Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (24)

23

Жан-Клод вървеше през паркинга с ботушите и сакото си, като някой, който трябва да бъде сниман или да раздава автографи. Останалите го следвахме като антураж. Каквито всъщност си бяхме, независимо дали ни харесваше, или не. За да спася Джеф Куинлан бях готова временно да лижа нечии ботуши. Дори бих се подмазвала, ако каузата е достатъчно добра.

— Ти ли ще караш, или най-сетне ще получа указания как да стигнем до дома на Серефина? — попитах аз.

— Ще ти кажа къде да завиеш, щом стане време.

— Смяташ, че ще изтичам при полицията с указания как да стигнат до дома й ли?

— Не — това беше всичко, което каза.

Намръщих се насреща му, но всички се качихме в джипа. Познайте кой получи мястото на предната седалка.

Излязохме на основния път, Ивицата. Трафикът беше ужасен. Ако движението е лошо, може да отнеме няколко часа, за да изминете шестте и половина километра на Ивицата. Жан-Клод ме накара да отбия по малък път. Изглеждаше като алея, която води към поредния театър, но се оказа, че е свързващо отклонение. Ако човек знаеше накъде да се движи по по-малките пътища, можеше да избегне повечето задръствания.

Човек никога не би предположил от изгледа на основната улица в Брансън, че точно отвъд поглед, зад следващия хълм, се намират истинските планини Озарк. Планини, гори, къщи, в които живеят хора, които не си изкарват парите от туристите. На Ивицата всичко беше неоново и изкуствено. След петнадесет минути бяхме обградени от дървета по път, който пресичаше планините.

Джипът беше обграден от тъмнина. Единствената светлина бяха малобройните звезди и тунелът, създаден от собствените ми фарове.

— Изглежда очакваш да се срещнеш със Серефина с нетърпение, дори и при липсващ ковчег — казах аз.

Жан-Клод се обърна на седалката си толкова, колкото му позволяваше коланът. Бях настояла всички да си сложат коланите, което бе развеселило вампира. Предполагам, че беше глупаво да караш мъртвец да се закопчава, но хей, аз карах.

— Вярвам, че Серефина все още си мисли за мен като за много младия вампир, който познаваше преди векове. Ако ме смяташе за достоен противник, щеше да се изправи срещу мен или подчинените ми директно, нямаше просто да открадне ковчега. Прекалено е самоуверена.

— Говорейки като един от подчинените ти — обади се Лари от задната седалка, — сигурен ли си, че ти не си този, който е прекалено самоуверен?

Жан-Клод го погледна.

— Когато се срещнахме, Серефина беше на няколко века. Обхватът на силата на вампира се формира след около два или три века. Знам възможностите й, Лорънс.

— Спри да ме наричаш Лорънс. Името ми е Лари.

Жан-Клод въздъхна.

— Добре си го обучила.

— Беше си такъв като дойде — казах аз.

— Жалко.

От думите на Жан-Клод излизаше, че става дума за нещо като враждебна семейна сбирка, или това беше оксиморон? Надявах се да е прав, но едно от нещата, които бях научила за вампирите е, че те продължават да вадят нови и нови зайци от шапките си. Големи, зъбати, кръвожадни зайчета, които ще изядат очните ви ябълки, ако не внимавате.

— А какво ще прави вълчето отзад?

— Правя, каквото ми се каже — отвърна Джейсън.

— Страхотно — казах аз.

Пътувахме в мълчание. Жан-Клод рядко си падаше по салонните разговори, а аз не бях в настроение. Можехме да се насладим на едно приятно посещение, но някъде там Джеф Куинлан се събуждаше за втора вечер в нежната прегръдка на Ксавие. Това някак ми разваляше настроението.

— Завоят е точно пред теб, ma petite — гласът на Жан-Клод ме накара да подскоча. Бях се потопила в мълчанието и мрачната тишина на магистралата.

Намалих скоростта. Не исках да пропусна отбивката. Черен път, подобен на стотици други черни пътища, се отделяше от основния. Нямаше нищо, което да го отличава. Нищо специално.

Пътят беше тесен, а дърветата растяха толкова близо от двете му страни, че беше все едно да караш през тунел. Голите клони се извиваха около нас като съединяващи се части от стена. Светлината от фаровете се плъзгаше по почти оголените дървета и подскочи, когато джипът се натъкна на дупка. Голи дървени пръсти потропваха по покрива. Беше си направо клаустрофобично.

— Леле — каза Лари. Беше притиснал лицето си към тъмното стъкло, доколкото му позволяваше предпазния колан. — Ако не знаех, че надолу по пътя има къща, щях да обърна.

— Това е идеята — каза Жан-Клод. — Много от по-старите ценят уединението си почти над всичко останало.

Фаровете попаднаха на дупка, която се простираше през целия път. Изглеждаше като канавка, появила се в резултат на оттичането на дъждовната вода през десетилетията.

Лари се наклони към облегалката на седалката, опъвайки предпазния колан.

— Къде изчезна пътят?

— Джипът може да се справи — отвърнах аз.

— Сигурна ли си?

— Почти съм сигурна.

Жан-Клод се беше настанил обратно на седалката. Изглеждаше напълно отпуснат, незаинтересован, сякаш слушаше музика, която аз не можех да чуя и си мислеше за неща, които никога не бих разбрала.

Джейсън се наведе напред и постави ръка на гърба на седалката ми.

— Защо не е павирала пътя? Тук е от почти година.

Погледнах назад към него, беше интересно да разбера, че той знае повече за делата на Жан-Клод от мен.

— Това е нейният ров — каза Жан-Клод. — Бариерата й срещу любопитните. Мнозина намират новия ни статус труден за приемане и все още се уединяват надалече.

Колелата се плъзнаха по ръба. Беше като да караш в кратер. За щастие джипът изпълзя от другата страна. Ако бяхме в обикновена кола, щеше да ни се наложи да ходим.

Пътят се изкачваше нагоре в продължение на около стотина метра и внезапно от дясната му страна се появи сечище. Не изглеждаше достатъчно голямо, че да преминем през него. Не и без да съсипя боята на джипа. Единственото нещо, което подсказваше, че е сечище, беше лунната светлина, пулсираща сред мрака на дърветата. Толкова много лунна светлина означаваше, че там има нещо. Имаше поникнала трева върху нещо, което някога може би е било алея.

— Това ли е? — попитах аз.

— Така смятам — отвърна Жан-Клод.

Подкарах джипа през дърветата и се заслушах в клоните, които дращеха боята. Надявах се, че компанията на Стърлинг притежаваше джипа, а не беше просто кола под наем. Изпълзяхме от дърветата с едно последно металическо изскърцване. Пред нас се разпростря акър открита площ, облян в сребърно от лунната светлина. Тревата беше подрязана много късо, сякаш някой бе започнал да коси ливадата миналата есен и я бе оставил оголена и недовършена за през зимата. По-назад имаше занемарена овощна градина. Теренът се издигаше леко към полите на планината. Точно зад окосената трева имаше гора — гъста и недокосната.

В средата на това леко възвишение се издигаше къща. На лунна светлина изглеждаше сребристосива. Тук-там се виждаха източени петна боя подобно на последните тъжни останки от дрехите на жертва на злополука. Голяма каменна веранда украсяваше предната част на къщата и скриваше вратата и прозорците в кладенец от сенки.

— Изключи светлините, ma petite.

Погледнах към тъмната веранда и ми се дощя да не го правя. Лунната светлина би трябвало да прониква през тези сенки.

— Ma petite, светлините.

Изключих ги. Лунната светлина ни обля като струя видим въздух. Верандата остана тъмна и неподвижна като чаша с мастило. Жан-Клод разкопча предпазния колан и се плъзна навън. Момчетата го последваха. Аз излязох последна.

Върху тревата бяха поставени големи плоски камъни, които оформяха извиваща се алея до подножието на стъпалата, водещи към верандата. От едната страна на олющената врата имаше голям прозорец. Стъклото беше нащърбено. Някой беше заковал шперплат зад счупения прозорец, така че нощният въздух да не прониква вътре.

По-малкият прозорец от другата страна беше здрав, но толкова покрит с мръсотия, че нищо не се виждаше през него. Сенките бяха полутечни и изглеждаха достатъчно гъсти, че човек да ги докосне. Напомняше ми на мрака, от който беше изскочил вампирът с меча, но не беше толкова гъст. През този мрак можех да виждам. Нямаше нищо друго, освен сенки.

— Каква е идеята на сенките? — попитах аз.

— Салонен трик — отвърна Жан-Клод. — Нищо повече.

Той се плъзна по стъпалата, без да поглежда назад. И да беше притеснен, не го показа. Джейсън се плъзна след него. Двамата с Лари просто пристъпихме по стълбите. Беше най-доброто, на което бяхме способни. Сенките бяха по-студени, отколкото би трябвало и Лари потрепери зад мен. Но в тях нямаше усещане за сила. Както беше казал Жан-Клод, салонен трик.

Мрежестата врата беше изтръгната от пантите си. Лежеше на верандата, разкъсана и забравена. Дори и със защитата на верандата вътрешната врата беше деформирана и олющена в резултат на излагането на твърде много климатични промени. Купчини листа се търкаляха по краищата на перилата на верандата, където ги бе довял вятърът.

— Сигурен ли си, че е това? — попита Лари.

— Сигурен съм — отвърна Жан-Клод.

Разбирах въпроса. Ако не бяха сенките, щях да кажа, че къщата е изоставена.

— Сенките биха обезкуражили всеки обикновен минувач — казах аз.

— Е, аз не бих дошъл дотук, за да си искам сладкиш^[1] — отбеляза Лари.

Жан-Клод се обърна назад и ни погледна.

— Домакинята ни идва.

Надупчената, счупена врата се открехна. Очаквах проскърцването на ръждясали панти, подобно на обитаваните от духове къщи, но вратата се отвори леко. В рамката стоеше жена. Стаята зад нея беше тъмна, а тялото й изглеждаше като силует на фона на вътрешността и нощта. Но дори и в мрака разбрах две неща. Беше вампир и не бе достатъчно възрастна, за да е Серефина.

Беше по-висока от мен само с няколко сантиметра. В едната си ръка вдигна незапалена свещ. Косъмчетата по врата ми се изправиха, когато през стаята се плъзна струйка сила. Свещта оживя и предизвика танцуващи звезди пред нощното ми зрение.

Вампирката имаше кафява коса, подстригана толкова късо, че от двете страни на главата й беше практически обръсната. В извивките на ушите й блестяха обсипани със сребро обици, а една от тях се люлееше от лявото й ухо. Представляваше зелено емайлирано листо, окачено на сребърна верижка. Носеше червена кожена рокля, която беше толкова стегната в горната си част, че дори и в мрака бях разбрала, че е момиче. Полата стигаше до глезените й и се разкрояваше от бедрата надолу. Официално кожено облекло, уау.

Тя се ухили насреща ни.

— Аз съм Айви.

В гласа й се долавяше нотка смях, но за разлика от смеха на Жан-Клод, който винаги беше смътно сексуален или упойващ, нейният беше остър като счупено стъкло, предназначен да наранява и ужасява, а не да гъделичка.

— Влезте в обиталището ни и бъдете добре дошли — думите звучаха твърде формално, като добре репетирана реч или заклинание, което човек не разбира.

— Благодаря ти, Айви, за великодушната покана — отвърна Жан-Клод.

Внезапно държеше ръката й в своята. Не го бях видяла да се протяга към нея. Не го бях видяла да се движи. Беше сякаш съм пропуснала кадри от филм. Съдейки по израза на лицето на Айви, същото важеше и за нея. Изглеждаше вбесена.

Жан-Клод повдигна ръката й към устните си много, много бавно. Очите му така и не се отделиха от нейните. По начина, по който се покланяш на някого на тепиха в доджото, защото ако отклониш поглед, можеш да се озовеш по задник.

По едната страна на свещта потече струйка восък. Тя я държеше с голи ръце, без свещник. Жан-Клод бавно вдигна ръката й и докосна с устни дланта й. Восъкът потече по-бързо, отколкото би трябвало.

Пусна ръката й точно навреме, за да може тя да се спаси, но Айви не помръдна и остави горещия восък да потече по кожата й. Единствено беглото проблясване в очите й показа, че я е заболяло. Остави го да се втвърди върху ръката й. Около мястото се появи слабо зачервяване, но тя го игнорира.

От свещта не потече повече восък. Обикновено когато една свещ потече толкова скоро, тя продължава да го прави. Восъкът образува малък златен басейн на върха, като капка вода под напрежение.

Преместих поглед от единия вампир към другия и поклатих глава. Дали терминът „детинско“ означаваше нещо за тях? Все пак не го изрекох на глас. Спокойно можеше да се окаже, че това е някакъв древен вампирски ритуал. Макар че адски се съмнявах в това.

— Придружителите ти няма ли да влязат?

Айви отстъпи настрани, развявайки кожената си пола с вдигната високо свещ, която да осветява пътя.

Жан-Клод отстъпи на другата страна, така че ни се налагаше да минем между двамата вампири, за да влезем в къщата. Вярвах, че Жан-Клод не би ме използвал за храна. Дори му вярвах, че ще попречи на Айви да го направи. Но не ми харесваше колко се забавляваше. Караше ме да се чувствам нервна. Никога не съм била край вампири, които се забавляват, без нещата да станат много неприятни.

Джейсън мина между тях и влезе в къщата. Лари ме погледна. Свих рамене и влязох. Той ме последва по петите с убеждението, че ако аз вляза, всичко ще е наред. Вероятно щеше да бъде. Вероятно.