Кей Хупър
Откраднати сенки (13)

Дванайсета глава

„Плантейшън Ин“ не беше лош мотел, въпреки че Бишъп би предпочел да бъдат спестени изкуствените палми, които като че ли никнеха от всеки ъгъл. Все пак стаята бе чиста и удобна, имаше частичен рум сървис — когато съседният ресторант затвореше, той оставаше сам, и служителката на рецепцията бе достатъчно осведомена, когато я бе попитал за факс и терминал за предаване на данни.

Свикнал да живее с един куфар принадлежности, Бишъп не си направи труда да разопакова вещите си, но разположи лаптопа си на сравнително голямото бюро до прозореца, където се намираше обещаният кабел за връзка с интернет и предаване на данни. Докато му донесат обяда, вече се бе включил и бе изтеглил пощата и факсовете си от офиса, беше влязъл и в базата данни на Северна Каролина, която му даваше достъп до минали и настоящи теми от всички публикации в областта.

Изяде един сандвич, докато преглеждаше статиите и редакционните бележки от броевете на местния вестник от миналата седмица, после провери няколко по-големи вестници от щата. Откри, че скорошните вести от Райънс Блъф не бяха споменати никъде.

Значи така. Шерифът бе затегнал дисциплината в града си. Поне за момента.

Вместо да си прави догадки за интересния факт, Бишъп препрочете информацията, отнасяща се до Александра Мелтън, която бе събрал по-рано. И без това бе достатъчно лаконична — само нотариален акт за имота и основните точки от завещанието й. Не изглеждаше да се е замесвала във важни градски събития, тъй като името й се срещаше в местния вестник само по повод смъртта й.

Но сведенията на Бишъп се простираха отвъд живота й в Райънс Блъф. Всъщност датираха от повече от трийсет години. Първият файл съдържаше няколко подробни доклада, включително и от различни болници по Западното крайбрежие и поне половин дузина от правозащитни организации. Просто ги прехвърли, тъй като данните му бяха познати, но отдели повече време на подробното семейно дърво, водещо началото си отпреди повече от двеста години.

С изключение на съпрузите, дървото бе почти изцяло женско. Бяха се родили само няколко синове в поредица от женски поколения и рядко — повече от една дъщеря.

Името на Каси Нийл заемаше едно от двете правоъгълничета, представляващи настоящото, единствено живо поколение.

След като отдели известно време да разглежда родословното дърво, Бишъп затвори файла и спря компютъра. Повика рум сървис, за да изнесат подноса, преоблече се в съвсем ежедневни дрехи, подходящи за разследването, и напусна мотела.

Шофира до централната част, тъй като „Плантейшън Ин“ бе на няколко мили. Снегорини разчистваха тънкия пласт сняг, въпреки че температурите се бяха повишили достатъчно, за да започне естественото топене. Постара се да избегне кишата до тротоара, когато паркира колата си до дрогерията, и излезе.

Застана за кратко близо до колата си, като просто се оглеждаше. Беше сравнително оживено за петъчен следобед. Пазаруващите влизаха и излизаха от магазините, на паркинга в единия край на града, изглежда, имаше някаква шумна и колоритна промоция с подарък телевизор, а двата ресторанта, които виждаше, явно работеха на бързи обороти.

Не беше трудно да забележи, че никоя жена не се движеше сама и малкото деца наоколо се придържаха плътно до родителите си. И беше по-тихо, отколкото би трябвало да е, разговаряше се на нисък глас и не се чуваше смях. Малко лица се усмихваха, което значеше, че подобно поведение е необичайно за тази част на страната. А и не един минувач го изгледа подчертано подозрително.

Нямаше да мине много време, преди някой да го попита какво прави в града.

Бишъп закрачи по улицата, посети няколко магазина, като направи дребни покупки във всеки от тях и разговаря любезно, почти приятелски, с продавачките, които го обслужваха. Съзнавайки, че съдбата го е надарила с лице, което в най-добрия случай изнервя околните, не направи опит да задава въпроси, а по-скоро се заслушваше в разговорите, протичащи около него. Или поне в онези, които не прекъсваха рязко, щом някой го зърнеше, както се случваше по-често.

Улови израза сериен убиец, произнесен поне десетина пъти. Освен това чу неколцина мъже да обявяват, че са въоръжени и готови, в случай че копелето преследва техните жени.

Това бе обещание, което, изглежда, не успокояваше присъстващите.

Приключи с дрогерията, с кафе, приготвено му от разговорлив млад барман, който с отвратително въодушевление му натрапи размисли за трите скорошни убийства. Без да го окуражава или възпира, Бишъп го изслуша, като каза само, че градът му изглежда твърде приятен, за да се случват такива събития.

Очевидно чувствайки, че в тази спокойна реакция се долавят нотки на критика, Майк — барманът — побърза да добави информацията, че си имат и вещица.

Бишъп отпи от кафето си:

— Нима?

— Да. Всички говорят за нея. — Майк усърдно лъскаше плота пред клиента, в случай че шефът му го наблюдава. — Някои твърдят, че вината за тези убийства е нейна, но научих от един от помощниците на шерифа, че е невъзможно да го е извършила тя. Тоест не със собствените си ръце. Прекалено дребничка е. И освен това мисля, че притежавала алиби, когато е била убита госпожица Къркууд.

— Щом е така, защо биха я обвинявали? — попита меко Бишъп.

— Ами защото е вещица. — Майк сниши глас: — Според това, което чух, тя е знаела, че ще има убийство и предупредила шерифа за това. И съдия Райън също.

— Тогава защо не са го предотвратили?

— Не са й повярвали, доколкото чувам. Е, вие бихте ли повярвали? Но после Беки бе убита, така че предполагам, че е била наясно за какво става дума — поне този път. Ще ми се да разбера обаче как го прави!

— Искате да кажете как действат паранормалните способности?

Майк поклати глава:

— Не. Питах се дали си има кристална топка. Или пък от онези карти таро? Или се нуждае от кръвта на пиле или нещо такова? На Кийт Холифийлд, ей там до фабриката, са му изчезнали няколко пилета миналата седмица и разправя, че може би вещицата се е нуждаела от тях, за да предскаже бъдещето.

— Някой питал ли я е? — Ироничният тон на Бишъп остана незабелязан за младия барман.

— Не, доколкото зная — отвърна сериозно Майк. — Но смятам, че шерифът е длъжен да го стори. А вие?

— Напълно. — Плати кафето си и остави на Майк приличен бакшиш, после излезе от дрогерията.

Един полицай, облегнат на стълба отвън, се изправи, изгледа го замислено, после любезно попита дали е нов в града.

Времето му изтече.

Усмихвайки се леко, Бишъп извади служебната си карта.

Полицаят се ококори:

— Хъм. Сигурно ще искате да разговаряте с шерифа?

— Впоследствие — бе отговорът. — Не веднага.

* * *

Въпреки че температурата се бе задържала достатъчно висока, за да започне снегът да се топи, когато Каси седна на късна закуска, гледката от кухненския й прозорец все още представляваше зимна приказка. Бен и шерифът си бяха отишли преди два часа, но й бе нужно известно време да се надигне от дивана. И когато най-сетне го направи, откри, че е по-уморена, отколкото си е давала сметка, и все още й е малко студено.

Топлата вана й помогна да се стопли и докато се извини на Макс и приготви закуска за него и нещо за себе си, вече се чувстваше по-добре. Поне физически.

Но не бе сигурна за емоционалното си състояние.

Дългогодишният опит я бе научил да не размишлява над ужасните образи и мисли, които улавяше телепатично, затова бе реално да мисли за убиеца с трудно усвоена дистанцираност, без да изхвърли от съзнанието си факта, че той е избрал следващата си жертва и планира нови мъчения за нея.

Не беше лесно, но бе абсолютно необходимо, за да намери някакъв покой. Този път се изискваше повече концентрация, необходимо бе да се абстрахира от мисли, които сами по себе си бяха почти толкова разстройващи в емоционално отношение. Мисли за Бен и за онова, което, изглежда, се зараждаше между тях.

Каси бе все още удивена при спомена за отклика си към него и още по-изненадана — от неговото желание. Не знаеше как да го обясни. Според познанията си за мъжете и за нещата, на които мнозина от тях бяха способни, смяташе направо за невъзможно да си мисли за връзка с подобен абсурдно мечтателен копнеж. Или с любопитство и нетърпение.

Сексуална връзка, предполагаше. Бен бе показал ясно, че я желае, въпреки че не бе сигурна защо. Не беше глупава — а и бе чела твърде много мъжки мисли, — за да е наясно, че не събужда желание с вида си. Беше прекалено слаба, далеч от красива, обременена с кошмарни способности и смешно неопитна по отношение на любовните връзки.

Накратко казано — не беше привлекателна.

А Бен… Безспорно можеше да получи всяка жена, която пожелае, и вероятно винаги го бе правил, въпреки стените, които му придаваха емоционална дистанцираност. Беше красив, интелигентен, сексапилен, едновременно състрадателен и мил. Беше важна личност в града, човек, когото хората уважават, заемаше изборна длъжност, което значеше, че животът му е обект на критични погледи от страна на обществото. Нещо, което се съмняваше да е зачитал.

Не, просто не се връзваше. Съзираше хиляди причини да бъде привлечена от него, но нито една, с която да обясни интереса му към нея.

Освен може би желанието на промени…

Каси обмисли това с цялата дистанцираност, която успя да постигне. Промяна? Нещо напълно различно от обичайното и следователно — интересно? Жена, която е сметнала стените му за облекчение, когато сигурно са представлявали проблем за останалите му връзки? Предполагаше, че е възможно, но ако привличането му произтичаше от нещо толкова незначително, определено трябваше да решат да почакат, докато заплахата над града отмине.

Би могъл да отгатне, че междувременно няма да избяга с някого друг.

Каси седеше до прозореца на кухнята с кафето и се взираше в красивата спокойна гледка, съвсем наясно, че чувството й на очакване още веднъж бе помръкнало.

На Макс, който се галеше в нея, каза:

— Умея сама да развалям настроението си по-бързо от когото и да било.

Кучето тропна с опашка по пода и се взря настоятелно в нея.

— Просто ме съжалява — това е всичко. Или пък е от онези мъже, падащи си по слаби, безцветни жени, които припадат в краката им. Така се чувстват по-мъжествени… или нещо такова. Въпреки че не бих твърдяла, че се нуждае от това.

Макс изскимтя и Каси посегна да го почеше между ушите.

— Редно е да престана да припадам в негово присъствие. Това е вторият път, когато ме е носил, а аз пак го пропуснах. Една жена цял живот мечтае да бъде понесена на ръце от някой мъж, а когато се случи — и то два пъти, — тя е в безсъзнание!

Макс близна ръката й.

— Благодаря ти — каза сухо. — Оценявам съчувствието ти. Но истината е… нямам си понятие каква е истината. Зная само, че съм на косъм да се посрамя пред него. И това ме плаши до смърт.

Макс се сви до нея, явно просещ си още от приятното чесане между ушите. Каси се отзова.

— Но знаеш ли кое е истински тъжното? Че не предполагам, че страхът ще ме спре. Не смятам, че каквото и да е може да ме възпре. Мисля, че ще се посрамя пред него.

Какъвто и да би бил отговорът на кучето, той бе осуетен от звъна на телефона, който стресна и двамата и прекъсна увереността й. Вдигна телефона в кухнята, поздрави и безпроблемно разпозна пресипналия глас на адвоката на леля си:

— Госпожице Нийл?

— Здравейте, господин Макданиел! Още документи за подписване ли има?

— Ъъъ… не, госпожице Нийл. Не, процедурата по освобождаването на имота приключи съвсем задоволително. — Господин Филип Макданиел прочисти гърлото си. — Ще ви бъде ли удобно да ви посетя следобед? Няма да отнеме много време и ако можете да ми отделите няколко минути, ще съм ви много задължен.

Каси се намръщи леко, въпреки че нямаше основание за това.

— Бих могла да дойда в града до офиса ви, ако е важно, за да не биете пътя дотук…

— Уверявам ви, госпожице Нийл, бих предпочел да дойда аз. Ако е удобно, разбира се.

— Естествено. Но за какво става дума?

Той издаде някакви неясни звуци, после отвърна:

— Просто малка подробност, която… ъъъ… бих предпочел да обсъдим лично. Да се уговорим за два и половина?

— Добре, ще ви видя тогава.

Затвори телефона и погледна към животното:

— Е, какво мислиш?

Макс се приближи до нея и се притисна, просейки си още чесане.

* * *

Дийна Рамзи мразеше живота в малкия град. Мразеше и живота така близо до планините. Мразеше и живота в Юга. Всъщност до голяма степен мразеше собствения си живот. Особено сега, когато онзи маниак преследваше жени и плашеше всички дотолкова, че бяха развили параноя. Родителите й не й разрешаваха да излиза без придружител. Директорът не позволяваше момичетата да напускат територията на училището без придружител, полицаите бяха навсякъде из града и връхлитаха веднага щом някой се отклонеше на крачка встрани от ескорта…

— Мразя живота си! — обяви отвратено тя.

Най-добрата й приятелка, Сю Адамс, се изкиска:

— Само защото полицай Станфорд те смъмри и ти нареди да почакаш Лари в дрогерията?

Дийна въздъхна нетърпеливо:

— Не, не заради него. Той е кретен. Мразя живота си, защото е достоен за омраза. Виж, ако ще трябва да чакаме тук вътре да се върне брат ми, нека поне си пийнем по една кола.

Поръчаха си две коли от Майк и се оттеглиха с тях в сепарето в дъното, което им бе любимо.

— Не разбирам защо си толкова разстроена — подзе Сю. — Нали имаш брат, който да те води насам-натам — и го прави. А моите две сестри са още малки, ще получа книжката си след повече от година, пък мама изпада в истерия само при мисълта да изляза на среща.

— Мама — също. Направо сме като затворнички!

— Е — потвърди Сю, — та ние сме си затворнички. Малко или много. И двете нямаме шестнайсет, нямаме коли, нито работа или гаджета…

Дийна я изгледа сърдито и надуто отвърна:

— Говори за себе си.

— За кое? — попита другата.

— Няма значение. Да кажем просто, че ако ми беше наполовина толкова приятелка, колкото твърдиш, че си, би убедила брат ми да ни заведе в центъра, когато дойде, и после да го занимаваш, докато аз… свърша една малка работа.

— Но нали трябва да се върнем директно вкъщи?

— Значи обратно в затвора за целия уикенд, защото Лари трябва да работи, а знаеш, че никой друг няма да ни заведе някъде.

— Ами да, но…

— Ами да, но нищо. Писна ми от всичко! Това бе най-скучната седмица, която помня. Искам да правя нещо. Каква е ползата от един свободен от училище ден, ако се налага да седим вкъщи цял предобед и после да прекараме половината следобед в очакване на Лари в дрогерията?

Сю я зяпна:

— Какво си намислила, Дий?

Дийна поклати глава, но се усмихна надуто:

— Както вече чу, просто държа да поразтъпча краката си из центъра. Но никога няма да ни заведе, ако го помоля аз, затова ти го направи.

Сю започна да се изнервя:

— Дий, наоколо броди сериен убиец. И никой не знае на кого ще посегне сега.

— О, за бога, Сю, няма да се скитам из тъмни улички, нито дори ще напускам центъра! Ще съм точно там, на практика пред очите ти, в безопасност и заобиколена от други хора. Просто не желая по-големият ми брат да наднича над рамото ми — това е.

— С кого имаш среща? — настоя да узнае приятелката й.

Дийна си придаде невинно изражение. Беше го упражнявала цял час пред огледалото тази сутрин, докато се гримираше.

— С никого.

— Е, извинявай, но не ти вярвам.

Виждайки, че може сериозно да обиди своята довереница, Дийна се отказа:

— Прекарай тази вечер с мен и ще ти кажа всичко, става ли? Само помоли Лари да ни заведе в центъра, преди да си идем у дома. Моля те!

— Защо не ми кажеш сега?

— Така. Хайде, Сю, дължиш ми услуга! Не ти ли написах домашната по история миналата седмица?

Сю имаше тревожното усещане, че двете услуги едва ли са равностойни, но както винаги, бе подвластна на увещанията на Дийна.

— И ще ми разкриеш истината довечера? Обещаваш ли?

— Кълна се.

След миг Сю се предаде:

— Добре. Само че зная, че ще съжалявам.

Приятелката й се усмихна ослепително:

— Няма да съжаляваш.

* * *

— Съдия Райън?

Бен бе свикнал да го спират понякога на обществени места, но днес му бе отнело двойно повече от обичайното време само да отиде от мястото си на паркинга до съда.

Този път успя да измине три стъпки.

Съжалявайки, че не тръгна по задния път, той се извърна и видя още един местен гражданин да се приближава решително към него.

— Какво мога да сторя за вас, господин Кинг? — С Арон Кинг се познаваха от двайсет години, но Арон обичаше титлите и настояваше, че те демонстрират уважение. Би продължил да се нарича майор след службата си в армията, ако не бе разбрал, че така просто буди насмешка у другите.

— Съдия, истина ли е онова, което чувам?

— Зависи какво чувате. — Тонът на Бен бе сардоничен.

Арон се намръщи:

— Чувам, че шериф Дънбар и вие сте позволили на някаква жена, твърдяща, че е гледачка, да ви съветва.

Бен бе принуден за четвърти път да изслуша поредните варианти на истината.

— И къде чухте това, господин Кинг?

— Поне трима души от вчера насам ми го казаха. Истина ли е, съдия?

— Не съвсем.

— Тогава каква точно е истината?

Бен направи пауза за момент, обмисляйки какви щети е в състояние да нанесе един ядосан и влиятелен гласоподавател, когато отново дойде време за избори. Предвиди риска и от най-дребните и маловажни подробности.

— Истината, господин Куин, е, че шериф Дънбар и аз разследваме три особено жестоки убийства. Използваме всички средства, с които разполагаме, за да събираме сведения, които могат да се окажат полезни в това разследване, както го изисква работата ни. Не се взираме в кристални топки, не гадаем с карти таро, нито пък разговаряме с хора, които го правят.

Арон не обърна внимание на опровержението:

— Чух, че била племенница на Александра Мелтън.

Бен усети студена тръпка. Ако този човек бе научил толкова конкретна клюка, то другите също я бяха чули. А това означаваше, че е само въпрос на време самоличността на Каси да стане всеобщо достояние в града.

— Истина ли е? — настоя мъжът.

Бен неслучайно бе политик:

— Дали е истина, че е гадателка? Разбира се, че не.

Арон се намръщи още повече.

— И не твърди, че може да предсказва бъдещето?

— Не.

— Но вие с шерифа сте разговаряли с нея за убийствата?

— Ако сме го направили, това е било част от текущото разследване и едва ли е обект на обществени дискусии, господин Кинг. Но вие, разбира се, сте наясно с това.

Арон също уважаваше, и то дори прекомерно според Бен, бюрокрацията и се оказа разпънат между необузданото си любопитство и съжалението, че не е част от официалните личности, въвлечени в разследването. Изправи се — беше цели десет сантиметра под ръста на Бен — и заяви самодоволно:

— Нямам никакво намерение да се бъркам в официалното разследване, съдия.

— Радвам се да го чуя.

Но човекът все още не бе свършил:

— Ако обаче стане ясно, че с шерифа сте се оставили да бъдете измамени от една шарлатанка и сте попаднали на погрешна следа, застрашавайки живота на други жени чрез забавяне действията по залавянето на убиеца, то тогава няма да се поколебая да присъединя гласа си към онези, които ще поискат оставките ви.

Бен не си и помисли да се засмее, макар че словото очевидно бе репетирано и бе изречено с ехидно задоволство. Арон Кинг беше надут празнодумец, но знаеше как да обединява хората около себе си и като се имаше предвид напрежението сред гражданите, беше много вероятно да събере доста народ и да постави изисквания, ако разследването не ускореше ход. Особено ако последваше ново убийство.

— И с право, господин Кинг — отвърна му спокойно. — Ако не си вършим работата, редно е да се оттеглим. Но ви уверявам, че изпълняваме задълженията си. Благодаря ви за мнението и за проявения интерес. Ще предам и двете на шериф Дънбар.

Изправен срещу любезността, Арон успя само да наведе глава, приемайки я с достойнство, обърна се с военна точност и се отдалечи с маршова стъпка. Все пак достолепното му оттегляне бе помрачено донякъде от факта, че се подхлъзна на заледената сенчеста част на тротоара и за малко не падна по задник.

На Бен все още не му бе до смях. Всъщност бе повече от сериозен, и то не от страх да не загуби работата си.

Каси прекалено се набиваше на очи и въпреки вихрещата се смесица от слухове и спекулации, отнасящи се до степента на възможностите й, поне един от гражданите нямаше да се нуждае от потвърждаването им, за да я посочи като опасна заплаха.

Тогава щеше да загуби нещо по-важно от работата си.

* * *

Аби вероятно нямаше да събере достатъчно смелост, за да излезе от къщи в петък следобед — не и след изненадващата и заплашителна поява на Гари предишната нощ, ако не беше Брайс. За нейно щастие кучето бе не само любвеобилно, но и добре обучено.

Освен това имаше късмет, че снегът бе затворил множество фирми, включително и финансовата служба, в която тя работеше. В противен случай рискуваше да ядоса шефа си, като заведе кучето със себе си.

— В понеделник няма да съм толкова напрегната — каза на животното същия следобед, докато излизаше на заден ход с колата си от алеята. — Ще си прекараме хубав, спокоен уикенд, а в това време охранителната фирма ще монтира новите лампи. Но точно сега се налага да идем до центъра и да си купим катинар. А също и малко играчки за дъвкане, за да оставиш пантофите ми на мира.

Ирландският сетер седна като човек на предната седалка до нея и увеси език в щастлива усмивка. Обичаше да се вози в колата.

Аби знаеше, че няма да му хареса много да я чака, затворен в нея, но в центъра не бе разрешено движението с животни. Щеше да го остави за кратко, само колкото да напазарува.

А и се смяташе, че центърът е безопасен.

* * *

Беше точно два и половина, когато Филип Макданиъл позвъни на вратата на Каси. Тъй като познаваше неговата коректност, тя отвори вратата, докато пръстът бе още на звънеца.

— Здравейте, господин Макданиъл! Влезте, моля.

— Благодаря. — Човекът пристъпи прага, изгледа едрото куче, ръмжащо до нея, и каза: — Можете да го пуснете, госпожице Нийл. Кучетата никога не ме хапят. Нямам представа защо, но е факт. — Беше висок и прекалено слаб, вероятно около седемдесетгодишен, със снежнобяла козя брадичка и буйна бяла коса. Излъчваше елегантно достойнство.

Вероятно внимателното му отношение възпираше животните да го нападнат. Или пък просто имаше твърде малко месо по костите си.

Не желаейки да подлага на проверка която и да е от двете теории, Каси извърши обичайното запознанство, а Макс ги последва, доволен, в дневната.

— Нека взема палтото ви — каза тя на адвоката. Той беше от онези хора, които носеха тренчкот в студени дни. Днес бе прибавил шалче и ръкавици.

Но Макданиъл поклати глава и я изгледа със сериозните си очи:

— Ще остана съвсем малко, госпожице Нийл. А и честно казано, възможно е да ме помолите да си вървя, щом ви обясня задачата си.

— Мили боже! — възкликна меко тя. — Защо бих сторила подобно нещо?

— Защото съм виновен в ужасно подвеждане на доверието, да не говорим за дълга и отговорността.

Изрече го, сякаш наистина очакваше да бъде наруган или издърпан и наказан за престъплението. Но тъй като Каси го харесваше и не бе в състояние да си представи той умишлено да е навредил на някого, не се поколеба да отвърне:

— Сигурна съм, че каквото и да сте сторили, е било без да искате, господин Макданиъл.

— Това едва ли ме извинява.

— Е, защо не ми разкажете какво има и после да се опитаме да го загърбим.

Той извади запечатан плик от вътрешния джоб на палтото си и й го подаде.

— Беше ми дадено от леля ви няколко месеца преди смъртта й.

Каси погледна името на леля си, написано на плика, и разпозна почерка й, после отправи въпросителен поглед към адвоката:

— И някак си е останал забравен по време на легализирането на завещанието? Няма нищо, господин Макданиъл. Сигурна съм, че е просто едно лично писмо, което вероятно и бездруго нямаше да съм прочела до момента, така че няма вреда.

— Всъщност тя ме увери, че е лично послание за вас, но… — Мъжът поклати глава. — Боя се, че е нанесена вреда, въпреки че не зная… — Пое си въздух. — Леля ви ми даде плика с изрични указания и й обещах, че ще се подчиня на тях.

— А те гласяха?

— Да ви го предам на дванайсети февруари тази година.

Каси премигна:

— Разбирам. Това трябваше да е… преди около две седмици.

— Което доказва и провинението ми. Госпожице Нийл, много съжалявам. Както ви е известно, леля ви бе сред последните ми клиенти и я приех по нейно настояване, въпреки че се готвех да се оттегля, когато дойде при мен и ме помоли да се заема със завещанието й и с разпореждането на собствеността. През последната година постепенно затварях канторите си и се боя, че пликът на леля ви и инструкциите просто се бяха загубили в суматохата. — Въздъхна. — Паметта ми не е като едно време и се страхувам, че напълно бях забравил за него.

Каси знаеше, че е дълбоко разстроен от провала си и бързо отвърна:

— На всекиго може да се случи. Моля ви, не се тревожете. Сигурна съм, че леля ми не би била разстроена — това са само две седмици забавяне в края на краищата. Какво значение биха могли да имат?

— Страхувам се, че може и да имат значение, госпожице Нийл, въпреки че няма как, разбира се, да зная. Госпожица Мелтън ме увери, че пликът не съдържа правни документи — само лично послание до вас, но много настояваше да ви бъде доставено на дванайсети февруари. Нито преди това, нито след това. Датата, изглежда, бе от изключително значение за нея. А и за вас вероятно. Каси го гледаше замислено.

— Така ли ви каза? Че датата ще е важна за мен?

— Не съвсем. — Чувстваше се неудобно. — Но зная, е понякога тя познаваше разни неща. Настойчивостта й ме убеди, че посланието й трябва да е нещо като съвет или дори някакъв вид предупреждение.

— Не предполагах, че вярвате в подобни неща — отвърна Каси.

— Обикновено — не. Но тя… тя наистина изглеждаше съвсем отчаяна. Боя се, че писмото е било много важно за нея.

— Е, защо да не… — Докато Каси отиваше да отвори плика, адвокатът протегна ръка и я възпря.

— Леля ви желаеше да го прочетете насаме. Съвсем ясно подчерта това указание.

Каси не знаеше дали да се забавлява, или да се тревожи, но сякаш второто усещане започна да надделява.

— Разбирам. Е, тогава така и ще направя. Оставила ли е допълнителни указания?

— Не и на мен — отговори Макданиъл. — Много съжалявам, госпожице Нийл. — Започна да отстъпва назад. — Ще тръгвам.

Той просто изчезна от погледа й и Каси учудено премигна, когато затварянето на входната врата бе мигновено последвано от звука на запален двигател. Оказваше се, че възрастният господин може да прояви изненадваща пъргавост, когато пожелае.

Седна на дивана и се вгледа в плика.

— Какво мислиш, Макс? Дали е по-добре късно, отколкото никога? Или да го изхвърля в огъня?

Кучето джафна тихо и тупна с опашка по пода.

— Дванайсети февруари. Преди две седмици. Какво правих преди около две седмици…

Беше се сблъскала с внезапното съзнание, че един убиец дебне първата си жертва в това затънтено малко градче.

С вдървени пръсти скъса плика и разгъна единствения лист хартия. Посланието върху него бе кратко и целенасочено:

Каси,

Каквото и да се случи, стой настрана от Бен Райън. Той ще те унищожи.

Алекс