Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (40)

39

Сънувах. Бях много малка. Достатъчно малка, че да се събера в скута на майка си, само краката ми стърчаха от края на коленете й. Когато обвиваше ръце около мен, се чувствах в безопасност, толкова сигурна, че нищо не може да ме нарани, докато мама е тук. Положих глава на гърдите й. Чувах как бие сърцето й. Силен, уверен ритъм, който ставаше все по-силен и по-силен.

Звукът ме събуди, но не бях будна. Мракът беше толкова пълен, сякаш бях сляпа. Лежах в обятията на майка си в тъмнината. Бях заспала в леглото с нея и тате. Сърцето й туптеше до ухото ми, но ритъмът беше погрешен. Майка ми имаше шум на сърцето. Туптенето й представляваше секунда забавяне, колебание, след това две бързи изтуптявания, за да навакса. Туптенето, което чувах сега, беше ритмично като часовник.

Опитах се да се изправя, да се махна от нея и главата ми се удари в нещо твърдо и здраво. Ръката ми се плъзна по тялото, за което бях прикована. Докоснах сатенена рокля с гладки бижута, пришити към плата. Лежах в абсолютния мрак и се опитах да се претърколя от нея. Плъзнах се в извивката на ръката й. Плътта й се отри по голите ми рамене, безкостна като мъртвите, но туптенето на сърцето й изпълваше мрака, дори и при опитите ми да не я докосвам.

Телата ни бяха прилепени едно към друго. Това не беше ковчег, направен за двама. По кожата ми изби пот. Мракът изведнъж стана задушаващо близък, горещ. Не можех да дишам. Опитах се да се претърколя по гръб. Опитах се да се претърколя от нея и не можах. Нямаше място.

Всяко слабо съпротивление караше безкостното й тяло да се движи, залюляваше меката, отпусната плът. Вече не можех да подуша парфюма на майка си. Усещах стара кръв и миризма, от която ти настръхва врата, която бях усещала и преди. Вампири.

Изкрещях и се опитах да се повдигна, за да се отдалеча малко. Капакът на ковчега помръдна. Останах подпряна на ръце и притиснах гърба си в сатена и дървото. Капакът се отвори с трясък и внезапно се озовах, възседнала тялото й, повдигната като насред лицева опора.

Мъждивата светлина очертаваше лицето й. Въпреки внимателно положения грим, изглеждаше като зле гримиран труп. С препъване се измъкнах от ковчега и за малко не паднах на пода.

Ковчегът на Серефина стоеше на сцената в бар и грил „Кървави кости“. Ели лежеше свита на кравай в основата на сцената. Минах покрай нея и почти очаквах да ме сграбчи за глезените, но тя не помръдна. Дори, за да диша. Беше от прясно умрелите и с изгряването на слънцето бе наистина мъртва.

Серефина също не дишаше, но сърцето й туптеше, биеше, бе живо. Защо? За да ме успокоява? Заради докосването ми?

По дяволите, не знаех. Ако успеех да се измъкна, щях да питам Жан-Клод. Ако беше жив. Ако бе спазила думата си.

Янос лежеше на средата на пода по гръб, с ръце, скръстени на гърдите. Бетина и Палас се бяха сгушили до него, по една от всяка страна. На пода имаше ковчег. Нямаше как да знам кое време на деня е. Бих се обзаложила, че на Серефина не й се налагаше да спи цял ден. Махах се оттук.

— Казах й, че няма да спиш цял ден.

Гласът ме накара да се извърна рязко. Магнус беше зад бара, подпрял лакти на гладката повърхност. Режеше зелен лимон с нож, който изглеждаше много остър. Погледна ме със синьо-зелените си очи. Дългата му кестенява коса се спускаше около лицето му. Внезапно се изправи, протягайки гръб. Носеше една от онези ризи, които човек наема, за да облече със смокинг. Ризата бе бледозелена и подчертаваше цвета на очите му.

— Изплаши ме — казах аз.

Той прескочи бара с лекота и се приземи на крака с грацията на котка. Усмихна се, но не приятелски.

— Не мислех, че се плашиш толкова лесно.

Отстъпих крачка назад.

— Възстановил си се адски бързо.

— Пил съм безсмъртна кръв, това помага — гледаше ме с плам в очите, който не ми харесваше.

— Какво ти става, Магнус?

Той отметна дългата си коса на една страна. Задърпа яката на ризата си, докато първите две копчета не се скъсаха и не паднаха на пода. Имаше нов белег от ухапано по гладката кожа на врата му.

Отстъпих още една крачка назад към вратата.

— И какво? — прокарах ръка по врата си и открих собствения си белег. — Имаме еднакви белези. Какво от това?

— Тя ми забрани да пия. Каза, че ще спиш цял ден. Че ще те държи заспала цял ден, но аз смятах, че те подценява.

Направих още една крачка към вратата.

— Недей, Анита.

— Защо не? — опасявах, че зная отговора.

— Серефина ми каза да те държа тук, докато се събуди — той ме погледна с тъжно, злощастно изражение. — Просто седни. Ще ти приготвя нещо за ядене.

— Не, благодаря.

— Не бягай, Анита. Не ме карай да те наранявам.

— Кой е в другия ковчег? — попитах аз.

Въпросът изглежда го изненада. Косата му падна обратно над врата. Ризата му зееше разкопчана на гърдите. Не си спомнях миналия път да съм обръщала толкова внимание на гърдите му или на начина, по който косата му пада върху раменете. Изглежда мехлемът беше изветрял.

— Престани, Магнус.

— Да престана с какво?

— Омаята няма да ми подейства.

— Омаята ще е по-приятната алтернатива — отвърна той.

— Кой е в ковчега?

— Ксавие и момчето.

Побягнах към вратата. Той внезапно се озова зад мен, беше невероятно бърз, но бях виждала и по-бързи. Повечето от тях просто бяха мъртви. Не се опитах да отворя вратата. Обърнах се към него и това го изненада. Претърколи се през рамо почти като по учебник. Опитах се да го хвърля към пода с цялата сила, на която бях способна.

За около секунда полежа зашеметен. Отворих рязко вратата. Светлината на пролетното слънце падна върху Янос и жените му. Лицето му се сгърчи от светлината. Не изчаках да видя повече. Побягнах.

Навън ме последваха писъци. Чух, че вратата се затръшна след мен, но не погледнах назад. Изскочих на чакълестия паркинг и се затичах с всички сили. Чух го да стъпва тежко след мен. Нямаше да успея да го надбягам. Изчаках до последния възможен момент, спрях и го изритах. Той видя удара, наведе се под него и дръпна другия ми крак, събаряйки и двама ни на земята. Хвърлих шепа чакъл в лицето му и той ме удари в челюстта. Има един застинал момент след наистина добър удар в лицето. Момент на шок, на парализа, когато единственото, което можеш да правиш, е да примигваш. Лицето на Магнус се появи надвесено над мен. Не попита дали съм добре; не му беше това целта. Вдигна ме и ме преметна през рамо. Получих хубава гледка към земята по времето, когато отново можех да се движа.

Прокарах ръце по гърба му в опит да открия достатъчно добра опорна точка, че да направя двоен захват на рамената му. Позволих му да стисне долната част на тялото ми, но преди да успея да се пробвам, той изрита вратата и ме хвърли на пода, не особено нежно. Обърна се към вратата и я заключи.

— Просто трябваше да го направиш по трудния начин, нали?

Изправих се на крака и отстъпих от него, което ме приближи до вампирите. Не беше подобрение. Отстъпих към бара. Трябваше да има задна врата.

— Не знам друг начин, Магнус.

Той си пое дълбоко въздух и се отблъсна от вратата.

— В такъв случай това ще е един дълъг, дълъг ден.

Поставих ръка на гладкото дърво на бара.

— Аха.

Наполовина срязаният лимон и ножът бяха само на няколко сантиметра. Втренчих се в Магнус, опитвайки се много силно да не поглеждам отново към ножа. Което въобще не бе толкова лесно, колкото звучеше.

Очите му пробягаха по ножа. Усмихна се и поклати глава.

— Не го прави, Анита.

Поставих ръце на бара и се покатерих на него. Чух го да идва, но не се обърнах. Никога не поглеждай назад, нещо винаги се приближава. Сграбчих ножа и едновременно с това се претърколих по бара. Лицето на Магнус се появи над него твърде бързо. Не бях готова. Единственото, което можех да направя, бе да погледна нагоре към него, стиснала ножа в ръка. Ако беше съвсем малко по-бавен, щях да го намушкам в гърлото или поне такъв беше планът.

Магнус пропълзя по бара, взирайки се надолу към мен. Аквамариновите му очи блестяха. Светлини и цветове си играеха в тях и отразяваха несъществуващи неща. Той остана на бара, над мен, олюлявайки се леко на крака, с една ръка на плота, за да пази равновесие. Косата му беше паднала напред, на гъсти кичури през лицето. Подивяваше срещу мен, както бе направил и при могилата. Но този път не се опитваше да е от добрите. Очаквах да се хвърли върху мен, но не го направи. Естествено, той не се бореше с мен, просто се опитваше да ми попречи да напусна.

Погледнах под тезгяха. Бутилки с алкохол, чисти чаши, каче с лед, няколко чисти кърпи, салфетки. Нищо, което да изглежда полезно. Мамка му. Бавно се изправих на крака с гръб, притиснат към стената, толкова далече от Магнус, колкото беше възможно. Започнах да се придвижвам сантиметър по сантиметър към края на бара, който беше в посока към вратата. Магнус ме последва с плъзгане, а странните му движения изглеждаха грациозни.

Беше по-бърз от мен, по-силен от мен, но аз бях въоръжена. Ножът беше добър, направен за рязане на храна, не на хора, но хубавият нож си е хубав нож. Гъвкав е. Трябваше да се насиля да не стисна дръжката твърде здраво, да се успокоя. Щях да се измъкна оттук. Щях. Очите ми пробягаха към отворения ковчег на Серефина. Стори ми се, че я видях да диша.

Магнус се хвърли върху мен. Тялото му се удари в моето и аз забих ножа в корема му. Той изпъшка и теглото му ме събори на пода. Забих ножа до дръжката. Юмрукът му се сви около ръката ми и той се претърколи от мен, като отнесе острието със себе си.

Придвижих се на четири крака до края на бара. Магнус вече беше там и ме изправи на крака, вдигайки ме за едната ръка. Предната част на ризата му беше напоена с кръв. Вдигна окървавения нож пред лицето ми.

— Това заболя.

Допря острието до гърлото ми. Пулсът ми сякаш се устреми навън, за да срещне метала. Започна да отстъпва назад, като ме дърпаше със себе си.

— Къде отиваме? — попитах.

— Ще видиш — отвърна той.

Не ми хареса, че не искаше да ми каже.

Краката му се удариха в тялото на Ели. Ако извърнех очи, можех да зърна ковчега на Серефина зад него. Трудно е да си мърдаш главата, когато до гърлото ти е опрян нож. Той дръпна ръката ми, но аз не помръднах. Наклоних се назад на пети, съвсем леко, без да забравям за ножа, но се страхувах от Серефина много повече от което и да е острие.

— Хайде, Анита.

— Не и докато не ми кажеш какво правим — изрекох думите много внимателно заради ножа.

Ели лежеше неподвижна, сякаш нямаше кости, мъртва в краката ни. Кръвта на Магнус капна върху празното й лице. Ако беше някой от другите, можеше да оближе кръвта дори и в съня си, но Ели си беше съвсем мъртва. Тя беше вдигната наскоро, чакаше личността й да се „изгради“ наново, ако въобще станеше. Бях виждала вампири, които никога не се възстановяваха. Никога не ставаха близки до човешкото същество, което някога са били.

— Ще те сложа обратно в ковчега и ще го заключа, докато Серефина се събуди.

— Не — казах аз.

Магнус стисна ръката ми, сякаш пръстите му търсеха костта. Ако не я счупеше, щеше да остане зверска синина. Не извиках от болка, но това изискваше усилия.

— Мога да те нараня по всякакви начини, Анита. Просто влез вътре.

— Нищо, което можеш да направиш, не ме плаши толкова, колкото да вляза отново в този ковчег.

Наистина имах предвид казаното. Което означаваше, че освен ако наистина не смяташе да ме убие, ножът ставаше безполезен. Обърнах глава към острието. Беше принуден да го отдръпне от кожата ми, преди да се набода на него.

Взрях се в него от около една крачка разстояние и видях в очите му нещо, което го нямаше преди. Беше уплашен.

— Кървави кости умря, защото споделяше твоята тленност. Преди по-труден ли беше за убиване, Магнус? Няма безсмъртие, от което да черпиш, това ли е?

— Твърде си умна за собственото си добруване — отвърна той тихо.

Усмихнах се.

— Смъртен като всички нас, горкото бебче.

Той се усмихна с бързо оголване на зъби.

— Все още мога да понеса повече, отколкото можеш да ми причиниш.

— Ако наистина го вярваше, нямаше да ме връщаш обратно в ковчега.

Той се раздвижи със свръхестествена бързина, която бе почти вампирска. Удари ме по ръката и ми отне няколко секунди, докато разбера, че ме е порязал. От раната надолу по ръката ми потече кръв. Той смени хватката си от горната част на ръката към китката твърде бързо, че да се възползвам.

Наблюдавах как кръвта се стича към лакътя ми. Не беше кой знае какво порязване, дори можеше и да не остави белег; но естествено, на лявата ми ръка кой би могъл да разбере?

— Не можеше ли да порежеш дясната ми ръка? На нея нямам чак толкова белези.

Той направи бързо режещо движение надолу и разряза дясната ми ръка от рамото почти до лакътя.

— Винаги съм щастлив да изпълня желанията на една дама.

Раната болеше и беше по-дълбока от първата. Аз и моята голяма уста. Кръвта течеше по ръката ми на тънка алена струйка. Кръвта по лявата ми ръка потрептя на лакътя ми и падна с меко пльок върху бузата на Ели. Плъзна се надолу по кожата й право в устата. Струйка магия ме погъделичка нагоре по гръбнака. Задържах дъха си. Можех да я почувствам. Можех да почувствам тялото в краката ни.

Беше разгарът на деня. Не би трябвало да мога да вдигам зомбита, камо ли вампири. Беше невъзможно и все пак можех да почувствам тялото, можех да почувствам магията. Знаех, че е моя и я исках. Исках я.

— Какво има? — Магнус изви ръката ми, връщайки погледа ми върху лицето си.

Бях започнала да се взирам във вампирката. Не бях искала, просто беше толкова адски неочаквано.

Можех да почувствам магията съвсем малко извън обсега ми, почти там. Но как да я накарам да премине границата? Как? Усмихнах се на Магнус.

— Смяташ да ме дялкаш, докато не вляза в ковчега ли?

— Бих могъл.

— Единственият начин да вляза в този ковчег е мъртва, Магнус, а Серефина не ме иска мъртва.

Пристъпих към него, той започна да отстъпва, но се насили да отстои позицията си. Телата ни бяха почти притиснати едно в друго. Страхотно. Прокарах ръка под ризата му по голата му кожа.

Очите на Магнус се разшириха.

— Какво си намислила?

Усмихнах се и проследих следата от прясна кръв нагоре към раната. Обиколих краищата й и той издаде звук сякаш го е заболяло. Прокарах свободната си ръка над кожата и размазах кръвта по плътта му, сякаш рисувах с пръсти.

— Видя сцената на убийството, когато ме докосна и въпреки това искаше да правиш секс с мен, помниш ли?

Той си пое въздух и потрепери, когато го изпусна между устните си.

Измъкнах покритата си с кръв ръка изпод ризата му. Вдигнах я пред него, позволих му да я види. Дишането му се учести съвсем леко. Коленичих бавно, той не ме пусна, не махна ножа, но не ме и спря. Размазах кръвта по устата на Ели. Магията пламна, заискри по кожата ми като студен огън. Пропълзя по ръката ми към Магнус.

— Мамка му! — той замахна с ножа към мен.

Блокирах китката му и се изправих изпод него. Балансираше на раменете ми, но той все още държеше ножа. Хвърлих го върху Ели.

Изправих се над него, дишайки тежко.

— Ели, стани.

Очите на вампирката се отвориха широко. Магнус започна да се отдръпва от нея.

— Хвани го — казах аз.

Ели обви ръцете си около кръста му и го задържа. Той я наръга с ножа и тя изкрещя. Бог да ми е на помощ, изкрещя. Зомбитата не крещяха.

Побягнах към вратата.

Магнус тръгна след мен, влачейки Ели зад себе си. Движеше се по-бързо, отколкото очаквах, но не достатъчно бързо. Отворих широко вратата и вътре нахлу сноп слънчева светлина. Бях на една крачка навън, когато писъците започнаха. Погледнах назад, не можах да се удържа. Ели гореше. Магнус се опита да разхлаби ръцете й, но нищо не стиска така, както мъртвите.

Изтичах към паркинга.

— Nina, не бягай.

Гласът ме спря на границата на паркинга. Погледнах назад. Магнус се беше извлякъл през вратата върху чакъла. Ели гореше с бял пламък. Ризата и косата на Магнус също горяха.

Изкрещях:

— Върни се обратно, копеле!

Но същият глас, който ме държеше прикована на края на паркинга, го караше да продължи да се движи към светлината.

Гласът се обади отново:

— Ела обратно в леглото, Анита. Уморена си. Трябва да си починеш.

Внезапно се почувствах уморена, толкова уморена. Усещах всяка рана, всяка синина. Тя щеше да ме накара да се почувствам по-добре. Щеше да ме докосне с хладните си ръце и всичко щеше да стане по-хубаво.

Магнус се строполи на средата на алеята с писъци. Вампирката се разтопяваше върху него, изгаряше го жив. Исусе.

Той протегна ръка към мен и изкрещя.

— Помогни ми!

Вампирката стапяше плътта му, изяждаше я. Побягнах. Побягнах, а гласът на Серефина ми шепнеше в ухото:

— Nina, липсваш на мама.