Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (11)

10

Доркас ни донесе храната, без да продума. Изглеждаше ядосана — може би не заради нас, но на нас. Или на всичко. Съчувствах й. Магнус застана зад бара, разпръсквайки отново специалната си магия над клиентите. Хвърли ни един поглед и се усмихна, но не се върна да довършим разговора. Естествено, бяхме приключили. Въпросите ми бяха свършили.

Отхапах от чийзбургера си. Беше почти хрускав по краищата, без нито точица розово в средата. Идеален.

— Какво не е наред? — попита Лари, дъвчейки листо от маруля.

Преглътнах.

— Защо нещо трябва да не е наред?

— Мръщиш се — отвърна той.

— Магнус не се върна на масата.

— Е, и? Отговори на всичките ни въпроси.

— Може би просто не знаем правилните въпроси, които да зададем.

— Вече го подозираш в нещо? — Лари поклати глава. — От твърде много време се въртиш край ченгетата, Анита. Смяташ, че всеки е намислил нещо.

— Обикновено е така — отново отхапах от бургера.

Лари стисна здраво очи.

— Какво ти става? — попитах го аз.

— От бургера ти тече сос. Как е възможно да го ядеш след това, на което станахме свидетели?

— Предполагам това означава, че не би искал да слагам кетчуп на картофките си.

Той ме погледна с нещо подобно на физическа болка, изписано на лицето.

— Как можеш да се шегуваш?

Пейджърът ми се включи. Нима бяха открили вампира? Натиснах бутона и видях номера на Долф. Сега пък какво?

— Долф е. Приятно хапване. Ще звънна от джипа и ще се върна.

Лари се изправи заедно с мен. Остави бакшиш на масата до почти недокоснатата си салата.

— Аз приключих.

— Е, аз пък не съм. Накарай Магнус да ми опакова храната за из път — оставих го да се взира безнадеждно в моя полуизяден бургер.

— Нали нямаш намерение да го ядеш в колата?

— Просто уреди да го опаковат — отправих се към джипа и луксозния му телефон.

Долф отговори на третото позвъняване.

— Анита?

— Да, Долф, аз съм. Какво има?

— Жертва на вампир близо до теб.

— По дяволите, още една.

— Какво имаш предвид с това „още една“?

Това ме спря.

— Фриймънт не ти се е обадила, след като разговарях с нея, нали?

— Обади се, каза хубави неща за теб.

— Това е изненада, не беше особено приятелски настроена.

— В какъв смисъл не беше?

— Няма да ми позволи да ловувам вампири с нея.

— Разкажи ми.

Направих го.

Долф остана смълчан доста време, след като приключих.

— Там ли си, Долф?

— Тук съм, но ми се ще да не бях.

— Какво става, Долф? Защо Фриймънт се е обадила да каже колко добра работа съм свършила, но не е поискала помощ от Отряда за нещо толкова голямо?

— Обзалагам се, че не се е обадила и на федералните — отвърна Долф.

— Какво става?

— Мисля, че детектив Фриймънт се прави на Самотния рейнджър пред нас.

— Федералните ще искат да участват в това. Първият вампир сериен убиец в писаната история. Фриймънт не може да го задържи за себе си.

— Знам — отвърна Долф.

— Какво ще правим?

— Този път случаят изглежда като типично убийство от вампир. Класическо, само следи от зъби и никакви други наранявания по трупа. Възможно ли е да става дума за друг вампир?

— Възможно е.

— Звучиш изпълнена със съмнения.

— Двама подивели вампири в такъв малък географски район, толкова отдалечен от град, не е много вероятно.

— Тялото не е било нарязано.

— Има го и този момент.

— Колко сигурна си, че първият убиец е вампир? Има ли възможност да е нещо друго?

Отворих уста да кажа „не“ и я затворих. Всеки, който би могъл да отсече онези дървета в пиянски бяс, със сигурност можеше да насече и хора. Магнус притежаваше своята омая. Не бях сигурна, че е способен да извърши онова, на което бях станала свидетелка в сечището, но…

— Анита?

— Може и да разполагам с алтернатива.

— Какво?

— Кой — отвърнах аз.

Не ми се нравеше да предавам Магнус на ченгетата. Беше успял да опази тайната си толкова дълго, но… Ами ако въпросът, който трябваше да задам бе, убивал ли е петима души? Бях почувствала силата в ръцете му. Спомнях си гладките стволове на дърветата, отрязани само с един удар, най-много два. Отново извиках спомена за местопрестъплението. Кръвта, оголените кости. Не можех да изключа Магнус и не можех да си позволя да сгреша.

Предадох го на Долф.

— Можеш ли временно да задържиш информацията, че е фея?

— Защо?

— Защото ако не го е направил, животът му ще е съсипан.

— Много хора имат такава кръв във вените си, Анита.

— Кажи го на онази студентка от миналата година, чийто годеник я преби до смърт, когато разбра, че ще се ожени за фея. В съда повдигна възражение, че не смятал да я убива. Предполагало се, че феите били трудни за убиване, нали така?

— Не всички са такива, Анита.

— Не всички, но са достатъчно на брой.

— Ще се опитам, Анита, но не мога да обещая.

— Така е достатъчно честно — отвърнах аз. — Къде е новата жертва?

— Мънкийс Айброу^[1] — отвърна той.

— Моля?

— Това е името на града.

— Исусе. Мънкийс Айброу, Мисури. Нека да позная. Малко градче.

— Достатъчно голямо, че да има шериф и убийство.

— Извинявай. Разполагаш ли с информация как да стигна дотам? — извадих малкия си тефтер със спирала от джоба на черното сако.

Той ми даде указания.

— Шериф Сейнт Джон пази тялото за теб. Обади се първо на нас. След като Фриймънт иска да действа сама, ще я оставим.

— Няма да й кажеш?

— Не.

— Не вярвам в Мънкийс Айброу да имат криминолози, Долф. Ако Фриймънт няма да идва с нейните хора, ще ни трябва някой друг. Вие, момчета, можете ли вече да дойдете?

— Все още работим по нашето убийство. Но след като шериф Сейнт Джон ни се обади, ще дойдем в района веднага щом можем. Не тази вечер, но утре.

— Предполага се Фриймънт да изпрати фотографии от местопрестъплението, където е убита първата двойка. Обзалагам се, че ако попитам, може да изпрати фотографии и от второто убийство. Ще ти ги покажа утре щом дойдете на място.

— Фриймънт може и да стане подозрителна, ако поискаш още снимки — отбеляза Долф.

— Ще й кажа, че ги искам за сравнение. Може и да се опитва да задържи случая за себе си, но го иска разрешен. Просто иска да го разкрие сама.

— Тя е търсач на слава — каза Долф.

— Така излиза.

— Не знам дали ще мога да държа Фриймънт настрани от втория случай, или не, но ще се опитам да ти спечеля малко време, така че да можеш да огледаш наоколо, без да ти диша във врата.

— Ще съм много благодарна.

— Каза, че си имала асистент. Става дума за Лари Къркланд, нали?

— Точно така.

— Как ти хрумна да го водиш на местопрестъпление?

— Тази пролет ще получи дипломата си по свръхестествена биология. Той е съживител и убиец на вампири. Не мога да съм навсякъде, Долф. След като съм убедена, че може да се справи с това, сметнах, че може да е хубаво да има и двама експерти по чудовищата.

— Може и да е така. Фриймънт каза, че Лари върнал обяда си върху местопрестъплението.

— Не повърна на местопрестъплението, а близо до него.

Последва моментно мълчание.

— По-добре, отколкото върху тялото.

— Никога няма да мога да се отърва от това, нали?

— Не — отвърна Долф, — няма.

— Страхотно. Лари и аз ще сме там, веднага щом можем. Става дума за около тридесет минути с кола, може би повече.

— Ще кажа на шериф Сейнт Джон, че сте на път — каза той и затвори.

И аз затворих. Долф ме бе приучил никога да не казвам довиждане по телефона.