Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (30)

29

Рони ме беше замъкнала във „Викториас Сикрит“. Бях отбелязала, че никой няма да вижда бельото ми или дрехите ми за спане, с изключение на другите жени в съблекалнята на фитнеса. Рони ми бе отвърнала: „Ти ще ги виждаш.“ Логиката ми убягваше, но я оставих да ме убеди да си купя роба.

Цветът беше на бургундско, подобно на тъмните като вино божури. Блестеше на фона на бледата ми кожа и пасваше на някои от синините, разцъфващи по гърба ми. Нищо друго не дава такъв цвят, както ако те хвърлят по някоя стена. Белегът от ухапано на гърба ми не беше много дълбок. Трудно е хуманоидни зъби да се забият под такъв ъгъл. Белезите на китката ми бяха по-сериозни. Представляваха две чисти малки, почти изящни дупчици. Не болеше толкова, колкото би трябвало. Може би в слюнката на вампирите имаше болкоуспокоителни или пък просто зъбите бяха такива.

Все още не можех да повярвам, че му позволих да забие зъби в мен. Мамка му.

Увих робата по-плътно около себе си. Материята беше достатъчно плътна, че да е уютна за зимна вечер и имаше широки копринени маншети и още коприна по краищата. Беше смътно викторианска, леко мъжествена. В нея изглеждах деликатна, като викторианска кукла, която все още не е напълно облечена. Облякох широка черна тениска под робата. Развали част от ефекта, но при всички случаи беше по-добре от това да съм облечена само по бельо и роба, докато посрещам момчетата.

Прибрах си браунинга от табуретката, на която го бях оставила, докато се къпех. Занесох го със себе си в спалнята и се поколебах. Винаги ходех въоръжена. По дяволите, спях с пистолет, но някак не ми се слагаше кобур. Оставих го настрана и прибрах файърстара в джоба на робата. В резултат дрехата увисна смешно на една страна, но ако през вратата влезеше нещо гадно, щях да съм готова за него.

Жан-Клод стоеше край прозореца, когато отворих вратата на спалнята. Беше дръпнал завесите и се бе облегнал на перваза на прозореца, взирайки се в мрака. Обърна се, щом вратата се отвори, макар да знаех, че ме е чул преди това.

— Ma petite, изглеждаш прекрасно.

— Това е единствената роба, която притежавам — отвърнах аз.

— Естествено.

На лицето му отново беше онази развеселена маска и сега ми се щеше да знам какво си мисли. Тъмносините му очи бяха много напрегнати, не отговаряха на безгрижното изражение. Може би не исках да зная какво си мисли.

— Къде са Лари и Джейсън?

— Дойдоха и излязоха.

— Излязоха ли?

— Джейсън внезапно огладня и Лари го откара с джипа.

Само го изгледах.

— Има едно нещо, наречено рум сървис.

— Малките часове на утрото са, ma petite. Менюто на рум сървиса е някак ограничено. Джейсън ми дари кръв два пъти тази вечер, нуждае се от протеини. — Жан-Клод се усмихна. — Трябваше или да излязат, или да изяде Лари. Мислех, че ще предпочетеш излизането.

— Много смешно. Не трябваше да ги изпращаш сами.

— Тази вечер сме в безопасност от Серефина, ma petite, а докато стоят в града, са в безопасност и от Ксавие.

— Как можеш да си толкова сигурен? — кръстосах ръце пред себе си.

Той се облегна на прозореца и ме погледна.

— Твоят мосю Къркланд се справи добре тази вечер. Мисля, че се тревожиш излишно за него.

— Една нощ на геройства не те държи в безопасност.

— Скоро ще е утро, ma petite. Дори Ксавие не може да понесе дневната светлина. Всички вампири ще търсят убежище. Няма да имат време да преследват нашите младежи.

Изгледах го и се опитах да разчета какво се крие зад приятното лице.

— Ще ми се да бях толкова сигурна, колкото ти изглежда си.

Той се усмихна и се оттласна от стената. Измъкна се от сакото си и го остави да падне на розовия килим.

— Какво правиш?

— Събличам се.

Посочих с пръст спалнята.

— Събличай се там.

Той започна да разкопчава ризата си.

— В другата стая, веднага.

Той измъкна бялата риза от панталоните си и започна да разкопчава последните няколко копчета, докато вървеше към мен. Плътта на гърдите и корема му имаше повече цвят от ризата. Беше напомпан и изглеждаше като човек заради кръвта, част от която беше моя. Изсъхналите петна, които бяха попили през ризата, разваляха съвършенството на тялото му.

Очаквах да се опита да ме целуне или нещо подобно, но той ме подмина. Ризата беше кафеникава на гърба от изсъхналата кръв. Той я смъкна със звук, подобен на разкъсване. Пусна я на килима и влезе в спалнята.

Останах на място, взряна в него. По гърба му имаше бели белези. Поне аз смятах, че са това. Трудно беше да се каже заради кръвта. Остави вратата на спалнята отворена и след няколко минути чух как водата се стича във ваната.

Седнах на един от столовете. Не бях сигурна какво друго се очаква да направя. Водата шуртя дълго време, последва тишина, а след това разплискване. Беше във ваната. Не беше затворил вратата на банята. Страхотно.

— Ma petite — извика той.

Останах неподвижно за около минута, без желание да се помръдвам.

— Ma petite, знам, че си там. Мога да чуя дишането ти.

Отидох до вратата на спалнята, като внимавах много да не надникна вътре. Облегнах гръб на стената и скръстих ръце.

— Какво искаш?

— Изглежда няма чисти хавлии.

— И какво се очаква да направя?

— Можеш ли да се обадиш на камериерките да донесат няколко?

— Предполагам, че да.

— Благодаря, ma petite.

Пристъпих вбесено към телефона. Знаеше, че няма чисти хавлии още преди да влезе във ваната. По дяволите, и аз знаех, че няма чисти хавлии, но бях толкова заета да го слушам как се плацика във водата, че въобще не се бях замислила.

Бях толкова ядосана на себе си, колкото бях и на него. Винаги си е бил досадно копеле. Предполагаше се да внимавам повече в негово присъствие. Намирах се в хотелска стая, която приличаше на апартамент за младоженци, с Жан-Клод — гол и насапунисан в съседната стая. След онова, което бях видяла с Джейсън, във въздуха не би трябвало да има толкова сексуално напрежение, но имаше. Може да беше по навик или пък Лари беше прав. Просто не вярвах, че Жан-Клод е гниещ труп.

Обадих се за още хавлии.

Щели били да са щастливи да донесат. Никой не се оплака от ранния час. Никой не зададе въпроси. Човек винаги може да прецени колко плаща за една стая по това колко се оплакват.

Камериерка донесе четири големи меки хавлии. За около минута я гледах, изпълнена с колебание. Можех да я накарам да ги занесе на Жан-Клод.

— Мадам? — каза тя.

Взех хавлиите, благодарих й и затворих вратата. Не можех просто да кажа на непозната жена, че имам гол вампир във ваната си. Даже не бях сигурна, че частта с вампира го прави срамно. Добрите момичета не се озовават с голи мъже във ваните си в четири часа сутринта. Може би не бях добро момиче. Може би никога не съм била.

Поколебах се пред вратата на спалнята. Стаята беше тъмна. Единствената светлина идваше от банята и образуваше четириъгълник на килима.

Притиснах кърпите към гърдите си, поех си дълбоко въздух и пристъпих в стаята. Оттук можех да видя ваната, но за щастие не цялата. Мярнах бял порцелан и купчина бяла пяна. Самата гледка на банята с пяната накара мускулите по раменете ми да се отпуснат леко. Пяната може да прикрие множество грехове.

Спрях се на вратата на банята.

Жан-Клод беше легнал с гръб, отпуснат върху ръба на ваната. Черната му коса беше мокра и очевидно измита. Кичури от нея се бяха прилепили по раменете му. Ръцете му бяха положени по краищата на ваната, а главата му бе отпусната на тъмната плочка на стената. Едната бледа ръка беше увиснала във въздуха, сякаш се протягаше за нещо, но бе съвсем отпусната. Очите му бяха затворени и образуваха черни полумесеци на фона на бледите му бузи. Капчици вода бяха полепнали по лицето му и по това, което виждах от тялото му. Изглеждаше почти заспал.

Коляното му се подаде през пяната, изненадваща гледка на гола кожа. Обърна глава и ме погледна. Тъмносините му очи изглеждаха още по-тъмни. Може би се дължеше на начина, по който водата правеше косата му да изглежда по-тежка, по-черна.

Поех си накъсано въздух и казах:

— Това са кърпите.

— Можеш ли да ги оставиш там, моля? — посочи той с полуувисналата ръка.

„Там“ беше затвореният капак на тоалетната, който се намираше достатъчно близо до ваната, че да бъде достигнат с протягане.

— Ще ги оставя на ръба на умивалника.

— Ще накапя с вода целия под, докато ги достигна — каза той.

Гласът му беше неутрален, нямаше вампирски номера, почти нямаше интонация.

Беше прав, а аз се държах глупаво. Нямаше да ме сграбчи и да ме насили. Ако планът беше такъв, можеше да го изпълни още преди години.

Поставих кърпите на капака на тоалетната, а очите ми шареха навсякъде другаде, но не и към ваната.

— Вероятно имаш въпроси за случилото се тази вечер — каза той.

Погледнах го. Водата по голия му торс отразяваше светлината като живак. По кожата на гърдите му имаше пяна, точно под едното зърно. Изпитах ужасяващото желание да я изтрия. Отстъпих назад, докато се озовах до далечната стена.

— Не е като да предлагаш някакви отговори.

— Тази вечер се чувствам щедър — гласът му имаше онова звучене, което се получава, когато човек започва да заспива.

— Ако не беше гол в разпенена вана, щеше ли да предлагаш да отговаряш на въпроси?

Той се усмихна бързо — познато изражение.

— Вероятно не, но ако трябва да задоволявам ненаситното ти любопитство, няма ли да е по-весело така?

— Весело за кого?

— За двама ни, стига да си го признаеш.

Това ме накара да се усмихна, а не исках да го правя. Не исках да се наслаждавам да го гледам насапунисан и мокър. Исках да се страхувам от него и се страхувах, но освен това го желаех. Исках да прокарам ръце по мократа му плът, да докосна онова, което се намираше под пяната. Не исках секс. Не можех да си представя да правя секс с него, но исках малко да поизследвам. Мразех това. Той беше труп, това, което бях видяла тази вечер би трябвало да ме е убедило.

— Мръщиш се, ma petite. Защо?

— Попитах те дали двата гниещи вампира са илюзия и ти каза „не“. Попитах те дали формата ти е реална и ти каза „да“. Каза, че и двете форми са реални.

— Така е — отвърна той.

— Гниещ труп ли си?

Той се отпусна по-ниско в топлата сапунена вода, прибирайки ръцете си вътре, докато само главата му остана над повърхността.

— Това не е една от формите ми.

— Това не е отговор.

Той повдигна една бледа ръка от водата, а шепата му бе пълна с пяна, подобно на снежна топка.

— Има различни вампирски способности, ma petite, знаеш го.

— Какво общо има това?

Той вдигна другата си ръка и започна да си играе с пяната, прехвърляйки я от едната длан в другата.

— Янос и двете му компаньонки са вид вампири, различен от мен. От повечето от нас. Те са много по-редки. Ако някога ме видиш като гниещ труп, ще съм наистина мъртъв. Те могат да гният и да се изграждат отново, това ги прави много по-трудни за убиване. Единственият сигурен начин е огънят.

— Предлагаш доброволно страшно много информация, а?

Той потопи ръцете си във водата и отми сапуна. Застана малко по-изправен, а по тялото му имаше полепнала пяна.

— Може би се страхувам, че ще си помислиш, че това, което се случи с Джейсън, ще се случи и с нас.

— Никога няма да проверим тази теория — отвърнах аз.

— Звучиш толкова сигурна — отвърна той. — Страстта ти се носи във въздуха и все пак наистина вярваш, че никога няма да правим любов. Как е възможно да ме желаеш почти колкото аз те желая и все пак да си сигурна, че никога няма да опознаем телата си?

Не бях сигурна, че имам отговор на това. Плъзнах се по стената и седнах с колене, прибрани към гърдите. Джобът с пистолета изтрака по стената. Преместих оръжието в по-добра позиция.

— Просто няма да го направим, Жан-Клод, никога. Не мога.

Част от мен съжаляваше за това, но само част.

— Защо, ma petite!

— Сексът е свързан с доверието. Трябва да вярвам на някого безрезервно, за да правя секс с него. На теб не ти вярвам.

Той ме погледна със своите сини, сини очи и изглеждаше толкова великолепен и мокър.

— Наистина го мислиш, нали?

Кимнах.

— Да, така е.

— Не те разбирам, ma petite. Опитвам се, но все още не успявам.

— И ти си до голяма степен загадка за мен. Ако това те успокоява.

— Не ме успокоява. Ако ти беше жена, която има обикновени страсти, отдавна щяхме да сме се озовали в леглото — той въздъхна и се изправи дори повече, така че водата стигаше само до кръста му. — Естествено, ако беше жена с обикновени апетити, не мисля, че щях да те обичам.

— Харесва ти преследването, предизвикателството — отвърнах аз.

— Така е, но с теб е повече от това, ако само ми повярваш — той се наведе напред и придърпа коленете към гърдите си, след което ги обви с ръце. По гърба му се виждаха бели белези, които започваха от раменете и изчезваха във водата. Не много, но достатъчно.

— Какво е направило белезите по гърба ти? Освен ако не е бил свещен предмет, би трябвало да си способен да ги излекуваш.

Той постави буза на коленете си, така че да може да ме гледа. Изглеждаше по-млад, по-човешки, и внезапно по-раним.

— Не и ако нараняванията са от времето преди да умра.

— Кой те е бил с камшик?

— Бях паж на сина на семейство аристократи.

Изгледах го.

— Казваш ми истината, нали?

— Да.

— Затова ли Янос беше избрал камшици тази вечер, за да ти напомни откъде си дошъл?

— Да.

— Не си ли роден аристократ?

— Роден съм в къща с пръстен под, ma petite.

Изгледах го.

— Да бе.

Той вдигна глава.

— Ако си измислях, ma petite, щях да избера нещо по-романтично, по-забавно от това да съм френски селянин.

— Значи си бил слуга в замъка?

— Бях компаньон на единствения им син. Когато шиеха дрехи за него, шиеха и за мен. Неговият учител беше и мой учител. Инструкторът му по езда също. Научих се да се фехтувам и да танцувам, както и да се храня правилно на маса. А когато той направеше беля, наказваха мен, защото беше единственото им дете, единственият наследник на старото фамилно име. Днес хората говорят за малтретиране на деца — той се отпусна назад и се сви в топлата вода. — Оплакват се от боя. И идея нямат какво е истинско малтретиране. Когато бях момче, родителите въобще не се замисляха да вземат камшик и да го използват върху провинилото се дете или да го пребият до кръв. Дори аристократите биеха децата си. Беше нормално.

Но той беше единственият им наследник, единственото дете. Така че платиха на родителите ми и ме взеха. Господарката на имението ме избра, защото имах приятно лице. Когато вампирката, която ме превърна, ме потърси, ми каза, че красотата ми я е повикала.

— Чакай малко.

Той се обърна и ме дари с пълната тежест на сините си очи. Вложих всички сили да не отвърна поглед.

— Това прекрасно тяло и лице са изцяло вампирска илюзия, нали? В смисъл, никой не е толкова красив.

— Веднъж ти казах, че не силата ми те кара да ме виждаш по начина, по който го правиш, поне не през повечето време.

— Серефина каза, че си бил катамит за всеки вампир, който те пожелае. Какво имаше предвид?

— Вампирите убиват за храна, но превръщат по много причини. Някои го правят за пари, за власт, дори за титли и любов, но мен ме превърнаха заради страстта. Когато бях млад и слаб, ме прехвърляха един на друг. Когато омръзнех на някой, се появяваше друг.

Погледнах го ужасена.

— Прав си. Ако щеше да си измисляш история, определено нямаше да е тази.

— Истината твърде често е разочароваща или грозна, не мислиш ли така, ma petite?

Кимнах.

— Аха. Серефина беше стара. Мислех, че вампирите не би трябвало да остаряват.

— Оставаме на възрастта, на която умрем.

— Познаваше ли Серефина, когато си бил млад?

— Да.

— Спал ли си с нея?

— Да.

— Как си могъл да й позволиш да те докосва?

— Бях й даден като подарък от господар, пред който дори подобрените й сили изглеждат нищожни. Имах твърде малък избор — той ме погледна. — Тя знае какво искаш. Най-голямата ти нужда, най-съкровеното ти желание, и ще го превърне в реалност, или поне ще изглежда така. Какво ти предложи, ma petite? Какво би могла да ти предложи, което за малко не те спечели тази нощ?

Този път извърнах очи. Не исках да срещам погледа му.

— Какво ти предложи преди толкова много години?

— Сила.

При тази дума вдигнах очи.

— Сила?

Той кимна.

— Силата да избягам от всички тях.

— Но ти трябва да притежаваш умението да си вампир-господар от самото начало. Никой не може да ти го даде — казах аз.

Той се усмихна, но не весело.

— Сега го знам, но тогава смятах, че само тя може да ме спаси от вечност на… — думите му затихнаха и той се потопи във водата, оставяйки само няколко плуващи черни кичура.

Изправи се и си пое шумно въздух примигвайки, за да махне водата от очите си. Прокара ръце през косата си и я отметна върху раменете си.

— Косата ти не беше толкова дълга, когато се срещнахме за първи път.

— Изглежда предпочиташ по-дълга коса при мъжете си.

— Как е възможно косата ти да расте, ако си мъртъв?

— На този въпрос трябва да отговориш ти — отвърна той. Отново прокара ръце през косата си и изстиска краищата й.

Протегна се за хавлия. Изправих се на крака.

— Ще те оставя да се облечеш.

— Джейсън и Лари върнаха ли се? — попита той.

— Не.

— В такъв случай няма да се обличам — той се изправи и притегли хавлията към себе си. Успях да мерна едната страна от бледото му мокро тяло и стичащата се по него вода. Хавлията се появи пред погледа ми точно навреме. Избягах.