Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (25)

24

Вратата се затвори зад нас и не смятам, че някой го направи, не и с ръце. Безопасно или не, тези малки демонстрации на сила започваха да ми лазят по нервите.

Въздухът беше съвсем неподвижен, застоял. Миришеше на мухъл, беше сух, с привкус на плесен. Дори със затворени очи човек разбираше, че тези стаи са били празни много дълго време. Отляво имаше открита арка, която водеше към по-малко помещение. Видях легло със завивки и възглавници, до такава степен покрито с прах, че изглеждаше сиво. В единия ъгъл стоеше тоалетна масичка с огледало, отразяващо празната стая.

Във всекидневната нямаше мебели. Дървеният под беше покрит с прах. Краят на роклята на Айви оставяше следа в него, докато тя се придвижваше към вратата на отсрещната стена. Изпод тази врата се виждаше тънка линия светлина. Златиста и по-плътна от електрическата. Обзалагах се, че става дума за свещи.

Вратата се отвори преди Айви да стигне до нея. Оттам изскочи богата вълна светлина, по-ярка, отколкото би трябвало, защото бяхме стояли в мрака твърде дълго. Мъжки вампир стоеше очертан от светлината. Беше нисък, слаб, с лице твърде младо, че да е красиво, по-скоро хубаво. Беше мъртъв от толкова скоро, че кожата му все още пазеше тена, който беше получил на плажа или езерото, или някакво друго обляно от слънчевата светлина място. Изглеждаше ужасяващо млад, за да е мъртъв. Трябваше да е на осемнадесет и ако беше по-малък, щеше да е незаконно, но изглеждаше деликатен и наполовина завършен. Да живеят малолетните.

— Аз съм Брус.

Изглеждаше леко засрамен. Може би заради дрехите. Беше облечен в сив смокинг с опашки и черна като въглен лента от външната страна на панталоните. Ръкавиците му бяха бели и пасваха на онова, което се виждаше от ризата му. Жилетката му беше от сива коприна. Папийонката и поясът му бяха червени и се връзваха с роклята на Айви. Изглеждаха сякаш са тръгнали за абитуриентски бал.

От двете страни на вратата имаше два свещника с човешки ръст, които изпълваха стаята с движеща се златна светлина. Стаята зад тях беше два пъти по-голяма от всекидневната и вероятно някога е била кухнята. За разлика от нея обаче, тук беше частично предекорирано.

На пода имаше персийски килим. Цветовете бяха толкова ярки, че приличаше на стъклопис. Двете най-дълги стени бяха покрити с гоблени. На едната стена еднорог бягаше от глутница хрътки. На другата имаше батална сцена, толкова избеляла от времето, че части от фигурите бяха изчезнали в тъканта. Ярки копринени завеси покриваха далечния край на стаята, провесени от тавана на тежки въжета. От лявата страна на завесите се отвори врата.

Айви остави свещта, която държеше, в едно празно гнездо на свещника и мина пред Жан-Клод. Трябваше да наклони глава, за да го гледа в очите.

— Красив си — каза тя и прокара пръсти по краищата на сакото му. — Смятах, че са ме излъгали. Че никой не може да е толкова красив.

Тя се заигра със седефените копчета, започвайки от врата му и продължавайки надолу. Жан-Клод отмести ръката й, когато стигна до последното копче преди ризата му да изчезне в панталоните.

Айви изглежда сметна това за забавно. Изправи се на пръсти и опря длани и лакти на гърдите му. Устата й беше наклонена към него, готова за целувки.

— Дали се чукаш толкова добре, колкото изглеждаш? Казват, че е така. Но ти си то-о-олкова красив. Никой не може да е толкова добър и в леглото.

Жан-Клод постави пръстите си от двете страни на лицето й, обхващайки брадичката. Усмихна й се.

Червените й устни също се извиха в усмивка. Притисна се към него, отпускайки цялата си тежест на тялото му.

Жан-Клод продължи да я докосва леко по лицето, сякаш не носеше тежестта й.

Усмивката й започна да изчезва, оттичайки се от лицето й, както слънцето се скрива под земята. Тя се отпусна бавно надолу, така че да стъпи нормално пред него. Лицето й беше безизразно и празно в ръцете му.

Вампирът Брус я дръпна назад за едното рамо. Айви залитна и щеше да падне, ако не я беше хванал. Огледа се озадачено наоколо, сякаш очакваше да се намира на друго място.

Жан-Клод вече не се усмихваше.

— Измина много време, откакто за последно бях нечия играчка. Много, много време.

Айви стоеше наполовина припаднала в ръцете на Брус. Лицето й беше изкривено от страх. Отблъсна се от него, така че да стои изправена сама. Подръпна червената рокля, сякаш да я пооправи. Страхът беше почти изчезнал от лицето й, само около очите се забелязваше известна напрегнатост.

— Как го направи?

— Векове практика, дребосъче.

Очите й потъмняха от гняв.

— Не би трябвало да можеш да плениш с поглед друг вампир.

— Така ли? — гласът му бе изпълнен с изненада.

— Не ми се присмивай.

Донякъде й симпатизирах заради разстройването. Жан-Клод може да е такъв трън в задника, когато поиска.

— Било ви е казано да ни заведете някъде, деца. Направете го.

Айви се изправи пред него със стиснати юмруци. Гневът се изсипа в очите й и кафявите ириси преляха в бялото, докато не започна да изглежда така, сякаш е сляпа. Силата й запулсира в стаята, пропълзя по кожата и накара косъмчетата по тялото ми да настръхнат, сякаш над тях е бил прокаран пръст.

Ръката ми посегна към браунинга.

— Не, Анита, не е нужно — каза Жан-Клод. — Това дребосъче не може да ме нарани. Показва си зъбите, но освен ако не желае да умре върху този чудесен килим, е най-добре да си припомни кой и какво съм. Аз съм Господарят на града — гласът му прогърмя в къщата и закънтя из стаята, докато въздухът не стана толкова гъст от ехото, че беше все едно дишаш думите му.

Когато звуците заглъхнаха, треперех. Айви се беше овладяла. Все още изглеждаше ядосана, но очите й отново бяха нормални.

Брус беше поставил ръка на рамото й все едно не беше сигурен, че ще се вслуша в разума. Тя отметна ръката му и тръгна грациозно към вратата.

— Трябва да ви заведем на долния етаж. Там ви очакват другите.

Жан-Клод се поклони театрално, без да отклонява очи от нея.

— След теб, сладка моя. Една дама винаги трябва да върви пред джентълмена, никога зад него.

Тя се усмихна, внезапно доволна от себе си.

— В такъв случай твоята човешка дама може да върви до мен.

— Не мисля така — казах аз.

Тя обърна своите невинни кафяви очи към мен.

— В такъв случай не си дама — пристъпи наперено към мен с преувеличено поклащане на бедрата. — Нима си ни довел някой, който не е дама, Жан-Клод?

Чух го как въздъхна.

— Анита е дама. Върви до нея, ma petite, но внимателно.

— Какво значение има за каква ме смятат тези задници?

— Ако не си дама, значи си курва. Не искаш да знаеш какво би се случило на една човешка курва зад тези стени — звучеше уморен, докато го изричаше, сякаш вече е бил свидетел, участвал е и не му е харесало.

Айви се усмихна насреща ми, гледайки ме с големите си кафяви очи. Срещнах погледа й и се усмихнах.

Тя се намръщи.

— Ти си човек. Не можеш да срещаш погледа ми по този начин.

— Изненадка — отвърнах аз.

— Ще тръгваме ли? — попита Жан-Клод.

Айви се намръщи отново, но пристъпи през отворената врата и едно-две стъпала надолу, като придържаше с една ръка роклята си, така че краят да не се оплете в краката й. Обърна се и отново ме погледна.

— Идваш ли?

— Колко внимателна трябва да бъда? — попитах Жан-Клод.

Лари и Джейсън дойдоха и застанаха до мен.

— Защитавай се, ако нападнат първи, но не проливай кръв първа и не нанасяй първия удар. Защитавай се, но не нападай, ma petite. Тази нощ играем игрички, освен ако ти не ги направиш нещо повече. Залозите не са чак толкова високи.

Намръщих се насреща му.

— Това не ми харесва.

Той се усмихна.

— Знам, но потърпи, ma petite. Помни човека, който искаш да спасиш и удържай прекрасния си темперамент.

— Е, човеко? — обади се Айви.

Чакаше ме на стълбите. Изглеждаше кисела, като нетърпеливо дете.

— Идвам — отвърнах аз.

Не се затичах, за да настигна чакащата вампирка. Вървях с нормално темпо, въпреки че тежестта на погледа й предизвика сърбеж по кожата ми. Спрях се на върха на стълбите и надникнах надолу. Студен, влажен въздух ме лъхна в лицето. Миризмата беше тежка, застояла и плесенясала. Човек разбираше, че няма прозорци, и че някъде там вода подяжда стената. Мазе. Мразех мазета.

Поех си дълбоко от смрадливия въздух и тръгнах надолу по стълбите. Това бяха най-широките стълби, който някога съм виждала в мазе. Усещането от дървото беше за ново и сурово, сякаш не са си правили труда да го полират или боядисат. Имаше достатъчно място за нас двете да споделим едно стъпало. Не исках да го правя. Може би не представляваше заплаха за Жан-Клод, но не се залъгвах какво би могла да ми причини. Тя беше недорасъл господар, все още не се бе развила напълно, но силата си беше там, бълбукаше под повърхността, пълзеше по кожата ми. Спрях на едно стъпало над нея в очакване тя да продължи.

Айви се усмихна. Можеше да помирише страха ми.

— Ако и двете сме дами, значи трябва да вървим заедно. Ела, Анита — протегна ми ръка. — Нека слезем заедно.

Не исках да съм толкова близо до нея. Ако се опиташе да ми скочи, нямаше да имам време да направя кой знае какво. Можеше и да успея да извадя оръжието си навреме, а можеше и да не успея. Дразнех се, че не трябва първа да вадя оръжие.

И се плашех. Едно от нещата, които ме държаха жива, беше, че първо стрелях, а после задавах въпросите. Да правя обратното не беше начин да оцелея.

— Нима човешкият слуга на Жан-Клод се страхува от мен? — тя изпъкваше отчетливо на фона на мрака и се усмихваше. Мазето приличаше на огромна черна дупка зад нея. Не можеше да усеща вампирски белези, в противен случай щеше да знае, че не съм му слуга. Не беше толкова готина, колкото си мислеше. Надявах се.

Пренебрегнах протегнатата ръка, но пристъпих двете стъпала надолу. Рамото ми докосна голата й кожа и чувството беше сякаш по ръката ми са пропълзели червеи. Продължих, да слизам надолу по стъпалата, а лявата ми ръка беше здраво вкопчена в перилата. Чух как токчетата й изтракаха по стълбите, за да ме настигне. Можех да почувствам раздразнението й като топлина, излъчваща се от кожата й. Чух, че мъжете ни последваха, но не погледнах назад, за да проверя. Тази вечер си изпитвахме нервите. Беше една от игрите, в които съм най-добра.

Слязохме надолу по стълбите заедно, като коне, теглещи карета. Моята лява ръка беше на перилото, а нейните придържаха роклята й. Поддържах темпо, което правеше приплъзването без усилие невъзможно, освен ако тя не умееше да левитира. Не умееше.

Айви сграбчи ръката ми и ме обърна с лице към нея. Не можах да посегна за пистолета си. Тъй като бях сложила ножници на китките, не можах да посегна и за нож. Стоях, изправена лице в лице с ядосан вампир, и не можех да докопам никакво оръжие. Единственото, което можеше да ме спаси, бе тя да не ме убие. Да поверя живота си на милостта на Айви изглеждаше кофти идея.

Гневът й се изля по кожата ми. По тялото й потече горещина. Можех да почувствам, че ръката й е топла дори през коженото яке. Не се опитах да се отдръпна; неща, които могат да смажат „Тойота“ не отпускат хватката си. Докосването й не изгаряше, защото не беше този тип топлина, но бе трудно да убедя тялото си, че в някакъв момент няма да заболи. Години предупреждения: не докосвай, горещо е. По тялото ми се разля топлина, сякаш бях застанала край огън. Ако не го правеше несъзнателно, щеше да е впечатляващо. По дяволите, пак си беше впечатляващо. Дайте й няколко века и щеше да стане адски страховита, ако вече не беше такава.

Все така можех да я гледам в очите, невероятно дълбоки и блестящи със собствена светлина. Щеше да ми свърши страшна работа, докато ми разкъсваше гърлото.

— Ако я нараниш, Айви, с примирието ни е свършено — Жан-Клод се спусна по стълбите и застана точно над нас. — Не искаш примирието да свърши, Айви — той прокара пръсти по брадичката й.

Почувствах как приток на сила, която прескочи от него към нея и към мен. Ахнах, но тя ме пусна. Ръката ми беше изтръпнала, сякаш бях спала на тази страна. Не бих могла да държа оръжие. Искаше ми се да попитам какво, по дяволите, направи, но се удържах. Важното бе, че можех да използвам ръката си, за останалото щяхме да поспорим по-късно.

Брус се промъкна между нас и надвисна над Айви като разтревожено гадже. Докато наблюдавах лицето му, осъзнах, че е така. Можех да се обзаложа, че тя го е превърнала.

Айви го отблъсна толкова силно, че той изчезна, залитайки в гъстия мрак надолу по стълбите. Изглежда тя си беше съвсем наред. Аз едва чувствах пръстите си.

Обля ме топлина като от изгарящ вятър и отлетя навън в мрака. Факлите, поставени в стойки по стената, оживяха със съскане и порой от искри. Голяма керосинова лампа, висяща от тавана, се изпълни с огън. Стъкленият й похлупак избухна в дъжд от парчета и пламъкът загоря непокрит.

— Серефина ще те накара да разчистиш тази бъркотия — каза Жан-Клод. Направи го да звучи сякаш е разляла млякото си.

Айви се плъзна по оставащите стъпала, поклащайки бедра.

— На Серефина няма да й пука. Счупеното стъкло и пламъците имат толкова много приложения.

Не ми хареса как го изрече.

Мазето беше черно. Черни стени, черен под, черен таван. Беше като да си вътре в някаква огромна тъмна кутия. От стените висяха вериги, част от тях с нещо подобно на кожа по белезниците. От тавана висяха каиши, подобно на някаква противна украса. Из стаята имаше… устройства. Разпознах част от тях. Диба, желязната девица, но повечето бяха като лични принадлежности за овързване. Човек схващаше каква е целта им, но не и как работят. Винаги имаше повече дупки, отколкото можех да измисля за какво да използвам и изглежда нищо не идваше с инструкции за употреба.

На пода имаше отводнителен канал, по който течеше струйка вода. Бях готова де се обзаложа, че не е там само заради водата.

Лари слезе по стълбите и застана до мен.

— Тези неща това, което си мисля ли са?

— Аха, уреди за мъчения — насилих се да стисна ръка в юмрук, след това още веднъж. Възвръщах си чувствителността.

— Мислех, че няма да ни наранят.

— Смятам, че целта е да ни изплашат.

— Действа — отвърна Лари.

И на мен не ми харесваше декорацията, но можех да почувствам ръката си. Можех да държа оръжие, ако се наложеше.

Отляво се отвори врата, която дори не бях забелязала. Таен вход. През вратата влезе вампир. Трябваше да се свие почти на две, за да мине през рамката. Разгъна се, беше невъзможно висок и слаб, мъртвешки блед. Не се беше хранил тази вечер и не хабеше сили, за да изглежда красив. Кожата му беше с цвета на стар пергамент и висеше по костите на лицето като тънък филм, едва покриващ черепа. Очите му бяха хлътнали и замъглени, с мъртвешки синия цвят на рибешките. Хилавите му ръце бяха дълги и кокалести, с невъзможно дълги нокти, които стърчаха от ръкавите на дрехата му подобно на бели паяци.

Пристъпи в стаята, а краищата на черното му палто се развяха зад него като пелерина. Беше облечен изцяло в черно. Само цветът на кожата му и късо подстриганата бяла коса го отличаваха от мрака. Докато се движеше из стаята, изглеждаше сякаш главата и ръцете му се носят самостоятелно.

Поклатих глава, за да си изясня образа. Когато погледнах отново, изглеждаше една идея по-нормално.

— Използва силите си, за да изглежда страховит — казах аз.

— Да, ma petite, така е.

Имаше нещо в гласа му, което ме накара да се обърна и да го погледна. Лицето му беше обичайната прекрасна маска, но в очите му, само за секунда, видях страх.

— Какво става, Жан-Клод?

— Правилата не са се променили. Не вади оръжие. Не нанасяй първия удар. Не могат да ни наранят, освен ако не ги нарушим.

— Защо внезапно си толкова уплашен?

— Това не е Серефина — отвърна той. Гласът му беше много спокоен, докато изричаше думите.

— Какво би трябвало да означава това?

Той отметна глава назад и се разсмя. Звукът отекна в стаята, кънтящ и привидно весел, но можех да почувствам с крайчеца на езика си, че е горчив.

— Означава, ma petite, че съм глупак.