успокоява и закриля, що се отнасяше до жените. Предпочиташе да прекара нощта в леглото на някоя от тях и да си тръгне рано, преди съмване, колкото може по-тихо, а сам по себе си този факт говореше ясно, че Бен избягва да се обвързва по друг начин освен физически.

Изпадналите в беда жени определено не бяха негов тип. Не че Каси се бе вкопчила в него или бе предявила някакви претенции. Напротив — беше напълно въздържана. И всичко в нея — от избягването на докосването и дори срещата на погледи до езика на тялото й говореше, че е буквално недосегаема.

Смяташе, че тя се нуждае от прегръдка повече от всеки друг. Но не я докосна, защото бе наясно, че момичето няма да приветства допира, а и защото се стесняваше да й го предложи.

Най-сетне Каси заговори с уморен глас:

— Преди няколко години мой приятел полицай ми подари един цитат от Ницше. Каза ми да го поставя там, където ще го виждам всеки ден, за да не го забравям никога. „Който се бори с чудовища, трябва да внимава да не се превърне сам в чудовище. А когато дълго се взираш в бездната, тя също започва да надзърта в теб.“ — Вдигна глава и го погледна с уморените си очи. — Не зная колко пъти още ще съм в състояние да го направя, без да загина, Бен. Всеки път, когато съм надниквала в бездната, част от мен е оставала там.

— Никога не би могла да се превърнеш в чудовище.

— Но мога да се загубя в някое чудовище. Каква е разликата?

Наведе се към нея, опрял лакти на коленете си, приближавайки се, без действително да я докосва.

— Каси, единствено ти можеш да решиш дали си заслужава да рискуваш. Да рискуваш този луд да научи коя си, преди да го открием. Да рискуваш да потънеш дълбоко в съзнанието му. Да рискуваш да загубиш част от себе си в мрака на душата му. Само ти знаеш наистина какво може да ти струва. Само ти и никой друг можеш да решиш дали цената е твърде висока.

Взираше се в него почти с любопитство.

— Сам изтъкна един от рисковете — че колкото и да внимавам, колкото и да съм умела, много вероятно е убиецът да научи коя съм в този твой малък град. И въпреки това смяташ, че си заслужава да се опитам да ви помогна в залавянето му.

Бен помълча за момент, после изрече:

— Ако ще напускаш Райънс Блъф, разискването приключва. Разбирам инстинкта за самосъхранение — всеки би го разбрал. Ще уважа това решение, Каси. Но ако желаеш да останеш, налага се да ни помогнеш да го хванем. Защото докато си тук, ти представляваш потенциална заплаха за него. Виждаш в главата му. Рано или късно ще разбере, че можеш да го правиш — и ще те потърси.

— Значи те убедих, а? Ясновидската ми дарба е истина?

— Да кажем просто… че съм убеден, че ти си истинска. Нямам претенциите, че го разбирам, но вярвам, че притежаваш необикновени умения. А точно в момента те са ми необходими, за да заловя едно чудовище, преди да е убило още някого от моя град.

Кимна и въздъхна.

— Добре. — Звучеше победена. — Какво искаш да сторя?

Бен се поколеба, като почти съжаляваше, че е бил така убедителен.

— След дълъг спор най-после успях да накарам Мат да се съгласи да те пусне на местопрестъплението, за да видиш дали ще успееш да уловиш нещо. — Направи пауза, после добави грубо: — Но точно сега мисля, че трябва да поспиш около дванайсет часа. Утре няма да е късно.

Каси се засмя кратко:

— Много мило от твоя страна, че си загрижен, но не е никак практично или разумно. Бих казала, че нямаме време за губене. Това, че е извършил ново убийство толкова скоро, е подчертано лош знак, че предстоят и по-големи злини.

— Както и да е, изтощена си. Ако се претовариш…

— Не е нужно да се тревожиш, няма да припадна в ръцете ти. По-силна съм, отколкото си мислиш. — Изправи се.

Бен също стана.

— Каси, няколко часа повече нямат значение. Жертвата живееше сама, а Мат и двама от подчинените му дежурят, за да не се докосва нищо на местопрестъплението. И гледката няма да е приятна, независимо дали ще доловиш нещо или не. Хубаво е да си починеш и първо да възстановиш част от силите си. Утре ще те заведа… — Млъкна, когато тя вдигна ръка да отметне косата си, и тогава видя бинта. — Какво се е случило, по дяволите?

Каси погледна към ръката си, сякаш принадлежеше на някой непознат, и отвърна разсеяно:

— Счупих едно стъкло.

— Ходи ли на лекар?

— Раната не беше дълбока. — Явно бе озадачена, когато погледът й се върна на лицето му. — В къщата й — там я намерихте, нали?

— Да, в кухнята. Не видя ли тъкмо това?

С нарастващо напрежение в гласа тя отвърна:

— Кухнята — не, не беше така.

Със сигурност я е убил там, Каси. Навсякъде бе опръскано с кръв, а и съдебният лекар твърди, че е умряла там.

Каси затвори очи за миг, после ги отвори и го погледна почти умоляващо:

— Кой е умрял, Бен? Коя е тя?

— Ами… Айви Джеймисън. — Не беше ли тя… — Бен я гледаше как рязко седна, като че ли силите бяха напуснали краката й. Пое си дълбоко въздух. — Искаш да кажеш, че има и друга?

— Да, има и друга.

* * *

Бен се обади на Мат от джипа веднага щом тръгнаха към града, а шерифът стигна там преди тях. Излезе на тротоара толкова бързо, че Бен едва бе смогнал да й отвори вратата. Вече бе тъмно, но уличните лампи осветяваха тротоара като ден.

— Не влизайте! — предупреди ги Мат.

Този път наистина не се бе усъмнил в Каси, но въпреки това Бен почувства шок, примесен с болка и съжаление.

— Тя…

Приятелят му кимна:

— Лекарят ще трябва да ни каже кога е настъпила смъртта, но предполагам, че е била убита, докато бяхме у Айви. Съжалявам, Бен.

За момент се взираше невиждащо към отворената входна врата на магазина на Джил Къркууд.

— Длъжен бях да й кажа да внимава.

— Нямаше да промени нещата, знаеш го. Предупредих я, когато дойде да ми съобщи, че някой следял Беки. И съм убеден, че е смятала, че внимава. Но дори и да съществуваше полицейски час, не би се поколебала да дойде в магазина в неделя следобед, за да си навакса с документацията.

— Трябва да я видя.

Шерифът го хвана за ръката:

— Не. Няма причина да влизаш там. Екипът ми ще пристигне всеки момент и този път наистина ще намерят недокосната сцена на местопрестъплението. — Направи пауза, после добави твърдо: — Не е нужно да я виждаш. Не ти трябва да я виждаш.

— Как я е убил?

— С нож, също както другите. Но или го е сторил някъде другаде, или не го е вбесила така силно, както Айви. Няма никаква кръв. Само раната, доколкото мога да определя. Лявата гърда.

Бен се завъртя наполовина към джипа, където лампичката от тавана осветяваше свитата поза и бледото лице на Каси. Обърна поглед към шерифа:

— Каси каза, че Джил била завързана с гръб към нещо с остър ръб.

— Да, седнала е до ъгъла на бюрото си. Вероятно е вързал китките й отзад в някакъв момент, но както и другите, оставил я е свободна, с ръце в скута.

— Монетата?

— Двайсет и петцентова. — Шерифът замълча. — Имаш ли нещо против да задам няколко въпроса?

На Бен му бе ясно към кого ще бъдат насочени те не и към него. Но преди да успее да отговори, Каси излезе от джипа и се приближи към тях.

— Питайте, шерифе — заяви тихо.

— Къде бяхте днес?

— У дома. Сама, докато Бен не пристигна преди малко.

— Значи нямате алиби. — В гласа му се долавяха метални нотки.

— За бога, Мат — намеси се рязко Бен, — нали не мислиш, че Каси е убила три жени?

Шерифът му отправи кратък поглед, после го върна върху Каси:

— А къде е колата ви, госпожице Нийл?

— Значи ме следите — отвърна спокойно тя. — Допусках го. Колата ми е в града, както очевидно знаете. Оставих я на ремонт вчера сутринта, когато установих, че не пали. Намира се в онзи сервиз, на една пресечка от главната улица.

— И сте отказали да вземете друга в замяна?

— Не ми бе нужна. Не исках и не бе необходимо да ходя където и да било през няколкото дни, в които тя ще остане там.

Това не беше лошо алиби.

— Не е било по силите й да измине толкова път пеша — каза Бен, — не и ако Джил е била убита през последните няколко часа.

— Да, зная. Освен това… — Мат хвърли поглед към Бен и млъкна, а Каси спокойно завърши изречението:

— Не звучи правдоподобно да притежавам физическата сила да забия до дръжката касапски нож в нечии гърди.

— Не — съгласи се шерифът. — Не звучи. Съществува някаква възможност, но като събера фактите, съвсем слаба е вероятността вие да сте нашият убиец.

На Бен му призля:

— Ножът. Откъде знаеш…

— Още е в нея, Бен. Прилича на липсващия от кухнята на Айви.

— Господи!

Шерифът продължаваше да гледа Каси.

— Значи сте видели как убива Джил Къркууд, но смъртта на Айви Джеймисън е пълна изненада за вас?

— Не познавах госпожа Джеймисън, въпреки че бях чувала за нея. Но веднъж срещнах Джил за кратко. И все пак явно бе достатъчно, за да установим връзка, защото се вмъкнах в нейното съзнание, а не в неговото.

Защо не в неговото? Днес е извършил две убийства и е оставил кървава баня у Айви. Защо не сте усетили, какво е сторил?

Каси поклати глава:

— Не зная.

Какъвто и отговор да можеше да даде на това шерифът, той бе отложен, тъй като пристигнаха една кола и черен микробус с мигащи сини светлини.

— Отведи я у дома, Бен, докато хората ми работят на местопрестъплението. Утре няма да е късно да видим дали ще успее да ни даде някакви полезни сведения.

Каси заобиколи джипа и безмълвно се качи. Бен едва се удържаше да не скастри приятеля си за студеното му отношение към нея, но знаеше, че няма да помогне. Затова изрече само:

— Ще се върна, след като я закарам.

— Не бързай. Казах ти, че не бива да виждаш сцената — и говорех сериозно.

— Огледът на местопрестъплението е мое служебно задължение, Мат.

— Не и когато си лично обвързан с жертвата. Идеята е лоша.

— Не бяхме обвързани вече. Изминаха месеци.

— Въпреки това.

— Ще го понеса! — заяви непреклонно Бен.

— Защо поне веднъж не послушаш съвета ми и професионалното ми мнение и не стоиш далеч от това място?

— А когато се изправя срещу копелето в съда? Не смяташ ли, че са ми нужни подробностите от местопрестъплението?

— Смятам, че можеш да научиш необходимото от снимките и докладите Бен, моля те като шериф и приятел да ни оставиш да се заемем с това. — Без да изчака отговор, Мат се обърна и отиде да посрещне екипа си.

Бен ги изгледа как влизат в магазина, после се качи в джипа и запали двигателя.

— Прав е — каза Каси.

— Мога да го понеса — повтори той.

— Вероятно. Но защо е нужно? Защо да се подлагаш на това, щом имаш избор?

— Може би нямам избор. Това ми е работата, Каси.

Не отговори, докато светлините на града не изчезнаха в нощта зад тях.

— Задай си въпроса дали Джил би желала да я видиш в това състояние. Ако се съмняваш, отговорът е не.

Права беше и Бен го знаеше.

— Добре. — Помълча в продължение на още няколко километра, после допълни: — Съжалявам за отношението на Мат към теб. Просто е твърдоглав. А и случилото се му дойде в повече.

— Зная.

— Не се обиждай.

— Не ме обижда. И преди съм срещала такова отношение, повярвай ми. Съвсем естествено е за него да не ми вярва.

— Просто не може да приеме, че имаме чудовище в града.

— Не е лесно да го приемеш.

Бен усети, че шокът му се разсейва, но го обзема ужас.

— Боже мой! Три жени, убити за по-малко от седмица! Нямаме представа кой го е извършил или защо. Нямаме представа колко още ще убие, преди да го спипаме. Права беше. Сериен убиец.

— Боя се, че да.

— Беки… Айви… Джил. Освен че са жени и са бели, нямат абсолютно нищо общо.

— Посещаваха ли една и съща църква?

Бен се замисли.

— Не. Беки и Джил — да, същата баптистка църква, към която принадлежа и аз, но Айви беше методистка. Защо?

— Не зная. Нещо в начина на излагане на тези монети сякаш са на олтар или нещо подобно — ми напомни за църква. — Каси поклати глава. — На този етап си правя само догадки.

— Продължавай, може и да попаднеш на нещо.

— Имаш предвид на нещо полезно ли? Вероятно не и без допълнителна информация. Мозъкът на серийния убиец е толкова… уникален, толкова субективен, че почти няма шанс да се правят обобщения, освен някои основни предположения. А те вече са ни известни. Бял мъж — след като убива бели жени. Млад, вероятно тормозен в детството си. Но освен тези факти, мотивите на този човек трябва да са уникални, засягащи него и личния му опит. Безполезно е да гадаем за тях, докато не научим нещо повече.

— Трябва да има някаква зависимост.

— Има — за него. Но дали ние някога ще я открием е съмнително. В лудостта няма логика.

— За да заловим един луд, наложително е да мислим като него, нали?

— Не те съветвам — отвърна тихо Каси. — Тази бездна е по-мрачна и по-студена, отколкото някога си си представял.