Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (31)

30

Свих се в най-отдалечения от спалнята стол. Но се взирах във вратата. Мамка му. Исках да избягам от стаята, но защо? Не на Жан-Клод нямах доверие, а на себе си. Мамка му.

Докоснах пистолета в джоба на робата си. Беше гладък и твърд, и успокояващ, но сега нямаше да ми помогне. Насилието го разбирах, сексът ми създаваше повече проблеми.

Наистина не исках да спя с него, но част от мен се надяваше на още едно зърване на голата му плът. Дълга линия гола плът, може би. Или пък… Поставих дланите на ръцете си върху очите си, сякаш можех да разкарам образите от главата си само с натискане.

— Ma petite? — гласът му звучеше по-близо от банята.

Не исках да поглеждам, сякаш, точно както баба Блейк обичаше да казва, щях да ослепея. Почувствах, че стои пред мен. Почувствах раздвижването на въздуха. Започнах да свалям ръцете си милиметър по милиметър. Беше коленичил пред мен с една дебела кърпа, обвита около кръста му.

Свалих ръце в скута си. По кожата му все още имаше капчици вода. Беше сресал косата си, но тя бе още мокра, прилепнала назад и правеше лицето му по-открито, по-обикновено от обичайното. Очите му изглеждаха по-сини без косата, която да ги обгражда.

Постави ръце на двете облегалки на стола и се изправи. Устните му докоснаха моите в мека, почти целомъдрена целувка. Отдръпна се от мен и пусна стола.

Можех да вкуся сърцето си в гърлото, и не ставаше дума за страх.

Жан-Клод докосна ръцете ми и ги вдигна. Постави ги на голите си рамене. Кожата му беше топла, гладка, мокра. Задържа китките ми в ръцете си, леко, много леко. Можех да се измъкна по всяко време. Прокара ръцете ми надолу по прекрасното си тяло.

Издърпах ги от неговите. Не каза нищо, не направи нищо. Остана коленичил и продължи да ме гледа. Чакаше. Можех да видя как пулсът на врата му тупти и ми се искаше да го докосна.

Прокарах ръце по раменете му и наведох лице към неговото. Той започна да се намества за целувка, но аз прокарах ръка по брадичката му и обърнах главата му настрани. Докоснах врата му с устни и прокарах устата си надолу по кожата му, докато почувствах пулса му с езика си. Имаше вкус на парфюмиран сапун, вода и чиста кожа.

Плъзнах се от стола на пода и коленичих пред него. Сега беше по-висок от мен, но не твърде много. Облизах водата от гърдите му и си позволих да направя нещо, което желаех от месеци. Прокарах език около зърното му и той потрепери насреща ми.

Облизах водата от средата на гърдите му и прокарах ръце по кръста му до сухата извивка на гърба.

Той дръпна колана на робата ми и аз не се възпротивих. Оставих ръцете му да се плъзнат под нея, около кръста ми и нямаше нищо, освен тениската, която да отделя плътта ми от неговата. Той прокара ръце по гърба ми, а палците му се заиграха по ребрата. Пистолетът се люлееше тежко в свободната дреха. Беше досадно.

Вдигнах лице към неговото. Ръцете му се плъзнаха зад гърба ми и ме притиснаха към тялото му. Хавлията беше опасно разхлабена.

Устните му докоснаха моите, след което целувката се превърна в нещо повече. По-силна, почти нараняваща, с ръцете му, сключени зад раменете ми. Моите ръце се спуснаха по кръста му, потъркаха края на изплъзващата се хавлия и установиха, че вече се е изплъзнала. Докоснах гладките му задни части. Единствено натискът на телата ни я задържаше на място.

Той буквално изяждаше устата ми и почувствах нещо остро, болезнено. Отдръпнах се рязко и вкусих кръв.

Жан-Клод ме пусна. Седна на пети, а кърпата остана събрана в скута му.

— Съжалявам, ma petite. Увлякох се.

Докоснах устата си и по пръста ми се появи петно кръв.

— Гризна ме.

Той кимна.

— Наистина съжалявам.

— Обзалагам се, че съжаляваш.

— Не ми се прави на праведна, ma petite. Най-накрая призна пред себе си, пред мен, че тялото ми те привлича.

Седнах на пода край стола с размъкната роба. Тениската беше набрана до кръста ми. Предполагам, че беше малко късно да се правя на невинна.

— Добре, похот, доволен ли си?

— Почти — отвърна той и нещо се появи в очите му. Нещо мрачно и поглъщащо, и по-старо, отколкото би трябвало да бъде.

— Мога да ти предложа смъртното си тяло и нещо повече, ma petite. Между нас може да има много повече, отколкото би могъл да ти предложи който и да е човешки любовник.

— И всеки път ще губя по малко кръв?

— Това беше инцидент — отвърна той.

Погледнах го, съвсем блед и сух, коленичил на пода с хавлия, събрана в скута, оставяща почти цялото му тяло голо.

— Това е първият път, в който изневерявам на Ричард — отвърнах аз.

— Срещаш се с мен от седмици — отвърна той.

Поклатих глава.

— Но не бях изневерявала. Това е изневяра.

— В такъв случай изневеряваш ли ми с Ричард?

Не знаех какво да отговоря на това.

— Отивай да се облечеш.

— Наистина ли искаш да се облека? — попита той.

Погледнах настрани. Бях засрамена и се чувствах неудобно.

— Да, моля.

Той се изправи с хавлията в ръце. Погледнах надолу към пода и нямаше нужда да виждам лицето му, за да си представя усмивката му.

Той се отдалечи от мен и не си направи труда да премести хавлията зад гърба си. Мускулите му се движеха под кожата от прасците до кръста. Влезе гол в спалнята, а аз се наслаждавах на гледката.

Докоснах езика си с пръст. Все още кървеше. Това получавам, като се отдавам на френска целувка с вампир. Дори самата мисъл ме накара да се почувствам нервна.

— Ma petite? — извика той от другата стая.

— Да.

— Имаш ли сешоар?

— В куфара ми. Обслужи се.

За щастие бях довлякла куфара си в спалнята до вратата на банята. Една точка в полза на мързела. Беше ми спестен още един поглед към голото му тяло. Сега, когато хормоните се успокояваха, бях засрамена.

Чух сешоара и се зачудих дали стои изправен пред огледалото в банята, докато суши косата си. Бях съвсем наясно, че единственото, което трябва да направя, е да ида до рамката на вратата и да се уверя сама.

Изправих се, дръпнах тениската си надолу, завързах колана на робата и седнах на кушетката. Гърбът ми бе обърнат към спалнята. Нямаше да виждам нищо повече. Извадих файърстара от джоба си и го оставих на масичката за кафе пред себе си. Пистолетът изглеждаше много солиден, много черен и някак обвинителен.

Сешоарът спря и той отново ме повика.

— Ma petite?

— Какво?

— Ела и ми говори, докато слънцето изгрява.

Погледнах през прозореца, който беше отворил. Небето навън беше по-малко черно, все още нямаше светлина, но и мракът не беше пълен. Затворих завесите и отидох в спалнята. Оставих пистолета на масата. Така или иначе браунингът беше в спалнята.

Жан-Клод беше сгънал прилежно покривалото и одеялото в основата на спалнята. Само винените чаршафи покриваха тялото му. Тъмната му къдрава коса беше разстлана по тъмните възглавници. Чаршафът беше събран на кръста му.

— Можеш да се присъединиш към мен, ако искаш.

Облегнах се на стената и поклатих глава.

— Не ти предлагам секс, ma petite, утрото е твърде близо за това. Предлагам ти половината легло.

— Ще се възползвам от кушетката, но все пак благодаря.

Той се усмихна, бавна, знаеща извивка на устните — старата му арогантност прозираше зад нея. Беше почти успокояващо да знаеш, че всъщност нищо не се е променило.

— Не на мен нямаш доверие, а на себе си.

Свих рамене.

Той вдигна чаршафите пред гърдите си, сякаш да се защити.

— Идва — в гласа му имаше страх.

— Какво идва?

— Слънцето.

Погледнах към спуснатите завеси на далечната стена. Бяха двойно по-дебели, но по края им имаше линия сивкава светлина.

— Наред ли ще си така, без ковчега си?

— Докато никой не дръпне завесите — той ме изгледа продължително. — Обичам те, ma petite, доколкото съм способен.

Не знаех какво да кажа. Да му кажа, че го желаех, не изглеждаше подходящо. Да кажа, че го обичам щеше да е лъжа.

Светлината ставаше по-силна, покрай завесите се появи бяла линия. Тялото му се отпусна в леглото. Завъртя се на една страна с протегната ръка, докато другата притискаше чаршафите към гърдите му. Взираше се в приближаващата се светлина и можех да почувствам страха му.

Коленичих край леглото. Почти хванах ръката му в своята.

— Какво следва сега?

— Искаш истината, тогава гледай.

Очаквах очите му да примигнат, гласът му да стане завален, сякаш заспива. Не стана по този начин. Той затвори очите си изведнъж. По лицето му пробягна болка. Прошепна:

— Боли.

Лицето му се отпусна. Бях виждала как умират хора, как светлината изчезва от телата им. Бях усещала как душите им отлитат. Това виждах и сега. Той умря. Светлината зад завесите се усили и когато стана плътна бяла линия, той умря. Дъхът му изчезна с предсмъртно хриптене.

Коленичих край леглото и гледах. Познавах смъртта, когато я видех, и това беше точно смърт. Мамка му.

Поставих ръце на леглото и подпрях брадичка на тях. Гледах го и очаквах да започне да диша, да помръдне, да направи нещо. Нищо не се случваше. Посегнах към протегната му ръка. Пръстите ми се поколебаха над кожата му, след това го докоснах. Кожата бе все още топла, човешка, но той не помръдваше. Проверих китката му и нямаше пулс. Кръвта не се движеше в тялото му.

Дали знаеше, че съм там? Дали усещаше, че го докосвам? Гледах го, както ми се стори, много дълго време. Значи това отговаряше на въпроса. Вампирите бяха мъртви. Каквото и да ги съживяваше, беше като собствената ми сила, някаква форма на некромантия. Но аз познавах смъртта, щом я видех. Придаваше съвсем ново значение на некрофилията.

Дали само си бях въобразила, че съм почувствала как душата му напуска тялото? Разбира се, вампирите нямаха души — това беше част от идеята, — но бях почувствала, че нещо напуска. Ако не беше душа, какво беше? Ако е душа, къде отиваше през деня? Кой наблюдаваше душите на всички вампири, докато те лежаха мъртви?

На вратата се почука, вероятно бяха момчетата. Изправих се и пристегнах здраво робата си. Беше ми студено, а не знаех защо. Отидох да отворя вратата. Порязаното място на езика ми почти бе спряло да кърви.