Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (8)

7

Беше ужасно. Лари успя с олюляване да се отдалечи от местопрестъплението, преди да повърне. Единственото успокоение, което можех да му предложа беше, че не е единственият. Част от полицаите също изглеждаха леко позеленели. Аз все още не бях повърнала, но си го бях запазила като възможност за по-късно.

Телата се намираха в малка падина близо до подножието на един хълм. По земята имаше пласт листа, в който газехме почти до коленете. В горите никой не разчиства. Сушата беше превърнала листата в мека чуплива маса. Падината беше заобиколена от оголени дървета и храсти с клони, подобни на малки кафяви камшици. Когато се раззеленяха, мястото щеше да се скрие от всички страни.

Най-близкото до мен тяло беше на рус младеж с толкова късо подстригана коса, че напомняше на военна прическа. Около очните ябълки се беше насъбрала кръв, която се стичаше надолу по лицето. Освен това имаше още нещо нередно в лицето му, но не можех да разбера какво. Коленичих в сухите листа, доволна, че крачолите на комбинезона предпазваха чорапите ми от листата и кръвта. Кръвта се беше насъбрала от двете страни на лицето на момчето, попивайки в листата. Беше засъхнала до лепкава кафеникава субстанция. Изглеждаше сякаш от очите на тийнейджъра се бяха ронили тъмни сълзи.

С върха на облечената си в ръкавица ръка докоснах брадичката на русото момче. Движеше се хлабаво по начин, по който не би трябвало, сякаш нямаше кости.

Преглътнах тежко и се опитах да дишам плитко. Радвах се, че все още е пролет. Ако телата бяха стояли толкова дълго, изложени на лятната жега, щяха да са презрели значително повече. Хладното време беше благословия.

Опрях се с длани на листата и се наведох от кръста в някакво странно подобие на движение за лицева опора. Опитвах се да погледна под брадичката му без отново да местя тялото. Там, почти изгубен в кръвта, покрила врата, имаше белег от пробождане. Белег, по-голям от разтворената ми длан. Бях виждала рани от нож и белези от нокти, които биха могли да причинят подобна рана, но тази беше твърде голяма за нож и твърде чиста за нокти. Освен това какво, по дяволите, имаше толкова големи нокти? Изглеждаше сякаш под брадичката на младежа е било забито масивно острие, достатъчно близо до предната част на лицето, че да разреже очите отвътре. Затова кървяха, но изглеждаха сякаш са си наред. Мечът почти беше измъкнал лицето на русото момче от черепа му.

Прокарах пръстите си през късата коса на момчето и открих онова, което търсех. Върхът на меча, ако наистина е бил меч, беше излязъл от средата на главата му. След това острието е било извадено и момчето се е строполило на листата. Мъртво, надявах се, за умиращо бях сигурна.

Краката му липсваха от тазобедрената става надолу. На местата, където са били отделени, почти нямаше кръв. Значи е станало, след като е умрял. Това беше малко облекчение. Беше си отишъл сравнително бързо и без да бъде измъчван. Имаше и по-лоши начини да умреш.

Коленичих край чуканите, които бяха останали от краката му. Лявата кост беше отрязана чисто, с един замах. Дясната се беше разцепила, сякаш с меча беше замахнато отляво и острието бе срязало лявата чисто, но бе успяло да отреже само част от десния крак. Бил е нужен втори удар, за да го отдели целия.

Но защо бяха взети краката? Като трофей? Може би. Серийните убийци взимат трофеи, дрехи, лични вещи, части от тялото. Може би ставаше дума за трофей.

Другите две момчета бяха по-ниски, никое от тях не надхвърляше метър и петдесет. Може би бяха по-малки, а може би не. И двете бяха дребни и тъмнокоси, стройни. Вероятно от типа момчета, които изглеждат по-скоро женствени, отколкото красиви, но честно казано беше трудно да се разбере.

Едното лежеше по гръб почти точно срещу русото. Кафявото му око се взираше в небето, стъклено и неподвижно, някак нереално, като око на препарирано животно. Останалата част от лицето беше прерязана от две зеещи бразди, сякаш острието на меча е било използвано първо в едната посока, а после обратно в другата като при бекхенд. Третият замах беше прерязал гърлото му. Беше много чиста рана; всичките бяха такива. Проклетият меч, или каквото беше там, бе невероятно остър. Но ставаше дума за нещо повече от добро острие. Нито един човек не би бил достатъчно бърз, за да убие и тримата без борба. Но пък повечето чудовища, които биха убили човек, нямаше да използват оръжие.

Много неща биха ни разкъсали с нокти или изяли живи, но списъкът със свръхестествени същества, които биха ни нарязали с оръжия е доста кратък. Някой трол би изтръгнал дърво и би ви пребил до смърт, но нямаше да използва острие. А това създание не само бе използвало меч, който не е обичайно оръжие, а притежаваше и някакви умения.

Не ударите по лицето бяха убили момчето. Защо другите двама не бяха избягали? Ако русото момче бе убито първо, защо това не беше избягало? Нищо не беше толкова бързо, че да убие трима тийнейджъри с меч преди поне един от тях да побегне. Това не бяха бързи удари. Който или каквото бе извършило всичко това, беше отделило известно време за всяко убийство. Но всички жертви изглеждаха сякаш са били нападнати изненадващо.

Момчето беше паднало по гръб, стиснало гърлото си с ръце. Листата бяха разорани там, където краката му бяха ритали конвулсивно. Поех си лекичко въздух. Не ми се щеше да проучвам раните, но в ума ми започваше да се формира една гадна идея.

Коленичих и проследих раната на гърлото с пръсти. Краищата на кожата бяха идеално гладки. Но си оставаше човешка плът, човешка кожа и кръв, изсъхнала до лепкава субстанция. Преглътнах тежко и затворих очи, оставяйки пръстите си да потърсят онова, което смятах, че ще намерят. Ръбът на раната имаше две устни, започващи някъде от средата. Отворих очи и проследих двойния разрез с пръсти. Очите ми все още не можеха да го видят. Имаше твърде много кръв. Веднъж щом бъдеше почистена, щеше да се вижда, но не и тук, не и по този начин. Вратът е бил срязан два пъти, дълбоко. Едно прерязване бе достатъчно за убийството. Защо два пъти? Защото криеха нещо.

Може би следи от зъби? Ако е бил убит от вампир, това щеше да обясни защо не се е опитал да се измъкне пълзейки. Просто е лежал върху листата и е ритал, докато умре.

Загледах се в последния тийнейджър. Той се беше сгърчил на дясната си страна. Под него се беше образувала локва кръв. Беше така накълцан, че отначало очите ми не искаха да възприемат това, което виждат. Исках да погледна настрани преди мозъкът ми да регистрира видяното, но не го направих.

Там, където би трябвало да е лицето, имаше само една разкъсана, зееща дупка. Създанието беше направило с него същото, което бе сторило на русия, но този път бе действало много по-старателно. Предната част на черепа беше откъсната. Огледах се наоколо, търсейки по листата парчето от кости и плът, но не го видях. След това се наложи отново да погледна към тялото. Вече знаех какво виждам. Повече ми харесваше, докато не беше така.

Задната част на черепа беше пълна с кръв и съсиреци, като някаква ужасяваща чаша, но мозъкът липсваше. Острието беше разсякло момчето през гърдите и стомаха. Вътрешностите му се бяха изсипали навън като гъста еластична маса. Онова, което предполагах, че е стомахът му, се бе подало от раната като наполовина надут балон. Левият крак беше отсечен от ставата при бедрото. Разкъсаната тъкан на дънките му се държеше за дупката като листенцата на неразцъфнало цвете. Лявата му ръка беше изтръгната точно под лакътя. Раменната кост беше потъмняла от изсъхналата кръв и стърчеше под странен ъгъл, сякаш цялата ръка е била счупена при рамото и вече не можеше да се движи. Тук беше приложено повече насилие. Нима този се е съпротивлявал поне малко?

Очите ми се стрелнаха обратно към лицето му. Не исках да го виждам отново, но всъщност още не го бях разгледала добре. Имаше нещо ужасяващо лично в осакатяването на човешко лице. Ако въобще беше възможно да го е извършил човек, щях да кажа да проверят най-близките му хора. По правило само хора, които ви обичат, биха накълцали лицето ви. Предполага страст, която не може да се изрази от непознати. Едно от изключенията са серийните убийци. Те действат на базата на патология, при която жертвите символизират някой друг. Някой, към когото убиецът изпитва страст. Когато обезобразяват лицата на непознати хора, те символично кълцат лицето на, да речем, омразния баща.

Фините кости на синусите бяха раздробени. Челюстта липсваше и правеше лицето да изглежда незавършено. Част от долната челюст все още беше там, но бе счупена чак до кътниците. Някаква игра на изтичащата кръв беше оставила два зъба бели и чисти. На единия имаше пломба. Взирах се в това съсипано лице. Справях се доста добре, мислейки си за него като за парче месо, просто мъртво месо. Но мъртвото месо нямаше кариеси и не ходеше на зъболекар. Внезапно се превърна в тийнейджър или дори в по-малко момче. Съдех за него само по височината и видимата възраст на другите двама. Може би този без лицето беше дете, високо дете. Малко момче.

Пролетният следобед трептеше около мен. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя и това беше грешка. Улових силен полъх на вътрешности и застояла смърт. Запрепъвах се към края на падината. Никога не повръщай върху жертвите на убийство. Това вбесява ченгетата.

Паднах на колене на върха на малкото възвишение, където се бяха събрали всички полицаи. Не толкова паднах, колкото се хвърлих. Вдишах дълбоко от пречистващия студен въздух. Това помогна. Подухваше лек бриз, който разреждаше миризмата на смърт. Това помогна още повече.

На възвишението се бяха струпали ченгета във всякакви форми и размери. Никой не прекарваше повече от нужното време долу при умрелите. Имаше линейки, които бяха спрели на далечния път, но всички останали бяха получили своя дял от телата. Бяха заснети и огледани от множеството криминалисти. Всички си бяха свършили работата, с изключение на мен.

— Прилоша ли ви, госпожице Блейк? — гласът принадлежеше на сержант Фриймънт от „Отдела за контрол над наркотиците и престъпността“, ДДКК — наричани с любов Д2К2^[1].

Тонът й беше благ, но неодобрителен. Разбирах какво означава. Ние бяхме единствените жени на местопрестъплението, което означаваше, че играем с големите момчета. Трябваше да си по-корава от мъжете, по-силна, по-добра или те го използваха срещу теб. Или те третираха като момиченце. Бях готова да се обзаложа, че на сержант Фриймънт не й беше прилошало. Не би го допуснала.

Отново си поех от пречистващия въздух и го издишах. Погледнах към нея. От позицията ми на колене виждах всеки сантиметър от нейните метър и седемдесет и два. Косата й беше права, черна и отрязана точно на нивото на брадичката. Краищата бяха подвити навътре, за да подчертаят лицето й. Панталоните й бяха в ярко, слънчево жълто, сакото й бе черно, а блузата — в по-меко жълто. Имах добър изглед към лъснатите й черни мокасини. На лявата й ръка имаше златна венчална халка, но нямаше годежен пръстен. Дълбоките бръчки от усмивки я определяха като жена в края на четиридесетте, но в момента не се усмихваше.

Преглътнах още веднъж, като се опитвах да не вкусвам от миризмата в задната част на езика си. Изправих се на крака.

— Не, сержант Фриймънт, няма да ми прилошее.

Бях доволна, че е истина. Само се надявах, че няма да ме накара да се върна обратно в падината. Щях да повърна, ако се наложеше отново да погледна телата.

— Какво е извършило това? — попита тя.

Не се обърнах да погледна накъде сочеше. Знаех какво има долу.

Свих рамене.

— Не знам.

Кафявите й очи бяха неутрални и неразгадаеми, добри полицейски очи. Намръщи се.

— Какво имате предвид с това, че не знаете? Предполага се да сте експертът по чудовищата.

Оставих частта с „предполага се“ без коментар. Не ме бе нарекла кралицата на зомбитата в лицето, всъщност беше много учтива и коректна, но в отношението й липсваше топлота. Не беше впечатлена и ми го показваше по своя тих начин — с поглед или най-лека интонация. Щеше да се наложи да измъкна наистина голям труп от шапката си, за да впечатля сержант Фриймънт от ДДКК. За момента дори не се приближавах до това.

Лари се приближи към нас. Лицето му бе с цвета на жълто-зелена опаковъчна хартия и контрастираше силно с червената му коса. Очите му бяха кървясали от сълзите, пролети докато бе повръщал. Ако налягането е достатъчно силно, понякога човек плаче, докато повръща.

Не го попитах дали е добре, отговорът беше очевиден. Но беше на крака и в движение. Ако не припаднеше, щеше да е добре.

— Какво искате от мен, сержант? — попитах аз.

Бях повече от търпелива. По моите стандарти. Бях съвсем отстъпчива. Долф би се гордял с мен. Бърт щеше да е изумен. Тя кръстоса ръце пред себе си.

— Позволих на сержант Стор да ме убеди да ви допусна до местопрестъплението. Каза ми, че сте най-добрата. Според вестниците вие просто използвате малко магия и разрешавате случая. Или пък можете просто да вдигнете мъртвите и да ги попитате какво ги е убило.

Поех си дълбоко въздух и издишах. По правило не използвах магия, за да разрешавам престъпления. Използвах знания, но ако й го кажеш, щеше да изглежда, че се оправдавам. Нямаше нужда да доказвам каквото и да било на Фриймънт.

— Не вярвайте на всичко, което четете във вестниците, сержант Фриймънт. Що се отнася до вдигането на мъртвите — за тези тримата няма да свърши работа.

— Да не би да ми казвате, че освен всичко не можете да вдигате зомбита? — тя поклати глава. — Ако не можете да ни помогнете, си вървете вкъщи, госпожице Блейк.

Погледнах към Лари. Той леко сви рамене. Все още изглеждаше разтърсен. Не мисля, че имаше енергия да ми каже да се държа прилично. Или пък му беше толкова писнало от Фриймънт, колкото и на мен.

— Мога да ги вдигна като зомбита, сержант, но е нужна уста и работещо гърло, за да разговаряте с тях.

— Могат да го напишат — каза тя.

Беше добро предложение. Повиши мнението ми за нея. Ако се окажеше добър полицай, можех да се справя с малко враждебност. Стига да не се налагаше никога отново да виждам подобна група тела, можех да понеса доста враждебност.

— Може би, но мъртвите губят висшите функции на мозъка по-бързо, когато смъртта е била насилствена. Може да не са способни да пишат, а дори и да могат, е възможно да не знаят какво ги е убило.

— Но те са го видели — обади се Лари. Гласът му звучеше дрезгаво и се изкашля в шепа, за да го прочисти.

— Никой от тях не се е опитал да избяга, Лари. Защо?

— Защо питате него? — обади се Фриймънт.

— В момента се обучава — отвърнах аз.

— Обучава се? Довела сте чирак на моето местопрестъпление?

Изгледах я.

— Аз не ви казвам как да си вършите работата. Не ми казвайте как да върша своята.

— До момента не сте свършили абсолютно нищо. Освен дето асистентът ви се изповръща в храстите.

По врата на Лари се появи нездрава червенина. Засрами се, когато му беше толкова зле, че едва стоеше прав.

— Лари не беше единственият, който повърна в храстите, просто беше единственият без значка — поклатих глава аз. — Нямаме нужда от тези глупости — продължих и минах покрай Фриймънт. — Хайде, Лари.

Лари ме последва, послушен до последно.

— Не искам нищо от това да изтече в пресата, госпожице Блейк. Ако медиите научат, ще знам откъде. — Не крещеше, но гласът й се чуваше.

Обърнах се. И аз не крещях, но всички можеха да ме чуят.

— Имате неизвестно свръхестествено създание, което използва меч и е по-бързо от вампир.

Нещо пробяга по лицето й, все едно най-сетне бях направила интересен номер.

— Откъде знаете, че е по-бързо от вампир?

— Никое от момчетата не се е опитало да избяга. Всички са умрели на място. Или е по-бързо, или притежава невероятни способности за контрол над съзнанието.

— Значи не е ликантроп?

— Даже и един ликантроп не е толкова бърз, а и те нямат способността да замъгляват ума. Ако се беше появил ликантроп с меч, момчетата щяха да се разкрещят и да избягат. Щеше да има поне следи от борба.

Фриймънт просто стоеше на място и гледаше. Погледът й беше много сериозен, сякаш ме преценяваше. Все още не бе доволна от присъствието ми, но ме слушаше.

— Мога да ви помогна, сержант Фриймънт. Мога да ви помогна да разберете що за същество го е извършило, може би дори преди да го направи отново.

Тихата й уверена маска за секунда се пропука по краищата. Ако не се бях взирала в безизразните й кафяви очи, щях да го пропусна.

— По дяволите! — казах високо. Приближих се отново към нея и снижих гласа си. — Така е, нали? Това не са първите убийства.

Тя погледна към земята и след това срещна очите ми, а челюстта й сякаш се издаде напред. Очите й вече не бяха безизразни, бяха съвсем леко уплашени. Не за нея, а за това какво беше или не беше направила.

— Щатският магистрален патрул може да се справи с убийство — гласът й беше най-нежният, който бях чувала.

— Колко други? — попитах аз.

— Две преди това. Двойка тийнейджъри, момче и момиче. Вероятно са се натискали в гората — сега гласът й беше мек, почти уморен.

— Какво казват медицинските експерти?

— Вие сте права — отвърна тя. — Става дума за острие, вероятно меч. Чудовищата не използват оръжия, госпожице Блейк. Сметнах, че е бившият приятел на момичето. Той има колекция от антики от Гражданската война, включително мечове. Изглеждаше твърде очевидно.

Кимнах.

— Звучи логично.

— Никой от мечовете не пасваше на нанесените удари, но реших, че е изхвърлил оръжието. Не помислих, че… — погледна настрани, а ръцете й бяха опънали джобовете на панталоните толкова силно, че помислих, че ще скъсат плата. — Първото местопрестъпление не приличаше на това. Бяха убити с един удар, беше ги приковало към земята през гърдите. Би могло да е извършено и от човек.

Погледна отново към мен сякаш искаше да се съглася с нея. Направих го.

— Телата им бяха ли нарязани, освен смъртоносната рана?

Тя кимна утвърдително.

— Обезобразени лица, липсващи леви ръце. Тази, която беше носила пръстена на бившия приятел.

— Гърлата им бяха ли разкъсани?

Тя се намръщи, помисли, след това кимна.

— Нейното беше. И също нямаше много кръв, сякаш е било направено, след като е умряла.

Мой ред да кимна.

— Чудесно.

— Чудесно ли? — попита Лари.

— Мисля, че имате работа с вампир, сержант Фриймънт.

И двамата се намръщиха насреща ми.

— Вижте липсващите телесни части. Краката на едното от момчетата са били отрязани, след като е умряло. Феморалната артерия се намира в бедрото близо до слабините. Виждала съм вампири, които предпочитат да пият кръв оттам, а не от врата. Отрежете краката и не остават белези от зъби.

— Ами другите двама? — попита Фриймънт.

— Може би най-малкото момче е било ухапано. Гърлото му е било прерязано два пъти без причина. Може и да е било проява на допълнително насилие, както обезобразяването на лицето. Не знам. Но един вампир може да вземе кръв от китката, от свивката на ръката. Все части, които липсват.

— Един от мозъците също липсва — каза Фриймънт.

Лари се олюля леко зад мен. Прокара ръка през внезапно изпотеното си лице.

— Ще се оправиш ли? — попитах го аз.

Той кимна в отговор, не смеейки да се довери на гласа си. Храбрият Лари.

— Какъв по-добър начин да ни наведе на грешна следа от това да вземе части, от които един вампир не би се интересувал?

— Добре, има някакъв смисъл. Но защо по този начин? Това е… — тя разпери ръце, взирайки се в клането. Беше единствената от трима ни, която все още го гледаше. — Това е ненормално. Ако ставаше дума за човек, щях да кажа, че си имаме работа със сериен убиец.

— Може и да е така — отвърнах тихо.

Фриймънт ме изгледа.

— Какво, по дяволите, имате предвид?

— Вампирът някога е бил човек. Това, че си умрял, не означава, че си се излекувал от всички проблеми, които си имал, докато си бил жив. Ако си имал насилствени наклонности, преди да умреш, това няма да се промени, защото си мъртъв.

Фриймънт ме изгледа сякаш аз бях лудата. Мисля, че думичката „мъртъв“ я притесняваше. Веднъж, след като заподозрените й умряха, те преставаха да са заподозрени. Опитах отново.

— Да речем, че Джони е сериен убиец. Става вампир. Защо превръщането във вампир да го прави по-малко агресивен насилник? Защо да не го направи по-агресивен?

— О, Боже! — каза Лари.

Фриймънт си пое въздух дълбоко през носа и бавно го изпусна.

— Добре, може би имате право. Не казвам, че сте права. Виждала съм снимки на жертви на вампири и не изглеждаха по този начин, но ако вие сте виждали други, с какво мога да ви помогна?

— Снимки от първото местопрестъпление. И оглед на мястото, където се е случило.

— Ще изпратя файла в хотела ви — отвърна тя.

— Къде е била убита двойката?

— Само на няколкостотин метра оттук.

— Нека да идем да хвърлим един поглед.

— Ще изпратя един от полицаите да ви заведе.

— Става дума за адски малък район. Предполагам, че сте го претърсили.

— Под лупа. Но честно казано, госпожице Блейк, не бях сигурна какво търсим. Листата и сухото време правят почти невъзможно откриването на следи.

— Да — отвърнах аз. — Следите биха помогнали — погледнах обратно по пътя, от който бях дошла. Листата нагоре по хълма бяха разбъркани. — Ако е вампир…

Фриймънт ме прекъсна.

— Какво имате предвид с това „ако“?

Погледнах я в очите, които внезапно бяха станали обвинителни.

— Вижте, сержант, ако е вампир, значи притежава по-силни способности за контрол над съзнанието, отколкото някога съм виждала. Никога не съм срещала вампир, дори и вампир-господар, който може да държи трима души в подчинение, докато ги убива. Докато не видях това, дори бих казала, че е невъзможно.

— Какво друго би могло да бъде? — попита Лари.

Свих рамене.

— Мисля, че е вампир, но ако кажа, че съм сто процента сигурна, ще е лъжа. Опитвам се да не лъжа полицията. Възможно е да няма следи нагоре по хълма, дори и земята да е била мека, защото вампирът може просто да е долетял.

— Като прилеп ли? — попита Фриймънт.

— Не, не си променят формата, но могат… — замислих се за дума, но не можах да открия точната. — Могат да левитират, нещо като летене. Виждала съм го. Не мога да го обясня, но съм го виждала.

— Сериен убиец вампир — тя поклати глава, а бръчките около устните й се задълбочиха. — Федералните ще се нахвърлят на случая.

— Без майтап — отвърнах аз. — Открихте ли липсващите части от телата?

— Не, мислех, че може да ги е изяло.

— Ако е изяло такова количество, защо не повече? Ако е яло, защо няма следи от зъби? Ако ги е яло, защо няма разхвърляни части, като огризки?

Тя сви ръце в юмруци.

— Добре, схванах накъде биете. Било е вампир. Дори тъпото ченге знае, че те не ядат плът.

Обърна кафявите си очи към мен и в тях имаше насъбран много гняв. Не точно към мен, но можех да се превърна в удобна мишена. Отвърнах на погледа й, без да трепна. Тя първа отклони очи. Може пък да не ставах за мишена.

— Не ми харесва да имам цивилен, участващ в разследване на убийство, но вие забелязахте неща, които аз бях пропуснала. Или сте много добра, или знаете нещо, което не ми казвате.

Можех просто да й кажа, че съм добра в работата си, но не го направих. Не исках полицията да си мисли, че крия някаква информация, когато всъщност не го правя.

— Имам едно предимство пред обикновения детектив от отдел „Убийства“ — очаквам да става дума за чудовище. Никога не ме викат, ако става дума за обикновено намушкване или обир. Не прекарвам много време в опити да измисля хубави, нормални обяснения. Това означава, че имам възможност да пренебрегна доста теории.

Тя кимна.

— Добре, ако ми помогнете да заловя това нещо, не ми пука с какво си изкарвате прехраната.

— Радвам се да го чуя.

— Но без репортери и без медии. Аз командвам. Това е мое разследване. Аз ще реша дали да оповестим нещата. Това ясно ли е?

— Разбира се.

Тя ме изгледа сякаш не ми вярваше.

— Имам предвид това, което казах за медиите, госпожице Блейк.

— Нямам проблеми с никоя медия, сержант Фриймънт. И предпочитам нещата да са по този начин.

— За човек, който не иска да има медии около себе си, получавате доста внимание.

Свих рамене.

— Участвам само в сензационни случаи, детектив. Случаи, които правят добри новини, имат добър отзвук. Убивам вампири, за Бога, това прави страхотни заглавия.

— Стига да сме се изяснили, госпожице Блейк.

— Без медии; не е кой знае колко сложна концепция.

Тя кимна.

— Ще намеря някой, който да ви заведе на мястото на първото убийство. Ще се погрижа и да получите документите в хотелската си стая — тя започна да се обръща.

— Сержант Фриймънт?

Тя се обърна, но погледът й не беше приятелски.

— Какво има пък сега, госпожице Блейк? Свършихте си работата.

— Не можете да се отнасяте с него като с човек сериен убиец.

— Аз ръководя това разследване, госпожице Блейк. Мога да правя каквото си поискам.

Погледнах я в изпълнените с враждебност очи. И аз самата не се чувствах особено приятелски настроена.

— Не се опитвам да ви открадна славата. Но вампирите не са просто хора със зъби. Ако вампирът може да плени ума им и да ги държи, докато ги убива един по един, той може да плени и вашето съзнание, както и всяко друго. Вампир с подобен талант може да ви накара да смятате, че черното е бяло. Разбирате ли ме?

— В момента е ден, госпожице Блейк, ако е вампир, ще го намерим и ще го прободем с кол.

— Ще ви е нужна съдебна заповед за екзекуция.

— Ще получим.

— Когато я получите, ще се върна и ще довърша работата.

— Мисля, че можем да се справим.

— Някога убивали ли сте вампир? — попитах аз.

Тя просто ме изгледа.

— Не, но съм застрелвала човек. Не може да е много по-трудно.

— Не е по-трудно по начина, който имате предвид — отвърнах аз. — Но е адски по-опасно.

Тя поклати глава.

— Докато дойдат федералните, аз ръководя случая и няма да допусна нито вие, нито някой друг да поеме нещата. Ясно ли е, госпожице Блейк?

Кимнах утвърдително.

— Кристално ясно, сержант Фриймънт — погледнах към иглата с форма на кръст, закачена на ревера на сакото й. Повечето цивилни полицаи имат игли за вратовръзки с формата на кръст. Стандартната полицейска екипировка в страната. — Имате сребърни куршуми, нали?

— Ще се погрижа за хората си, госпожице Блейк.

Вдигнах ръце съвсем леко. Толкова по въпроса за разговора по женски.

— Добре, ние си тръгваме. Имате номера на пейджъра ми. Използвайте го, ако ви потрябвам, детектив Фриймънт.

— Няма да ми потрябва.

Поех си дълбоко въздух и преглътнах доста думи, които ми дойдоха наум. Влизането в конфликт с полицая, ръководещ разследването на убийство, не беше начинът да получиш покана да се включиш отново в играта. Минах покрай нея, без да й кажа довиждане. Не бях сигурна какво ще излезе от устата ми, ако я отворя. Нищо приятно и нищо полезно.