Кей Хупър
Откраднати сенки (15)

Четиринайсета глава

Хана Пейн хвърли поглед на часовника си и измърмори проклятие, когато зърна, че е почти четири. Беше опитала да побърза, но Кони настояваше да разговаря с нея подробно за всеки плат, докато го режеше.

А кое време бе станало вече! Ако не побързаше, нямаше да успее да приготви вечерята на Джо и да я сервира, преди да се е събудил.

Натоварена с платове и обмисляйки най-различни оправдания, Хана пое по обичайния си кратък път покрай няколко затворени магазина, които понастоящем префасонираха, и се отправи към един от по-рядко използваните изходи, познат само на някой бивш търговски работник.

През лятото работеше в хранителния магазин.

Притеснена от летящото време, Хана зави припряно покрай един ъгъл и затова не го видя, докато буквално не налетя върху му.

— Здравей — поздрави я провлачено той.

* * *

— Каси? Каси!

Бен тъкмо щеше да я сграбчи и да я разтърси, когато тя най-сетне вдигна глава и отвори очи. Зениците й отново бяха нормални, но той си даде сметка, че никога не е виждал такава умора.

— Какво стана? — попита я, вече по-тихо, почти без да съзнава, че е коленичил до стола й.

— Изтласка ме — прошепна.

— Какво?

— Знае коя съм.

Бен посегна към ръката й и усети, че е ледена. Разтри я внимателно.

— Сигурна ли си?

Облегна глава назад в стола, взирайки се безизразно в него:

— Не зная как, но… усети, че съм в него. Беше толкова бърз, че аз… не успях да се скрия. Чух го… изрече мислено името ми, точно когато ме изтласкваше от съзнанието си.

— Господи! — промърмори Бен.

Мат беше на крака.

— Каси, можеш ли да ми кажеш още нещо за него? Хората ми ще покрият всички изходи до десет минути, но да им наредя да спират всички мъже, носещи униформени якета на гимназия „Сентръл“, е твърде неясно, дори и да го сведем до мъже, придружавани от жена. Можеш ли да ми кажеш още нещо? Каквото и да е?

Каси го погледна с уморени очи и отвърна:

— Мисля, че вече е късно.

* * *

Дийна Рамзи се обърна с приветлива усмивка, която бързо угасна:

— О, ти ли си? Желаеш ли нещо?

— Странно, че питаш — отвърна той.

* * *

— Не беше нужно да оставаш — каза Каси. Отпи от горещото кафе, което Бен й бе дал, и го погледна над ръба на чашата. — Ще се оправя.

— Няма нищо — отвърна той.

Тя не се усмихна. Завита с шал и вътрешно сгрята от кафето, чувстваше се по-добре от преди, но бе твърде уморена и обзета от желание само да се свие и да заспи.

„И да не сънувам! Моля те, Господи!“

— Мат може би ще се нуждае от помощта ти — подхвърли на Бен.

— Има си две дузини полицаи и цялата охрана на търговската улица, които да му помагат. Аз само му се пречкам. — Направи пауза. — Никъде няма да отида, Каси.

Тя си пое въздух и се помъчи да изрече думите:

— Нужни са ми около дванайсет часа сън.

— Добре. — Остави чашата си, посегна към нейната и я сложи също на масичката за кафе, после отиде до нея и я вдигна от стола, както бе завита с шала.

— Какво…

— Не си в състояние да изкачиш стълбите — обясни й, изкачвайки ги лесно дори и с тежестта в ръцете си.

Мислите й бяха замъглени, но реши, че не й харесва да я носи мъж, когато е прекалено уморена, за да се наслаждава на усещането. Но изрече само:

— Защо не можеш просто да ме оставиш на мира?

— В коя спалня? — попита, явно без да се трогне от колебливия й въпрос.

Каси въздъхна и отпусна глава на рамото му:

— Голямата, предната. Трябва да изведа Макс.

— Аз ще го сторя. Не се тревожи.

— Трябва и да го нахраня.

— Казах да не се притесняваш за нищо, Каси. Просто спи.

Вече полузаспала, тя прошепна:

— Да, но не е редно да прекараш нощта тук. Какво ще кажат хората?

— Заспивай, любима.

Опита се да му обясни, че не бива да я нарича любима и определено не бива да прекарва нощта в къщата й, но единственото, което се получи, бе чувствено мъркане, което би я засрамило, ако бе в състояние да мисли за това. Но не можеше. Очите й се бяха затворили и когато почувства мекотата на леглото под себе си, Каси просто въздъхна и се отпусна. Заспа, сякаш потъна в дълбок кладенец.

Бен свали обувките й и я покри с шала като допълнително одеяло. Светна лампата на нощното й шкафче, тъй като се здрачаваше. Вече спеше дълбоко, крехкото й тяло бе напълно отпуснато. За момент той остана до нея и просто я гледаше.

Колко ли още такива ясновидски пътешествия би била в състояние да измине, преди да я унищожат? Не много. Бен знаеше, че опитите изцеждат енергията й, но до този ден не съзнаваше, че поглъщат и оскъдните й жизнени сили.

Не знаеше и че вероятността да я загуби ще се вреже като нож в сърцето му.

Чу тих звук и извръщайки глава, видя Макс да стои на вратата, взирайки се в него с тревожни очи. Отправи последен поглед към Каси, отиде при кучето и го изтласка в коридора, за да притвори вратата.

— Хайде, момче! — обърна се към него. — Да слезем долу и да я оставим на спокойствие.

На спокойствието, което можеше да намери в съня.

* * *

— Имахте ли късмет? — попита Бен, когато повикаха Мат на телефона в патрулката му.

— Да, и то лош. Едно момиче липсва, Бен.

— Кое?

— Тийнейджърка на име Дийна Рамзи. Дошла в центъра с приятелка, придружавани от по-големия й брат. Приятелката й е изпаднала в истерия, но онова, което успяхме да измъкнем от нея, е, че, изглежда, Дийна я е убедила да разсейва брат й, за да успее да се измъкне. Имала среща с някого, но момичето не знае с кого. Братът се кълне, че е отсъствала само пет минути, преди да дойдем. Претърсваме мястото и проверяваме всеки мъж в подходящата възрастова група — със или без яко на гимназия „Сентръл“. — Мат направи пауза, после добави безизразно: — Нищо.

Седнал на дивана на Каси с отпуснатата в скута му глава на кучето, Бен се взираше в играещите пламъци в камината и се опитваше да измисли нещо окуражаващо. Нищо не му хрумваше.

— Мамка му! — изрече накрая.

— И аз изпитвам същото. — Мат звучеше прекалено уморен, за да ругае. — Момчетата ми ще продължат да претърсват района, а вече разполагаме и с нарастваща група от доброволци, ако се наложи да преравяме околността. Обадих се на Джон Лоугън — и той идва с кучетата си. Момичето е оставило чифт ръкавици в колата на брат си, така че ще имаме миризмата й. Но се обзалагам, че копелето я е откарало в кола и следата ще свърши на метри от някой от изходите. — Пое си въздух. — Никой не е видял, нито чул нещо необичайно. След малко тръгвам към дома на семейство Рамзи с Лари, за да съобщя новината на родителите й.

— Ако вече не са научили.

Мат изръмжа в съгласие.

— Как е Каси?

— Спи. Или по-точно — в несвяст е. Каза, че се нуждае от около дванайсет часа сън, но бих се изненадал, ако се събуди по-рано от утре на обед.

— Там ли ще останеш тази вечер?

— Да.

Мат не коментира, само изрече:

— Добре, ще ти се обадя, ако имам новини тази нощ или сутринта.

— Ако ти е нужна помощта ми…

— Не, имаме достатъчно хора за акцията. С нищо не си в състояние да помогнеш тук. — Добави мрачно: — До момента това копеле оставяше труповете на места, където успявахме да ги намерим бързо, но ако Каси е права за плановете му към тази жертва…

— Може доста да почакаме — довърши Бен.

— Да. А междувременно не ми харесва настроението на доброволците, Бен. Трябваше да обезоръжим повече от половината от тях. Ако се наложи да ги ползваме за претърсването и ако тялото на това момиче се открие, цяла тълпа ще ми се изсипе на главата.

— Зная.

— А сега Ерик заплашва да пусне специален брой на вестника утре и просто няма как да го убедя, че само ще раздуха огъня.

— Ще му се обадя.

— Да, добре. — Мат въздъхна уморено. — А аз ще ти звънна, ако научим нещо ново.

— Бъди внимателен, Мат.

— Ще внимавам. — Затвори телефона и се отдръпна да затвори вратата на патрулката, после погледна към Аби, която се бе облегнала на задния капак на колата, а кучето седеше до нея. Тя заговори преди него:

— Трябва да си вървя. — Погледът й обхождаше неспокойно трупащите се около паркинга хора, където светлините започваха да примигват с бързото спускане на мрака. Множество униформени полицаи отиваха и се връщаха от центъра и разпитваха хората на паркинга, но загрижените граждани, които стояха наоколо и попиваха всичко, бяха още повече. — Имаш си работа, а аз само ти се пречкам.

Мат се приближи, без да я докосва, въпреки че го желаеше. Беше изтръпнал, когато я видя сред пазаруващите, и осъзна колко близо е била до побъркания убиец.

— Никога не можеш да ми се пречкаш. — Знаеше защо е притеснена, разбира се, и следващите й думи го потвърдиха:

— Мат, ако някой ме види да се мотая около теб и започне да се пита…

— Не искам да те изпускам от погледа си! — отвърна й грубо.

Напрегнатото й изражение се смекчи:

— Нищо няма да ми се случи. Ще отведа Брайс вкъщи, ще се заключим и ще те чакаме.

Не му харесваше, но знаеше, че няма голям избор.

— Добре. — Не успя да се възпре с пръсти да докосне леко бузата й за миг. — Но внимавай, за бога.

— Да, ти също внимавай.

Изпрати я с поглед до колата й и едва след като тя мина покрай него и вдигна ръка за сбогом, Мат се обърна към подчинените си, изтласквайки я неохотно от мислите си.

Незабелязан и от двамата, Гари Монтгомъри седеше в колата си, стиснал волана с побелели кокалчета на пръстите, и наблюдаваше как жена му си тръгва. После обърна очи към шерифа, който бе зает с нарежданията към хората си.

— Кучи син! — промърмори той. — Кучи син!

* * *

— Радвам се, че те изплаших — заяви студено Джо Мууни, съпровождайки Хана до колата й. — Господи, Хана, дори не гледаше къде вървиш!

— Бързах. — Беше съвсем наясно, че този път няма да успее да защити действията си. Онова бедно момиче бе грабнато от центъра посред бял ден, а чудовището, което я бе отвлякло, може да е минало покрай самата нея само минути преди това! Потръпна.

— Не зная какво да те правя — продължи.

Изведнъж й се доплака:

— Можеш ли да си останеш у дома тази нощ, Джо? Моля те!

Сведе поглед към нея, когато стигнаха колата. Въпреки че си даваше сметка, че на третата смяна във фабриката ще й липсват няколко работника тази нощ, тъй като не един от мъжете щеше да си остане у дома, той отвърна:

— Предстои ми гаден ден. Качвай се в колата, скъпа, и ще те следвам до вкъщи.

Хана обви ръце около врата му, разпилявайки платовете по тротоара.

* * *

Както бе предвидил Мат, кучетата на Джон Лоугън успяха да проследят миризмата само на няколко метра извън единия от изходите, където похитителят на Дийна Рамзи очевидно я бе принудил да се качи в чакащата кола. Сградите на центъра бяха щателно претърсени и тъй като следите на момичето се губеха, на шерифа не му оставаше нищо друго, освен да разпусне групата доброволци и да прати полицаите да патрулират из града с надеждата да забележат нещо подозрително — каквото и да е то.

Доброволците не желаеха да си тръгват, въпреки уверенията на Мат, че ще им се обади, ако решат да провеждат дирене на следващия ден. От групата се дочуваше ръмжене и сумтене, а шерифът внимаваше наистина да се разпръснат и да тръгнат по пътя си, преди той и повечето му подчинени да напуснат центъра.

Полицаите се разотидоха. Някои се върнаха в управлението, но повечето тръгнаха да патрулират. Краткото пътуване на Мат до дома на Рамзи бе разсеяло слабата му надежда момичето да се е прибрало благополучно вкъщи. Беше оставил двама от хората си да запишат имената на приятелките й от разстроените й родители, за да бъде проследена всяка възможност.

Но не очакваше да има полза.

Дийна Рамзи бе отвлечена от чудовище, което бе достатъчно умно, за да не остави диря, така че следващото нещо, което щяха да научат за него, щеше да е, когато намерят тялото.

Изнасиленото й и измъчвано тяло, ако Каси бе права.

Демонстрацията й този ден определено го бе убедила. Дори и скептик би бил принуден да признае, че жената е попаднала в хватката на нещо необичайно, и се съмняваше, че някога ще забрави ужасяващата празнота, която съзря в невиждащите й очи.

Чудеше се дали Бен има някаква представа в какво се забърква.

Участъкът бе твърде тих, тъй като мнозинството полицаи разпитваха приятелите на Дийна и търсеха някаква следа къде би могъл да я отведе похитителят й. Мат бе благодарен на относителната тишина. Нужно му бе да помисли.

Влезе в кабинета си и затвори вратата. Обади се първо на Аби, за да се увери, че е пристигнала благополучно вкъщи и се е заключила вътре. Каза й, че ако отиде до дома й тази вечер, то ще е преди полунощ. Ако дотогава не успееше, значи нямаше изобщо да иде. Както винаги, тя прояви разбиране.

Прекара следващия час и половина на бюрото си, прехвърляйки всички бележки и доклади, засягащи трите убийства. Разглеждаше снимките, изучаваше монетите и ножовете, открити на местопрестъпленията, прочете всяка подробност от аутопсиите.

Когато приключи, не бе по-наясно кой е убил трите жени и е отвлякъл Дийна Рамзи.

Едно почукване на вратата прекъсна размислите му, за което бе благодарен. Когато вдигна поглед, видя една от подчинените си — Шарън Уоткинс — да го гледа въпросително.

— Какво има, Шарън? Някакви новини?

— Не за момичето на Рамзи, не — отговори тя.

— Боя се да попитам какво друго се е случило.

— Нищо, доколкото ми е известно. Чака ви посетител, шерифе. Няма уговорена среща, но смятам, че ще искате да го приемете.

— Няма шанс да е нещо хубаво — промърмори Мат.

— Не е. — Изражението й му говореше, че се радва, че проблемът е негов, а не неин.

Отправи й суха усмивка:

— Добре, покани го.

Разсеяно затвори папките на бюрото си и се изправи, докато Шарън въвеждаше посетителя в кабинета му. Не бе нужно да чуе как мъжът се представя или да види значката му, за да разбере кой е гостът.

— Шериф Дънбар? Казвам се Ноа Бишъп. Работя за ФБР.

Беше висок мъж, слаб, но с широки рамене и атлетична фигура, която говореше за значителна физическа сила. Имаше черна коса — с доста драматична прическа, проницателни очи и поразително красиво лице, обезобразено от назъбен белег — от ъгълчето на лявото му око до края на устата.

Това лице не вдъхваше спокойствие.

— Агент Бишъп. — Мат посочи стол на новодошлия и отново седна на своя. — Какво мога да направя за ФБР?

— Спокойно, шерифе — усмихна се Бишъп. — Не съм дошъл да си пъхам носа във вашето разследване. — Гласът му бе хладен, но делови.

— Така ли?

— Така. Това си е вашата юрисдикция. ФБР би се радвало да предложи експертите си, особено ако наистина имате сериен убиец в областта, но от опит знаем, че в подобни ситуации е по-добра политиката на изчакване — докато не бъдем поканени.

— Радвам се да го чуя.

Не пролича дали лаконичността на Мат притесни агента.

— Значи се разбираме.

Мат наклони глава:

— Бихте ли ме осведомили как научихте за малкото ни разследване?

— От местния вестник.

— Който ви доставят във Вирджиния?

Бишъп отново се усмихна. Беше доста стресиращо.

— Имам достъп до някои компютърни база данни, включително една в този щат. Вашият местен вестник, като много други, архивира броевете си за проучване и за идните поколения. Щом веднъж е бил употребен изразът сериен убиец, той се появи в моята система, когато провеждах рутинно търсене на сведения.

— Интернет! — възкликна Мат с иронично възхищение. — Просто прекрасно.

— Трудно се пазят тайни. — Без да изчака отговор на провокиращата си забележка, Бишъп продължи спокойно: — Както казах, шерифе, ФБР би било щастливо да ви предложи всякаква помощ или съвет, които бихте изискали. Но не съм дошъл основно заради вашето разследване, а по въпрос, свързан с него.

— И той е?

— Бих искал да поговорим за Касандра Нийл.

 

 

27 февруари 1999 г.

 

Каси се събуди с потискащото усещане, че е спала много-много дълго. Полежа известно време, без да размишлява конкретно за нищо, взирайки се сънено в тавана. Но после се натрапи глождещото подозрение, че е спала с дрехите, което накрая я принуди да седне и да отметне завивките.

Да, наистина бе спала с дрехите.

Защо би го сторила, за бога?

Часовникът на нощното й шкафче показваше, че минава девет сутринта. Беше сигурна, че е събота.

И някой пържеше бекон в кухнята й.

Удивлението надделя над безпокойството й. Нужни й бяха няколко минути размисъл, за да си спомни какво се бе случило предишния следобед. Тогава осъзна, че Бен наистина трябва да е прекарал нощта в дома й. След като я бе отнесъл до спалнята и я бе оставил там.

Отхвърли тази мисъл заедно със завивките, плъзна се от леглото и за миг застана на килима до него, оценявайки автоматично състоянието си. Мислите й все още бяха замъглени. Мускулите й, очевидно останали цяла нощ в една поза, се оплакваха при всяко движение, а къркорещият стомах й напомняше, че от последното й хранене е минало твърде много време. Иначе се чувстваше изненадващо добре.

Дълъг горещ душ се погрижи за схванатите мускули и проясни главата й, после, докато се облече и тръгне надолу, главата й се разведри и Каси се почувства готова да се сблъска с всичко. Дори и с прокурор, пържещ бекон в кухнята й.

Вече бе сервирал масата за двама, а от портативното й радио се носеха тихичко стари шлагери. Гледката бе ведра и приветлива.

— Добро утро — поздрави я той, когато тя влезе. — Кафето е горещо.

— Добро утро. — Отправи се да си налее, нуждаейки се отчаяно от кофеин и надявайки се това да не й личи.

Макс, проснат в близост до задната врата с кокал — играчка между предните си лапи, тупна с опашка по пода за поздрав, но не престана да дъвче. Меденият месец определено е изтекъл, реши Каси.

— Надявам се, че нямаш нищо против, че се разпореждам като у дома си — каза небрежно Бен, без да я поглежда.

— Как бих могла да имам нещо против? — прошепна тя.

— Опасявах се, че може и да имаш. — Гласът му остана непринуден. — Вчера ми заяви да си вървя.

Смътно си го спомняше.

— Казах ти да ме оставиш на мира. И ти го направи.

Отправи й поглед — колкото кратък, толкова и проницателен.

— Как се чувстваш?

— По-добре. Обикновено сънят помага. — Макар и невинаги шестнайсет часа. Отпивайки от кафето, Каси погледна към Бен. Забеляза и спокойствието му в кухнята, и факта, че се е преоблякъл след снощи. Къде бе спал?

— Обичаш ли палачинки? — попита той. — Кажи да.

— Да. — Тя отиде да вземе сироп и масло от хладилника, после наля портокалов сок на двамата, докато той довършваше готвенето.

Искаше да го попита за горкото момиче, което бе отвлечено вчера, но съзнанието й се боеше. Не бе в състояние да направи нищо по въпроса, напомни си яростно. Не и за това момиче. Не и в момента.

Запази мълчание, докато Бен пренасяше храната на масата и по време на закуската. Тишината между тях се проточи през по-голямата част от храненето. Изглежда, това изобщо не го безпокоеше. Каси не бързаше да я наруши. Не се чувстваше неудобно с него, въпреки че усещаше силно всяко негово движение. Просто не знаеше какво да му каже.

Бяха почти приключили, когато най-сетне заговори:

— Вкусно е. Благодаря.

— Специалист съм по закуските и пържолите. Иначе… — сви рамене, усмихнат.

Тя си помисли, че тази специализация вероятно се определя от желанието му, но не го изрече на глас. Вместо това поривисто попита:

— Онова момиче…

— Още не са я открили.

— Бих могла…

— Не! — възпротиви се Бен. — Не можеш.

— Добре съм.

— Може би. — Поклати глава, наблюдавайки я съсредоточено. — А може би не. Спомняш ли си всичко, Каси?

— Горе-долу.

— Спомняш ли си, че говореше в първо лице, с думите на убиеца?

— Не. — Изтръпна.

— Така беше. Успях да те издърпам обратно, но… — Пое си въздух. — Сега разбирам какво имаше предвид, когато твърдеше, че ти е нужна спасителна връзка.

Каси не попита какво по-конкретно бе говорила. Вместо това поклати глава и прошепна:

— Всеки случай е донякъде различен, но… Не разбирам нищо в този. Почти от самото начало започнаха да се случват особени неща.

Той се поколеба:

— И нещо друго. Очите ти бяха отворени през по-голямата част от контакта. Това не е необичайно, нали?

— Не.

— Зениците ти бяха така разширени, че почти никакъв цвят не се виждаше.

Каси се чувстваше по-обезпокоена от нотките в гласа му, отколкото от аномалията, която той описваше.

— Мога да го обясня. Разликата, която почувствах… беше въпрос на степен.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че сам по себе си контактът не бе различен, а само дълбочината му. Почти мигновено потънах дълбоко в ума му, в съзнанието му — така бързо, все едно че щракваш някакво ключе.

— Защото знаеше пътя, след като го откри миналия път?

— Предполагам. — Но някак си не й изглеждаше убедително и продължи бавно: — Ако не бях сигурна в обратното, щях да се закълна, че… ме дръпна навътре, че настояваше да зная къде е и какво прави, че умишлено ми позволи да науча това, преди да ме изтика навън.

— Защо да е невъзможно?

— Ами защото… отсъстваше съзнание за присъствието ми. Нищо подобно — чак до последната секунда, когато внезапно ме погледна и после ме изтласка.

— Каза, че те познавал.

— Да. Изрече… името ми мислено.

— Каси.

Отново долови този шепот в мислите си и потрепери. Никога дотогава не бе залавяна така в нечий ум. Едно тъмно вътрешно око се бе обърнало към нея с такава светкавична точност, че тя се бе почувствала прикована на мястото си.

В капан.

Но това бе нещо, което никога не можеше да признае на Бен: че знае с абсолютна сигурност, че никога не би била в състояние да избяга от налудничавата сила на този друг ум, ако самият той не я бе изхвърлил с презрение на свобода.