Кей Хупър
Откраднати сенки (2)

Първа глава

Райънс Блъф, Северна Каролина

16 февруари 1999 г.

 

В сравнение с други градове този нямаше с какво особено да се похвали. Беше почти еднакъв на дължина и ширина, с повече площ, отколкото сгради. Наоколо бяха разпръснати църкви, паркинги и малки магазини, които не се наричаха бутици, но продаваха толкова скъпо обикновените си рокли, че да ги възприемеш точно като такива. Имаше и главна улица със затревен градски площад, достатъчно банки, та човек да се чуди откъде идват всички тези богатства, и толкова стара дрогерия, че все още разполагаше със сифон за сода.

Разбира се, на главната улица можеше да се видят и компютърен магазин, а също и две видеотеки и магазин за сателитни чинии, а само на две мили от центъра се намираше киносалон — последна дума на техниката.

Така че Райънс Блъф очакваше новото хилядолетие с високо вдигнато чело.

Освен това той бе в основни линии малко южно градче, затова политиката му до голяма степен бе консервативна — задължително посещение на църква в неделя, не можеше да си купиш алкохол току-така, а до предишната година бяха преизбирали един и същи шериф от 1970 насам.

През 1998 постът бе зает от неговия син.

Затова градчето бе напълно предсказуемо. Промените се налагаха с такова нежелание, с каквото в рая пускат грешници.

Така би казал Бен Райън. В това вярваше, след като цял живот познаваше това място, а зад гърба му стояха поколения семейна история. Този град и жителите му никога не можеха да го изненадат. Така смяташе.

— Съдия? Имате посетителка.

Бен се намръщи на интеркома:

— Коя е, Джанис?

— Казва, че името й е Каси Нийл. Няма уговорен час, но пита дали можете да отделите няколко минути. Твърди, че е важно.

Усърдната му секретарка не се поддаваше лесно на убежденията на хора без уговорени срещи, затова Бен бе изненадан да чуе едва ли не нотка на молба в гласа й. Заинтригуван, той изрече:

— Покани я да влезе.

Все още прехвърляше записки и не вдигна глава веднага след като вратата се отвори. Но още преди Джанис да обяви: „Госпожица Нийл, съдия“, почувства промяната в стаята. Като че ли бе освободен поток от електричество, който караше кожата му да настръхне и раздвижваше косъмчетата по тялото му. Вдигна очи и се изправи в същия миг, забелязвайки смутеното изражение на Джанис, докато се взираше в посетителката на вратата.

И тримата бяха смутени.

Новодошлата бе под огромно напрежение. Това бе първото му впечатление. Беше свикнал да претегля хората, а младата жена изглеждаше, сякаш носи прекалено тежко за нея бреме.

Беше средна на ръст, но прекалено слаба, липсваха й около осем килограма — факт, който личеше въпреки широкия пуловер, който беше облякла. Би била красива, ако лицето й не бе така изпито. Главата й бе леко приведена, като че ли вниманието й бе съсредоточено изцяло върху пода, стигащата до раменете права черна коса падаше напред, сякаш за да прикрие лицето й, а дългите кичури почти засенчваха очите й.

После го погледна през тези кичури — бърз, изненадан поглед, стрелващ се предпазливо нагоре — и той затаи дъх. Очите й бяха удивителни — големи, с тъмни мигли и с толкова блед и прозрачен оттенък на сивото, че изглеждаха хипнотизиращи и изплашени.

Бен бе виждал страдание и преди, но струящото от очите на тази жена му бе непознато.

Осъзна, че заобикаля бюрото си и тръгва към нея.

— Госпожице Нийл, аз съм Бен Райън. — Обичайният му тон бе толкова смекчен, че неприсъщата нежност го сепна.

Сепна го и нещо друго. Бен бе адвокат от Юга, някога и съдия, и от години бе въвлечен в политиката на местно и щатско ниво. Да се ръкува с непознати за него бе толкова естествено, колкото дишането, и автоматично подаваше ръка по време на запознанство. И все пак тази жена не само успя да избегне ръкостискането с него, а го направи така спокойно, с толкова съвършена, привична преценка на движенията, че избягването на физическия контакт не биеше на очи и не създаде неловкост. Не остана с увиснала във въздуха ръка и не почувства обида.

Тя просто избегна жеста, като бързо мина към стола за посетители и се огледа небрежно из кабинета му.

— Съдия Райън. — Гласът й бе нисък и красиво модулиран, а акцентът й не бе от Каролина. — Благодаря, че ме приехте.

Когато му отправи с несигурност още един от онези предпазливи, стрелкащи погледи, той разбра, че вероятно е очаквала да е по-възрастен и да прилича повече… на съдия.

— За мен е удоволствие. — Посочи към стола, канейки се да седне, после се обърна към прага с повдигната вежда: — Благодаря ти, Джанис.

Секретарката най-сетне отмести поглед от посетителката и все още леко намръщена, излезе от кабинета и затвори вратата.

Бен се върна до стола си и седна.

— Тук се държим доста неофициално — каза й той. — Аз съм Бен. — Гласът му, забеляза с известна изненада, все още бе мек.

Лека усмивка озари устните й.

— Аз съм Каси. — Още един бърз поглед към лицето му и след това се взря в ръцете си, сключени в скута й. Каквото и да бе дошла да му каже, явно не й бе лесно.

— Какво мога да сторя за вас, Каси?

Тя си пое дъх и продължи да се взира в ръцете си.

— Както съобщих на секретарката ви, нова съм в Райънс Блъф. Живея тук от по-малко от шест месеца. Но дори и това е достатъчно дълго, за да добия представа кой е уважавана личност в града. В кого биха се… вслушали, дори и да твърди нещо невероятно.

— Поласкан съм — отвърна той, много заинтригуван, но с намерение да я остави да стигне до въпроса, когато сама реши.

Жената поклати глава.

— Направих проучване. Вие сте потомък на Райънови, които са основали този град. Напуснали сте го само за да учите в колежа и в правния факултет, след което сте се върнали да практикувате тук. Станали сте съдия в областния съд, будещ доста възхищение и уважение, и то в млада възраст, но сте предпочели да се оттеглите само след няколко години, защото истинското ви призвание е било да сте прокурор. Избрали са ви за областен прокурор на община Сейлъм и сте добре запознат с общинските дела, както и с местната и щатската политика. Вашата… подкрепа ще има голяма тежест.

— Подкрепата ми в какво?

Отговори му със свой делови въпрос:

— Вярвате ли в паранормалното?

Това бе неочаквано и за момент го сепна.

— Паранормалното? Имате предвид призраци? Летящи чинии? Екстрасенси?

— Особено екстрасензорните възприятия. Телепатията. Предчувствията. — Гласът й остана спокоен, но позата й бе малко по-скована и свитите й пръсти се движеха нервно. Стрелна го с още един поглед — толкова мимолетен, че зърна само за миг тези светли очи.

Бен сви рамене.

— Теоретично винаги съм смятал, че са глупости. Всъщност не съм попадал на нещо, което да ме убеди в обратното. — Това бе доста циничното схващане, присъщо на много полицейски служители, но не го изрече.

Тя не изглеждаше обезкуражена.

— Готов ли сте да допуснете възможността? Да се освободите от предубежденията?

— Надявам се, че винаги съм готов да го направя. — Бен би могъл да й признае, че самият той се поддаваше на предчувствията, на интуиция, която трудно можеше да обясни рационално, но не каза нищо, защото не се доверяваше особено на тези качества. По образование и склонности бе човек на разума.

Все още напълно делово, Каси изрече:

— Ще бъде извършено убийство.

Отново го бе изненадала — този път неприятно.

— Разбирам. И го знаете, защото сте ясновидка?

Намръщи се, усетила недоверието и подозренията в гласа на прокурора.

— Да.

— Виждате в бъдещето?

— Не. Но… се вмъкнах в съзнанието на мъжа, който възнамерява да го извърши.

— Дори и да предположим, че вярвам на това, намеренията невинаги прерастват в действия.

— Този път ще прераснат. Той ще извърши убийство.

Бен потри врата си, докато се взираше в нея. Може би беше луда, а може би не.

— Добре. Кой ще бъде убит?

— Не зная. Зърнах лицето й, когато той я гледаше, но не я познавам.

— Когато той я е гледал? — намръщи се Бен.

Тя се поколеба, а слабото й лице се скова. После изрече:

— Бях… в ума му само за няколко секунди. Виждах с неговите очи, чувах мислите му. Следил я е и е решил да я убие. Скоро.

— Кой е той?

— Не зная.

— Чакайте малко. Твърдите, че сте били в главата на този човек, но си нямате понятие кой е?

— Не. — Отговори търпеливо, сякаш на често задаван въпрос. — Самоличността не е съзнателна мисъл през повечето време. Той знае кой е, затова не си мислеше за това. Не видях никаква част от него — нито ръцете, нито облекло или пък отражението му в огледало. Не зная кой е. Не зная как изглежда.

— Но знаете, че ще убие някого. Жена.

— Да.

Бен си пое въздух:

— Защо не отидохте при шерифа?

— Ходих, миналата седмица. Не ми повярва.

— И затова дойдохте при мен.

— Да.

Бен взе една химикалка и я завъртя между пръстите си.

— Какво очаквате да направя по въпроса?

— Да ми повярвате — отвърна простичко тя. За пръв път го погледна директно.

Имаше чувството, че се е протегнала над бюрото и е поставила ръка върху неговата. Топла ръка.

Пое си въздух, задържайки погледа й със своя.

— И допускате, че съм в състояние да го направя? Може ли да ми кажете нещо, което да предотврати това убийство?

— Не. Още… не. — Поклати глава, без да мигне. — Но може да видя още. А може би не. Фактът, че се свързах с него, без да държа нещо, което е докосвал, без да го познавам, е необичаен. Трябва… интензитетът на мислите и плановете му, нетърпението му да са стигнали до мен. Може и несъзнателно да съм пипнала нещо, което е докосвал и той. Или пък да е бил близо физически и така да съм била в състояние да открадна сенките… — Млъкна внезапно и отново сведе поглед. Липсваше му онази топла ръка. Нова изненада.

— Да откраднете сенките?

— Така го наричам, когато успявам да се промъкна в съзнанието на някой убиец и да уловя откъслечни мисли и планове. Умовете им са мрачни… изпълнени със сенки. — Сега пръстите й наистина се движеха, а нервната енергичност ярко контрастираше със спокойното лице и гласа.

— Правили сте го и преди?

Тя кимна.

— Сътрудничили ли сте на полицията?

— В Лос Анджелис. Някои от тамошните полицаи са доста непредубедени и търсят помощта на ясновидци — особено когато тези ясновидци никога не целят реклама.

Бен се облегна в стола си я заизучава. Преценяваше я.

— Лос Анджелис. И какво ви принуди да прекосите страната и да дойдете при нас?

Помисли си, че насоченият й нагоре поглед отново бе малко предпазлив. Това го накара да застане нащрек.

— Наследство — отвърна с готовност. — Леля ми почина миналата година и ми остави къща в Райънс Блъф.

— Коя беше леля ви? — намръщи се Бен.

— Александра Мелтън.

Беше стреснат и знаеше, че е проличало.

— Госпожица Мелтън бе сравнително добре позната… особа в Райънс Блъф.

— А също и в нашето семейство.

— Разправяха, че е скъсала с роднините си.

— Беше по-голямата сестра на майка ми. Преди години се скараха, когато бях още дете. Никой не ми е казвал защо. Не я видях повече. Когато ме уведомиха миналата година, че ми е оставила къща и някаква земя в Северна Каролина, бе голяма изненада.

— И решихте да се преместите на три хиляди мили.

Тя се поколеба:

— Не зная дали е за постоянно. Бях уморена от града и исках да прекарам известно време на място, където има истинска зима.

— Къщата на Мелтън е доста изолирана.

— Да, но нямам нищо против. Беше много спокойно.

— Досега.

— Досега.

В следващия миг Бен каза:

— Дайте ми името и телефона на някого в Лос Анджелис, с когото мога да говоря. Някой, с когото сте работили.

Посочи името на детектив Робърт Лоугън и номера му и Бен си записа информацията.

— Това означава ли, че искате да ми повярвате? — попита Каси.

— Означава… че съм заинтригуван. Означава, че ще направя всичко по силите си, за да бъда непредубеден. — Поклати глава. — Няма да ви лъжа, Каси. Трудно ми е да приема твърдението ви, че можете да се вмъквате в главите на убийци.

— Разбирам. На повечето хора им е трудно.

Бен огради името и номера, които бе записал в бележника пред себе си.

— Междувременно можете ли да ми съобщите още нещо за този бъдещ престъпник?

Отново му отправи онзи директен поглед, наподобяващ топло докосване:

— Мога да ви уверя, че не е убивал досега, поне не човешко същество.

— Възможно ли е да е убил нещо друго?

— Вероятно. Има ли необясними убийства или изчезване на животни наоколо?

— Да разбирам напоследък, нали? Не, доколкото ми е известно.

— Може да е било наскоро. Но е по-вероятно да е извършил нещо такова като дете.

— Ако го е направил, значи му се е разминало.

— Сигурно. Такива неща често минават незабелязано, когато ги вършат малки момчета. Освен ако не е изключително често или особено жестоко явление. Малко хора осъзнават, че това е един от ранните признаци на склонност към убийства.

— Особено сред серийните убийци. Също и — ако не ме лъже паметта — неестествено продължителни полюции и подпалвачество.

Каси кимна:

— Да не сте завършили някой от курсовете на ФБР за служители на реда?

— Да, скоро след като се залових с тази работа. А вие?

Тя леко се усмихна:

— Не. Само… понаучих нещичко с времето. Смятам, че ми помогна поне малко да разбера клиничните термини и обяснения.

— За чудовищата?

Отново кимна.

— Съжалявам — отвърна Бен.

Очите й леко се разшириха, после младата жена сведе очи:

— Няма нищо. Вече ви отнех достатъчно време. Още веднъж ви благодаря, че ме приехте. И че не бяхте предубеден.

И двамата се изправиха, но лек жест на Каси задържа Бен откъм неговата страна на бюрото. Все пак още не бе съвсем готов да я пусне.

— Чакайте. — Гледаше я съсредоточено. — Името ви галено от Касандра ли е?

— Да.

— Опитвала се е да ги предупреди — изрече меко той, — но никой не й е вярвал.

— Майка ми бе ясновидка. Знаела е, че и аз ще бъда. Понякога си мисля, че ме е кръстила така просто за да се увери, че ще вървя през живота, подготвена за съмнения и презрение. С нещо, което ще нося винаги със себе си и което ще ми го напомня.

— Съжалявам — изрече отново той.

— Недейте. Всеки носи кръста си. — Сви рамене и понечи да се извърне, после спря, когато Бен заговори отново.

— Другата Касандра е била наясно, че не може да промени бъдещето. Знаела е, че няма да й повярват. Това я е унищожило. Не позволявайте да унищожи и вас, Каси.

Без да го поглежда, тя каза:

— Знаела е и още нещо. Съдбата си. И не е можела да я избегне.

— А вие?

— Дали зная съдбата си? Да.

— Смятах, че не сте в състояние да предричате бъдещето.

— Само моето. Само собствената си съдба.

Почувства лек хлад:

— Това е нещо, от което искате да избягате ли?

Каси отиде до вратата и отново спря — този път с ръка на дръжката. Погледна назад към него:

— Да. Но не мога. Бягах повече от три хиляди мили, но не беше достатъчно.

— Каси…

Но тя бе изчезнала, плъзвайки се през вратата и затваряйки я тихо зад себе си.

Останал отново сам, Бен седна на стола и за момент се взря разсеяно надолу в името и номера, които бе записал в бележника си. После позвъни на секретарката си:

— Джанис, искам да направиш спешно проучване. Но първо трябва да разговарям с един полицай от Лос Анджелис.

* * *

Ходи като курва.

А с тези къси поли е още по-лошо, като полюшва задника си.

Отвратително.

Виж я само — флиртува с него. Отмята косата си и мига с очи.

Курва.

Ах ти, курво, смятах те за различна!

Още една евтина курва. Нищо не струваш дори.

Нищо.

* * *

Мат Дънбар произхождаше от семейство на хора на закона, сред чиито представители имаше един тексаски рейнджър, кръстосвал Запада през 1840 г., и се гордееше, че е негов наследник. А също и с това как изглежда в безупречната си шерифска униформа. Тренираше ревностно в гимнастическата си стая в мазето шест дни от седмицата, за да се увери напълно, че над колана му не виси никаква излишна тлъстинка.

В никакъв случай нямаше да се превърне в познатата карикатура на дебел, отпуснат южняшки шериф. Дори бе положил известни усилия да се избави от акцента си, въпреки че резултатите, трябваше да си признае, бяха по-слаби от плануваното.

Веднъж една любовница бе отбелязала, че говорът му бил провлачен — като котка, протягаща се на припек.

Харесваше това сравнение.

Може и да провлачваше малко, когато казваше на Беки Смит, че следващия път не бива да паркира точно пред противопожарния кран, дори и наистина да възнамерява само да отскочи до кафенето.

Нещо липсваше на строгото официално предупреждение.

— О, съжалявам, шерифе — усмихна му се широко момичето и с леко флиртуващ жест отметна лъскавата си кестенява коса зад рамото. — Но отсъствах само няколко минути, честна дума. Ще я преместя веднага.

Понечи да й каже, че не е нужно да се мести чак толкова бързо, но после видя джипа на Бен Райън да спира зад неговата патрулка, затова докосна вежливо шапката си и се отдалечи да посрещне приятеля си от детинство, от време на време партньор на покер и понякога — голям досадник.

Днес Бен имаше вид точно на последното.

— Мат, кога си разговарял с Каси Нийл? — попита той, като излезе от джипа.

Шерифът се облегна на капака на колата и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Дойде в кабинета ми в края на миналата седмица. Четвъртък, мисля. Да не би да е идвала и при теб с онази невероятна история?

— Толкова ли си сигурен, че е невероятна?

— О, за бога, Бен…

— Виж, и аз се съмнявах. Но направи ли си труда да я провериш? Защото аз го сторих.

— И?

— И детективът от Лос Анджелис, с когото разговарях, твърди, че днес половин дузина серийни убийци са зад решетките благодарение на Каси Нийл. А това е само в неговата юрисдикция.

Мат присви очи:

— Тогава защо никога не съм чувал за нея?

— Имало е много малко информация в пресата — поклати глава Бен — и нищо в национален мащаб. Явно тя така е искала, което считам за точка в нейна полза. Полицаят ми каза, че началниците му са били доволни, че е настояла полицията да обере лаврите и да не я замесва. Естествено не изгаряли от желание да признаят, че са използвали човешки вариант на кристална сфера, за да заловят лошите.

Мат изсумтя и погледна разсеяно към спокойния център на Райънс Блъф във вторник следобед.

— Просто не вярвам в тези ясновидски глупости, Бен. Доколкото зная, ти — също.

— Не съм сигурен. Но смятам, че трябва да обърнем внимание на думите на жената.

— Просто за всеки случай?

— За всеки случай.

След миг Мат сви рамене:

— Добре. Кажи какво да направя за така нареченото предупреждение. Тя твърди, че някой ще умре. И този някой е жена, само че не знае коя. Известно й е единствено, че вероятно е тъмнокоса, може би между двайсет и трийсет и пет, средна на ръст и телосложение вероятно. Което свежда възможните жертви до — о! — четвърт от женското население на района, плюс-минус няколко стотици. А услужливата ни ясновидка знае още по-малко за бъдещия убиец. Нищо, освен че е мъж. Като елиминираме теб и мен и всеки над шейсетте, по принципа на логиката остават — колко? — няколкостотин възможни заподозрени в рамките на града. И какво да правя с това, Бен?

— Не зная. Но все трябва да успеем да сторим нещо.

— Какво? Да паникьосаме населението, като обявим, че една от жените я дебнат, а тя не знае?

— Не, разбира се, че не.

Мат въздъхна:

— Инстинктът ми подсказва да назначим някой да наглежда Каси Нийл, и то отблизо. Нищо чудно и да има основателна причина да е толкова сигурна, че ще бъде извършено убийство.

Бен го зяпна смаяно:

— Сигурно се шегуваш. Бих се изненадал, ако тежи и четирийсет и пет килограма.

— Да не би да е задължително убийците да са мускулести? Не ставай смешен, Бен.

— Просто исках да кажа, че е твърде… крехка… за подобно нещо.

Шерифът повдигна вежда:

— Крехка?

— Не започвай. — Бен усещаше, че лицето му пламва, също толкова ясно чувстваше неприсъщата за себе си доверчивост, както и приятелят му, но не желаеше да я разглежда в момента.

Мат се ухили:

— Добре, добре. Просто не съм те чувал да употребяваш тази дума преди.

— Не обръщай внимание на думите ми. Какво ще правим по въпроса, Мат?

— Ще чакаме. Не можем да сторим друго. Ако нашата крехка ясновидка ни предостави други полезни сведения — чудесно. Ако ли пък не — предполагам, че ще бездействаме и ще чакаме да се появи труп.