Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (4)

3

Свих се до стената на хеликоптера, стиснала ремъка, закрепен за стената, в мъртва хватка с една ръка. Исках да използвам и двете си ръце, за да се хвана, сякаш ако се държах много здраво за глупавия ремък, това щеше да ме спаси, когато хеликоптерът се врежеше в земята. Използвах една ръка, защото две биха изглеждали проява на страхливост. Носех слушалки, подобни на онези, използвани за звукоизолация в стрелбищата, само че с микрофон, за да може да се говори над разтърсващия зъбите шум. Не бях осъзнала, че по-голямата част от хеликоптера представляваше вибриращ балон, сякаш уловен в едно страховито бръмчене. Държах очите си затворени толкова дълго, колкото беше възможно.

— Добре ли сте, госпожице Блейк? — попита Лайънъл Баярд.

Гласът ме стресна.

— Да, добре съм.

— Не изглеждате добре.

— Не обичам да летя — отвърнах аз.

Той ми отправи неуверена усмивка. Не мисля, че вдъхвах доверие у Лайънъл Баярд, адвокат и лакей на „Бийдъл, Бийдъл, Стърлинг и Лоуенстийн“. Лайънъл Баярд беше дребен, елегантен мъж с тънък рус мустак, който изглежда беше цялото лицево окосмяване, което някога щеше да има. Триъгълната му брадичка беше гладка като моята. Може би мустакът беше залепен. Кафявият му костюм с тънки жълти ивици прилепваше към тялото му като добре ушита ръкавица. Тънката му вратовръзка беше на кафяви и жълти райета и имаше златна игла. Иглата беше гравирана с монограм. Тънкият му кожен куфар също имаше монограм. Всичко си пасваше идеално чак до украсените му със златни пискюли мокасини. Лари се завъртя на мястото си. Стоеше до пилота.

— Наистина ли те е страх да летиш?

Можех да видя как устните му се движат, но звукът дойде от слушалките. Без тях никога нямаше да може да говори насред целия шум. Звучеше изненадан.

— Да, Лари, наистина се страхувам да летя — надявах се, че сарказмът се предава през слушалките толкова ясно, колкото и учудването.

Лари се разсмя. Очевидно и сарказмът се предаваше. Той изглеждаше изтупан. Беше облечен в другия си син костюм, носеше бяла риза — една от трите, които притежаваше — и втората си по качество вратовръзка. Най-добрата му вратовръзка беше изцапана с кръв. Все още посещаваше колеж и работеше за нас през уикендите, докато завърши. Късата му коса беше с цвят на изненадан морков. Беше луничав, висок горе-долу колкото мен, с бледосини очи. Приличаше на пораснала версия на Опи^[1].

Баярд всячески се мъчеше да не се мръщи към мен. Усилието си личеше достатъчно, че да обезсмисли цялата задачка.

— Сигурна ли сте, че може да се справите със задачата?

Срещнах кафявите му очи.

— Най-добре се надявайте да мога, г-н Баярд, защото съм всичко, с което разполагате.

— Запознат съм със специалните ви умения, госпожице Блейк. Прекарах последните дванадесет часа в разговори с всяка съживителска фирма в САЩ. Филипа Фрийстоун от компанията „Възкресение“ ми каза, че не може да направи това, което искаме и че единствената, която би могла е Анита Блейк. „Elan Vital“ от Ню Орлиънс ни казаха същото. Те споменаха и Джон Бърк, но не бяха убедени, че той може да свърши всичко, което искаме. Трябва да се вдигнат всички мъртъвци или за нас е безсмислено.

— Шефът ми обясни ли ви, че не съм сто процента сигурна, че мога да го направя?

Баярд премигна срещу мен.

— Г-н Вон изглеждаше много сигурен, че бихте могли да направите това, което ни е нужно.

— Бърт може да е сигурен колкото си иска. Не той трябва да вдига тази бъркотия.

— Осъзнавам, че апаратурата за преместване на земна маса е усложнила задачата ви, госпожице Блейк, но не сме го направили нарочно.

Оставих това без коментар. Бях разгледала снимките. Бяха се опитали да покрият нещата. Ако строителните работници не бяха местни и сред тях нямаше симпатизанти на Бувие, щяха да разорат гробището, да налеят малко бетон и готово, няма доказателства.

— Както и да е. Ще направя, каквото е възможно, с това, което сте ми оставили.

— Толкова по-лесно ли щеше да бъде, ако ви бяхме довели преди гробовете да бъдат разбъркани?

— Аха.

Той въздъхна. Звукът извибрира през слушалките.

— В такъв случай моите извинения.

Свих рамене.

— Освен ако не сте го направили лично, не ми дължите извинение.

Той се размърда леко на мястото си.

— Не аз заповядах разкопаването. Г-н Стърлинг е на мястото на строежа.

— Онзи г-н Стърлинг? — попитах аз.

Баярд изглежда не схвана хумора.

— Да, онзи г-н Стърлинг.

Или може би наистина очакваше името да ми е познато.

— Винаги ли някой старши партньор ви наднича зад рамото?

Той използва един пръст, за да нагласи позлатените си рамки. Приличаше на остарял жест от времената преди модерните очила и дизайнерските костюми.

— При толкова много заложени пари г-н Стърлинг сметна, че е добре да е в района в случай, че изникнат още проблеми.

— Още проблеми? — попитах аз.

Той примигна бързо насреща ми като добре наконтен заек.

— Случаят със семейство Бувие.

Лъжеше.

— Какво друго не е наред с малкия ви проект?

— Какво имате предвид, госпожице Блейк? — маникюрираните му пръсти пригладиха вратовръзката му.

— Имате и други проблеми, освен със семейство Бувие — казах го като констатация.

— Проблемите, които имаме или нямаме, не са ваша работа, госпожице Блейк. Наехме ви да вдигнете мъртъвците и да установите самоличността на починалите. Като изключим това, нямате други задължения.

— Някога вдигали ли сте зомби, г-н Баярд?

Той отново примигна.

— Не, разбира се.

Звучеше обиден.

— Тогава откъде знаете, че другите проблеми няма да окажат влияние върху работата ми?

Между веждите му се образуваха малки бръчки. Беше адвокат и печелеше добри пари, но изглежда мисленето му се удаваше трудно. Караше човек да се зачуди къде ли е завършил.

— Не виждам как дребните ни проблеми биха оказали влияние върху работата ви.

— Току-що си признахте, че не знаете нищо за работата ми — отвърнах му аз. — Откъде знаете какво би й повлияло и какво — не?

Добре де, налучквах. Баярд вероятно беше прав. Другите проблеми вероятно нямаше да ми повлияят, но човек никога не знае. Не обичам да ме държат на тъмно. И не обичам да ме лъжат, дори и чрез спестяване на информация.

— Мисля, че г-н Стърлинг ще трябва да реши дали да ви осветлим по въпроса, или не.

— Не си достатъчно старши, че да вземеш решението — изкоментирах аз.

— Не — отвърна Баярд. — Не съм.

Боже, има хора, които дори не можете да ужилите. Погледнах към Лари. Той сви рамене.

— Изглежда ще се приземим.

Погледнах навън към бързо приближаващата се земя. Бяхме насред планините Озарк и се носехме над пусто парче оголена червеникава земя. Предполагам, че беше мястото на строежа.

Земята се надигна да ни посрещне. Затворих очи и преглътнах тежко. Пътуването почти бе приключило. Почти приключило. Почти приключило. Последва раздрусване, което ме накара да ахна.

— Приземихме се — каза Лари. — Вече можеш да си отвориш очите.

Направих го.

— Наслаждаваш се страшно на ситуацията, нали?

Той се ухили.

— Не се случва често да те видя загубила самообладание.

Хеликоптерът беше заобиколен от облак червен прахоляк. Перките започнаха да забавят с натрапчив туптящ звук. Щом спряха, прахолякът се слегна и можехме да видим къде сме.

Намирахме се на малка равна площ, заобиколена от планини. Изглеждаше сякаш някога е била тясна долина, но булдозерите я бяха разширили, изравнили и превърнали в площадка за кацане. Почвата беше толкова червена, че приличаше на река от ръжда. Планината пред хеликоптера беше червена могила. Тежкото оборудване и колите бяха струпани в далечния край на долината. Край оборудването имаше скупчени мъже, които предпазваха очите си от червения прахоляк.

Когато витлата спряха да се въртят, Баярд разкопча предпазния си колан. Аз направих същото. Свалихме слушалките и Баярд отвори вратата си. Аз отворих моята и установих, че земята е по-далече, отколкото човек би си помислил. Наложи се да демонстрирам доста голяма част от бедрото си, за да изляза.

Строителните работници оцениха това. Подсвирквания, дюдюкания и едно предложение за надникване под полата ми. Не, не използваха тези думи.

Висок мъж с бяла каска се приближаваше към нас. Носеше кафеникав работен комбинезон, но покритите му с прах обувки бяха „Гучи“, а перфектният му тен беше от типа, който се придобиваше в скъп клуб. По петите го следваха мъж и жена.

Мъжът приличаше на истинския бригадир. Беше облечен в дънки и работна риза с ръкави, навити около мускулестите му ръце. Мускули, придобити не от тенис или друга подобна игра, а в резултат на тежък физически труд.

Жената носеше традиционен костюм с пола, с малка якичка тип вратовръзка. Беше скъп, но за съжаление в особено неподходящ оттенък на червеникавокафявото, който по никакъв начин не подчертаваше кестенявата й коса, но за сметка на това пасваше на ружа, който бе сложила по бузите си. Хвърлих поглед на врата й и наистина имаше светла линия точно над яката, където основата не се преливаше. Изглеждаше, сякаш е била гримирана в училище за клоуни.

Не беше чак толкова млада. Човек би си помислил, че някой ще й намекне колко лош е външният й вид. Естествено, аз също нямаше да го направя. Коя бях, че да критикувам?

Стърлинг имаше най-светлосивите очи, които някога съм виждала. Ирисите бяха само няколко идеи по-тъмни от бялото. Стоеше на място с антуража си. Изгледа ме от главата до петите. Изглежда това, което видя, не му допадаше. Странните му очи примигнаха по посока на Лари и евтиния му, намачкан костюм. Г-н Стърлинг се намръщи.

Баярд пристъпи напред, приглаждайки сакото си.

— Г-н Стърлинг, това е Анита Блейк. Госпожице Блейк, това е Реймънд Стърлинг.

Той продължаваше да стои и да ме гледа сякаш разочарован. Жената държеше в ръка папка-бележник и приготвен химикал. Вероятно беше секретарката му. Изглеждаше притеснена, сякаш бе много важно г-н Реймънд Стърлинг да ни хареса.

Започваше да не ми пука дали ни харесва, или не. Искаше ми се да му кажа: „Проблем ли имаш?“. Вместо това попитах:

— Някакъв проблем ли има, г-н Стърлинг? — Бърт би останал доволен.

— Не сте това, което очаквах, госпожице Блейк.

— В какъв смисъл?

— Например, хубава сте — не беше казано като комплимент.

— И?

Посочи към дрехите ми.

— Не сте облечена подходящо за работата.

— Секретарката ви също е на високи токчета.

— Дрехите на госпожа Харисън не са ваш проблем.

— А моите не са ваш.

— Така е, но ще имате сериозен проблем да се изкачите по планината с тези обувки.

— Нося си комбинезон и найкове в куфара.

— Не мисля, че поведението ви ми допада, госпожице Блейк.

— Аз със сигурност не харесвам вашето — отвърнах му.

Бригадирът зад него едва сдържаше усмивката си. Очите му блестяха от усилието. Госпожа Харисън изглеждаше малко уплашена. Баярд се беше преместил настрани, по-близо до Стърлинг. Ясно заявяваше на чия страна е. Страхливец. Лари се приближи до мен.

— Искате ли тази работа, госпожице Блейк?

— Не достатъчно, че да ми е мъчно за нея.

Госпожа Харисън изглеждаше сякаш е погълнала буболечка. Огромна, гадна, извиваща се буболечка. Мисля, че пропуснах момента да падна в краката на шефа й и да започна да го боготворя.

Бригадирът се изкашля в шепата си. Стърлинг му хвърли един поглед, после отново се обърна към мен.

— Винаги ли сте толкова арогантна?

Въздъхнах.

— Предпочитам думата „уверена“ вместо „арогантна“, но ето какво ще ви кажа — ще смекча тона, ако и вие направите същото.

— Много съжалявам, г-н Стърлинг — обади се Баярд. — Извинявам се. Нямах представа, че…

— Млъкни, Лайънъл — каза Стърлинг.

Лайънъл млъкна.

Стърлинг ме изгледа със странните си бледи очи. Кимна ми.

— Съгласен съм, госпожице Блейк — каза и се усмихна. — Ще смекча тона.

— Чудесно — отвърнах му.

— Добре, госпожице Блейк, нека се качим горе и да видим дали наистина сте толкова добра, колкото си мислите, че сте.

— Мога да погледна гробището, но докато не се стъмни напълно, не мога да направя нищо друго.

Той се намръщи и погледна към Баярд.

— Лайънъл.

В тази единствена дума се съдържаше доста напрежение. Гняв, търсещ отдушник. Бе спрял да се заяжда с мен, но Лайънъл беше лесна плячка.

— Изпратих ви доклад по факса, г-н Стърлинг, веднага щом разбрах, че госпожица Блейк няма да може да ни помогне преди мръкване.

Умен човек. Когато се колебаеш, прикрий си задника с хартия.

Стърлинг го изгледа. Баярд изглеждаше разкаян, но отстояваше позицията си, скрит в безопасност зад доклада си.

— Обадих се на Боу и му казах да доведе всички тук долу с идеята, че днес ще можем да свършим малко работа — погледът му беше твърдо фиксиран върху Баярд.

Лайънъл оклюма леко, очевидно един доклад не беше достатъчна защита.

— Г-н Стърлинг, дори и да успея да вдигна цялото гробище в рамките на една вечер, и тук имаме едно голямо „ако“, какво ще стане, ако всички мъртъвци са Бувие? Какво, ако това наистина е семейната им гробница? Доколкото разбирам, строителството ще трябва да спре, докато не откупите земята отново.

— Те не искат да продават — обади се Боу.

Стърлинг го изгледа. Бригадирът само се усмихна леко.

— Нима ми казвате, че целият проект ще се провали, ако става дума за гробницата на семейство Бувие? — попитах Баярд. — Хей, Лайънъл, не ми беше споменал това.

— Не бе нужно да го знаете — отвърна Баярд.

— Защо не биха искали да продадат земята за милиони долари? — попита Лари.

Беше добър въпрос.

Стърлинг го изгледа, сякаш се е появил от въздуха. Очевидно от лакеите не се очакваше да говорят.

— Магнус и Доркас Бувие притежават само някакъв ресторант, наречен „Кървави кости“. Едно нищо. Нямам идея защо не искат да станат милионери.

— Кървави кости? Що за име на ресторант е това? — попита Лари.

Свих рамене.

— Не е като да пожелава добър апетит.

Погледнах към Стърлинг. Изглеждаше ядосан, но това беше всичко. Бях готова да заложа милиони, че знае точната причина, поради която Бувие отказват да продават. Но на лицето му не беше изписано нищо. Държеше картите си близо до гърдите и човек не можеше да ги види.

Обърнах се към Баярд. Бузите му се бяха изчервили нездравословно и избягваше погледа ми. Бях готова да играя покер с него при всяка възможност. Но не и пред шефа му.

— Чудесно, ще се преоблека в нещо по-обемно и ще идем да хвърлим един поглед.

Пилотът ми подаде куфара. Комбинезонът и маратонките бяха най-отгоре.

Лари се приближи до мен.

— Ще ми се да се бях сетил за комбинезон. Костюмът няма да преживее пътуването.

Извадих два чифта.

— Облечи се.

Той се ухили.

— Благодаря.

Свих рамене.

— Едно от предимствата да сме почти еднакви по размери — свалих черното сако, което изложи на показ пистолета.

— Госпожице Блейк, защо сте въоръжена? — попита Стърлинг.

Въздъхнах. Беше ми омръзнало от Реймънд. Дори не се бяхме изкачили по хълма, а вече не ми се ходеше. Последното нещо, което исках беше да стоя тук и да споря дали имам нужда от оръжие, или не. Червената блуза беше с къс ръкав. Визуалната презентация винаги е по-добра от лекциите.

Приближих се към него с разтворени ръце, демонстрирайки предната им част. Имам доста добре оформен белег от нож на дясната си ръка, нищо кой знае колко драматично. Лявата ми ръка е страховита. Беше изминал малко повече от месец, откак един превръщач леопард я беше разпрал. Добрият доктор я позакърпи, но това е в общи линии всичко, което може да се направи с белезите от животински нокти. Белегът от изгорено с формата на кръст, подарък от особено изобретателен слуга на вампир, е малко изкривен заради следите от нокти. Издутината от белези върху свивката на ръката ми, където един вампир беше пробил плътта и дъвкал костта, е изпъстрена със светли ивици като водна повърхност.

— Исусе! — каза Боу.

Стърлинг изглеждаше леко пребледнял, но запази самообладание, сякаш бе виждал и по-лоши неща. Баярд беше позеленял. Госпожа Харисън беше толкова пребледняла, че гримът й се носеше над кожата като водни лилии, нарисувани от някой импресионист.

— Не ходя никъде невъоръжена, г-н Стърлинг. Свикнете с този факт, защото на мен ми се налага.

Той кимна, а очите му бяха много сериозни.

— Добре, госпожице Блейк. Асистентът ви също ли е въоръжен?

— Не — отвърнах аз.

Той кимна отново.

— Добре, преоблечете се и когато сте готови, ще се изкачим.

Лари закопчаваше ципа на комбинезона, когато го приближих.

— Знаеш ли, можеше и да съм въоръжен.

— Взел си си пистолета? — попитах аз.

Той кимна утвърдително.

— Незареден и прибран в куфара ти?

— Точно както ми каза.

— Добре.

Оставих нещата така. Лари искаше да е екзекутор на вампири, освен съживител, което означаваше, че трябва да знае как да използва пистолет. Пистолет с покрити със сребро куршуми, които биха могли да забавят вампир. Щяхме да стигнем и до пушки, които можеха да отнесат главата и сърцето от сравнително безопасно разстояние. Доста по-добро от използването на кол.

Извадих му разрешително при условие, че не го носи зареден, докато не преценя, че е достатъчно добър стрелец и няма да пробие дупка в себе си или в мен. Извадих го най-вече, за да можем да го носим в колата и да ходим на стрелбището във всеки свободен момент.

Комбинезонът покри полата като с магия. Свалих обувките с токчета и си обух маратонките. Оставих дрехата достатъчно разкопчана, че да мога да извадя оръжието при нужда и бях готова да вървим.

— С нас ли ще се качите, г-н Стърлинг?

— Да — отговори той.

— В такъв случай, водете.

Той мина покрай мен, хвърляйки поглед на комбинезоните. Или пък си представяше оръжието скрито под тях. Боу понечи да го последва, но Стърлинг го спря.

— Не, ще я заведа сам.

Между тримата лакеи надвисна мълчание. Очаквах госпожа Харисън да остане, тъй като беше с високи токчета, но бях сигурна, че двамата мъже ще дойдат. Съдейки по израженията им и те бяха смятали същото.

— Чакайте малко. Казахте „нея“. Да не би да искате и Лари да остане да чака тук?

— Да.

Поклатих глава.

— Той се обучава. Не можеш да се учиш, ако не наблюдаваш как се правят нещата.

— Ще правите ли нещо, което ще му е нужно да види?

Замислих се за момент.

— Предполагам, че не.

— Ще мога да дойда, щом се стъмни, нали? — попита Лари.

— Не се тревожи, и ти ще се поизцапаш.

— Естествено — обади се Стърлинг. — Нямам проблем с това сътрудникът ви да си върши работата.

— И защо не може да дойде сега?

— Имайки предвид парите, които ви плащаме, угодете ми, госпожице Блейк.

Беше странно учтив, така че кимнах в съгласие.

— Добре.

— Господин Стърлинг — обади се Баярд, — сигурен ли сте, че искате да отидете сам?

— Защо да не съм, Лайънъл?

Баярд отвори устата си, затвори я и след това каза:

— Няма причина, г-н Стърлинг.

Боу сви рамене.

— Ще кажа на мъжете да се прибират по домовете си — започна да се обръща, но после спря. — Искате ли екипите да са на линия утре?

Стърлинг ме погледна.

— Госпожице Блейк?

Поклатих глава.

— Все още не знам.

— Какво е най-доброто ви предположение?

Погледнах към чакащите мъже.

— Плаща ли им се, независимо дали се появят, или не?

— Само ако се появят — отвърна Стърлинг.

— В такъв случай без работа през утрешния ден. Не мога да гарантирам, че ще има какво да правят.

Стърлинг кимна.

— Чу я, Боу.

Боу погледна към мен, а после към Стърлинг. Изражението на лицето му беше странно, наполовина развеселено, наполовина неразгадаемо.

— Както кажете, г-н Стърлинг, госпожице Блейк.

Обърна се и се отправи по изровената земя, махайки на хората си, докато се движеше. Мъжете започнаха да си тръгват доста преди да стигне до тях.

— Какво да правим ние, г-н Стърлинг? — попита Баярд.

— Чакайте ни.

— И хеликоптерът ли? Трябва да излети преди мръкнало.

— Ще сме се върнали преди мръкнало, нали, госпожице Блейк?

— Разбира се. Просто ще огледам набързо. Ще трябва обаче да се върна, след като се стъмни.

— Ще ви осигуря кола и шофьор за престоя ви.

— Благодаря.

— Ще тръгваме ли, госпожице Блейк?

Направи ми знак да тръгна напред. Нещо в начина, по който се отнасяше с мен, се бе променило. Не схващах какво, но не ми харесваше.

— След вас, г-н Стърлинг.

Той ми кимна и пое водачеството, крачейки по червената пръст с обувките си за хиляда долара. Двамата с Лари се спогледахме.

— Няма да се бавя, Лари.

— Ние, лакеите, няма да ходим никъде.

Усмихнах се. И той се усмихна. Свих рамене. Защо Стърлинг искаше да сме само двамата? Наблюдавах широкия гръб на старши партньора, докато се придвижваше по изровената земя. Последвах го. Щях да разбера за какво е цялата тайнственост, когато стигнехме до върха. Можех да се обзаложа, че това, което щях да чуя, нямаше да ми хареса. Само аз и голямата клечка при мъртвите на върха на планината. Какво би могло да е по-хубаво?