Метаданни
Данни
- Серия
- Бишъп/Отдел за специални престъпления (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Stealing Shadows, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от неизвестен език
- Таня Танева-Гарабедян, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- helyg (2011)
- Корекция
- beertobeer (2011)
Издание:
Кей Хупър. Откраднати сенки
ИК „Хермес“, Пловдив, 2004
Редактор: Виктория Петрова
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN 954-26-0171-9
История
- — Добавяне
Четвърта глава
— Джанис ли ти намери това? — попита Каси.
— Да.
— Малко й плащаш. Тази статия бе погребана. Журналистите така и не я изровиха. — Каси остави листа хартия на масичката за кафе и го побутна към него, после се разположи удобно в креслото, сядайки на една страна, с подгънати крака. Той най-сетне седна на дивана, така че погледите им отново бяха на едно ниво.
Посегна към листа и го взе.
— Според този материал — започна той — преди малко повече от десет години майка ти е сътрудничила на полицията в издирването на един убиец. Но преди да им помогне да го открият, той я е намерил и я е убил.
Каси си пое въздух и изрече безизразно:
— Не просто я уби. Накълца я. Беше сама у дома, тъй като аз бях на училищна екскурзия. Нямало е кой… да чуе. Убивал я е бавно. Не ме пуснаха да вляза в къщата, но узнах, че всичко е било потънало в кръв. — Придържаше се към същата безстрастност, защото просто нямаше друг начин да си припомни или да говори за такъв кошмар.
Бен, изглежда, го разбра.
— И е трябвало да се справиш с това сама? Нямаше ли някакви други роднини там? Статията споменава, че баща ти е загинал при катастрофа няколко години по-рано.
— Единствената ми родственица бе леля Алекс, а тя така и не отговори на телеграмата за смъртта на мама. — Каси сви рамене. — Бях на осемнайсет, пълнолетна.
Погрижих се за онова, което бе нужно. И продължих нататък. Застраховката бе достатъчна, за да инвестирам да си осигуря приличен доход, докато завърша колеж. Бяха необходими още две години, но накрая къщата бе продадена.
— И всичките ти корени бяха заличени.
— Те изчезнаха в нощта, когато мама бе убита.
Бен си пое въздух:
— Тази статия изобщо не споменава, че и ти си ясновидка.
— Не, полицията беше достатъчно любезна… и разумна, за да запази тайната. Потърсиха помощта ми.
— Искаш да кажеш, че са те помолили за съдействие в откриването на човека, убил майка ти?
— Да.
— Боже мой! Съгласи ли се?
— Да.
— Трябва да е било изключително болезнено за теб.
Каси се поколеба:
— Спомняш ли си, когато разказвах на теб и шерифа какво се случи, когато докоснах дрехите на жертва на убийство, за да се опитам да се свържа с убиеца?
— Изпаднала си в кома. Едва не те е убило.
— Докоснах дрехите на мама.
— Господи! — промърмори Бен. — Каси…
— Поставиха ми охрана в болницата, а после и месеци след като излязох оттам. Бояха се, че убиецът ще успее да ме набележи, както бе сторил с майка ми… посредством медиумната връзка, която бях установила за съвсем кратко, когато докоснах дрехите й. Но или не е била много силна, или просто не е бил заинтересован, защото през всичките онези месеци изобщо не ме преследваше. Докато най-сетне възвърнах способностите си, той бе убил още половин дузина хора, затова се наложи да опитам отново, трябваше да рискувам… да привлека вниманието му върху себе си.
Какво стана?
— Заловиха го. — Гласът й бе делови. — Екзекутираха го преди около три години.
— Но ти привлече ли вниманието му, преди да го хванат?
— Тогава бях доста по-млада — отвърна тя. — Неопитна. Не знаех как да поддържам връзката повърхностна, да навлизам в нечие съзнание, без да разкривам присъствието си.
— Привлече ли вниманието му?
— Да. — Намръщи се леко.
— Какво стана?
— Нищо, Бен. Издебна ме, а полицията го чакаше.
— Използвали са те като примамка.
Каси поклати глава:
— Не бе планувано така. Докоснах съзнанието му твърде дълбоко, осъзнах го и съобщих на полицията, че вероятно ще ме набележи. Те ме защитиха… и го заловиха. Край на историята.
Бен се наведе напред, опрял лакти на коленете си, и се взря в нея.
— Край на историята — друг път! Защо, по дяволите, не предупреди Мат и мен, че навлизането ти в съзнанието на маниак може да привлече вниманието му и да се превърнеш в мишена? Не смяташ ли, че сме длъжни да знаем подобно нещо?
— Шериф Дънбар не вярва, че съм в състояние да се докосна до съзнанието на един маниак — напомни му сухо тя. — Ако допуснем, че изобщо съществува маниак, а не просто обикновен импулсивен убиец, в което вярва той. Да вярва каквото иска! Ти също храниш своите съмнения както за способностите ми, така и дали ще има друго убийство. — Раменете й се повдигнаха и спуснаха за кратко. — Освен това научих доста за десет години. Отдавна-отдавна не съм изложена на риск в това отношение. Сега съм наясно какво правя.
— Но все още съществува вероятност да привлечеш вниманието му.
— Много малка вероятност.
— И живееш чак тук сама, без едно резе на входната врата! Господи, Каси, ако ни бе казала, можеше поне да предприемем мерки да те държим в безопасност. Алармена инсталация, куче или пистолет.
— Не зная как да боравя с него. И не желая да зная. А може и да си забелязал, че съм добре.
— Сега — да. Но какво ще стане, ако отново се свържеш с този тип?
— Ще се погрижа да не разбере за присъствието ми.
— Ами ако сгрешиш? Ако усети, че можеш да наблюдаваш всичко, което прави, докато извършва убийство?
— Няма.
— Но ако стане?
Каси си пое въздух.
— Бен, отдавна се примирих с тази заплаха. Налагаше се. Това е необходим риск. Остава само да внимавам — и се научих да го правя.
— Това не ми харесва, Каси.
— Не е нужно да ти харесва. Рискът си е мой. — Внимаваше гласът й да е спокоен и уверен.
— Зная, по дяволите!
Отново ги заблудих. Каси се питаше още колко ще успее да го прави, да залъгва околните да вярват, че поемането на риска да покани психопат в мозъка си, в душата си не я плаши до смърт.
Вероятно още малко.
Опитвайки се да отвлече вниманието му, тя хвърли поглед към плика, който бе оставил на масичката за кафе.
— Какво друго има вътре?
— Не много. Откъслечна биографична информация, училищни данни — такива неща. Според официалното ти досие живяла си тих, обикновен живот.
„Удивително — помисли си Каси — каква малка част от човешкия живот могат да разкрият официалните досиета и колко много остава скрито!“
— Предполагам, че шериф Дънбар вече е проверил препоръките ми?
— Да.
— И все още не вярва, че съм способна на онова, което твърдя.
— Твърдоглав е. Това е най-големият му недостатък.
— Повечето ченгета считат това качество за задължително. — Усмихна се и видя, че Бен упорито я гледа. Беше смущаващо. Трябваше да изглежда като съдия, по дяволите, строг и с посребрени коси! Вместо това би се изненадала, ако е навършил четирийсет. Нямаше нито един бял косъм сред тъмните си коси, а в движенията и поведението му се долавяха младежка енергия и сила. А освен това притежаваше топлота и толкова силна състрадателност, че усещаше как я обгръща.
Рядко качество. Толкова рядко, особено сред мъжете — тази способност и желание да усетиш болката на друго човешко същество. Бен бе в състояние да го прави, въпреки че се съмняваше да се радва на това си умение.
Защото то щеше да го разкъса.
— Каси?
Премигна, после отново се усмихна.
— Тъкмо си мислех, че се надявам шериф Дънбар да е прав. Ще ми се смъртта на това бедно момиче да е изолиран случай и открият бързо убиеца й.
— Но не вярваш, че ще стане така.
— Не, боя се, че няма.
— Аз — също. — Вдигна плика, прибра копието на статията в него и се изправи. — След час имам среща, затова най-добре да тръгвам.
Каси го изпрати до входната врата.
— Предполагам, че ще съобщиш на Дънбар какво си открил за майка ми.
— Ако не желаеш — няма. Но смятам, че трябва да знае.
Отвори му врата.
— Добре. Кажи му каквото искаш.
Бен се поколеба:
— Знаеш ли, има нещо, за което предполагам, че не си се сетила.
— О? И какво е?
— Сега не си в Лос Анджелис, защитена дори и само от огромния брой непознати около теб. Това е малко градче, Каси. Не чак толкова малко, че всички да се познават, но достатъчно малко. И хората си говорят. Посещенията ти в кабинета на Мат и в моя са забелязани и ще бъдат забелязвани. После ще се разнесе мълвата за способностите ти. Така че дори и да успееш да не разтревожиш убиеца, когато си в ума му, съществува вероятност рано или късно все пак да научи коя си и няма да си безплътен глас в мозъка му. Ще бъдеш личност от плът и кръв, с адрес в телефонния указател, но без резе на входната врата.
След миг Каси отвърна:
— Ще го имам предвид.
— И нищо не се е променило.
— Не. Нищо не се е променило. — Трябва да сторя това. Трябва.
Ръката му се повдигна леко, сякаш щеше да я докосне, но после се отпусна, когато тя видимо се напрегна.
— Довиждане, Каси.
— Чао, Бен.
Този път бе сигурен, че стои на отворената врата и го наблюдава как потегля.
Но това не му помогна да се почувства добре.
Никак не му помогна.
* * *
— Може би наистина е ясновидка. — Аби Монтгомъри оправи възглавниците зад себе си и седна, дръпвайки разсеяно чаршафа върху голите си гърди.
Мат Дънбар седна в края на леглото, за да обуе чорапите и обувките си.
— Не вярвам в тези глупости.
— Тогава откъде е знаела за нас?
— Просто е отгатнала. Хей, може би те е видяла да се промъкваш тук онзи ден? Но не е чела мислите ми.
Аби познаваше упоритостта на любовника си. Обикновено тя я забавляваше, също както я забавляваше и мъжкарското му перчене от време на време. Но си даваше сметка, че въпреки това има щедро сърце и добра душа, както казват — мек като памук. Днес обаче напомнянето за твърдоглавието му я обезпокои.
— Мат, ако тя успее да помогне в откриването на убиеца на Беки…
— Не зная дали може. Ченгетата в Лос Анджелис я описаха в ярка светлина, но когато ги притиснах, детективът, с когото говорех, най-сетне призна, че няколко пъти ги е пращала в задънени улици и това забавяне им е излизало скъпо.
— Повечето традиционни разследвания правят същото, нали? Искам да кажа, че винаги проучвате поне няколко възможности, които накрая не излизат сполучливи.
— Да. Но е много по-лесно да обясниш защо си поел следа, ако имаш нещо солидно, което да посочиш. Всичко, което един така наречен ясновидец ти съобщава, е неясно като мъгла и нетрайно като нея. — Поклати глава. — Не, просто не вярвам, Аби. Трябва да ни е видяла заедно и така е научила онова, което знаеше.
— На публично място? Та ние едва се поглеждаме, когато сме сред хора. И никой не ме е видял да се промъквам тук, за да се срещна с теб, Мат. Винаги внимавам, убедил си се.
Погледна я бързо, долавяйки лекото трепване.
— Мила, да не би Гари да те тормози отново? Защото без проблем мога да издействам ограничителна заповед срещу него, знаеш го.
Тя поклати глава:
— Не, не се е мяркал напоследък. Освен това не искам да правя нищо, с което да го дразня, поне докато не приключи процедурата по развода.
— Остава само месец, Аби. — Мат се усмихна. — И щом приключи, ще ми е приятно да мога да те изведа на обществено място.
Тя се наведе към него и обви ръце около врата му.
— Ще бъде много хубаво. Само… да почакаме и да видим, става ли, Мат? Не зная как Гари ще реагира, когато приключи.
Устните му се свиха, но ръцете му бяха нежни, докато галеха нейните.
— Търпелив съм, доколкото мога, Аби, но в никакъв случай не съм съгласен да задържам живота ни на спирачка за неопределено време само за да не гръмнат бушоните на Гари. Мога да се справя с него.
— Не е за неопределено време. Държа само да избегна проблемите, ако изобщо е възможно.
— Това няма да е проблем. Само ще го сритам по задника.
Аби се усмихна:
— Хайде да почакаме и да видим. Още един месец. Не е толкова дълго, нали?
— Зависи какво очакваш. — Целуна я, без да бърза, после я положи назад върху възглавниците и се наведе над нея. — Чаках те толкова дълго.
— Имаш ме. Всичко останало е само формалност.
Отметна кичур яркочервена коса от лицето й:
— Освен това искам Гари да се махне от живота ти, без повече извинения за обаждане или тропане по вратата ти. Искам да имам правото да го пратя по дяволите.
— При възможност би го направил, независимо дали имаш правото или не — отвърна сухо тя.
— Вярно е. — Мат отново я целуна.
— Само потърпи още малко.
— Добре, добре. — Изправи се. — Трябва да се върна участъка.
— Мат… — Аби се поколеба. — Ясновидката…
— Така наречената ясновидка.
— Чувал ли си някога слуховете за леля й? За госпожица Мелтън?
— Какво за нея?
— Ами че познаваше за някои неща. Неща, които не би могла да знае.
Мат се взираше в нея с извити вежди:
— Чувал съм да говорят. Е, и какво? Беше затворена, саможива, рядко идваше в града, а когато го правеше, почти не говореше с хората и обикновено бе облечена странно за жена на нейната възраст. Нямаше начин да не започнат да я обсъждат. Но това нищо не значи, Аби.
Тя се усмихна:
— Вероятно не. Но… ако Каси Нийл може да ти помогне, позволи й. Не пренебрегвай онова, което е в състояние да ти каже.
— Обикновено не ми даваш съвети как да си гледам работата — отбеляза сухо той.
— И сега не го правя. Но съм наясно колко упорит може да си. Решил си, че е измамница, нали?
— Може би.
— Признай си, Мат. Изобщо нямаше да й обърнеш внимание, ако Бен не бе настоял. Известно ти е, че той не е лековерен глупак.
— Не, но не разсъждава с главата си. Не и що се отнася до Каси Нийл. Един бог знае какво вижда у нея, но със сигурност е привлякла вниманието му.
Аби отвори уста, после я затвори, и поклати глава. След тази кратка пауза каза само:
— Просто не позволявай на някакво си предубеждение да ти бъде спънка.
— Не, няма. — Наведе се и я целуна за последен път, после леко се засмя, тръгвайки към вратата. — Нямах представа, че вярваш в такива неща.
Когато остана сама в спалнята, взирайки се във вратата, Аби промърмори:
— О, вярвам в това, Мат, вярвам.
* * *
Айви Джеймисън имаше лош ден. Всъщност — лоша седмица.
В понеделник се сблъска с неприятното задължение да заведе старата котка на майка си на ветеринар, за да я приспят. В сряда бе пристигнало съобщението от Данъчното управление на Северна Каролина, твърдящо, че дължи данъци. Вчера трябваше да се занимава с един телевизионен техник, който явно не различаваше задника си от дупка в земята, а днес в този приятен, топъл февруарски петъчен следобед й разправяха, че десетгодишната й кола едва се държи на колелата, така да се каже.
— Нова трансмисия — изрече Дейл Нютън, проверявайки в бележника си. — Спирачките са скапани. Шарнир. Предната лява гума е износена…
— Достатъчно. — Изгледа го ядосано. — Колко?
Механикът запристъпя притеснено.
— Още не съм пресметнал стойността, госпожо Джеймисън. Помолихте ме да я проверя и да видя дали се нуждае от някакъв ремонт. Нуждае се. Има и още…
Махна му с ръка да спре:
— Само пресметнете стойността и ми се: обадете. Но имайте предвид, Дейл Нютън, че покойният ми съпруг ви даде назаем пари, за да отворите този сервиз преди петнайсет години. Надявам се това да бъде отчетено. Очаквам някаква отстъпка за една бедна вдовица.
— Да, госпожо. — Нютън се усмихна леко. — Ще приготвя сметката до няколко часа.
— Непременно.
— Мога да ви дам друг автомобил назаем, госпожо Джеймисън…
— Не. Мразя да карам непозната кола. Ще пресека улицата до „Шелбис“ и ще си повикам такси.
— И аз имам телефон, госпожо Джеймисън.
— Зная. Но нямате кафе. Приятен ден, господин Нютън!
— Госпожо. — Нютън я наблюдаваше как се отдалечава с изправен гръб и се питаше — не за пръв път — дали старият Кенет Джеймисън бе починал вследствие на боледуване, или просто от изтощение.
Айви напусна сервиза на Нютън на ъгъла на главната улица и „Първа“, повървя една пресечка в посока центъра на града и после пресече платното към ресторанта на Шелби — забележителност в Райънс Блъф, която някога представляваше чудесен образец на стила арт деко, модернизиран последно през шейсетте. На няколко пъти бе преобразяван и следите от различни собственици го правеха малко крещящ. Ресторантът все още имаше плот от „Формика“, с въртящи се столове пред него, и се гордееше с прозрачните си найлонови покривки върху ленените.
Айви често посещаваше това място и също толкова прилично го критикуваше като някогашна забележителност, която е преживяла и по-добри дни, но още предлагаше хубава, обикновена храна и горещо кафе чак до полунощ — седем дни в седмицата.
— Кафето е доста силно, Стюърт — заяви Айви на младия мъж на бара.
— Да, госпожо Джеймисън. Ще направя ново.
— Добре. И сложи щипка сол, за да убие горчивината.
— Да, госпожо.
* * *
Когато Каси отвори при второто почукване на входната си врата в късния петъчен следобед, бе изненадана да види напълно непознат млад мъж, облечен в тъмен спортен костюм с името „Дан“, изписано на единия джоб, и „Сейф Нет Секюрити“ — на другия. Държеше бележник и заговори любезно:
— Госпожица Нийл? Аз съм Дан Краудър, „Сейф Нет Секюрити“. С партньора ми дойдохме да поставим охранителната ви инсталация.
— Охранителната ми инсталация?
— Да, госпожо. Изпраща ни съдия Райън.
Определено не си бе губил времето.
Дан се усмихна успокояващо:
— Каза да му се обадите, ако се съмнявате в нещо, госпожице Нийл.
Каси не се свърза с Бен, а с охранителната фирма. Както очакваше, думите бяха потвърдени.
Помисли си дали да не отпрати Дан и колегата му, но в края на краищата ги пусна вътре, за да започнат работата си, защото Бен бе прав за едно нещо. В малкия град бе само въпрос на време неподходящият човек да научи за способностите й.
* * *
— Бен?
На влизане в сградата в съседство с кабинета му той спря и се извърна. Видя Джил Къркууд да се приближава към него. Нямаше начин да не си спомни твърдението на Каси, че не бе приела раздялата им, но въпреки това успя да се усмихне и да я поздрави със същата непринуденост, която поддържаше, откакто бяха я скъсали.
Откакто той бе скъсал с нея.
— Здравей, Джил! Какво има?
— Знае ли се вече кой е убил Беки Смит?
Не се изненада особено, че го попита. В краткия промеждутък, докато извърви двете пресечки от кабинета в центъра, където бе имал среща по-рано, вече го бяха спирали три пъти разтревожени граждани, задаващи притеснено същия въпрос. И все пак не бе присъщо на Джил да проявява интерес към дадено престъпление, дори да е особено жестоко.
— Нищо ново, доколкото ми е известно — отговори й той. — Мат и хората му работят по случая.
— Той знае ли, че Беки смяташе, че я следят?
— Смятала е… Откъде знаеш?
— Тя ми го съобщи. Дойде в магазина миналата седмица. Мисля, че беше в сряда. Разприказвахме се и спомена, че мярнала някого, който я наблюдавал. Позасмя се, подметна, че имала таен обожател, който не желаел да си покаже лицето. Не се безпокоеше, затова не му обърнах внимание.
Значи наистина я бе наблюдавал преди. Още едно попадение в десетката за Каси.
— Най-добре да кажеш на Мат за това, Джил. Мисля, че не знае, освен ако някой друг не го е осведомил през последните един-два дни.
— Добре, ще ида при него. — Усмихна се. — Приятно ми бе да се запозная с Каси Нийл. Харесвах леля й.
— Да, и аз също.
— Отскоро е в града, нали?
— Каси ли? От около шест месеца, струва ми се.
— О, просто не помнех да съм я срещала до вчера.
— Не съм изненадан. Изглежда толкова затворена, колкото бе и госпожица Мелтън.
— Изглежда? Не я ли познаваш много добре?
— Запознахме се във вторник. — Усети пристъп на раздразнение от това, че го разпитва, а не му вярва, но успя да прикрие реакцията си.
Джил се позасмя с веселата усмивка и привидното спокойствие на човек, осъзнал, че е преминал границата.
— Съжалявам, нямах намерение да любопитствам.
Явно маската на безразличие не бе толкова добра, колкото бе предполагал.
— Не ставай смешна — отвърна той. — Виж, защо не идеш да съобщиш на Мат каквото знаеш? Необходимо му е. Колкото по-рано тикнем това копеле зад решетките, толкова по-добре за всички в града.
— Добре. Довиждане, Бен.
— Довиждане. — За миг, докато тя се обръщаше, му хрумна да я предупреди да внимава, но отхвърли импулса като ненужен. Какво би могъл да каже в края на краищата? „Пази се от непознати, които те следят“?
Тя бе умна жена и след като знаеше, че Беки е била следена, със сигурност щеше да внимава и да вземе предпазни мерки, ако заподозреше, че я застрашава същата опасност.
Затова Бен я изпрати с поглед и не каза нищо.
* * *
Присмиват ми се.
Чувам ги.
Гледат ме.
Следят ме с очи.
Трябва да ги спра.
Трябва да ги накарам да си платят.
Главата ме боли.
Ще им покажа аз.
Краката ме болят. Трябва да понамаля темпото… Трябва…
Виж я тази. Толкова е надута. Толкова сигурна, че е най-хубавата. Заслужава… заслужава… заслужава…
Така ме боли глава.
Питам се дали знаят…
Кръвта мирише като монетите.