Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (18)

17

Минаваше два часа сутринта, когато успяхме да се върнем на гробището. Федералните ни държаха цяла вечност, сякаш не вярваха, че им казваме цялата истина. Представете си. Мразех да ме обвиняват в укриване на доказателства, когато не укривах нищо. Предизвикваше ме да ги излъжа, само и само да не останат разочаровани. Мисля, че Фриймънт не ме беше обрисувала в много доброжелателна светлина. Това щеше да ми е за урок, задето бях великодушна. Но изглеждаше жалко да се сочим взаимно с пръсти и да казваме, че другата е виновна, когато кръвта на Бет Сейнт Джон все още не беше засъхнала по килима.

 

 

Вятърът, който обещаваше дъжд, бе утихнал. Гъстите облаци, които засенчваха гората, докато си играехме на криеница с вампирите, внезапно изчезнаха. Луната беше високо над небосклона два дни след пълнолуние. Откакто излизах с Ричард, бях започнала да обръщам повече внимание на лунните цикли. Представете си.

Луната плуваше по блестящото нощно небе и лъщеше сякаш полирана. Лунната светлина беше толкова силна, че хвърляше леки сенки. На човек не му трябваше фенерче, но Реймънд Стърлинг си носеше. Голяма шибана халогенна факла, която изпълваше ръката му като пленено слънце.

Наблюдавах как започва да го повдига към мен и Лари. Вдигнах ръка и казах:

— Не го насочвайте към нас. Ще ни скапете нощното виждане — не беше особено дипломатично, но бях уморена, а нощта беше дълга.

Той се поколеба насред движението. Не беше нужно да виждам лицето му, за да знам, че не му хареса. Мъже като Реймънд са по-добри в даването на заповеди, отколкото в изпълняването им.

Той спря светлината. Браво на него. Чакаше с госпожа Харисън, Баярд и Боу, струпани около него. Беше единственият с фенерче. Обзалагам се, че антуражът му не се притесняваше за нощното си зрение и би се зарадвал на наличието на светлина.

Двамата с Лари все още бяхме облечени с комбинезоните. Моят почваше да ми омръзва. Това, което наистина исках да направя, беше да се върна в хотела и да поспя. Но веднъж щом Жан-Клод пристигнеше, така или иначе нямаше да спя, та можеше и да поработя. Освен това Стърлинг беше единственият ми клиент, който си плащаше. Е, да, получавам пари за убийството на вампири, ако е законно, но не са много. Предполагам, че той заслужаваше да получи нещо срещу парите си.

— Чакахме много дълго време, госпожице Блейк.

— Съжалявам, че смъртта на едно младо момиче ви създава неудобство, г-н Стърлинг. Ще вървим ли нагоре?

— Не съм безчувствен към чуждата загуба, госпожице Блейк, и не ми допадат намеците, че съм — стоеше там в обляната от лунна светлина нощ, много изправен и внушителен.

Госпожа Харисън и Баярд се приближиха малко към него, демонстрирайки подкрепата си. Боу просто си стоеше зад гърба на Стърлинг и изглеждаше леко развеселен. Носеше черен шлифер с качулка. Изглеждаше като призрак.

Погледнах към чистото проблясващо небе. Погледнах и към Боу. Той се ухили достатъчно широко, че белите му зъби да проблеснат на лунната светлина. Поклатих глава и не коментирах. Може пък да е бил бойскаут, винаги готов и прочее.

— Добре, както кажете. Да приключваме с това.

Не ги изчаках. Просто ги подминах и започнах да се изкачвам.

Лари, който беше до мен, каза:

— Държиш се грубо.

Погледнах го.

— Да, така е.

— Той е клиент, който си плаща, Анита.

— Виж, не си ми притрябвал, за да ме мъмриш, ясно ли е?

— Какво ти става?

Спрях се.

— Това, което оставихме зад гърба си, ме притеснява. Мисля, че и теб би трябвало да те притеснява малко повече.

— Притеснява ме, но не е нужно да си го изкарвам на всички наоколо.

Поех си дълбоко въздух и го издишах бавно. Беше прав. Проклятие.

— Добре, имаш право. Ще се опитам да съм по-мила.

Стърлинг се приближи до нас с антуража по петите му.

— Идвате ли, госпожице Блейк? — подмина ни с изпънат като пружина гръб.

Госпожа Харисън залиташе и само фактът, че Баярд я беше сграбчил за ръката, я удържаше да не падне на задника си. Все още носеше високите токчета. Може би противоречеше на кодекса й на изпълнителна секретарка да носи обувки за тенис.

Боу ги следваше, а черният му шлифер се развяваше около дългите му крака. Издаваше специфичен звук, пляс-пляс, който беше особено дразнещ.

Добре, може би в момента всичко беше дразнещо. Определено се чувствах ядосана. Джеф Куинлан беше някъде там. Или беше мъртъв, или вече беше получил първото ухапване. Вината за това беше моя. Бях казала на баща му да постави нафора пред всеки вход. Щях да помисля и за кучешката вратичка, ако я бях видяла, но така и не бях отишла толкова навътре в къщата. Дори и аз щях да сметна, че е параноично да пазиш входа на кучето. Но щях да го направя и Бет Сейнт Джон щеше да е жива.

Дали в този момент изнасилваха Джеф? Дали това същество, което бях видяла в дома на семейство Куинлан, правеше нещо повече от това да го хапе по врата? Господи, надявах се, че не. Бях доста сигурна, че мога да върна Джеф от вампирско ухапване, но ако се комбинираше с изнасилване от чудовище, не бях толкова убедена. Какво щях да правя, ако го откриех, но не беше останало много за спасяване? Понякога разсъдъкът е изненадващо крехък.

Молех се, докато вървяхме нагоре по хълма. Молех се и почувствах как част от спокойствието ми се възвръща. Нямаше видения. Нямаше пеещи ангели. Но ме обля чувство на спокойствие. Поех си дълбоко въздух и нещо тежко, стегнато и грозно в сърцето ми изчезна. Приех го като добър знак, че ще стигна до Джеф навреме. Но част от мен си оставаше скептична. Господ невинаги спасява. Понякога Той просто помага да се преживее загубата. Предполагам, че не вярвам напълно на Господ. Никога не се съмнявам в Него, но мотивите Му са твърде неразбираеми за мен. „Защото виждаме нещата неясно, като в огледало“^[1] и прочее. Поне веднъж ми се искаше да видя ясно през проклетото огледало.

Луната осветяваше върха на хълма като сребърен огън. Въздухът почти сияеше. Дъждът беше изчезнал, изливайки благословията си някъде другаде. Небесата са ни свидетели, че дъждът щеше да ни е полезен, но лично аз се радвах, че не се налага да вървя по влажната земя насред порой. Наличието на кал щеше да е просто твърде перфектно.

— Е, госпожице Блейк, ще започваме ли? — попита Стърлинг.

Изгледах го.

— Да.

Поех си въздух и преглътнах прямите неща, които ми се искаше да кажа. Лари беше прав. Стърлинг беше трън в задника, но не на него бях ядосана. Той беше просто удобна мишена.

— Двамата с г-н Къркланд ще обходим гробището. Но вие трябва да останете тук. Движението на други хора е много разсейващо — ето, това беше дипломатично.

— Ако сте смятали да ни оставите тук като публика, можехте да ни кажете, докато бяхме в подножието на планината и да ни спестите разходката.

Толкова по въпроса за дипломатичността.

— Щеше ли да ви хареса, ако ви бях казала да останете в подножието, откъдето нямаше да можете да виждате какво правим?

Той се замисли за момент.

— Не, предполагам, че нямаше.

— Тогава от какво се оплаквате?

— Анита — прошепна съвсем тихо Лари.

Игнорирах го.

— Вижте, г-н Стърлинг, беше много тежка вечер. Точно в момента не ми е останала никаква тактичност. Моля ви, просто ме оставете да си върша работата. Колкото по-бързо приключим, толкова по-скоро ще си идем по домовете. Става ли?

Честност. Надявах се, че абсолютната честност ще проработи. Само тя ми беше останала.

Той се поколеба за минута, след което кимна.

— Добре, госпожице Блейк. Вършете си работата, но знайте следното. Умишлено се държахте неприятно. Дано да е нещо наистина впечатляващо.

Отворих уста и Лари ме докосна по ръката. Стисна я не твърде силно, но достатъчно. Преглътнах онова, което смятах да кажа и се отдалечих. Лари ме последва. Храбрият Лари.

— Какво ти става тази вечер? — попита той, когато се бяхме отдалечили достатъчно от Стърлинг и компания.

— Казах ти.

— Не — отвърна той, — не става дума само за убийството. По дяволите, виждал съм те да убиваш хора и да си много по-малко разстроена след това. Какъв е проблемът?

Спрях да вървя и за момент останах на място. Беше ме виждал да убивам хора и да съм по-малко разстроена. Беше ли вярно? За миг се замислих. Беше вярно. Това беше адски тъжно.

Знаех какво не е наред. Бях видяла твърде много избити хора през последните няколко месеца. Твърде много кръв. Твърде много убийства. И аз бях извършила няколко. Не всички бяха одобрени от щата. Освен това исках да се занимавам с търсенето на Джеф Куинлан. Не можех да направя нищо, докато не пристигнеше Жан-Клод. Наистина не можех. Но се чувствах сякаш съживителството пречеше на работата ми с полицията. Това лош знак ли беше? Или добър?

Поех си дълбоко от хладния планински въздух. Изпуснах го съвсем бавно, съсредоточавайки се само върху дишането, вдишване и издишване, вдишване и издишване. Когато отново се почувствах спокойна, погледнах към Лари.

— Просто тази вечер съм малко на ръба, Лари. Ще се оправя.

— Ако кажа „малко на ръба“ с изненадана нотка в гласа си, ще се ядосаш ли? — попита Лари.

Усмихна се.

— Да, ще се ядосам.

— Откакто разговаря с Жан-Клод, си в по-мрачно настроение от обичайното. Какво има?

Загледах се в усмихнатото му лице, не ми се искаше да му кажа. Не беше чак толкова по-голям от Джеф Куинлан, само с четири години. Все още можеше да мине за ученик от гимназията.

— Добре — отвърнах и му разказах.

— Вампир-педофил, това не е ли против правилата?

— Какви правила?

— Че можеш да бъдеш само един вид чудовище.

— Мен също ме хвана неподготвена.

По лицето му пробягна странно изражение.

— Исусе мили, Джеф Куинлан е с това нещо — той ме погледна и по лицето му преминаха целият ужас и болка от осъзнаването, или поне толкова, колкото можеше да си представи. — Трябва да направим нещо, Анита. Трябва да го спасим.

Обърна се, сякаш щеше да си тръгне. Сграбчих го.

— Не можем да направим нищо, преди да дойде Жан-Клод.

— Не можем просто да стоим и да бездействаме.

— Не бездействаме. Вършим си работата.

— Но как можем да…

— Защото не сме в състояние да направим нищо друго в момента.

Лари ме погледна за секунда, после кимна.

— Добре, щом ти можеш да си спокойна, значи мога и аз.

— Добър човек.

— Благодаря. А сега ми покажи този готин номер, за който говореше. Никога не съм чувал за някой, който може да разчита мъртвите, без най-напред да ги вдигне.

В интерес на истината, не знаех дали Лари може да го направи. Но ако му кажех, че може и да не се справи, нямаше по никакъв начин да спомогна за увереността му. Магията, ако това е правилната дума, често търпи възходи и падения на базата на собствената вяра в способностите. Бях виждала много могъщи хора напълно осакатени от съмненията в себе си.

— Ще обходя гробището.

Опитах се да измисля как да го облека в думи. Как да обясниш нещо, което ти самият не разбираш напълно?

Винаги съм имала афинитет към мъртвите. Дори като малко дете винаги знаех дали душата е напуснала тялото. Спомням си погребението на пралеля Катрин. Кръстена съм на нея, имам предвид второто ми име. Тя беше любимата леля на баща ми. Отидохме по-рано, за да нагледаме тялото и да сме сигурни, че всичко е наред. Аз почувствах, че душата й се носи над ковчега. Погледнах нагоре в очакване да я видя, но там нямаше нищо, върху което да спра очите си. Никога не бях виждала душа. Чувствах ги, но никога не бях виждала дори и една.

Сега знам, че душата на леля ми Катрин остана наоколо дълго време. Повечето души напускат след три дни, някои моментално, някои никога. Душата на майка ми беше изчезнала, докато стане време за погребението. Не почувствах присъствието й. Нямаше нищо, освен затворен ковчег, покрит с розови рози, сякаш може да му стане студено.

Едва вкъщи почувствах, че майка ми витае наблизо. Не душата й, а някаква част от нея, която не можеше да се откаже веднага. Чувах стъпките й в коридора пред стаята ми, сякаш идваше да ме целуне за лека нощ. В продължение на месеци се движеше из къщата и аз го намирах за успокояващо. Когато най-сетне си тръгна, бях готова да я пусна. Никога не казах на баща ми. Бях само на осем, но дори тогава знаех, че той не може да я чуе. Може би чуваше други неща. Не знам. Двамата с баща ми така и не говорихме много за смъртта на майка ми. Това го разстройваше.

Можех да чувствам призраците много преди да се науча да вдигам мъртвите. Планът ми включваше просто разширяване на това или може би комбинация от двете умения. Не знам. Но приличаше на опит да обясня, че има душа, витаеща над ковчега на леля Катрин. Или човек знаеше, че душата е там, или не знаеше. Думите не можеха точно да го обяснят.

— Можеш ли да виждаш призраци?

— Имаш предвид сега ли?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Не, по принцип.

— Ами, със сигурност знаех, че къщата на семейство Калвин не е обитавана, независимо от това какви истории си измисляха хората. Но край града имаше малка пещера и в нея имаше нещо. Нещо не особено приятно.

— Призрак ли беше?

Той сви рамене.

— Никога не се опитах да разбера, но изглежда никой друг не го усещаше.

— Знаеш ли кога душата напуска тялото? Имам предвид можеш ли да кажеш?

— Естествено.

Каза го, сякаш се чудеше „Ама не могат ли всички да го правят?“. Нямаше как да не се усмихна.

— Това стига. Просто ще го направя. Не знам какво ще видиш, ако въобще видиш нещо. Знам, че Реймънд ще бъде разочарован, защото няма да забележи нищо, освен ако не е много по-талантлив, отколкото изглежда.

— Какво ще правиш, Анита? В колежа никога не са ни говорили за „обхождане на гробището“.

— Не е като да правиш магия, няколко думи или жестове и готово. Няма нищо общо с това — мъчех се да облека в думи нещо, за което нямаше термини. — По-близко е до психически способности, отколкото до магия. Не е физическо. Не става дума за помръдване на мускул или дори за мисъл. То е… Аз просто го правя. Нека да започна, а след това, ако мога, ще те въведа или ще се опитам да разговарям с теб, докато се случва. Става ли?

Той сви рамене.

— Предполагам, че става. Все още не разбирам какво, по дяволите, правиш, но става. И без това обикновено не знам какво става.

— Но винаги го разгадаваш — казах аз.

Той се ухили.

— Правя го, нали така?

— Можеш да се обзаложиш.

Стоях точно в центъра на разровената земя. До не толкова отдавна се страхувах от това, което ми предстоеше да направя. Не че само по себе си беше страшно. Плашех се от факта, че въобще мога да го правя. Не беше особено човешко нещо. Но пък в последно време преосмислях какво точно ни правеше хора и какво ни правеше едни от чудовищата. Някога бях много сигурна в себе си и във всички останали. Вече не беше така. Освен това тренирах.

Разбира се, тренирах в празни гробища, където бяхме само аз и мъртвите. Добре де, и нощните насекоми, но членестоногите никога не са пречили на концентрацията ми. Хората го правеха.

Дори и обърната с гръб можех да почувствам Лари като топло присъствие зад себе си. Това ме дразнеше.

— Можеш ли да се дръпнеш по-назад?

— Разбира се, колко надалече?

Поклатих глава.

— Колкото се може по-назад, без да ме изгубиш от поглед.

Той повдигна вежди.

— Искаш ли да ида да чакам при г-н Стърлинг?

— Ако можеш да ги изтърпиш.

— Мога. Доста по-добър съм от теб, що се отнася до бърборенето с клиенти.

Това си беше самата истина.

— Чудесно. Когато те повикам, ела бавно. Никога не съм се пробвала да разговарям с някого, докато правя това.

— Както кажеш — той се изсмя почти нервно. — Нямам търпение да го видя.

Оставих това без коментар и се обърнах. Отдалечих се от него. Когато погледнах назад, той вървеше към останалите. Надявах се, че Лари няма да е разочарован. Все още не бях сигурна, че ще е способен да усети нещо. Обърнах гръб на всички. Да ги гледам как са се скупчили, щеше да ме разсейва, в това бях сигурна.

Върхът на планината беше оголен. Беше все едно да стоиш на края на света и да гледаш надолу. Лунната светлина обливаше всичко в меко сияние. Беше толкова ярка тук горе, близо до небето, без никакви дървета, които да я скриват, че самият въздух блестеше. Подухна нежен ветрец, точно на височината на главата ми. Миришеше на зелено и свежо, сякаш наистина беше валяло. Затворих очи и оставих вятъра да докосва кожата и да разрошва косата ми. Почти нямаше звуци, с изключение на песента на насекомите, идваща отдолу. Нищо, освен вятъра, мен и мъртвите.

Не можех да кажа на Лари как точно да го направи, понеже и аз самата не бях съвсем сигурна. Ако беше мускул, щях да го помръдна. Ако беше мисъл, щях да си я помисля. Ако беше магическа дума, щях да я кажа. Но не беше нито едно от тези неща. Сякаш кожата ми се отваряше. Всичките ми нервни окончания се оголваха към вятъра. Кожата ми стана по-хладна, сякаш от тялото ми се излъчваше хладен вятър. Всъщност не е вятър. Не можете да го видите. Не можете да го почувствате, или поне никой друг не може. Но си е там. Истински е.

Хладните пръсти на „вятъра“ се източиха навън от мен. Щях да съм в състояние да претърся гробовете в радиус от три до пет метра. Кръгът щеше да се движи заедно с мен, докато вървях.

Вдигнах ръка и помахах. Не се обърнах да видя дали Лари ме е забелязал. Останах вътре в личния си кръг. Удържах го, опитвах се да не започна да претърсвам мъртвите преди той да дойде. Надявах се, че ще може да усети какво правя. Изглеждаше логично, че ще му е по-лесно да го разбере, ако го гледа от самото начало.

Чух стъпките му по сухата земя. Звучаха като гръмотевици, сякаш можех да чуя всяко зрънце от почвата под обувките му.

Спря зад мен.

— Исусе, какво е това?

— Кое? — Гласът ми звучеше далечно и едновременно с това силно.

— Вятър, студен вятър.

Звучеше леко уплашен. Чудесно. Човек винаги трябва да е леко уплашен, когато прави магия. Когато почнеш да я приемаш за даденост, тогава вече си загазил.

— Ела по-близо, но не ме докосвай.

За последното не бях сигурна, но звучеше като добра идея. По-добре да съм, отколкото да не съм предпазлива.

Той се приближи бавно с една протегната ръка, сякаш чувстваше вятъра по кожата си.

— Исусе, Дево Марийо и Йосифе. Анита, идва от теб. Вятърът идва от теб.

— Да — отвърнах аз.

Очите му се бяха разширили. Изглеждаше както звучеше гласът му, леко уплашен.

— Ако застана до Стърлинг, той няма да почувства нищо. Никой от тях няма да почувства.

Лари поклати глава.

— Как е възможно да го пропуснат? — ръката му се рееше съвсем близо до тялото ми, почти го докосваше, но не съвсем. — По-студено е или по-силно, или нещо подобно, колкото по-близо до тялото ти застана.

— Интересно — казах аз.

— Сега какво?

— Сега ще докосна мъртвите — пуснах го, сякаш разтварях стисната ръка. Пръстите на „вятъра“ се протегнаха надолу.

Какво е чувството да преминете през твърдата земя и да докоснете мъртвите под нея? Усещането не е като нищо човешко. Сякаш невидимите пръсти можеха да се разтопят през земята в търсене на мъртвите. Този път не се налагаше да търсим надалече. Земята беше разровена и телата лежаха върху рохката почва.

Никога не бях опитвала подобно нещо на друго място, освен на добре подредено гробище. Там, където всеки гроб, всяко тяло, беше отличимо. Вятърът докосна Лари като камък в поток. Силата се завихри около него. Той беше жив и това ни притесняваше. Но ние бяхме тренирали и можехме да работим около него.

Стоях върху костите. Под земята, където очите не можеха да ги видят. Опитах се да отстъпя от тях, но само попаднах върху други. Земята беше натъпкана с тела, като стафиди в пудинг. Но около тях нямаше храна.

Стоях върху сал от кости в море от суха, червена земя. Навсякъде, където докоснех, имаше тела — парчета кост. Нямаше празно място. Нямаше място за дишане. Стоях там, сгушена в себе си, и се опитвах да разгранича нещата, които чувствах.

Гръдният кош отляво вървеше с бедрената кост, която бе на няколко метра. Вятърът потече и започна да докосва парче след парче. Бих могла да сглобя скелета като гигантски пъзел. Това щеше да направи силата ми, ако се опитах да ги вдигна.

Раздвижих се, стъпвайки върху мъртвите и навсякъде откъдето преминех, събирах телата. Парчетата оставаха разделени, но аз запомнях.

Лари се движеше заедно с мен. Правеше го изненадващо плавно през силата, като плувец, оставящ след себе си възможно най-малко вълнички.

Един призрак оживя с припламване, като блед, танцуващ пламък. Приближих се към него. Повдигна се като люлееща се змия. Имаше я нишката на враждебност, която някои призраци чувстваха спрямо живите. Ревност. Но ако и аз бях прикована към някакво забравено парче земя за стотина години, вероятно също щях да съм враждебна.

— Какво е това? — прошепна Лари.

— Какво виждаш? — попитах аз.

— Мисля, че е призрак. Просто никога преди не съм виждал някой да се материализира — протегна се, сякаш да го докосне.

Сграбчих китката му преди въобще да успее да го достигне. Почувствах как силата му лумва и оживява като прилив на вятър, който би трябвало да отмести косата от лицето ми.

Кръгът внезапно се разшири, като обектив на камера, който се разтваря. Мъртвите започнаха да се пробуждат под обединената ни мощ като съчки, докоснати от огъня. Силата ни се разпростря над тях и те ни издадоха тайните си. Парченца мускули, изсъхнали до кости, зеещи черепи, всички парчета бяха там. Всичко, което трябваше да направим, бе да ги повикаме. Още два призрака се издигнаха като пушек от земята. Това бяха много активни призраци за толкова малко и толкова старо гробище. И всички бяха ядосани от това, че са обезпокоени. Нивото на враждебност беше необичайно.

Обединяването на силите ни не беше удвоило кръга, беше го учетворило.

Най-близкият призрак стоеше като бял стълб от пламък. Беше силен, могъщ. Напълно оформен призрак в гробище, което не бе виждало погребение от над двеста години.

Аз се взирах в него. Лари се взираше в него. Докато не го докосвахме, бяхме в безопасност. По дяволите, бяхме в безопасност, дори и да го докоснехме. Призраците не могат да причинят физически наранявания, не наистина. Могат да ви сграбчат, но ако ги игнорирате, отпадат. Ако им обръщате внимание, могат да са досадни. Плашещи, но ако дух причини истинска вреда, значи не е просто призрак. Демон, зъл омагьосан мъртвец, но не и нормален призрак.

Докато се взирах в потрепващата форма, въобще не бях сигурна, че това е обикновен призрак. Призраците се износват. Превръщат се във витаещи форми, които обикновено не се материализират, в горещи точки, които могат да разтърсят човек, а след това просто в места, от които те побиват тръпки. Призраците не са вечни. Тези изглеждаха адски солидни. За призраци.

— Спрете! — изкрещя мъжки глас.

Двамата с Лари се обърнахме към гласа. Магнус Бувие се препъваше по противоположния склон на планината. Косата му падаше върху лицето и скриваше от лунната светлина всичко, освен очите му. Очите му светеха в мрака, отразявайки светлини, които не можех да видя.

— Спрете!

Размахваше ръце. Ризата му с дълги ръкави беше измъкната от дънките. Докосна кръга от вятър и замръзна. Вдигна ръцете си нагоре, сякаш се опитваше да го докосне.

В рамките на една вечер двама души, които можеха да почувстват силата. Необичайно, но някак готино. Ако Магнус не бягаше от полицията, можехме да седнем и да си поговорим хубаво за това.

— Казахме ви да стоите по-далече от тази земя, г-н Бувие — обади се Стърлинг.

Бувие го погледна бавно, извръщайки глава, сякаш съсредоточаването върху нещо различно от силата беше трудно.

— Опитахме се да се държим добре — продължи Стърлинг. — Но повече няма да сме мили. Боу.

Зареждането на пушка-помпа е доста ясно отличим звук. Обърнах се в неговата посока с пистолет в ръка. Не си спомням да съм се замисляла за това. Просто гледах към Боу над дулото на пистолета си. Той държеше пушка в ръце, но не я беше насочил към нищо. Това го спаси. Знаех, че ако беше насочена някъде около нас, щях да го застрелям.

Все още виждах двойно. Можех да видя гробището зад очите си на място, където няма зрителни нерви. Гробището беше мое. Познавах телата. Познавах призраците. Знаех къде лежат всички парчета. Гледах над пистолета и виждах Боу и пушката, но в главата ми мъртвите все още се протягаха за разпръснатите си части.

Призраците бяха все така реални. Силата ги беше раздвижила. Щяха да танцуват и да се люлеят самостоятелно за известно време. Но пак щяха да изчезнат в земята. Има повече от един начин да вдигнеш мъртвите, но не за постоянно.

Не можех да отклоня очи от пушката, за да видя какво прави Бувие.

— Анита, моля те, не вдигай мъртвите — в изненадващо дълбокия му глас имаше молба.

Преборих се с желанието да погледна към него.

— Защо не, Магнус?

— Разкарай се от земята ми — обади се Стърлинг.

— Тази земя не е твоя.

— Разкарай се от земята ми или ще бъдеш застрелян за нарушаване на границите на имота.

Боу хвърли поглед към мен.

— Г-н Стърлинг?

Много внимаваше пушката да остане отпусната и безопасна в ръцете му.

— Боу, покажи му, че сме сериозни.

— Г-н Стърлинг — повтори той малко по-настоятелно.

— Прави това, за което ти плащам — каза Стърлинг.

Той започна да вдига пушката към рамото си, но бавно, като ме наблюдаваше.

— Не го прави — казах аз.

Изпуснах изцяло дъх, докато тялото ми не стана неподвижно и тихо. Не съществуваше нищо, освен пистолета и това, в което се бях прицелила.

Боу наведе пушката.

Аз си поех въздух и казах:

— Сега я остави на земята.

— Госпожице Блейк, това не е ваша работа — каза Стърлинг.

— Няма да застреляте някого за нарушаване на границите на парче земя, докато аз гледам.

И Лари беше извадил пистолета си. Не беше насочен към никого конкретно, за което бях благодарна. Насочените пистолети имат навика да гърмят, ако не знаеш какво правиш.

— На земята, Боу, веднага. Няма да моля трети път.

Той остави пушката на земята.

— Аз ти плащам заплатата.

— Не ми плащате достатъчно, че да ме убият.

Стърлинг изпусна разгневено възклицание и се придвижи напред, сякаш сам щеше да вдигне оръжието.

— Не го докосвай, Реймънд. Ще кървиш толкова лесно, колкото и всеки друг.

Той се обърна към мен.

— Не мога да повярвам, че ме държиш на мушка на собствената ми земя.

Наведох ръката с пистолета съвсем леко — започва да трепери, ако човек задържи позата за стрелба твърде дълго.

— Аз не мога да повярвам, че сте накарали Боу да дойде въоръжен. Знаехте, че малкото ми представление ще привлече Бувие. Знаехте и сте го планирали. Студенокръвно копеле такова.

— Г-н Къркланд, нима ще й позволите да ми говори по този начин? Аз съм клиент.

Лари поклати глава.

— Съгласен съм с нея по този въпрос, г-н Стърлинг. Щяхте да направите засада на този мъж. Да го убиете. Защо?

— Добър въпрос — казах аз. — Защо се страхувате толкова много от семейство Бувие? Или се страхувате само от него?

— Не се страхувам от никого. Хайде, тръгвайте, ще ви оставим с новия ви приятел — той се отдалечи, а останалите го последваха.

Боу като че ли се поколеба.

— Ще ти донеса пушката — казах аз.

Той кимна.

— Предположих.

— За теб ще е по-добре да не ме чакаш долу с друго оръжие.

Той ме изгледа една дълга минута. Изгледа и двама ни, после поклати глава.

— Прибирам се вкъщи при жена си.

— Направи го, Боу — казах аз.

Той се отдалечи, а черният му шлифер се развяваше около краката. Поколеба се, след това каза:

— Оттук насетне не участвам. Парите не могат да се харчат, ако си мъртъв.

Познавах неколцина вампири, които не биха се съгласили с него, но отвърнах:

— Радвам се да го чуя.

— Просто не искам да ме застрелят — отвърна той и се отдалечи надолу по склона, скривайки се от поглед.

Стоях с браунинга, насочен към небето. Обърнах се бавно и огледах планинския връх. Бяхме сами, само ние тримата. Тогава защо не исках да прибера оръжието си?

Магнус пристъпи по склона и спря. Вдигна слабите си ръце към заредения с енергия въздух. Прокара пръсти надолу по него сякаш беше вода. Почувствах вълничките от докосването му като тръпка по кожата си, като вибрация през магията ми.

Не, все още нямаше да прибирам пистолета.

— Какво беше това? — попита Лари. Неговото оръжие също беше още извадено и насочено към земята.

Бувие премести блестящите си очи към Лари.

— Той не е некромант, Анита, но е повече, отколкото изглежда.

— Не сме ли всички така? — отвърнах аз. — Защо не искаш да вдигам мъртвите, Магнус?

Той ме изгледа. Очите му бяха пълни с проблясващи светлинки, като отражения във вир, но отраженията бяха на неща, които ги нямаше.

— Отговори ми, Магнус.

— Или какво? — попита той. — Ще ме застреляш?

— Може би.

Склонът го правеше по-нисък от мен, така че го гледах отгоре.

— Не вярвах, че някой може да вдигне толкова стари мъртъвци без човешко жертвоприношение. Смятах, че ще вземеш парите на Стърлинг, ще се опиташ, ще се провалиш и ще си тръгнеш.

Той отново пристъпи напред и прокара ръце по силата, сякаш я изпитваше. Сякаш не беше сигурен, че може да навлезе в нея. Докосването накара Лари да ахне.

— С тази сила можеш да вдигнеш част от тях, може би достатъчно от тях — каза Магнус.

— Достатъчно за какво? — попитах аз.

Той погледна нагоре към мен, сякаш не бе възнамерявал да говори на глас.

— Не бива да вдигате мъртвите на тази планина, Анита, Лари. Не бива.

— Посочи ми причина да не го правя — казах аз.

Той ми се усмихна.

— Предполагам, че няма да стане само защото помолих?

Поклатих глава.

— Не, няма.

— Щеше да е толкова по-лесно, ако омаята ти действаше — той пристъпи още една крачка нагоре по склона. — Естествено, ако омаята ти действаше, нямаше да сме тук, нали?

Ако не искаше да отговори на един въпрос, щях да пробвам с друг.

— Защо избяга от полицията?

Той направи още една крачка напред и аз отстъпих. Не беше направил кой знае колко заплашително движение, но в него имаше нещо, както си стоеше там, нещо несвойствено.

В очите му се виждаха образи, които ме караха да искам да погледна назад и да видя какво се отразява там. Почти можех да видя дървета, вода… Приличаше на нещата, които виждаме с крайчеца на очите си, само че цветни.

— Казала си тайната ми на полицията, защо?

— Трябваше.

— Наистина ли смяташ, че съм направил тези ужасни неща на момчетата?

Той направи още една крачка, придвижвайки се в потока енергия, но не се плъзна лесно като Лари. Магнус беше като планина, огромна маса, принуждаваща силата да се разшири около него, сякаш магически заемаше повече място, отколкото можеше да се види с невъоръжено око.

Вдигнах браунинга с две ръце и го насочих към гърдите му.

— Не, не смятам.

— Тогава защо насочваш оръжие срещу мен?

— А защо са всички тези глупости с магията на феите?

Той се усмихна.

— Тази вечер ползвах доста омая. Като наркотик е.

— Ти се храниш от клиентите си — казах аз. — Не го правиш само заради парите. Източваш ги. Това си е похват на шибания Паднал двор.

Той елегантно сви рамене.

— Аз съм такъв, какъвто съм.

— Откъде знаеш, че жертвите са момчета? — попитах аз.

Лари се премести от лявата ми страна с пистолет, внимателно насочен към земята. Твърде скоро му бях крещяла, задето насочва оръжие срещу хора.

— Така казаха от полицията.

— Лъжец.

Той се усмихна нежно.

— Един от тях ме докосна. Видях всичко.

— Колко удобно.

Магнус се протегна към мен.

— Дори не си го и помисляй.

Лари насочи пистолета си към него.

— Какво става, Анита?

— Не съм сигурна.

— Не мога да ти позволя да вдигаш мъртвите тук. Съжалявам.

— Как смяташ да ни спреш?

Той се втренчи в мен и почувствах как нещо се притиска в магията ми. Като нещо голямо, плуващо извън зрителния ти обсег в мрака. Накара ме да ахна.

— Замръзни, където си, или ще дръпна спусъка.

— Не съм помръднал и мускулче — отвърна той меко.

— Стига игрички, Магнус. Адски близо си до смъртта.

— Какво направи току-що? — попита Лари. Ръцете му, стиснали пистолета, леко трепереха.

— После — отвърнах аз. — С мен имаш по-добър шанс да се озовеш жив в затвора, отколкото с повечето ченгета.

— Не мисля, че ще дойда с теб.

Взираше се в дулата на два пистолета и все още звучеше сигурен в себе си. Или беше глупав, или знаеше нещо, което не ми бе известно. Не мисля, че беше глупав.

— Кажи ми кога да го застрелям — каза Лари.

— Когато аз го застрелям, можеш да го направиш и ти.

— Добре — отвърна той.

Магнус погледна първо единия, после другия.

— Ще отнемете живота ми за нещо толкова малко?

— Докато мигнеш — отвърнах аз. — А сега бавно сложи ръце на тила.

— И ако не го направя?

— Не блъфирам, Магнус.

— Със сребърни куршуми ли са заредени тези пистолети?

Просто го наблюдавах. Можех да почувствам как зад мен Лари се премества леко. Човек може да държи пистолета насочен само известно време, без да се умори или да се изнерви.

— Обзалагам се, че са сребърни. Среброто не е много ефективно срещу феи.

— Обикновеното желязо действа най-добре — отвърнах аз. — Помня.

— Дори нормални оловни куршуми биха свършили по-добра работа от среброто. Лунният метал е приятел на феите.

— Ръцете, веднага, или ще разберем как се справя плътта на феите със сребърните куршуми.

Той вдигна ръцете си бавно и елегантно нагоре. Бяха над нивото на раменете, когато се хвърли назад и падна надолу по склона. Стрелях, но той продължи да се търкаля по земята и по някаква причина не можех да го видя напълно. Сякаш въздухът около него се замъгляваше.

Двамата с Лари стояхме на върха на склона и стреляхме по него, но не мисля, че някой от нас го улучи.

Той се търкаляше по голата пръст по-бързо, отколкото изглеждаше, защото стана все по-труден за забелязване даже и на лунната светлина, докато накрая не изчезна в шубраците, оцелели горе-долу по средата на склона от тази страна.

— Моля те, кажи ми, че той просто не изчезна с едно „пуф“ — каза Лари.

— Не изчезна с „пуф“ — отвърнах аз.

— Тогава какво направи?

— Откъде, по дяволите, да знам? Това го нямаше описано във „Феи 301“ — поклатих глава. — Да се махаме оттук. Не знам какво става, но каквото и да е, мисля, че изгубихме клиента си.

— Мислиш ли, че изгубихме и хотелските си стаи?

— Не знам, Лари. Да идем да проверим.

Спуснах предпазителя на браунинга, но продължих да го държа в ръка. Бих оставила предпазителя вдигнат, но това не изглеждаше особено разумно, когато човек се спуска по каменист планински склон, дори и да е на лунна светлина.

— Мисля, че вече можеш да прибереш пистолета, Лари. Не беше спуснал предпазителя.

— Ти не си прибрала своя.

— Но съм спуснала предпазителя.

— О! — Изглеждаше леко смутен, но спусна предпазителя и прибра пистолета в кобура. — Смяташ ли, че наистина щяха да го убият?

— Не знам. Може би. Боу щеше да стреля по него, но и сам видя каква работа ни свърши това.

— Защо Стърлинг желае смъртта на Магнус?

— Не знам.

— Защо Магнус е избягал от полицията?

— Не знам.

— Чувствам се неспокоен, когато отговаряш на всичките ми въпроси с „Не знам“.

— Аз също.

Погледнах назад още веднъж точно преди върхът на планината да изчезне от поглед. Призраците се извиваха и светеха като пламъци на свещ, хладни бели пламъци. Знаех още нещо, което не ми беше известно преди тази вечер. Някои от телата бяха близо тристагодишни. Със сто години по-стари, отколкото ни беше казал Стърлинг. Сто години имат огромно значение, когато става дума за вдигане на зомбита. Защо беше излъгал? Може би се е страхувал, че ще откажа. Може би. Част от телата бяха индиански останки. Късчета и парченца от бижута, животински кости, неща, които не бяха европейски. Индианците в този район не погребваха мъртъвците си, поне не в обикновени гробове. И това не беше могила.

Нещо се мътеше и нямах и най-бегла представа какво е. Но щях да разбера. Може би утре, след като си вземехме нови хотелски стаи, върнехме модерния джип, наемехме друга кола и съобщяхме на Бърт, че вече нямаме клиент. Може би щях да позволя на Лари да му поднесе новината. За какво са чираците, ако не могат да свършат част от мръсната работа?

Добре, добре, щях лично да съобщя на Бърт, но определено не очаквах този миг с нетърпение.