Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (7)

6

Баярд ни беше осигурил черен джип с тъмни стъкла и повече екстри, отколкото предполагах, че има. Притеснявах се, че ще ме оборудват с „Кадилак“ или нещо също толкова нелепо. Баярд ми подаде ключовете с думите:

— Някои от тези пътища дори нямат настилка. Реших, че може да имате нужда от нещо по-солидно от обикновена кола.

Удържах порива да го потупам по главата и да му кажа „Добър лакей“. По дяволите, беше направил страхотен избор. Може би все пак щеше да стане равностоен партньор някой ден.

Дърветата хвърляха дълги тънки сенки по пътя. В долините между планините слънчевата светлина се беше смекчила до следобедна мараня. Можеше и да успеем да се върнем в гробището докато се стъмнеше напълно.

Да, ние. Лари стоеше до мен в измачкан син костюм. Ченгетата нямаше да имат нищо против евтиния му костюм. Моето облекло, от друга страна, можеше и да предизвика повдигането на няколко вежди. В провинцията няма кой знае колко жени полицайки. Още по-малко носят къси червени поли.

Започвах наистина да съжалявам за избора на дрехи. Кой, аз ли съм несигурна?

Лицето на Лари сияеше от вълнение. Очите му блестяха като на дете по Коледа. Барабанеше с пръсти по страничната облегалка. Нерви.

— Как си?

— Никога преди не съм бил на място, където е извършено убийство — отвърна той.

— Винаги има първи път.

— Благодаря, че ми позволи да дойда с теб.

— Просто помни правилата.

Той се разсмя.

— Не пипай нищо. Не стъпвай в кръвта. Не говори, освен ако не те заговорят — намръщи се. — Последното защо е? Разбирам останалите, но защо не мога да говоря?

— Аз съм член на „Регионалния отряд за свръхестествени разследвания“. Ти не си. Ако обикаляш наоколо, мърморейки: „уау, тук има мъртвец“, може и да се засегнат.

— Няма да те изложа — вече звучеше обидено. После изведнъж му хрумна нещо. — Да не би да се представяме за полицаи?

— Не. Продължавай да си повтаряш: Аз съм член на „Отряда на привиденията“, аз съм член на „Отряда на привиденията“, аз съм член на „Отряда на привиденията“.

— Но аз не съм — отвърна той.

— Точно за това не искам да говориш.

— О — каза той и се отпусна назад в седалката, а част от блясъка в очите му започна да потъмнява. — Всъщност никога не съм виждал току-що убито тяло.

— Ти си изкарваш прехраната, вдигайки мъртъвци, Лари. Виждаш трупове през цялото време.

— Не е същото, Анита — звучеше сърдито.

Погледнах го. Беше се отпуснал максимално надолу, доколкото позволяваха предпазните колани, със скръстени пред гърдите ръце. Бяхме на билото на един хълм. Сноп слънчева светлина падна като експлозия върху оранжевата му коса. За момент сините му очи изглеждаха полупрозрачни, докато преминавахме от светлината в сенките. Изглеждаше намръщен и обиден.

— Виждал ли си някога мъртвец, освен на погребение и при току-що вдигнато зомби?

За момент замълча. Аз се съсредоточих върху шофирането и оставих мълчанието да изпълни джипа. Беше приятна тишина, поне за мен.

— Не — отвърна той най-накрая.

Звучеше като малко момче, на което са казали, че не може да излезе да си играе.

— И аз невинаги се справям добре край пресни трупове.

Той ме изгледа косо.

— Какво имаш предвид?

Беше мой ред да се свия в седалката. Преборих се с желанието и застанах изправена.

— Веднъж повърнах върху жертва на убийство — даже и когато го изричах много бързо, пак си беше срамно.

Лари ухилено се извъртя в седалката си.

— Казваш ми го само за да се почувствам по-добре.

— Бих ли ти разказала подобна история за себе си, ако не беше вярна?

— Наистина ли си повърнала върху тяло на местопрестъпление?

— Не е нужно да звучиш толкова щастлив.

Той се изкиска. Кълна се, че се изкиска.

— Не мисля, че ще повърна върху тялото.

Свих рамене.

— Три тела с липсващи части. Не давай обещания, които не можеш да спазиш.

Той преглътна достатъчно шумно, че да го чуя.

— Какво имаш предвид под липсващи части?

— Ще разберем, като пристигнем — отвърнах му аз. — Това не е част от работата ти, Лари. Аз получавам пари, за да помагам на ченгетата, не ти.

— Ужасно ли ще бъде? — гласът му беше нисък, несигурен.

При накълцаните тела? Да не се шегуваше?

— Няма как да знам, преди да пристигнем на мястото.

— Но как мислиш? — взираше се в мен много сериозно.

Погледнах обратно към пътя, а после пак към Лари. Изглеждаше много сериозен, като роднина, който пита доктора за истината. Ако щеше да е храбър, можех да му кажа истината.

— Да, ужасно ще е.