Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (32)

31

Сънувах. В съня ми някой ме държеше в скута си. Обгръщаха ме тъмни гладки ръце. Погледнах нагоре към усмихнатото лице на майка ми. Тя беше най-красивата жена на света. Притиснах се към тялото й и усетих чистата миризма на кожата й. Винаги ухаеше на пудра за баня „Хипнотик“. Наведе се и ме целуна по устните. Бях забравила вкуса на червилото й, начина, по който прокарваше палец по устата ми и се смееше, защото е оставила яркочервено червило по малките ми устни.

Палецът й се появи с нещо по-ярко от червило. По пръста й се стичаше кръв. Беше се набола с безопасна игла. Кървеше. Вдигна палеца си към мен и каза:

— Целуни го, Анита, накарай ме да се почувствам по-добре.

Ала кръвта беше твърде много. Течеше по ръката й. Взирах се в смеещото се лице и кръвта закапа като дъжд по него. Изправих се рязко на кадифената кушетка и започнах да се боря за въздух. Все още можех да почувствам червилото й върху устните си, а миризмата на пудрата за баня „Хипнотик“ се носеше около мен.

Лари се изправи на двойното кресло и потърка очи.

— Какво става? Да не би да ни позвъниха за събуждането?

— Не, имах кошмар.

Той кимна, протегна се, а след това се намръщи.

— Усещаш ли някакъв парфюм?

Изгледах го.

— Какво имаш предвид?

— Парфюм или пудра, можеш ли да го помиришеш?

Преглътнах и за малко да се задавя със собствения си пулс.

— Да, помирисвам го.

Отметнах допълнителното одеяло и запратих неудобната възглавница през стаята.

Лари свали краката си от двойното кресло.

— Какво ти става?

Отидох до прозореца и дръпнах завесите. Вратата към спалнята беше затворена и Жан-Клод се намираше в безопасност вътре. Джейсън спеше при него. Изправих се на слънчевата светлина и оставих топлината да попие в тялото ми. Наведох се към топлото стъкло и едва тогава осъзнах, че съм облечена само с широка тениска и бикини. Е, какво пък. Останах изложена на слънчевата светлина за още няколко минути в очакване пулсът ми да се успокои.

— Серефина ми изпрати сън. Миризмата е парфюмът на майка ми.

Лари дойде при мен. Беше облечен с шорти и зелена тениска. Къдравата му червена коса стърчеше във всички посоки. Присви сините си очи, щом пристъпи на светло.

— Мислех, че само вампир, който има връзка с теб, който те държи, може да нахлуе в сънищата ти.

— И аз така мислех.

— Как е възможно да помирисвам парфюма от съня ти?

Поклатих глава с чело, допряно до стъклото.

— Не знам.

— Белязала ли те е?

— Не знам.

Той постави ръка на рамото ми и ме стисна окуражително.

— Всичко ще е наред.

Отстъпих настрани от него и започнах да крача из стаята.

— Няма да е наред, Лари. Серефина нахлу в сънищата ми. Никой, освен Жан-Клод не го е правил.

Спрях, защото това не беше истина. Николаос го бе правила, но едва след като ме ухапа. Поклатих глава. При всички случаи беше много лош знак.

— Какво ще правиш с нея?

— Ще я убия.

— Имаш предвид предумишлено.

Ако сериозните очи на Лари не се взираха съсредоточено в мен, щях да отвърна: „Можеш да се обзаложиш“. Трудно е да планираш убийство с някой, който се взира в теб все едно си сритал любимото му кученце.

— Ще се опитам да издействам заповед — отвърнах аз.

— А ако не успееш?

— Ако изборът е между мен и нея, Лари, значи ще е тя. Ясно?

Лари ме погледна тъжно.

— Онова, което извърших снощи, беше убийство. Знам го, но не отидох там, планирайки да убия някого.

— Остани в бизнеса достатъчно дълго и ще започнеш.

Той поклати отрицателно глава.

— Не го вярвам.

— Вярвай в каквото искаш, но истината е такава. Тези неща са твърде опасни, за да играем честно.

— Ако наистина вярваш в това, как е възможно да излизаш с Жан-Клод? Как можеш да му позволяваш да те докосва?

Поклатих глава.

— Никога не съм казвала, че съм последователна.

— Не можеш да се защитиш, нали?

— Да се защитя от кое? Убиването на Серефина или излизането с Жан-Клод?

— Което и да е, и двете. По дяволите, Анита, ако си една от лошите, не можеш да бъдеш от добрите.

Отворих уста, след което я затворих. Какво можех да кажа?

— Аз съм една от добрите, Лари, но няма да ставам мъченица. Ако това означава да наруша закона, така да бъде.

— Ще се опиташ ли да вземеш заповед? — лицето му беше съвсем неутрално, докато ме питаше.

Внезапно изглеждаше по-стар. Дори със стърчащите оранжеви къдрици изглеждаше сериозен.

Виждах как Лари остарява пред очите ми. Не на години, а на опит. Погледът в очите му беше по-стар, отколкото преди няколко месеца. Видял твърде много, извършил твърде много. Все още се опитваше да е сър Галахад, но Галахад бе имал Бог на своя страна. Всичко, което Лари имаше, бях аз. Не беше достатъчно.

— Единственият начин, по който мога да получа заповед за екзекуция, е като излъжа — отвърнах му.

— Знам.

Погледнах го:

— Серефина не е нарушила никакви закони, все още. Няма да лъжа за това.

Той се усмихна.

— Добре. Кога ще се срещнем с Доркас Бувие?

— В три.

— Измисли ли какво можеш да пожертваш, за да вдигнеш зомбитата, които иска Стърлинг?

— Не.

Той ме погледна.

— Какво ще кажеш на Стърлинг?

Поклатих глава.

— Още не знам. Щеше ми се да науча защо е толкова изпълнен с желание да убие Бувие.

— Иска земята — отвърна Лари.

— Стърлинг и компания говореха за семейство Бувие, не за Магнус Бувие. Това означава, че той не е единственият, който ги съди. Така че убийството на Магнус няма да разреши проблемите им.

— В такъв случай защо да го прави? — попита Лари.

— Именно — отвърнах аз.

Той кимна.

— Трябва отново да разговаряме с Магнус.

— За предпочитане без Серефина да е наоколо — отвърнах аз.

— Амин — добави Лари.

— Бих искала да разговарям с Магнус, но преди отново да се счепкаме с г-н Бувие ми се ще да намеря малко мехлем за феи.

— Малко какво?

— Нямахте ли лекции за феите?

— Беше избирателна дисциплина — отвърна той.

— Мехлемът те прави неподатлив на омаята. Просто в случай, че това, което крие Магнус, е по-неприятно от Серефина.

— Нищо не е по-неприятно от това — отвърна той.

— Така е, но просто за всеки случай, той няма да е способен да ни прави магии. Всъщност не е лоша предпазна мярка и преди да се срещнем с Дори. Може да не е толкова страшна, колкото Магнус, но сияе и бих предпочела да не го прави върху нас.

— Мислиш ли, че Серефина ще намери Джеф Куинлан?

— Ако някой е способен да го направи, това е тя. Изглеждаше доста сигурна, че може да се справи с Ксавие, но пък и Жан-Клод беше убеден, че може да се справи с нея. Оказа се, че греши.

Той се намръщи.

— Значи подкрепяме Серефина?

Казано по този начин звучеше неправилно, но кимнах.

— Ако трябва да избираме между вампир, който се подчинява на повечето закони, и такъв, който избива деца, да, на нейна страна сме.

— Преди малко говореше за убийството й.

— Мога да стоя настрани, докато тя спаси Джеф Куинлан и убие Ксавие.

— Защо да го убива? — попита Лари.

— Той убива хора на нейна територия. Може да разправя каквото си иска, но това е директно предизвикателство към властта й. Освен това не смятам, че Ксавие ще предаде Джеф без бой.

— Какво мислиш му се е случило снощи? — попита Лари.

Поклатих глава.

— С нищо няма да помогнеш, ако мислиш непрестанно за това, Лари. Правим онова, което е по силите ни.

— Можем да кажем на ФБР за Серефина.

— Едно от нещата, които съм научила е, че вампирите господари не разговарят с ченгета. Твърде много са годините, в които полицията ги избиваше, щом ги зърне, или поне се опитваше да го направи.

— Добре — отвърна той, — но все още трябва да измислим нещо голямо, което да убием, за да вдигнем гробището тази вечер.

— Ще си помисля.

— Наистина нямаш идея какво да правим? — звучеше изненадан.

— Като изключим човешко жертвоприношение, Лари, не мисля, че мога да вдигна няколко тристагодишни трупа.

Той се ухили.

— Приятно е да чуя, че го признаваш.

Нямаше как да не се усмихна.

— Ще бъде нашата малка тайна.

Той вдигна ръка и аз я плеснах. Той плесна моята в отговор и се почувствах по-добре. Лари умееше да ме кара да се усмихвам. Приятелите правят такива неща.