Кей Хупър
Откраднати сенки (20)

Деветнайсета глава

— Не биваше да се държиш лошо с мен, Аби — изрече внимателно Майк.

— Лошо с теб? Майк, кога съм се държала лошо с теб?

Единствената ясна мисъл на Аби бе да го поощрява да продължи да говори, да протака и да отлага неизбежното. Нямаше никаква представа кое време беше, колко време оставаше до часа, когато Мат щеше да дойде да я вземе и щеше да открие, че я няма в църквата. Как щеше да я намери на такова място, където и да бе то? Не виждаше нищо познато — нито гледка, нито звук, подсказващи й каква сграда се издига над тази мрачна и миришеща на мухъл стая.

— Онзи заем. — Той вдигна касапския нож и го насочи нагоре, за да види лъскавото острие. — Заемът, който ми бе нужен, за да си купя готиния „Мустанг“ 95 преди Коледа. Наистина трябваше да ми дадеш парите, Аби.

Не си направи труда да обяснява съотношението дълг и доход. Вместо това отвърна твърдо:

— Съжалявам, Майк.

— Да, разбира се. Сега.

Преглътна с усилие, почти хипнотизирана от начина, по който той продължаваше да върти острието на касапския нож. Продължавай да говориш. Само продължавай да говориш!

— Ами Джил Къркууд? С какво е проявила лошо отношение към теб?

— Присмиваше ми се. Тя и Беки — и двете ми се смееха. Видях ги. — Остави ножа за момент и пак нави музикалната кутия, после отново го взе и се намръщи.

— Откъде знаеш, че са говорели точно за теб?

Главата му се извърна с бързината на кобра, нанасяща удар, а младото му приятно лице бе изкривено от горчива обида.

— Да не би да недочуваш? Видях ги. Кикотеха се, сближили глави. Разбира се, че говореха за мен и ми се присмиваха. Но вече не се смеят, нали, Аби? Обзалагам се, че в момента ти се иска да ми бе дала онези пари, а?

— Да — прошепна тя. — Да, Майк, иска ми се.

* * *

Страхът на Мат сякаш се материализира в стаята и за Каси бе почти невъзможно да изолира тези емоции, но се опита.

— Музика — прошепна тя със затворени очи. — Продължавам да дочувам откъслечни звукове от музикалната кутия. Мисля, че той я е пуснал, но… По дяволите! По дяволите! Не мога да проникна.

— О, господи! — възкликна отчаяно Мат.

— Можеш ли да се свържеш с Аби? — попита тихо Бен.

— Не и с нейните стени.

— Дори сега?

— Особено сега. Построени са през годините, през цял един живот, предназначени да предпазват ума и духа й, така че е обичайно да се отдръпва още по-цялостно зад тях, когато възникнат проблеми. По дяволите! Само ако успеех да намеря начин да заобиколя музиката…

Тогава се обади Бишъп:

— Не се опитвай да я заобиколиш. Остави я да те носи. Концентрирай се върху музикалната кутия.

Отвори очи и се взря в него за момент, после ги затвори и се съсредоточи яростно:

— Музиката… музиката… кутията… Виждам я. Има двама танцьори, въртящи се и подскачащи един край друг…

* * *

Аби бе вперила поглед към музикалната кутия, защото прекалено много я ужасяваше гледката към ножа, който той държеше. Беше една от онези евтини малки играчки, които обикновено подаряваха на момиченцата в ранното им детство: картон, покрит с гериптова хартия, зацапана и избеляла. От вътрешната страна на капака имаше огледало, пропукано поне на три места. Между двете разглобяеми, покрити с кадифе плоскости подскачаха и се въртяха две малки фигурки под накъсания акомпанимент на звънтящата музика.

„Суон Лейк“, помисли си тя. Лебедова песен. Дали Майк бе достатъчно умен за това? Не вярваше да е. Вероятно кутията бе някакъв спомен от детството му, чиято значимост тя никога нямаше да узнае…

Къде си, Мат?

— Мисля, че говорихме достатъчно — заяви той, обръщайки се, усмихнат, към нея. Държеше касапския нож.

Аби преглътна:

— Кутията, Майк. Отново спира.

Хвърли поглед през рамо, после се обърна, за да вдигне музикалната кутия.

— Не бива да допусна това да стане — промърмори. — Музиката не бива да спира.

* * *

Каси се намръщи.

— Музиката не бива да спира. Не може да позволи на музиката да спре. Иска тя да я слуша, да я слуша, защото… тогава тя… той… няма да ме допусне в съзнанието си. Това е. Пуска я, за да ме изолира. Но вече съм в състояние да го почувствам. Чувствам как бие сърцето му…

— Каси? — изрече Бен. — Можеш ли да видиш онова, което вижда той? Къде е?

Тя леко наклони глава, сякаш се заслушва, после отвърна:

— Все още е в Църквата. Помещението със стария бойлер в подземието. То е звукоизолирано и той знае, че на никого няма да му хрумне да го търси там, особено след като ме е изолирал…

— Църквата е на пет минути път. — Мат скочи от стола и се втурна към вратата, преди още гласът на Каси да е заглъхнал, а Бишъп го последва по петите. Агентът нареди бързо и меко:

— Накарай я да се отдръпне веднага!

Бен кимна, но не изпускаше от очи бледото лице на Каси.

— Каси, не можеш да й помогнеш. Върни се.

— Но… той се подготвя. Нямал време да приготви леглото, когато го е донесъл рано сутринта. Връзва въжетата към рамката за китките й и глезените й. Иска да си поиграе с нея дълго, много дълго.

Бен знаеше, че времето изтича — и за Аби, и за Каси, — но трябваше да попита:

— Наранил ли я е вече? Наранил ли е Аби?

— Халосал я е, за да не разбере никой, че я е отвлякъл. Тя се опитва да разговаря с него, да го вразуми. Той не се противи, защото мисли, че разполага с всичкото време на света. Но… се възбужда все повече. Харесва му да я гледа как се опитва да се спаси. Пита се дали… дали ще пищи като последната кучка. Харесало му е… — Гласът й замря, дъхът й секна.

— Какво има, Каси? Какво виждаш?

— Не виждам. Усещам. Ботушите му са твърде тесни. Все още са твърде тесни. — Изглеждаше озадачена. — Защо не ги свали? — Замълча, свъсила вежди.

— Каси? Достатъчно. Трябва да се измъкнеш от ума му веднага. Трябва да се върнеш при мен.

За миг изглеждаше така, сякаш щеше да продължи да се съпротивлява на нареждането му, но после си позволи да отпусне схванатите си мускули. Миг по-късно бавно отвори очи и още по-бавно изви глава да го погледне.

— Налага се Мат да побърза — прошепна.

Бен я привлече в прегръдките си, усещайки как трепери до тялото му.

— Ще стигне навреме — увери я той и му се искаше да е толкова сигурен, колкото звучеше.

* * *

Патрулката взе завоя на две гуми. Бишъп се държа, докато всичките четири колела стъпят отново на пътя, после се върна към проверката на оръжието си.

— Колко врати има? — попита.

— Само една.

Гласът на шерифа бе равен и излъчваше онзи вид спокойствие, който е по-опасен от нитроглицерин в чаша вода. Бишъп го стрелна с бърз, преценяващ поглед.

— Прозорци?

— Не. Това е второто подземие. Единственият вход е през тежка дървена врата в основата на дървено стълбище, до което ще стигнем през първото мазе.

— Може ли вратата да е заключена?

— Не и отвътре. Въпрос на безопасност е — при наличието на старата пещ вътре. Освен ако копелето не е добавило свои укрепления, разбира се.

— Не ми се ще да го допусна — отвърна агентът.

— Тогава няма да го правим. Да предположим, че е заключил или барикадирал вратата отвътре. Това означава, че имаме време само за един-единствен изстрел — и трябва да го изненадаме. Ако не проникнем от първия път, ще разбере, че сме там и ще разполага с време да опре нож в гърлото на Аби.

Ако вече не го е направил. Бишъп не го изрече на глас естествено.

* * *

Използва касапския нож, за да отреже парчета въже от едно тежко кълбо, после го остави на масата до музикалната кутия. Нужни му бяха няколко минути, но вече бе приготвил леглото, а парчетата въже бяха вързани за желязната рамка, за да приковат китките и глезените й. Беше навил музикалната кутия още няколко пъти, докато се занимаваше с това, като неведнъж губеше търпение заради прекъсванията.

Тази целеустременост ужасяваше Аби повече от всичко друго.

Къде си, Мат?

Опитала бе с всички сили да разхлаби колана, свързващ китките й, но отново не бе постигнала друго, освен да се нарани. Тръбата зад гърба й бе солидно закрепена в стената и циментовия под и само един господ знаеше колко дълбоко бе вкопана в земята. Нямаше начин да се освободи.

Майк отиде да навие отново музикалната кутия. Вдигна касапския нож и за момент се взря в него, после го остави до кутията и се върна към нея.

— Недей…

Пренебрегвайки задъханата й молба, той клекна до нея и посегна към китките й. За миг коланът се стегна почти нетърпимо, после рязко се отпусна. Аби разбра веднага, че все още е безпомощна: докато кръвта се втурваше към вдървените й пръсти, те горяха и пулсираха и практически бяха безполезни. Тогава Майк я сграбчи за ръцете и я повлече с ужасна сила, но коленете й се подгънаха и тя увисна пред него.

— Майк, моля те, не ме наранявай! — Гласът й трепереше от ужас, а звукът на собствения й парализиращ страх събуди живи спомени за неотдавнашното й боязливо свиване пред наказващите юмруци на Гари: умоляваше го да спре, да не я наранява повече.

Никой не бе дошъл да я спаси тогава.

Никой нямаше да дойде да я спаси и сега.

Когато Майк започна да я влачи към кушетката, Аби намери сили да забие пети в пода и да му се съпротивлява.

— Не! Дявол да те вземе, няма да бъде лесно!

Свари го неподготвен и стовари неистов удар в челюстта му, който улучи и отметна главата му назад. За секунда хватката му се разхлаби и тя се отскубна.

Направи две олюляващи се крачки встрани, преди да усети ръцете му да се сключват около шията й изотзад и да я повличат обратно към солидната стена от мускули на гръдния му кош.

— Кучка! — изръмжа той, стягайки пръсти. — Шибана кучка! Ще те науча аз! Ще те науча…

Пръстите й отчаяно задърпаха неговите в напразен опит да ги разхлабят. Мрак забули погледа й и тя отново се отпусна, когато новооткритата сила стремително напусна нозете й.

Видях го да те убива, Аби. Не успях да зърна лицето му и не зная кой е, но беше разярен, ругаеше и ръцете му стискаха шията ти.

О, господи! В края на краищата Александра се бе оказала права. Съдбата не можеше да се промени…

* * *

Беше много тихо, когато стигнаха до тежката дъбова врата, и светлината от горното мазе едва открояваше дървените стъпала зад тях. Сетивата на Мат бяха силно изострени към всяко изскърцване под краката на полицая, вървящ на няколко крачки зад него, и Бишъп. Страхувайки се от онова, което се криеше оттатък, Мат сключи пръстите си около топката и бавно я завъртя. Но когато се облегна на незаключената врата, тя отказа да се помести. Все още движейки се бавно, въпреки всички инстинкти, болезнено крещящи у него, той се отдръпна.

Бишъп се наведе и използва миниатюрна писалка — фенерче, за да огледа вратата.

— Изглежда, сякаш отвътре е поставено ново резе прошепна.

Мат хвърли поглед към пушката, която носеше агентът, и се опита да преглътне с пресъхнала от ужас уста.

— Тогава ще се наложи да си проправим път със стрелба.

— Ако сме достатъчно бързи, изненадата трябва да ни даде няколко секунди преднина, преди той да успее да реагира.

Няколко секунди.

Мили боже!

Мат погледна пистолета в ръката си. Махна предпазителя и го приготви.

— Ти прострелваш вратата, аз влизам пръв.

Смениха си местата и Бишъп се прицели.

— Готов ли си?

— Давай!

Внезапното изгърмяване на пушката бе оглушително. Агентът го придружи със силен ритник по вратата — и тя се отвори със скърцане.

Мат вече тичаше, когато видя сцената вътре, и осъзна, че повечето от най-лошите му страхове са се сбъднали.

Близо до средата на стаята Аби се бе отпуснала върху Майк Шоу, а шията й бе обхваната от силните му ръце. Нейните собствени ръце висяха безжизнено отстрани, а коленете й се подгъваха, докато животът я напускаше.

Животински вик се изтръгна някъде из дълбините на душата му и Мат светкавично прекоси няколкото крачки, които ги деляха. Дивият му поглед бе впит в нея, но видя Майк да се извръща, а младото му лице бе изкривено в ужасяващо разярена гримаса.

Не се поколеба: завъртя пистолета си и стовари дръжката в носа му. Пръстите му мигновено пуснаха Аби и се вкопчиха в собственото му лице. После, преди да успее да стори нещо повече от това да си поеме въздух с болезнен вик, Мат го ритна в свивката на крака и онзи се просна.

Шерифът го остави на Бишъп и полицая. Коленичи на пода до безжизненото тяло на любимата си и я взе в прегръдките си, усещайки, че се разтреперва.

— Аби? Мила, моля те…

* * *

Отначало Аби си мислеше, че всичко е свършено. Но после чу оглушителен шум и смътно осъзна, че Майк се отдръпва зад нея, пръстите му се стягат почти конвулсивно. Нямаше повече въздух, мракът изпълни всичко — и тя пропадна.

— Аби… Аби! Скъпа, отвори очи. Погледни ме, Аби! Погледни ме…

Гласът на Мат.

Опита се да преглътне и откри, че гърлото ужасно я боли. Опита да отвори очи и се наложи да се бори с тежестта, която ги притискаше. Държеше я в прегръдките си, а изражението му бе толкова яростно, че би я изплашило, ако го видеше върху лицето на друг мъж. Но за нея бе лесно да се усмихне на Мат.

— Здравей — прошепна с болезнено гърло.

Той простена и я притисна още по-силно, а през рамото му видя Майк, проснат на пода, да ругае бясно, докато един полицай закопчаваше с белезници ръцете му зад гърба. Носът му кървеше.

Бишъп стоеше до масата, свел очи към музикалната кутия, която вече не свиреше, и към касапския нож, от който Майк бе на няколко крачки само. Агентът държеше пушката си, обясняваща експлозията, която си спомняше, че е чула по-рано. Очевидно нея бяха използвали, за да проникнат през вратата и да отвлекат вниманието на престъпника за достатъчно време, та да се вмъкнат в стаята.

Това се казваше спасение в последния момент.

Аби успя да вдигне ръце, да ги обвие около шията на Мат и да прошепне:

— Случи се чудо. Този път някой дойде.

 

 

1 март 1999 г.

 

— Истинската изненада — възкликна Бен, след като затвори телефона следващия следобед — е, че Хана Пейн вероятно е спасила и собствения си живот, освен този на Аби. Мат твърди, че открил полароидни снимки в къщата на Майк Шоу — всички жертви преди и след като ги е отвлякъл. Имал е по една и на Аби и Хана. Така че тя е щяла да бъде следващата. Споделила е с Мат, че е получила зловещо телефонно обаждане миналия ден, също както Аби. Аби смяташе, че нейното е от Гари, но той се кълне, че не е.

— Преди или след като Мат го е ударил?

Бен се изкиска:

— Мисля, че след това. Може да се каже, че Гари Монтгомъри е много упорит мъж. Мат му показа съвсем ясно, че ако бившата му жена получи дори и драскотина през следващите четирийсет години, спукана му е работата. И предвид факта, че бе направо полудял, след като почти не я загуби заради серийния убиец, не се съмнявам, че човекът е повярвал на всяка негова дума.

— Аз — също.

Бен седна до нея на дивана и поклати глава:

— Все още не мога да го проумея. Майк Шоу — сериен убиец. Господи, участваше в кампанията ми!

— Признал ли е нещо?

— Немного. И тъй като областната обществена защитничка вече обяви, че по-скоро ще си подаде оставката, отколкото да поеме такъв клиент, а баща му отказва да наеме друг адвокат — не че някой се натиска!, — има известни проблеми с разпита му.

— Как ще бъдат разрешени?

— Ще потърсим някой извън областта, комуто няма да се налага да живее тук след процеса. Съдия Хейс вече се обади на няколко добри адвокати, все някой от тях ще поеме случая — заради популярността, ако не за друго. А освен това, когато водещите вестници публикуват новината, ще притичат доста перковци извън щата, които биха продали и душата си за такова дело.

— Но ти нали ще бъдеш прокурор?

— И още как! Неговият адвокат ще пледира за разглеждане в друг окръг, но където и да е, аз ще бъда прокурор.

— Добре. Не те чух да споменаваш нещо за Бишъп?

— Мат каза, че ще поостане малко. Ще ни предложи познанията си в събирането и описването на уликите, които бяха открити в дома на Майк. — Бен направи пауза, после продължи внимателно: — Което, разбира се, по никакъв начин няма да е свързано с теб. Искам да кажа — оставането му.

Каси го погледна, усмихвайки се леко:

— По никакъв начин.

— Ъхъ — отвърна на погледа й той.

— Не трябва ли днес да си в съда? Тоест зная, че областният прокурор има известна свобода на действие, но повечето хора работят в понеделник.

— Взел съм си заслужен отпуск, преди да се захвана с работата по най-големия случай, познат в тази област. Правната система няма да спре без мен за няколко дни.

Каси се замисли:

— Разбирам. Но това естествено по никакъв начин не е свързано с мен.

— Заради Макс е. Сърце не ми дава да го изоставя.

Тя хвърли поглед към кучето, което хъркаше тихо на килимчето си пред камината.

— Да, очевидно се привързва.

Бен й се ухили:

— Добре, добре. И двамата сме наясно, че не си такава. А аз зная, че вече не си в опасност, дори и от шантави обаждания, като се има предвид, че кметът е готов да ти връчи ключа на града, след като Мат подчерта, че си спасила живота на Аби и си му помогнала да залови убиеца.

— Надявам се, че ще предадеш на Негова светлост, че не желая ключа на града. — Каси се чувстваше неудобно при тази мисъл и нарастващата сигурност, че Бен си е наумил нещо. — Но се радвам, че успях да помогна, макар в края. Все пак нищо не се е променило в действителност.

— Нима? — Вече бе сериозен, внимателен.

— Не. Не съм част от града. Преместих се тук заради тишината и спокойствието, също както и леля ми. — Каси сви рамене. — Тя успя да преживее тук двайсет години, без да се обвързва, предполагам, че и аз ще мога.

— Вече си обвързана, Каси. Ти стори нещо, което Александра никога не бе правила — рискува себе си заради местните хора.

— Нямах голям избор. Знаеш го.

— Имаше. Би могла да избягаш, да избегнеш целия проблем и да прехвърлиш на нас залавянето на Майк. Все пак остана и помогна.

Тя си пое дъх:

— Но си наясно също, че бе необичайно събитие, вероятно веднъж в живота на този град. Няма да се случи отново.

— Значи възнамеряваш да се погребеш тук? Да заемеш мястото на Александра като ексцентричката на града?

— Има и по-лоши съдби — прошепна тя.

— А ние, Каси?

Извърна глава и погледна към огъня, който бяха запалили, защото денят бе студен, с връхлитащи снежни вихрушки, и отново си помисли за предсказанието на леля си за участта на Аби. Алекс бе сгрешила — или пък знанието за нея някак бе дало възможност на Аби да промени онова, което иначе би могло да се случи.

Дали не бе сгрешила и за Бен? А Каси пък можеше да е сбъркала, когато бе видяла собствената си съдба. Поне съществуваше такава възможност.

Нали?

— Каси?

Боеше се да го погледне.

— Не зная. Предполагам, че просто съм допуснала, че би могло да продължи известно време. Докато ти омръзна.

— Да ми омръзнеш? — Постави ръце на раменете й и я обърна към себе си. — Да не би да си останала с впечатлението, че това е просто връзка?

Зяпна го:

— А какво друго би предположил ти?

— Нещо много по-трайно. — Докосна лицето й с нежни пръсти, отметна кичур копринени черни коси. — Надявам се.

От всички възможности, които би могла да обмисли, тази никога не й бе хрумвала и Каси бе повече от изненадана, че е хрумнала на него. Отвърна бавно:

— Смятам, че е малко рано да говорим за нещо трайно, а ти? Искам да кажа, че и двамата не търсим някакъв вид ангажираност.

— Вероятно не, но…

— Бен, знаеш, че не съществува вероятно по въпроса. Стоях… настрана от хората през по-голямата част от живота си и очевидно е, че ти не си готов за какъвто и да е вид дългосрочно обвързване.

— Как така е очевидно? — После разбра. — О, заради стените ми.

Не бе нужно да си ясновидец, за да видиш, че напомнянето го обезпокои и Каси му отправи печална усмивка.

— Все още се опознаваме, все още се учим да си вярваме. Да си дадем време, а, Бен? Време без… външен натиск… като серийни убийци, тласкащи ни към нещо, за което още не сме готови. Няма защо да бързаме, нали?

— Предполагам, че няма. — Привлече я в прегръдките си, усмихвайки се, но погледът му бе все още тъжен.

— Стига да не възнамеряваш да ме изриташ от леглото си скоро.

— Това — отвърна тя, плъзвайки ръце около шията му — никога не е влизало в плановете ми.

* * *

Беше се смрачило вече, когато Бен се събуди в осветената от лампата спалня и откри, че е сам. Облече се и слезе долу. Каси беше в дневната. Миризмата на нещо вкусно се носеше из кухнята, а тя бе заета с прибирането и пакетирането на няколко купчини книжа и дневници, лежали на масичката за кафе през последните няколко дни.

Спря за момент на прага, за да я погледа, усещайки присвиване в гърдите и студена топка от безпокойство в стомаха си. Сгрешил ли беше? Разумът му подсказваше да почака, да внимава с отправянето на искания, но инстинктите му диктуваха, че Каси знае как се чувства той в момента.

Смяташе, че го обича. Смяташе, че с нейното минало и почти патологично нежелание да допуска и най-обикновен физически контакт не би била способна да го приеме като любовник, ако не го обичаше и не му вярваше поне отчасти. Но си даваше сметка също, че предишният опит на Каси с мрака и насилието в прекалено много мъжки съзнания прави почти невъзможно доверието й към някой мъж, особено ако не е в състояние да чете мислите му.

Проклетите му стени!

Нямаше да му се посвети, докато не бъде сигурна в него, а стените му правеха това невъзможно. Дори и да успееше да ги срине, Бен не беше уверен, че това би привлякло Каси на негова страна и тя би останала в живота му завинаги. Дълго време бе прекарала в уединение и се бе убедила, че самотата е най-добра за нея. Би ли — и можеше ли! — да промени живота си така драстично, като приеме него и всички хора и отговорности, които той би донесъл със себе си?

Не бе сигурен.

Придаде си непринудено изражение и влезе в дневната.

— Изостави ме — обвини я шеговито.

Тя се усмихна:

— Съжалявам — огладнях. Спагети. Наддявам се, че ти харесват.

— Обичам ги. — Искаше да я докосне, но се насили да не издава така явно нуждата си от нея. — Какво правиш тук?

— Прибирам тези неща.

— Мислех, че смяташ да ги четеш.

Каси му отправи поглед, който изобщо не можеше да разгадае.

— Понякога е по-добре да не знаеш как ще се развият нещата.

— За Александра ли говориш?

Погледна към дневника в ръката си, после го прибави към другите книги в кашона.

— Разбира се.

Не й повярва, но прие казаното, страхувайки се да не я притиска, когато отвръща така уклончиво.

— Е, винаги имаш възможност да ги прочетеш по-късно.

— Да. По-късно. — Затвори кашона, после обърна очи към него, усмихвайки се. — Сосът трябва да е готов, а ти?

— И аз — също.

* * *

Движеше се внимателно, пазейки се от изострения слух на кучето, въпреки шума от суграшицата и вятъра. Бдителността му диктуваше да се отдръпне, но искаше да се приближи още, достатъчно, за да вижда вътре.

Там бе толкова приятно! В камината гореше хубав огън. Светлините и апетитният аромат на вкусна храна правеха кухнята топла и уютна. Тихите гласове, чувстващи се добре един с друг и въпреки това притеснени, думите, омекотени от копнеж, от надежда, несигурност и страх.

Бяха напълно погълнати един от друг.

Не подозираха за наблюдаващите ги очи. Стоеше отвън, с вдигната яка и нахлупена ниско шапка, за да предпази лицето си от боцкащата суграшица. Студено бе. Земята бе заледена и краката му в тънките обувки бяха измръзнали. Но той остана на мястото си дълго, наблюдавайки.

Не бе разбрала. Въпреки цялата тази работа не бе разбрала, че бе сторил всичко заради нея.

Но щеше да разбере.

Скоро.

 

 

2 март 1999 г.

 

— Край на почивката! — заяви Бен, оправяйки възела на вратовръзката си, докато Каси лежеше в леглото и го наблюдаваше. — Типично за съдия Хейс да ме извика обратно на работа.

— Ами има право — отвърна тя. — След като Майк Шоу вече разполага с адвокат и повечето улики са събрани от къщата му, време е да идеш на работа.

— Нужно ли е да си толкова разумна? — Отиде и седна на ръба на леглото, усмихвайки й се. — Измъкват ме от едно много топло легло в много студена утрин и смятам да се пооплача.

Посегна и докосна лицето му с един от онези леки, колебливи жестове, от които дъхът му секваше.

— Топлото легло ще те чака да се завърнеш. Ако…

— О, определено ще се върна — увери я Бен. — Ако успея — още за обед, ако не — около пет. И в двата случая ще донеса готова храна. Някакви предпочитания?

— Не. Лесно е да ми се угоди.

— Да — отвърна, навеждайки се да я целуне, — наистина. Опитай се да заспиш отново, любима. Ще изведа Макс и ще го нахраня, преди да тръгна. Ще се видим по-късно.

Каси се заслуша в леките звуци, докато той си тръгваше, после прегърна възглавницата му и вдъхна аромата, останал по калъфката. Вече бележеше присъствието си в живота й. Леглото й миришеше на него, а уханието на афтършейва му се носеше из стаята. Тоалетните му принадлежности бяха в банята до нейните. На стола в ъгъла беше една от ризите му.

Нещо постоянно?

Боеше се да мисли за това, защото бе така удивително и непредвидимо прекрасно, та чак не вярваше, че е възможно. Животът я бе научил, че на нея просто не й се случват прекрасни неща. Затова и бе започнала да посреща приятните изненади с подозрение.

Винаги съществуваше някаква уловка.

Но докато открие каква е, Каси просто искаше да се наслаждава на момента, да се потопи в удоволствието. Беше в топло легло, където до нея бе лежал топъл мъж, и всеки мускул от тялото й бе блажено уморен.

Той беше много… страстен мъж.

Усмихвайки се на себе си, тя си спомни страстта му и потъна в сън.

Когато звънът я събуди, Каси помисли, че е будилникът й и погледна с негодувание към нощното шкафче. Но тогава телефонът иззвъня отново и тя се пресегна през леглото, за да го вдигне.

— Ало?

— Каси, би ли предала на Бен да довлече задника си тук? — попита Мат с изнервен глас. — Този проклет защитник е провел няколко телефонни разговора на път за насам и сега съм обграден от медиите. Националните медии. Нямам желание да разговарям с тях, това е работа на Бен, по дяволите!

Посегна да обърне часовника към себе си и сърцето й замря.

— Мат… той тръгна оттук преди повече от два часа.