— Добре, признавам, че този трик е доста убедителен. И ако препоръките ви се потвърдят, това ще е още една точка във ваша полза. Но все още не съм уверен, госпожице Нийл.

— Моля ви само да не бъдете предубеден. — Погледна към Бен, после добави: — И да ми дадете шанс. Може би съм в състояние да ви помогна, може би — не. Но ще се опитам, ако го желаете.

— Можете ли да се вмъкнете в мислите на този тип директно? Казахте, че изисквало връзка, която очевидно вече съществува.

— Ако седеше съвсем до мен, вероятно бих могла. Но ми е трудно да се придвижвам на голямо разстояние и да се опитам да навляза в мозъка му, когато не зная кой е или къде е. Нужна ми е някаква негова вещ, нещо, което е докосвал. Нещо, което мога да пипна.

— Какво ще кажете… за нещо, което Беки е носела? Той я е докосвал.

Бен видя как лицето й се напрегна, но очите й останаха спокойни.

— Установихме… че това е опасно за мен — да докосвам принадлежностите на жертвата, особено облекло, носено по време… по време на убийството. Свързвам се с най-силните, последни чувства, пропили се в дрехите. Мигът на най-силен ужас. Обикновено това е мигът на смъртта.

— Какво се случи, когато опита? — попита Бен.

Тя отвърна с делови тон:

— Беше като пропадане в дълбок черен кладенец. Нямах силата да се измъкна. Ако никой не присъстваше, за да прекъсне физическата връзка, не мисля, че щях да успея. В действителност прекарах една седмица в кома. И след това… сякаш всички ясновидски пътечки в мозъка ми бяха прерязани и изпепелени. Едва след шест месеца възвърнах способностите си. — Направи пауза, после добави, почти замечтано: — Беше толкова тихо! За пръв път разбрах как нормалните хора усещат нещата.

След кратко мълчание Мат отрони:

— Значи ви е нужно нещо, принадлежало на убиеца. Нещо, което е докосвал, но не е било засегнато от смъртта й.

Тя кимна:

— Монетата става.

Мат се вцепени и стрелна с поглед Бен, който веднага му отговори:

— Не съм й казвал.

— Прекъснах връзката, преди тя да умре — обясни Каси, — но се възстанови слабо малко по-късно, когато я отнесе в гората и я полагаше в онази поза. Затова знаех къде да я намерите. И видях, че поставя монетата в ръката й.

— Какво смяташ, че означава? — попита я Бен.

— Мисля, че символизира стойността й в неговите очи. Беше сребърен долар, нали?

— Да — потвърди Мат. — Без отпечатъци.

— Да, много внимаваше да не остави улики, затова самата монета вероятно няма да ви отведе до него. — Каси се намръщи и погледна към Бен. — Стойността й в неговите очи. Позата, в която я сложи, монетата, начинът, по който я заплашваше, преди да я убие — смяташе я за курва.

— Не беше такава — възпротиви се Мат незабавно. — Беше просто дете.

Очите на Каси се впиха в шерифа и тя заговори меко:

— За него нямаше значение каква е в действителност. В неговата представа бе курва. Ако държите да го намерите, налага се да разберете начина му на мислене.

— Да, зная — въздъхна тежко Мат. — Но не е нужно да го харесвам.

— Не е много забавно да се опитваш да мислиш като луд, нали?

Погледна към нея:

— Изразихте се ясно.

Каси не настоя повече.

— У вас ли е монетата?

— Може би идеята не е чак толкова добра — намеси се Бен. — Имам предвид — днес. Каза, че си будувала по-голямата част от нощта, трябва да си уморена. — Не добави, че видимо изглежда изтощена.

— Бих желала да опитам, съдия.

— Предпочитам да ме наричаш Бен.

Погледна го и кимна, но заговори на шерифа:

— Бих искала да опитам, ако монетата е у вас.

Мат отвори средното чекмедже на бюрото си и извади малка прозрачна найлонова торбичка с надпис „Веществени доказателства“. Побутна я през бюрото към Каси.

Не я докосна веднага, вместо това стрелна още един бърз поглед към Бен.

— Ще ми е нужно спасително въже.

— Какво?

— Спасително въже. Някой… който да ме напътства с думи. Да поддържа концентрацията ми. Да не ми позволява да навлизам твърде дълбоко.

— Какво ще стане, ако го сториш?

Каси се усмихна леко:

— Няма да се върна.

Бен погледна Мат, който повдигна безмълвно вежда, после върна очи към нея:

— Добре, какво трябва да правя?

Каси посегна към торбичката:

— Просто продължавай да ми говориш. Ако установя връзка, не ме пускай.

Доверието й го притесняваше, но той кимна.

Видяла или усетила безпокойството му, тя изрече успокоително:

Този път ще поддържам връзката колкото може по-повърхностно, само колкото да видя дали ще успея да науча нещо. Ако тази монета не му е принадлежала или не е била негова собственост от известно време, нищо чудно да не разбера много.

Бен я наблюдаваше, докато отваряше торбичката и после плъзна монетата в дланта си.

Главата й се приведе, а очите й се затвориха, когато започна да я върти между пръстите си. Така би постъпил човек, когато се опитва да познае някаква вещ само чрез докосване, опипвайки формата и материята.

— Каси? — обади се Бен, когато сметна, че тишината е траяла твърде дълго.

Лицето й се извърна леко към него в явен и мигновен отговор на гласа му. Беше дори още по-бледа от преди, толкова бледа, че той се стресна.

Но гласът й бе спокоен, когато бавно изрече:

— Негова е била. Част е от… колекция. Има и още. Подредени в редичка. Доларът си е имал място, но сега то е празно. Били са… комплект. Остават му още монети от петдесет, двайсет и пет, десет и пет цента и един пенс.

— Възнамерява ли да ги използва всичките? — попита Бен.

— Не зная. — Намръщи се. — Трудно ми е да се докосна до ума му. Уморен е, изцеден. Гледа монетите, но не зная какво мисли или чувства.

Тогава заговори Мат, а гласът му бе нисък и изпълнен с очарованата подозрителност на човек, неволно впечатлен от представлението, но все още търсещ магьосника зад завесата:

— Може ли да види какво има около него?

— Каси? Можеш ли да видиш какво има край него? Можеш ли да опишеш къде е?

— Не. Тъмно е. Обича мрака. Главата не го боли толкова в тъмнината.

— Стая ли е?

— Да, струва ми се. Но… не виждам никакви мебели. Само монетите, разположени в редица, и черното кадифе под тях. Цялото му внимание е съсредоточено върху тях. Като че ли е… хипнотизиран. Почти изпаднал в транс.

Каси разтърси глава и внезапно отвори очи.

— Това е. Само това успях да видя. — Пъхна монетата обратно в торбичката и я побутна по бюрото към Мат. — Налага се да опитам отново след ден-два. В момента той е толкова… далечен. Прекалено изтощен.

Мат хвърли поглед към бележките, които си бе водил.

— Част от колекция. Смятате ли, че колекционира монети?

— Възможно е. Разположените пред него определено му бяха скъпи, сигурна съм. — Звучеше уморено.

— Добре ли си? — попита я Бен.

— Ще се оправя.

— Но добре ли си в момента?

Погледна го и той почувства разликата. Топлотата на този директен поглед бе намаляла в сравнение с преди, сякаш някаква пещ в нея бе изразходвала твърде много гориво и сега пламтеше опасно слабо.

— Изтощително е. Но ще се оправя. — На Мат каза: — Съжалявам, че не можах да ви бъда по-полезна този път.

Шерифът с мрачно лице вдигна очи от бележника си:

— Можете ли да ми кажете още нещо за него? Каквото и да е?

— Само онова, което споделих с вас и със съдията — с вас и с Бен. Не вярвам да е убивал преди, но смятам, че ще го направи отново. Вече притежава вкус към това. И му харесва. — Направи пауза. — В ума му, в начина му на мислене се усеща някаква младост. Бих предположила, че е между двайсет и трийсетгодишен. — Каси сви рамене. — А ето какво би казал и някой психолог за профила му. Бял мъж между двайсет и четири и трийсет и две. Навярно ерген и по всяка вероятност — необвързан с жена. Може би е бил малтретиран в миналото и несъмнено е имал поне един доминиращ родител — вероятно майка му. Сексуални проблеми, възможно е да е импотентен. Открил е начин да постига сексуално облекчение и това е важно за него. Ритуалът е подействал. Начинът, по който бе разположена монетата в ръката й — това са неща, които ще откриете и на следващото местопрестъпление. В този смисъл профилът му е оформен.

— Ами оръжието? — попита Мат. — Не намерихме ножа. Ще го използва ли отново?

— Това е догадка… но не съм убедена, че за него е толкова важен начинът, по който умират, колкото как ги откриват. Следващия път може да не използва същото средство. — Махна уморено с ръка. — Но не съм сигурна.

— Хайде! — подкани я Бен, изправяйки се. — Трябва да те откарам вкъщи. — Налагаше се да се бори с инстинктивното желание да посегне и да й предложи ръка.

Каси стана:

— Ще почакам отвън. Шерифът иска да говори с теб.

— Престанете да правите това! — намеси се Мат и също се надигна.

— Съжалявам, отново мислехте на глас. — Усмихна му се леко, после напусна кабинета, затваряйки тихо вратата след себе си.

— Е? — запита Бен.

Мат поклати глава:

— Все още не съм сигурен дали вярвам в това.

— Разчита те като отворена книга.

— Да, да. И една мнима гадателка може да разчете пълен непознат доста добре само по езика на тялото. Това е умение, Бен, и то не паранормално.

— Езикът на тялото ти ли й разказа за Аби Монтгомъри? На мен въобще не ми го е доверил. А и внимавай с това, чу ли?

Мат пренебрегна предупреждението му:

— Нямам си понятие как е разбрала за Аби, но все още не съм убеден. Разследването на убийството върви по правилата. Повечето жертви познават убийците си, затова трябва да се проверят семейството и приятелите. Колеги, съученици. Обичайната процедура. Ще търсим свидетели, които може да са видели Беки да разговаря с някого през последните един-два дни. Ще проучим далечното и близкото й минало за връзки и мотиви. Но няма да допускаме, че си имаме сериен убиец на базата на едно престъпление.

— Не мога да те наставлявам как да си вършиш работата.

— Защо да спираш сега? — изръмжа Мат.

Бен се усмихна, но вместо да отвърне, попита:

— Какво си доверил на Ерик? — Ерик Стивънс бе издателят на местния вестник.

— Основните факти. Че Беки бе убита. Ако имаме изобщо късмет, новината за това как е открита няма да се разпространи. Нито пък за монетата. Със сигурност не очаквам убиец имитатор, особено наоколо, но колкото по-малко знае обществеността, толкова по-малко вероятно е да възникне паника.

— А може би трябва да се паникьосат — предположи мрачно Бен. — Мат, ако наистина имаме сериен убиец…

— Ако е така, ще обявя полицейски час и ще наредя момичетата да бъдат ескортирани от семействата си или да се движат постоянно по двойки. Не се боя да ги подплаша, Бен. Просто няма да го сторя ненужно.

— Да се надяваме, че няма да ти се наложи — отвърна приятелят му.

* * *

— Здравейте!

Каси, която се бе облегнала на декоративен стълб на лампа на тротоара пред полицейското управление, с лице, извърнато нагоре към февруарското слънце, се огледа при поздрава и примигна, за да фокусира. Видя, че я изучава една усмихната жена, вероятно с няколко години по-възрастна от нея самата, много привлекателна синеока блондинка.

— Здравейте!

— Извинете ме, нямах намерение да ви безпокоя, но ми напомняте някого. Александра Мелтън. Роднини ли сте?

— Тя бе моя леля. Аз съм Каси Нийл. — Гласът й бе приятелски, но задържа ръце на стълба зад гърба си.

— О, това обяснява приликата. Аз съм Джил Къркууд. Приятно ми е да се запознаем. Познавах леля ви, макар и не много добре. Собственичка съм на магазина за ръкоделия отсреща, а тя го посещаваше от време на време.

— Сигурно ви е харесвала — коментира Каси.

— Защото е идвала в магазина ли?

— Не — усмихна се. — Защото не се занимаваше с ръкоделия.

Джил Къркууд премигна:

— Но тя купуваше разни неща. Консумативи и всякакви комплекти.

— Зная. Открих ги в къщата й, в един сандък в килера. Доколкото мога да преценя, дори не ги е отваряла.

След миг жената се разсмя:

— Да ме вземат мътните! Предполагах, че домът й трябва да е вече пълен с такива неща, въпреки че никога не е носила да ми покаже нещо изработено, както правят повечето ми клиентки.

— Както казах, трябва да ви е харесвала.

— Аз лично я харесвах. Беше…

— Странна?

— Различна. — Джил се усмихна. — Веднъж ми подсказа къде мога да намеря пръстен, който бях загубила. Каза, че имала нюх за такива неща. И беше права — оказа се точно там, където тя твърдеше.

Евентуалният отговор на Каси бе изпреварен от появата на Бен, който се присъедини към тях на тротоара.

— Здравей, Джил! — поздрави той.

— Бен, познаваш ли…

— Да, с Каси се познаваме. Всъщност смятам да я откарам до дома й.

— О! Е, тогава няма да ви задържам. — Усмихна се на младата жена. — Приятно ми бе да се запознаем. Елате в магазина някой път… ако се интересувате от ръкоделия повече, отколкото госпожица Мелтън.

— И аз се радвам, че се запознахме — отвърна Каси с усмивка, без да се ангажира повече.

— Чао, Бен.

Каси вървеше малко пред него към джипа. Не изрече нищо, докато се качваха и тръгнаха по главната улица. После заговори меко:

— Ако беше излязъл от кабинета на шерифа няколко минути по-късно, може и да имах нова приятелка.

— Какво?

— Джил Къркууд. Хареса ми.

— Да, приятна жена е — стрелна я с поглед той.

— Хъм. Но тя не ме харесва вече.

— Защо?

— Заради теб. Някои бивши любовници не могат да освободят партньора. Тя не може. Другите жени представляват заплаха, дори и да е неоснователна.

Бен замълча за момент.

— Сега съм наясно как се е почувствал Мат. Малко е притеснително да си отворена книга.

— Не си — отвърна Каси. — Но Джил Къркууд е. Чувствата й бяха силни. Трудно можеш да ги пренебрегнеш. Беше дори невъзможно.

Той отново се поколеба, преди да заговори:

— Можеш ли да четеш и моите мисли?

Каси поклати глава, после го изгледа любопитно:

— Не е като с други, при които дори не е нужно да се опитвам.

— Би ли успяла, ако ме докоснеш? — Веднага усети тя се напрегна и почти се сви в себе си.

— Вероятно. Обикновено мога. Рядко, много рядко се срещат хора, които не са ясновидци, способни да защитават мислите и чувствата си, а още повече пък толкова добре, че да устоят на физически контакт. На повечето никога не им се е налагало да се учат, затова и не са го сторили.

Бен подаде ръка с обърната длан:

— Би ли желала да ме изпробваш?

Погледна ръката му, после срещна очите му.

— Ако не възразяваш, предпочитам да не го правя.

Гласът й бе непоколебим.

Той върна ръката си върху волана.

— Ще се опитам да не го приемам лично.

— Недей, моля те. Забеляза още от началото, че избягвам да докосвам хората. Всички хора. За мен така е… по-просто. Така мислите им не се промъкват през стените ми толкова безпрепятствено. Представи си усещането да си в голяма стая, пълна с хора, и всички да говорят.

— Шумът може да е непоносим — съгласи се той.

— Не само шумът от мислите им. Изострените им чувства. Мрачните проблясъци на фантазиите им. Тайните, които не признават и пред себе си. — Сви рамене. — Просто е много по-безболезнено и не смущаващо, ако се защитя, доколкото е възможно. Това означава и да се старая да поддържам стените, и… да избягвам докосването.

— Няма нищо, Каси. Наистина не го приех лично.

— Добре.

Настъпи тишина и никой не я наруши, докато Бен не зави по дългата алея към имението на Мелтън.

— Време е да започна да приемам тази къща като твой дом, а не на Александра.

— Все още не го усещам свой.

— Каза, че си тук едва от няколко месеца?

— От края на август.

Погледна я:

— През декември имахме обилен снеговалеж. Тук навярно е било самотно.

— Има самота и… самота. Повярвай, тишината и спокойствието бяха прекрасни. Тъкмо от уединение се нуждаех. — Докато той спираше до пътеката, тя добави:

— Не е нужно да слизаш.

Въпреки това Бен го направи и след това й отвори вратата на джипа.

— Получих добро възпитание. Винаги е редно да изпратиш дамата до вратата й.

Каси не се възпротиви. Когато стигнаха верандата, зарови из джоба на якето си за ключовете.

— Предполагам, че не бе необходимо да заключвам вратата, но навиците трудно се заличават.

— Заключвай я. — Бен се намръщи. — И ако нямаш алармена инсталация или голямо куче, снабди се и с двете. И то скоро. Преди седмица бих казал, че едва ли има някакво значение, но след случилото се с Беки и онова, което разказа за убиеца, този град вече не е безопасен.

— Това те притеснява наистина.

— Разбира се.

— Не, имах предвид, че действително го приемаш лично. Защо? Защото семейството ти го е основало ли?

— Може би. А и съм обществена личност, силно ангажиран за сигурността на хората в община Сейлъм. — Знаеше, че звучи преднамерено небрежно и че наистина приема заплахата много лично, но тъй като нямаше готов отговор и не бе свикнал да обяснява чувствата си пред някого, не изпитваше желание да говори за това.

Каси отключи вратата.

— Разбираемо е. След ден-два отново ще опитам с монетата. Междувременно, ако уловя още нещо за убиеца, ще се обадя на теб и шериф Дънбар.

— Непременно.

Влезе в къщата и се обърна към него:

— Благодаря, че ме докара.

— Моля. Каси…

— Да?

Бен се чу да изрича:

— С Джил скъсахме миналото лято. Доста отдавна.

— Разбирам. — Нито гласът, нито лицето й издаваха друго освен любезен интерес.

— Просто държах да знаеш. Всичко приключи преди месеци.

— Добре — отвърна тя.

Тъй като не виждаше елегантен изход от ситуацията, просто каза довиждане и се върна при джипа.

Искаше му се да може да повярва, че Каси го изпраща с поглед, но бе напълно убеден, че не е така.

— Магаре! — промърмори, докато палеше колата.

19 февруари 1999 г.

Мат Дънбар изгаряше от желание да хвърли нещо в кабинета си, но се задоволи да гледа начумерено Кейн Мънро, който имаше нещастието да изпълнява длъжността съдебен лекар на община Сейлъм.

— Значи с други думи — казваше шерифът — не можеш да ми съобщиш нищо повече от онова, което вече зная.

Доктор Мънро не бе съгласен да търпи подобно отношение от човек, когото е изродил със собствените си ръце.

— Мери си приказките, Матю! Проявих любезността да дойда дотук, за да ти дам сведенията, вместо да те повикам в болницата, така че очаквам малко уважение насреща.

Мат въздъхна и се облегна в стола си.

— Добре. Съжалявам, докторе. Малко съм напрегнат.

Донякъде омилостивен, лекарят продължи:

— Разбирам. Няма красиви убийства, но това бе особено грозно. Особено жестоко. Първо е прерязал артерията и я е оставил да кърви, преди да си довърши работата.

— Знаеш ли какъв нож е използвал?

— Остър. — Доктор Мънро се намръщи. — Със сравнително късо острие. Би могло да е джобно ножче.

— Страхотно! Направо страхотно! Предполагам, че по-голямата част от мъжкото население над дванайсет годишна възраст има поне едно такова.

— Сигурно си прав. Съжалявам, Мат, ще ми се да ти бях по-полезен. Ако желаеш да повикаш експерт по съдебна медицина от Шарлът, няма да ти се разсърдя. Но от семейството на момичето се обадиха вече два пъти и питат кога ще им се разреши да я погребат.

Шерифът се поколеба:

— Не се засягай, докторе, но съм длъжен да зная истината. Смяташ ли, че експертът би открил нещо, което може да си пропуснал?

Мънро сви замислено устни за момент, но после полата глава:

— Не. Огледахме тялото с лупа, Мат. Изпратихме проби от кръвта й за токсикологично изследване, но бих се изненадал, ако се окажат положителни. Никакъв алкохол, никакви наркотици. И все пак смея да твърдя, че изобщо не е имала шанс да се бори — или е била твърде изплашена, за да го стори. Сигурен съм, че не се е борила с него. Под ноктите й няма следи от кожа или тъкани, няма отбранителни рани. Седяла е с ръце, вързани зад гърба, вероятно с колан, както ти казах, а той прерязал гърлото й и тя е умряла.

— Но не в гората.

— Не, там нямаше достатъчно кръв.

— Имаш ли представа къде тогава?

— Не. Проверихте ли къщата й?

— Разбира се. Родителите й не са чули и звук, а кучето, старо и глухо, изобщо не е излаяло. Не намерихме следи от влизане с взлом, но семейството твърди, че дъщеря им спяла на отворен прозорец дори и през зимата.

— Значи си мислиш, че просто е влязъл през прозореца и я е убедил да се облече и да тръгне с него?

Мат се намръщи:

— Вероятно. Но тази възможност не ми допада особено. Предполагаш, че смъртта е настъпила около два часа сутринта в четвъртък?

— Там някъде.

— Тогава съществува вероятност да я е чакал пред дома й, когато се е връщала късно в сряда през нощта, и да я е хванал, преди тя да успее да отключи входната врата. Леглото й не е било оправено, майка й твърди, че често го оставяла в този вид, така че няма начин да узнаем дали действително се е прибрала и си е легнала.

— С кого е излизала?

— С група приятели. Всички са си тръгнали от онзи клуб край магистралата точно след полунощ и се отправили към домовете си с отделни коли. Беки е била сама, когато е потеглила със своята.

— Запазих дрехите й като веществени доказателства, разбира се — в случай че искаш приятелите й да хвърлят поглед и да кажат дали е била облечена така, когато е била с тях.

Мат направи гримаса:

— Да, добре. Но няма да е убедително, защото може да е станала от леглото и да е облякла същите дрехи, с които е била по-рано.

Доктор Мънро се изправи:

— Е, какво да съобщя на родителите й?

Шерифът изтласка предупреждението на ясновидката от съзнанието си.

— Нека уредят погребението.

— Добре. Ще ти изпратя доклада си утре. Накарай някое от момчетата ти да дойде и да вземе дрехите й и остатъците от треви и листа, които открихме по тялото.

Мат понечи да напомни на лекаря, че полицейският участък се състои от приблизително четирийсет процента момичета, но реши да пропусне забележката си.

— Ще изпратя някого днес следобед.

— Става.

Шерифът се усамоти в кабинета с мислите си, а те не бяха никак приятни.

* * *

Тя не трябваше да го прави.

Кучка!

Защо трябваше да го прави?

Главата ме боли.

Все още съм уморен и главата ме боли. Но не мога да позволя да й се размине. Трябва да си плати. Всички трябва да си платят.

Никога повече няма да ми се присмиват.

* * *

Почукването на входната й врата в петък следобед не изненада Каси. Очакваше го. Рано или късно.

Отиде до вратата и я отвори.

— Здравей! — поздрави тя Бен.

Носеше плик от кафява хартия, а лицето му тънеше мрачни бръчки.

— Може ли да вляза?

— Разбира се. — Лениво се запита кого ли е накарал да направи проучването. Вероятно Джанис. Беше й се сторила доста изпълнителна.

Три дни. Не беше зле.

По-голямата част от мебелировката бе отново в дневната, тъй като беше приключила с пребоядисването и лакирането, затова го отведе там. Остави му целия диван, настанявайки се в креслото до него.

— Седни.

Не се подчини на поканата. Вместо това отвори плика, извади лист хартия и й го подаде.

— Би ли ми обяснила това?

Беше копие от вестникарска статия, направено от микрофилм. Можеше да се види неособено добра нейна снимка на доста по-млада възраст. Изглеждаше изплашена. И заглавията. Големи заглавия:

СЕРИЕН УБИЕЦ НАБЕЛЯЗВА ЯСНОВИДКА

Към следващата част или към съдържанието

Кей Хупър Откраднати сенки (4)

Метаданни

Данни

Откраднати сенки

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета глава

СЕРИЕН УБИЕЦ НАБЕЛЯЗВА ЯСНОВИДКА

Кей Хупър
Откраднати сенки (4)