Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (41)

40

Стопирах кола надолу по магистралата. Бях покрита с изсъхнала кръв, порязвания, бях изподрана и насинена и въпреки това една възрастна двойка ме качи. Кой казва, че вече няма добри самаряни? Искаха да ме закарат в полицията и аз им позволих.

Добрият полицай ми хвърли един поглед и ме попита дали се нуждая от линейка. Казах „не“ и попитах дали могат да се обадят на специален агент Брадфорд и да му съобщят, че Анита Блейк го търси.

Опитаха се да ме заведат в болницата, но нямаше време. Беше средата на следобеда. Трябваше да действаме, преди да се мръкне. Накарах полицията да изпрати двама души с кола, които да подсигурят, че никой няма да премести ковчезите. Казах им, че може да има ранен мъж на паркинга и ако все още е там да повикат линейка, но при никакви обстоятелства да не влизат вътре.

Всички кимаха и се съгласиха с мен. Повечето от ченгетата в района бяха претърсвали къщата на Серефина миналата вечер и през деня. Ченгетата ми казаха, че Къркланд завел полицията обратно във вампирското леговище, след като ме бяха отвели.

Отне ми секунда, докато осъзная, че Къркланд е Лари. Което означаваше, че Серефина е спазила думата си и ги е пуснала. Облекчението от осъзнаването, че Лари е жив накара коленете ми да омекнат, а аз и без това едва се държах на крака.

Полицаите бяха намерили над дузина тела, заровени в мазето на къщата на Серефина. Трябвало е да ги погребе в гората. Доколкото ми бе известно, тя бе вдигнала техните призраци. Не знаех със сигурност. Нямаше значение. Всичко, което имаше значение, бе, че имах заповед за екзекуция и полицаите ме слушаха.

Сложиха ме да седна в стаята за разпити с чаша топло кафе, толкова гъсто, че човек можеше да ходи по него, и одеяло, увито около мен. Треперех и изглежда не можех да се спра.

Брадфорд дойде и седна срещу мен. Погледна ме с очи, които бяха твърде разширени.

— Местните твърдят, че си открила леговището на господаря.

Разсмях се, но прозвуча почти като ридание.

— Не бих казала, че съм намерила леговището на Серефина. По-скоро се събудих в него.

Вдигнах чашата с кафе към устата си и трябваше да се спра насред движението. Ръцете ми трепереха толкова силно, че щях да го разлея на масата. Поех си дълбоко въздух, издишах и се концентрирах върху това да отпия от кафето. Просто се концентрирах върху обикновеното физическо движение. Това помогна. Отпих от кафето и същевременно се поуспокоих.

— Трябва да идеш в болницата — каза Брадфорд.

— Трябва да видя Серефина мъртва.

— Имаме заповеди за всички тях. За всички участвали вампири. Как искаш да го направим?

— Ще ги изгорим. Блокираме всички изходи, с изключение на предната врата. Ако Магнус е вътре, ще излезе.

— Магнус Бувие? — попита той.

— Аха — имаше нещо в начина, по който го каза, което не ми хареса.

— Полицаите откриха каквото бе останало от него на паркинга. Изглежда долната половина на тялото му е стопена. Дали случайно знаеш нещо по въпроса? — гледаше ме много спокойно, докато питаше.

Внимателно отпих още една глътка кафе и срещнах погледа му, без да мигна. Какво се очакваше да кажа?

— Вампирите го контролираха. Предполагаше се да ме пази в бара до падането на нощта. Може би са го наказали за провала.

Онова, което бях причинила на Магнус и Ели, беше достатъчно да ми осигури смъртна присъда. Нямаше да го призная пред федералните.

— Вампирите са го наказали? — прозвуча като въпрос.

— Аха.

Той ме изгледа продължително, след което кимна и смени темата.

— Вампирите няма ли да се опитат да избягат, след като огънят пламне?

— Слънчева светлина или огън — отвърнах аз. — Въпрос на избор колко добре сготвени ги искаш.

— Протежето ви, г-н Къркланд, каза, че са ви отвлекли от гробището. Поддържате ли версията?

— По една случайност това е истината, агент Брадфорд — беше истина, доколкото имаше някакво значение. Премълчаването е прекрасно нещо.

Той се усмихна и поклати глава.

— Криете много повече неща, отколкото ми казвате.

Втренчих се в него, докато усмивката се изкриви по краищата.

— Истината невинаги е благословия, агент Брадфорд, не мислите ли?

Той ме изгледа за момент, после кимна:

— Може би, госпожице Блейк, може би.

Обадих се в хотела, но никой не отговори в стаята на Лари. Пробвах с моята и го открих там. Последва момент на смаяно мълчание, когато той осъзна, че аз съм на телефона.

— Анита, о, Боже, о, Боже. Добре ли си? Къде си? Ще дойда да те взема.

— В полицейския участък в града. Може да се каже, че съм добре. Трябва да ми донесеш някакви дрехи, за да се преоблека. Тези, които имам, миришат на вампир. Тръгваме след Серефина.

Отново мълчание.

— Кога?

— Сега, днес.

— Ще бъда на линия.

— Лари?

— Ще донеса пистолетите, ножовете и допълнителен кръст.

— Благодаря.

— Никога през живота си не съм се радвал така да чуя нечий глас — каза той.

— Аха — отвърнах аз. — Ела по-скоро. Чакай, Лари.

— Имаш ли нужда от още нещо? — попита той.

— Жан-Клод и Джейсън добре ли са?

— Аха. Джейсън е в болницата, но ще живее. Жан-Клод е в спалнята, спи. След като Серефина те ухапа, удари Жан-Клод с някаква сила, енергия. Почувствах я и беше ужасяваща. Прати го в безсъзнание и напусна. Другите тръгнаха с нея.

Затворих телефона и почувствах ужасната нужда де се разплача, но се преборих с нея. Страхувах се, че ако започна, няма да мога да спра. Все още не можех да си позволя да изпадам в истерия.

Като единствен агент на мястото, Брадфорд командваше. Специален агент Брадли Брадфорд, да, Брадли Брадфорд, изглежда смяташе, че аз знам какво става. Нищо не осигурява по-добри препоръки от това почти да те убият. За разнообразие, със или без значка, никой не спореше с мен. Това беше освежаваща промяна.

Не прегърнах Лари, когато ми донесе дрехи, за да се преоблека, той ме прегърна. Отблъснах го по-бързо, отколкото ми се щеше, защото не исках да избухна в сълзи в прегръдките му. Просто да позволя на чифт приятелски ръце да ме държат, докато се разтапям. По-късно, по-късно.

На лицето му се бе появила огромна синина — от челюстта до средата на слепоочието. Изглеждаше сякаш е бил ударен с бейзболна бухалка. Имаше късмет, че Янос не му е счупил челюстта.

Беше ми донесъл сини дънки, червена тениска с яка, чорапи за джогинг, белите ми найкове, допълнителен кръст от куфара, сребърните ножове, файърстара заедно с кобура за под панталона и браунинга с раменния кобур. Беше забравил сутиена, но хей, с изключение на тази дреболия, беше перфектно.

Ножниците за китките щипеха, понеже минаваха над порязванията, но чувството отново да съм въоръжена беше прекрасно. Не се опитах да прикрия оръжията. Полицаите знаеха коя съм, а нямаше да преметна никой от лошите.

Само два часа след като бях изпълзяла от ковчега на Серефина, отбихме пред „Кървави кости“. Там имаше линейки и повече полицаи, отколкото човек можеше да преброи. Местни ченгета, щатски ченгета, федерални ченгета, беше си цяла палитра от полицаи. Пожарна кола плюс аварийната служба по пожарите допълваха официалния списък. А, да, и Лари и аз.

След смъртта на Магнус никой не пазеше Серефина и антуража й. Което не ги правеше беззащитни. О, не. Нищо от тази страна на Ада не би ме вкарало доброволно в сградата. Но имаше алтернативи.

Камионът с бензина спря от задната страна и изби един прозорец. Наблюдавах ги как пускат маркуча през прозореца на задната врата и освобождават струята.

Стоях под топлата слънчева светлина, хладният бриз играеше по кожата ми и прошепнах:

— Дано изгниеш в Ада.

— Каза ли нещо? — попита Лари.

Поклатих глава.

— Нищо важно.

Маркучът оживя и се разнесе острата сладка миризма на бензин.

Почувствах как тя се събужда. Почувствах как очите й се отварят широко в мрака. Вдишах сладката миризма на бензина и усетих как ръцете ми се хващат за краищата на ковчега.

Сложих ръце върху очите си.

— О, Боже.

Лари ме докосна по рамото.

— Какво има?

Продължих да притискам ръце към лицето си.

— Вземи пистолетите ми, сега.

— Какво…

— Направи го!

Ръцете ми се спуснаха надолу и погледнах към него. Погледнах към познатото му лице и Серефина също го видя. Прошепна ми: „Убий го.“

Откъснах ножовете от каниите им и ги оставих да паднат на земята. Започнах да отстъпвам към полицаите. Нуждаех се от хора с оръжия около мен, веднага.

Гласът в главата ми промълви:

„Анита, какво ще причиниш на майка си? Не искаш да ме нараниш. Nina, помогни на мама.“

— О, Господи! — Побягнах и почти се сблъсках с Брадфорд.

„Помогни ми, Nina. Помогни ми!“

Ръката ми се приближи към браунинга. Свих ръце в юмруци отстрани на тялото си.

— Брадфорд, обезоръжи ме веднага. Моля те.

Той ме зяпна, но извади пистолетите от кобурите им.

— Какво има, Блейк?

— Белезници, имаш ли белезници?

— Аха.

Протегнах ръце към него.

— Използвай ги — гласът ми звучеше измъчен, гърлото ми бе толкова стегнато, че едва дишах.

Помирисах парфюма „Дипнотик“, вкусих червилото на майка ми по устните си. Белезниците изщракаха по местата си. Отдръпнах се рязко от него, погледнах към тях и отворих уста да му кажа да ги свали, но я затворих.

Можех да почувствам как косата на майка ми гъделичка лицето ми.

— Помирисвам парфюм — каза Лари.

Погледнах го с разширени очи. Не можех да говоря, не можех да се движа. В момента не вярвах на себе си да правя каквото и да било.

— О, Господи — каза Лари. — Ти ще я усещаш как гори.

Просто го изгледах.

— Какво мога да направя?

— Помогни ми — гласът ми се беше снижил до шепот.

— Какво става с нея? — попита Брадфорд.

— Серефина се опитва да накара Анита да й помогне да се спаси.

— Вампирката вътре е будна? — попита той.

— Да — отвърнах аз.

Серефина беше излязла от ковчега си. Балната й рокля се потърка в краищата на вратата, която водеше към кухнята. Не можеше да иде по-близо, защото от прозореца влизаше сноп слънчева светлина. По пода към нея течеше бензин.

„Анита, помогни на мама.“

— Това е лъжа — казах аз.

— Кое е лъжа? — попита Брадфорд.

Поклатих глава.

„Анита, помогни ми, не искаш да умра. Не искаш да умра, не и когато можеш да ме спасиш.“

Паднах на колене, а закопчаните ми с белезници ръце се заровиха в чакъла.

— Спрете бензина.

Лари коленичи край мен.

— Защо?

Беше добър въпрос. Серефина имаше добър отговор.

— Джеф Куинлан е там. Той е вътре.

— Мамка му — каза Лари и погледна към Брадфорд. — Не можем да изгорим мястото. Вътре има дете.

— Спрете бензина — извика Брадфорд. Отдалечи се от нас в посока към камиона, правеше им знаци да се махнат.

В този момент почувствах триумфа на Серефина. Беше лъжа. Ксавие беше превърнал Джеф предната вечер. В сградата нямаше нищо живо.

Сграбчих рамото на Лари със закопчаните си ръце.

— Лари, това е лъжа. Тя ме лъже. Лъже чрез мен. Вкарай ме в някоя полицейска кола и опожарете мястото.

Той ме погледна.

— Но ако Джеф…

— Не спори с мен, просто го направи — изкрещях думите и зарових лице в ръцете си в опит да игнорирам гласа в главата ми.

Можех да почувствам „Дипнотик“ по езика си. Беше твърде много. Серефина бе уплашена.

Лари повика Брадфорд и почти ме занесоха до една от маркираните коли. Започнах да се съпротивлявам, когато се опитаха да ме вкарат отзад, но вложих всички усилия да не се сбия и те затвориха вратата. Бях в клетка от метал и стъкло. Вкарах пръстите си в мрежата отпред и стиснах, докато се впи в кожата ми. Но дори и болката не помагаше.

Бензинът беше навсякъде, попиваше във всичко. Серефина се задавяше с него.

„Nina, не го прави. Не наранявай мама. Не ме губи отново.“

Започнах да се люлея напред-назад, а ръцете ми се впиваха в телта. Напред-назад, напред-назад. Скоро щеше да приключи. Скоро щеше да приключи.

Почувствах нежно докосване по лицето, спомен, толкова реален, че ме накара да се обърна и да потърся някого.

„Смъртта ми ще е също толкова реална, Анита.“

Някой запали бензина. Пламъците оживяха с бучене и аз изпищях, преди да я докоснат. Ударих закопчаните си в белезници ръце в стъклото и изкрещях:

— Нееее!

Жегата я обля, унищожи тъканта на полата й подобно на стапящо се цвете и изяде плътта й.

Продължих да удрям с ръце по стъклото, докато спрях да ги чувствам. Трябваше да й помогна. Трябваше да стигна до нея. Паднах по гръб и ритнах прозореца. Ритах и ритах, и усещах шока от ударите по гръбнака си. Изкрещях и изритах стъклото, то се счупи. Счупи се и падна навън.

Тя викаше името ми.

— Анита! Анита!

Бях наполовина излязла през прозореца, когато някой се опита да ме сграбчи. Оставих ги да ме хванат за ръката, но измъкнах краката си от прозореца. Трябваше да стигна до нея, нищо друго нямаше значение. Нищо.

Паднах на земята, някой държеше ръката ми. Изправих се наполовина и го преметнах през рамо на земята. Побягнах към огъня. Вече можех да почувствам горещината, надипляща се по кожата ми. Можех да почувствам жегата вътре, която ни изяждаше живи.

Някой ме нападна и аз го ударих с ръцете си, събрани в юмрук. Пуснаха ме и аз залитнах. Чуха се викове и още някой ме хвана. Вдигна ме над земята с ръце, сключени около кръста ми. Ритнах назад и го улучих в коленете. Ръцете се разхлабиха, но се появиха още. Още ръце. Някой легна отгоре ми. Ръка с размерите на главата ми притисна лицето ми към камъните. Нечии ръце притиснаха моите към земята, с пълната тежест на тялото му. Някой беше седнал върху краката ми.

— Nina! Nina!

Крещях с нея. Крещях, докато се задавих от миризмата на горяща коса и пудра за баня „Дипнотик“.

Видях иглата, която идваше отстрани, и започнах да викам:

— Не, не! Мамо! Мамо!

Иглата се заби и мракът погълна света. Мрак, който миришеше на изгоряла плът и имаше вкус на червило и кръв.