Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (29)

28

Джейсън мина покрай мен и влезе в хотелската стая. Насочи се право към банята.

— Ще си взема душ.

Беше малко безцеремонно, но наистина миришеше на разлагащ се труп. Бяхме карали по обратния път с всички прозорци свалени до долу. В повечето случаи, ако вониш, не можеш да усетиш чуждата миризма. И по мен имаше част от разложените боклуци, но все още можех да помириша Джейсън. Някои миризми са твърде уникални, за да изчезнат.

— Чакай — каза Лари.

Джейсън се обърна, но не изглеждаше доволен.

— Използвай душа ми — той протегна ръка, преди да успея да кажа нещо. — Остава час до зазоряване. Ако искаме всички да са завити в леглата преди съмване, е добре да ползваме и двете бани.

— Смятах, че всички ще спим в тази стая за тази вечер — казах аз.

— Защо? — попита той.

Жан-Клод стоеше до двойното кресло и изглеждаше прекрасен и неотзивчив. Джейсън просто изглеждаше нетърпелив.

— Безопасност чрез численост — отвърнах аз.

Лари поклати глава.

— Добре, но аз мога да заведа върколака в съседната стая и да го оставя да си вземе душ. Или не ми вярваш дори за това?

Отново започваше да се ядосва.

— Вярвам ти, Лари. Тази вечер се справи добре.

Очаквах усмивка. Не я получих. Изглеждаше много сериозен.

— Аз убих онзи вампир Брус.

Кимнах.

— Мислех, че ще се наложи да избием всички в стаята.

— И аз — той се отпусна на един от столовете. — Преди не бях убивал.

— Ставаше дума за вампир. Не е същото като да убиеш човек.

— Да, бе. И на колко трупа си правила сърдечен масаж напоследък?

Погледнах към Жан-Клод, който ми се усмихваше. Свих рамене.

— Само на един. Може ли да получим малко усамотение? — попитах аз.

— Ще ви чуя какво си говорите, независимо в коя част на стаята се намирам — отвърна Жан-Клод.

— Илюзията е всичко, просто се разкарай.

Жан-Клод наведе леко глава и отведе Джейсън в единия край на стаята близо до прозорците. Знаех, че ще чуе всичко, но поне нямаше да ни виси на главите.

— Не вярваш наистина, че е мъртъв, нали? — попита Лари.

— Видя какво се случи с онези две вампирки — отвърнах аз. — Те са просто разлагащи се трупове. Всичко останало е илюзия.

— Мислиш ли, че и той изглежда по този начин?

Погледнах за момент към Жан-Клод.

— Опасявам се, че да.

— Как можеш да излизаш с него, след като си станала свидетелка на това?

Поклатих глава.

— Не знам.

— Труп или не, ти се опита да го запазиш жив — той реагира на израза на лицето ми. — Жив, немъртъв, наричай го както искаш, опита се да го запазиш. Беше уплашена, че е наистина мъртъв.

Само го изгледах.

— Е, и?

— Ами, аз убих друго живо или неживо същество. По дяволите, Анита, Брус беше толкова прясно мъртъв, че все още изглеждаше като човек.

— Вероятно по тази причина един куршум в гърдите беше достатъчен, за да го довърши.

— Как се предполага да се чувствам от това?

— Имаш предвид, че си го убил ли?

— Аха.

— Те са чудовища, Лари. Някои са по-хубави от другите, но са чудовища. Не се съмнявай в това.

— И можеш честно да ми кажеш, че смяташ Жан-Клод за чудовище. — Беше повече констатация, отколкото въпрос.

За малко да погледна към чудовището, за което говорехме, но не го направих. Достатъчно го бях гледала за една вечер.

— Да, мога.

— Сега я попитай дали смята себе си за чудовище — Жан-Клод се облегна на двойното кресло с кръстосани на гърдите ръце.

Лари го изгледа леко стреснато, но все пак попита:

— Анита?

Свих рамене.

— Понякога.

Жан-Клод се усмихна.

— Виждаш ли, Лорънс? Анита смята, че всички сме чудовища.

— Лари не е — отвърнах аз.

— Дай му време.

Това беше твърде близо до истината.

— Помолих за малко усамотение, забрави ли?

— Не забравям нищо, ma petite, но времето изтича. Вълкът ми не е единственият, който се нуждае от баня. Само нашият млад приятел е все още свеж.

Погледнах към Лари. Върху него нямаше и капчица кръв. Беше единственият, който тази вечер не се беше борил с вампири. Той сви рамене.

— Съжалявам, не успях да накарам никого да ми пусне кръв.

— Не се шегувай, Лари — отвърнах аз. — Мисля, че със Серефина ще имаш втори шанс.

— За съжаление е така, ma petite.

— Колко дълго можеш да изкараш без ковчег? — попитах аз.

Той се усмихна.

— Притесняваш се за добруването ми. Трогнат съм.

— Зарежи тия глупости. Срязах си вена заради теб.

— Ако все още не съм ти благодарил, че ми спаси живота тази вечер, ma petite, моите извинения.

Погледнах го. Изглеждаше приятен, развеселен, но това беше маска. Изражението му, когато не иска да знаете какво си мисли, но не иска да знаете, че не иска да знаете.

— Няма нужда.

— Ще запомня, че ме спаси, ma petite. Можеше да се освободиш от мен. Благодаря ти.

Звучеше достатъчно искрено.

— Пак заповядай.

— Трябва да разкарам тази мръсотия от себе си — обади се Джейсън.

Звучеше съвсем леко настойчиво. Обзалагах се, че щеше да се опита да изтърка нещо повече от мръсотията. Спомените обаче не се измиват така лесно. Още по-жалко.

— Вървете и двамата. Джейсън може да се измие в стаята на Лари. Така е практично.

Лари се ухили насреща ми.

— Благодаря.

— Наистина го мислех, като казах, че се справи добре тази вечер.

Най-сетне получих очакваната усмивка.

— Хайде, Джейсън, топлата вода и чистите кърпи ни очакват.

Лари задържа вратата за Джейсън и ми отправи лек поздрав. Божичко.

Отново бях сама с Жан-Клод. Нима тази нощ нямаше да свърши най-накрая?

— Така и не отговори на въпроса ми за ковчега — казах аз.

— Ще съм наред за още вечер или две.

— Как така Серефина се е превърнала от равна по сила в това нещо, което видяхме тази вечер?

Той поклати глава.

— Наистина не знам, ma petite. Изненада ме лошо. Не беше нужно да ни пуска да си вървим. Стига да не ни наранеше, можехме да сме й гости за през деня.

— Изненадан ли си, че ни пусна? — попитах аз.

— Да.

Жан-Клод се отблъсна от двойното кресло.

— Вземи си душ, ma petite. Аз ще почакам завръщането на младите мъже.

— Мислех, че ти може да си следващият, за да измиеш кръвта от косата си.

Той сложи ръка на тила си и направи гримаса.

— Неприятно, но искам вана, ma petite. Отнема повече време от душа, така че ти отивай първа.

Погледнах го за момент.

— Ако не побързаш, няма да имам време за вана преди зазоряване. Не би ми харесало да спя на чистите ти чаршафи, покрит с кръв.

Поех си дълбоко въздух и бавно го изпуснах.

— Добре, просто бъди сигурен, че ще стоиш извън банята.

— Имаш честната ми дума, че няма да ти се натрапвам.

— Да, бе.

Макар че, колкото и странно да беше, му вярвах. Жан-Клод се опитваше да ме прелъсти от много време. Директна атака просто не беше в стила му. Отидох да си взема душ.