Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (10)

9

Бар и грил „Кървави кости“ се намираше в края на път, осеян с червеникав чакъл. Някой беше изпотрошил дърветата от двете страни, така че джипът се закатери нагоре към одеялото от черно небе, осеяно с милиони звезди. Блясъкът на звездите беше единствената видима светлина.

— Тук наистина е тъмно — обади се Лари.

— Няма улично осветление — отвърнах аз.

— Не би ли трябвало вече да виждаме светлините от ресторанта?

— Не знам.

Взирах се в изпочупените дървета. Пъновете блестяха, бели и нащърбени. Беше направено наскоро, сякаш някой бе полудял с брадва или може би с меч, или пък нещо голямо беше разцепило стволовете.

Забавих и започнах да се взирам в мрака. Нима грешах? Нима бяха тролове? Може би в планините имаше оцелял грамаден планински трол от Озарк? Такъв, който би използвал меч? Искрено вярвах, че си има първи път за всичко.

Почти спрях джипа.

— Какво има? — попита Лари.

Включих аварийните светлини. Пътят беше тесен, едва имаше място за две коли, но продължаваше нагоре по хълма. Никой, който идваше отгоре, нямаше да види джипа веднага. Светлините помагаха, но ако караше бързо… По дяволите, щях да го направя, защо да увъртам? Паркирах джипа и излязох.

— Къде отиваш?

— Чудя се дали дърветата не са били разцепени от трол.

Лари се накани да излезе от своята страна. Спрях го.

— Използвай вратата от моята страна, ако искаш да излезеш.

— Защо?

— Не си въоръжен.

Извадих браунинга. Теглото му беше успокояващо, но в интерес на истината срещу създание с размерите на големите планински тролове не беше особено полезно. Може би с експлодиращи куршуми, но като изключим тях, 9-милиметровият пистолет не е оръжие, с което да се ловува нещо с размерите на малък слон.

Лари затвори вратата си и се плъзна през моето място.

— Наистина ли смяташ, че тук има тролове?

Втренчих се в мрака. Нищо не помръдваше.

— Не знам.

Приближих се до сухата канавка, която отбелязваше края на пътя. Внимателно пристъпих в нея. Токчетата потънаха в сухата, песъчлива почва. Сграбчих с ръка сноп клони и се изправих по наклона. Трябваше да се хвана за един от разцепените дънери, за да не се плъзна обратно в окапалите листа и борови иглички.

Ръката ми попадна на гъста мъзга. Преборих се с желанието да я отдръпна назад и се насилих да задържа лепкавата кора.

Лари се запрепъва по наклона, а официалните му обувки с гладки подметки се хлъзгаха по сухите листа. Нямах свободна ръка, която да му предложа. Той застана в нещо подобно на стойка за лицева опора и с помощта на храсталаците се издърпа до мен.

— Проклети официални обувки.

— Поне не ти се налага да си на токчета — казах аз.

— Не мисли, че не съм благодарен — отвърна ми той. — Щях да си счупя врата.

Нищо не помръдваше в тъмната, тъмна нощ, освен нас двамата. Чуваха се музикалните звуци на дървесните жаби, но нищо по-силно. Изпуснах дъха, който не бях осъзнала, че задържам. Издърпах се до място с по-стабилна опора и погледнах дърветата.

— Какво търсиш? — попита Лари.

— Брадвата прави широк, равен удар. Ако стволовете бяха скършени от трол, щяха да са назъбени и осеяни със стърчащи остри парчета дърво.

— На мен ми изглеждат равни — каза той и прокара пръсти по оголеното дърво. — Но не ми прилича на брадва.

Дървото беше твърде гладко. Брадвата би го разцепила под ъгъл. Това беше почти равно, сякаш всяко е било съборено с един, най-много два удара. Някои от дърветата бяха близо тридесет сантиметра в диаметър. Никой човек не би могъл да направи подобно нещо, дори и с брадва.

— Кой би могъл да го направи?

Претърсих тъмнината, преборвайки се с желанието да насоча оръжието в мрака, като вместо това го държах вдигнато към небето. Безопасността преди всичко.

— Вампир с меч, може би.

Той се загледа в тъмнината.

— Имаш предвид онзи, който беше убил момчетата ли? Защо вампирът би нарязал група дървета, след като ги е убил?

Беше добър въпрос. Страхотен въпрос. Но както и с толкова много други въпроси от днешния ден, нямах добър отговор.

— Не знам. Да се връщаме в колата.

Запрепъвахме се обратно по пътя, по който бяхме дошли. Никой от нас не падна. Направо постижение.

Когато влязохме в колата, прибрах пистолета. Вероятно въобще не ми беше нужен, но все пак… нещо беше отсякло тези дървета.

Използвах бебешките кърпички с алое и ланолин, които държах в колата, за да почиствам кръвта, и отмих смолата от ръката си. Кърпичките се справяха с дървесната кръв почти толкова добре, колкото и с човешката.

Продължихме да караме, оглеждайки се за светлини. Вече трябваше да сме близо до „Кървави кости“, освен ако обясненията не бяха погрешни. Надявах се да не са.

— Това факла ли е? — попита Лари.

Втренчих се в тъмнината. Видях проблясък на огън твърде високо над земята, за да е лагерен. Две факли на високи колове осветяваха широк чакълест участък, удобен за обратен завой отляво на пътя. И тук дърветата бяха отсечени, но преди години. Беше старо, планирано разчистване. Дърветата откриваха място за едноетажна сграда. От стрехите висеше дървена табела. Беше трудно да се разчете на светлината на факлите, но може би надписът гласеше: „Кървави кости“.

Тъмни дървени плочки покриваха покрива и се спускаха по стените, така че цялата сграда изглеждаше като природен израстък, поникнал от червената глинеста почва. Около двадесет коли и пикапи бяха паркирани хаотично върху тъмния чакъл.

Табелата се олюля от вятъра и светлините на факлата отразиха дълбоко издълбаните думи. „Кървави кости“ беше изрязано с гладки извити букви.

Тръгнах внимателно по чакъла с обувките си на високи токчета. Официалните обувки на Лари се справяха по-добре върху тази настилка.

— „Кървави кости“ е странно име за бар и грил.

— Може да сервират ребърца — казах аз.

Той направи физиономия.

— Точно в момента не бих могъл да погледна каквото и да било барбекю.

— И при мен няма да е първият избор.

Вратата се отвори навътре директно в бара. След това се затвори и се озовахме в осветен от огъня полумрак. Повечето барове са мрачни местенца, в които да пиеш и да се скриеш. Място, в което да намериш убежище от шумния, блестящ външен свят. Що се отнася до убежища, това беше добро. По протежението на едната стена на стаята имаше бар и дузина малки масички, разпръснати по пода от полирано тъмно дърво. Отляво имаше малка сцена и джубокс близо до задната стена, където малко коридорче водеше вероятно към тоалетните и кухнята.

Всички повърхности бяха от тъмно дърво и полирани до блясък. От стената искряха свещи, поставени зад предпазни стъкла. От ниския таван от тъмно дърво висеше свещник с още покрити свещи. Дървото по-скоро блестеше като тъмно огледало, отколкото да отразява светлината.

Гредите, поддържащи покрива, бяха резбовани с лози и отделни листа, които приличаха на дъбови. Всички лица бяха обърнати към нас, като в лош уестърн. Много от тях бяха мъжки, очите се приплъзваха по мен, виждаха Лари и повечето се връщаха обратно към питиетата си. Неколцина се задържаха, изпълнени с надежда, но аз ги игнорирах. Беше твърде ранна вечер, за да има някой достатъчно пиян, че да ми причини неприятности. Освен това, бяхме въоръжени.

Жените се бяха скупчили нагъсто до бара. Бяха облечени като за петък вечер, ако, разбира се, планираха да я прекарат на някой ъгъл, предлагайки секс на непознати. Взираха се в Лари, сякаш се опитваха да преценят дали ще е вкусен. Мен изглежда ме намразиха от пръв поглед. Ако познавах поне някоя от тях, бих казала, че ревнуват, но аз не съм от типа жени, които предизвикват ревност от пръв поглед. Нито съм достатъчно висока, нито достатъчно руса, нито достатъчно скандинавска или екзотична. Хубава съм, но не съм красива. Жените ме гледаха, сякаш виждаха нещо, което беше скрито за мен. Това ме накара да хвърля един поглед назад да не би някой да е дошъл след нас, въпреки че знаех, че няма никой.

— Какво става? — прошепна Лари.

Това беше другото тревожно нещо. Беше тихо. Никога преди не бях попадала в петък вечер в бар, където можеш да шепнеш и да бъдеш чут.

— Не знам — отвърнах също толкова тихо.

Жените около тезгяха се разделиха, сякаш някой ги беше помолил, и ни дадоха възможност да огледаме бара. Зад него стоеше един мъж. В първия момент, щом го видях, си помислих каква красива коса има тя. Косата падаше до кръста му като буен кестеняв водопад. Пламъчетата на свещите се отразяваха в нея по същия начин, по който го правеха в полираното дърво на бара.

Той вдигна зашеметяващите си синьо-зелени очи, с цвят, подобен на дълбока морска вода, към нас. Беше мургав и по-скоро очарователен, отколкото красив, двуполов като котка. Беше дяволски екзотичен и изведнъж осъзнах защо жените се тълпяха около бара.

Постави чаша, пълна с кехлибарена течност, върху малка салфетка и каза:

— Ти си наред, Ърл — гласът му беше изненадващо нисък, сякаш би пял дълбок бас.

Откъм масите се изправи мъж, вероятно Ърл. Беше грамаден, подобен на дървосекач, сякаш изграден от заоблени квадрати, нещо подобно на по-мека версия на чудовището на Борис Карлоф^[1]. Не беше типа момче от корицата на модно списание. Протегна ръка за питието си и ръката му докосна гърба на една от жените. Тя се обърна ядосано. Очаквах да му каже да върви по дяволите, но барманът я докосна леко по ръката. Внезапно тя замръзна и застана неподвижно, сякаш слушаше гласове, които аз не можех да чуя.

Въздухът се раздвижи. Внезапно усетих много силно, че Ърл ухае на сапун и вода. Косата му беше все още мокра от душа. Можех да оближа водата от кожата му, да почувствам тези големи ръце върху тялото си.

Поклатих глава и отстъпих назад, блъскайки се в Лари. Той ме хвана за ръката.

— Какво става?

Погледнах го, стиснах ръката му, а пръстите ми се забиваха в плата на костюма, докато не почувствах твърдата му плът под моята. Обърнах се към бара.

Ърл и жената бяха отишли да седнат до масата. Тя целуваше дланта на загрубялата му ръка.

— Исусе! — възкликнах аз.

— Какво има, Анита? — попита Лари.

Поех си дълбоко въздух и се отдръпнах от него.

— Добре съм, просто беше неочаквано.

— Кое беше неочаквано?

— Магията — пристъпих към бара.

Невероятните очи отново се втренчиха в мен, но в тях нямаше никаква сила. Не беше като да се разправяш с вампир. Можех да се взирам в тези прекрасни очи завинаги и те щяха да продължат да си бъдат само очи. Така да се каже.

Поставих ръцете си на блестящото дърво на бара. По ръбовете му се извиваха още лози и листа. Прокарах пръсти по дърворезбата. Беше изцяло ръчна изработка.

Върховете на пръстите му галеха дървото сякаш бе кожа. Беше собственическо докосване, по начина, по който някои мъже докосват приятелките си, когато ги гони собственическия инстинкт. Можех да се обзаложа, че е резбовал лично всеки сантиметър.

Някаква брюнетка, облечена в рокля два размера по-малка, отколкото би трябвало, го докосна по ръката.

— Магнус, не ти е нужна чужденка.

Магнус Бувие се обърна към брюнетката и прокара галещите си пръсти надолу по ръката й. Тя потрепери. Той нежно повдигна ръката й от своята и допря устните си до обратната й страна.

— Избери си когото искаш, скъпа. Твърде красива си, за да ти откажат тази вечер.

Тя не беше красива. Очите й бяха малки, мътнокафяви, а носът й — твърде голям за слабото лице. Взирах се в нея от не повече от тридесет сантиметра и чертите на лицето й се изгладиха. Очите й внезапно станаха големи и блестящи, а тънките й устни — пълни и влажни. Беше все едно я гледах през един от онези меки филтри, използвани през шестдесетте, само че по-ефектно.

Обърнах се към Лари. Гледаше така, сякаш е бил ударен от камион. Строен, прекрасен камион. Огледах се из бара и всеки друг мъж, с изключение на Ърл гледаше към нея по същия начин, сякаш току-що се е появила пред очите им променена като Пепеляшка от кръстницата си. Аналогията беше нелоша.

Обърнах се отново към Магнус Бувие. Той не се взираше в жената. Гледаше мен.

Наклоних се към бара и срещнах очите му. Той се усмихна леко.

— Любовните заклинания са незаконни — казах аз.

Усмивката се разшири.

— Твърде хубава си, за да си полицайка — протегна ръка, за да ме докосне.

— Докосни ме и ще уредя да те арестуват за неоправдано използване на свръхестествено влияние.

— Това е дребно престъпление — отвърна той.

— Не, ако не си човек, не е.

Мъжът примигна насреща ми. Не го познавах достатъчно добре, за да съм сигурна, но мисля, че го изненадах, сякаш се очакваше да повярвам, че е човек. Да бе, как не.

— Нека поговорим на някоя маса — каза той.

— Устройва ме.

— Дори, можеш ли да поемеш нещата за няколко минути?

Иззад бара се появи жена. Имаше същата гъста кестенява коса, но беше завързана в много силно стегната конска опашка, високо и здраво. Дългата блестяща опашка се мърдаше като жива, докато тя се движеше. Лицето й, без никакво окосмяване и грим, беше триъгълно, екзотично, подобно на котка. Очите й бяха със същия спиращ дъха синьо-зелен цвят като очите на Магнус.

Мъжете най-близо до бара я стрелкаха с ъгълчетата на очите си, сякаш се страхуваха да я погледнат директно. Лари я зяпаше с отворена уста.

— Ще наглеждам бара, но това е всичко — каза тя, после обърна очи към Лари и попита:

— Какво зяпаш?

Гласът й беше груб, натежал от презрение.

Лари примигна, затвори уста и смотолеви:

— Н-нищо.

Гледаше го, сякаш знаеше, че лъже. Взе да ми просветва защо мъжете не се взираха в нея.

— Доркас, дръж се добре с клиентите.

Тя изгледа Магнус, който се усмихна, но отстъпи. Той излезе иззад бара. Беше облечен с мека синя риза с дълъг ръкав, която носеше над толкова избелели дънки, че изглеждаха почти бели. Ризата стигаше докъм средата на бедрата му, беше му се наложило да навие ръкавите до лактите. Каубойски ботуши в черно и сребърно допълваха облеклото му. Всичко, с изключение на ботушите изглеждаше като взето назаем. Би трябвало да изглежда немарлив, твърде обикновено облечен на фона на всички останали, накипрени за петък вечер, но не беше така. Пълната му увереност правеше облеклото му да изглежда перфектно. Някаква жена, седнала на една от масите, сграбчи края на ризата му, докато минаваше покрай нея. Той я издърпа от ръцете й с игрива усмивка.

Магнус ни заведе до една маса близо до празната сцена. Остана изправен, позволявайки ми да избера къде ще седна, много кавалерско от негова страна. Седнах с гръб към стената, така че да мога да наблюдавам едновременно вратите и стаята. Приличаше на каубойско поведение, но пък във въздуха витаеше магия. Нелегална магия.

Лари седна от дясната ми страна. Гледаше какво правя аз и издърпа стола си малко по-назад от масата, за да може също да наблюдава стаята. Беше почти страховито колко внимателно следи какво правя. Това щеше да го опази жив, но беше като да те следва тригодишен с разрешително за оръжие. Някак плашещо.

Магнус се усмихна и на двама ни снизходително, сякаш вършехме нещо сладко или забавно. Не бях в настроение да съм забавна.

— Любовните заклинания са незаконни — казах му.

— Вече го споменахте — отвърна той и ми хвърли усмивка, за която предположих, че би трябвало да е едновременно очарователна и безобидна. Не беше. Нищо, което би могъл да направи, нямаше да намали екзотичността му. И с абсолютна сигурност не беше безобиден.

Взирах се в него, докато усмивката му не поувехна по краищата и не преглътна. Постави дланите си с изящни дълги пръсти върху масата и се втренчи в тях. Когато вдигна очи, усмивката беше изчезнала. Изглеждаше сериозен, дори леко нервен. Добре.

— Не е заклинание — отвърна той.

— Как ли пък не е — казах аз.

— Не е. Магия е, но нищо толкова досадно като заклинание.

— Извърташ нещата — отвърнах аз.

Лари ни гледаше напрегнато.

— Онова нещо в бара любовно заклинание ли беше?

— Какво нещо в бара? — лицето на Магнус беше невероятно благо, сякаш смяташе, че Лари ще му повярва.

Той ме погледна.

— Шегува ли се? Онази жена се промени по скалата от три на двадесет и три. Трябва да е магия.

За пръв път Магнус насочи вниманието си към Лари и ме изключи — и аз се почувствах изключена. Сякаш лъч слънчева светлина се беше преместил от мен и бях останала малко по на студено, малко по в мрака.

Поклатих глава.

— Зарежи тия глупости с омайването.

Магнус се обърна към мен и за момент почувствах топлината.

— Престани.

— С какво?

Изправих се.

— Чудесно, да видим колко забавен ще си в затвора.

Магнус обхвана китката ми с ръка. Кожата му би трябвало да е загрубяла от работа, но не беше. Беше неестествено гладка, като живо кадифе. Естествено това също можеше да е илюзорно.

Опитах се да измъкна ръката си, но хватката му се стегна. Аз продължих да дърпам, а той да стяга с убедеността на човек, който знае, че не мога да се измъкна. Беше сгрешил. Не беше въпрос само на физическа сила, но и на опит.

Бързо завъртях китката си към пръстите му, като същевременно я извих. Пръстите му се плъзнаха по кожата ми, опитвайки се да се захванат, но беше късно. Чувствах китката си протъркана на местата, където бяха одрали кожата. Не кървеше, но въпреки това болеше. Щеше да се почувства по-добре, ако я разтриех, но нямаше да му доставя това удоволствие. В крайна сметка бях корава убийца на вампири. Освен това щях да разваля част от ефекта, а на мен ми допадаше изненадата, изписана по лицето на Магнус.

— Повечето жени не се отдръпват веднъж щом ги докосна.

— Използвай магия върху мен още веднъж и ще те предам на ченгетата.

Той ме погледна със замислено изражение и кимна.

— Печелиш. Повече никаква магия върху теб или приятеля ти.

— Или който и да било друг — добавих.

Седнах обратно внимателно, като оставих помежду ни повечко разстояние. Извих съвсем леко стола на една страна, така че движението, с което изваждам оръжието да е по-гладко. Не смятах, че ще ми се наложи да го застрелям, но китката ме болеше на мястото, където я беше стиснал. Бях се борила с голи ръце с вампири и превръщачи. Познавах свръхестествената сила, щом я почувствах. Той я притежаваше. Можеше да стиска, докато костите ми изскочат през кожата, но не беше стиснал достатъчно бързо. Всъщност не искаше да ме нарани. Негова грешка.

— О, клиентите ми така или иначе не биха искали магията да се махне — отвърна той.

— Не можеш да ги манипулираш по този начин. Незаконно е и ще те предам на властите заради това.

— Но всеки знае, че петък вечер е нощта на любовниците в „Кървави кости“ — отвърна Магнус.

— Какво е нощта на любовниците? — попита Лари.

Магнус се усмихна, вече възвръщайки си част от предишния чар, но онзи проблясък на топлина бе изчезнал. Доколкото можех да преценя, държеше на думата си. Дори вампирите не можеха да приложат контрол върху съзнанието ми, без да го разбера. Това, че Магнус можеше, ме караше да се чувствам нервна.

— Правя всички красиви или привлекателни, или секси за тази вечер. За няколко часа можеш да си любовникът на мечтите си или на нечии други. Въпреки че не бих останал за цяла нощ. Омаята не продължава толкова дълго.

— Какво си ти? — попита Лари.

— Какво изглежда като Homo sapiens, може да се размножава с Homo sapiens, но не е Homo sapiens? — попитах аз.

Очите на Лари се разшириха.

— Homo arcanus. Той е фея?

— Моля, говорете по-тихо — каза Магнус.

Огледа се към близките маси. Никой не ни обръщаше особено внимание. Всички бяха заети да се взират в магически подобрените очи на другия.

— Не е възможно да минавате за хора — казах аз.

— Семейство Бувие е предсказвало бъдещето и е правило любовни заклинания в региона от векове.

— Ти каза, че не е любовно заклинание.

— Те смятат, че е, но ти знаеш какво е наистина.

— Омая — отвърнах аз.

— Какво е омая? — попита Лари.

— Магия на феите. Тя им позволява да замъгляват ума ни, прави нещата да изглеждат по-хубави или по-лоши, отколкото всъщност са.

Магнус кимна усмихнато, сякаш беше доволен, че знам толкова много.

— Точно. Всъщност е дребна магия, сравнена с някои други.

Поклатих глава.

— Чела съм за омаята и тя не работи толкова добре, освен ако не си от висшия двор, даонски ший^[2]. Благословения двор на феите не се кръстосва често със смъртните. Поне не и с простолюдието. Падналите^[3], от своя страна, го правят.

Той се взираше в мен с прекрасните си очи и дори без омаята изглеждаше толкова великолепен, че на човек му се искаше да го докосне. Да види дали косата му наистина е толкова буйна, колкото изглежда. Приличаше на прекрасна скулптура — на човек му се искаше да прокара пръсти по нея и да почувства линиите и извивките.

Магнус се усмихна нежно.

— Падналият двор е зъл, жесток. Това, което върша тук, не е зло. За една вечер тези хора могат да дойдат и да изживеят собствените си фантазии. Смятат, че става дума за любовни заклинания и аз ги оставям да го вярват. Всички пазим тайната на това малко незаконно мероприятие. Местната полиция знае. Даже от време на време идват и се присъединяват към нас.

— Но не става дума за любовни заклинания.

— Не, в моя случай е природен талант. Да използвам собствената си домашна магия не е незаконно, ако всички знаят, че го правя.

— Значи се правиш, че това е любовно заклинание и всички гледат на другата страна, защото си прекарват добре, но всъщност става дума за омаята на феите, която не е незаконна, стига да имаш позволението на участниците.

— Точно така — отвърна той.

— Което прави всичко това законно.

Той кимна.

— Ако бях потомък на тъмната част от феите, щях ли да правя нещо, което да донесе удоволствие на толкова много хора?

— Да, ако отговаря на нуждите ти.

— Няма ли забрана за влизането на членове на Падналия двор в страната? — попита Лари.

— Да — отвърнах аз.

— Не и ако семейството ми е дошло тук преди забраната да влезе в сила. Семейство Бувие са тук от близо триста години.

— Не е възможно — отвърнах аз. — Никой, освен индианците не е бил тук от толкова отдавна.

— Лин Бувие е бил френски трапер, който събирал кожи. Той е бил първият европеец, стъпил на тази земя. Оженил се в местно племе и ги покръстил.

— Браво на него. И как така не искате да продадете земята си на Реймънд Стърлинг?

Той примигна насреща ми.

— Страшно ще се разочаровам, ако се окаже, че работите за него.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам — отвърнах аз.

— Какво сте вие?

Не беше попитал кои сме, бе попитал какво. Беше много различен въпрос. Може да се каже, че за момент ме спря.

— Аз съм Анита Блейк, това е Лари Къркланд. Ние сме съживители.

— Доколкото разбирам, не правите рисувани филмчета^[4] — отбеляза той.

Това ме накара да се усмихна.

— Не, вдигаме мъртвите; animate, от латински, означава „да дариш живот“.

— Това ли е всичко, което правите? — наблюдаваше ме много напрегнато, сякаш имаше нещо написано от вътрешната страна на черепа ми и той се опитваше да го прочете.

Беше от неудобния тип изпитателни погледи, но мен ме бяха зяпали най-добрите. Срещнах погледа му и отговорих:

— Аз съм лицензиран екзекутор на вампири.

Той поклати нежно глава.

— Не попитах с какво си вадиш прехраната. Попитах какво си.

Намръщих се.

— Може би не разбирам въпроса.

— Може би не, но приятелят ти попита какво съм. Ти каза, че съм фея. Аз попитах какво си и ти ми отговори, описвайки работата си. Това е все едно аз да кажа, че съм барман.

— В такъв случай не знам как да отговоря — отвърнах му.

Той продължаваше да се взира в мен.

— Напротив, знаеш. Мога да съзра една дума в очите ти. Една дума.

И щом го каза, думата изплува в ума ми.

— Некромант. Аз съм некромант.

Магнус кимна.

— Г-н Стърлинг знае ли какво представлявате?

— Съмнявам се, че ще разбере дори и да му обясня.

— Наистина ли имате способности да контролирате всички видове мъртъвци? — попита Магнус.

— Наистина ли можеш да направиш сто чифта обувки за една вечер? — попитах аз.

Магнус се усмихна.

— Грешният тип фея.

— Аха — отвърнах.

— Ако работите за Стърлинг, защо сте тук? Надявам се не сте дошли да се опитвате да ме накарате да продавам. Няма да ми хареса да откажа на толкова приятна жена.

— Зарежи комплиментите, Магнус. Няма да те доведат доникъде — въздъхнах. — В момента имам твърде много мъже в чинията си.

— Това си е самата истина — измърмори Лари.

Намръщих му се.

— Не те каня на среща. Каня те в леглото си.

Намръщих се към Магнус. Не, „изгледах го кръвнишки“ е по-добрият израз.

— Не и в този живот.

— Сексът между свръхестествени същества винаги е невероятен, Анита.

— Аз не съм свръхестествено създание.

— Сега кой извърта нещата?

Не знаех какво да отговоря на това, така че не казах нищо. Рядко успявам да се забъркам в неприятности като си мълча. Магнус се усмихна.

— Накарах те да се почувстваш неудобно. Съжалявам, но никога нямаше да си простя, ако не бях попитал. От много отдавна не съм бил с някой, който да не е обикновен човек. Нека ви купя по питие, като компенсация за грубостта си.

Поклатих глава.

— Менюто ще е достатъчно. Все още не сме яли.

— Вечерята ще е за сметка на заведението.

— Не — отвърнах аз.

— Защо не?

— Защото не те харесвам особено и не приемам услуги от хора, които не харесвам.

Той седна обратно на стола си със странно, почти слисано изражение.

— Доста си директна.

— И представа нямаш — обади се Лари.

Удържах желанието си да го изритам под масата и казах:

— Може ли да получим менюта?

Той вдигна ръка и извика:

— Две менюта, Дори.

Дори ги донесе.

— Аз съм съсобственик на това място, не съм ти сервитьорка, Магнус. Побързай.

— Не забравяй за онази среща, която имам тази вечер, Дори — гласът му беше кротък, но не я заблуди.

— Няма да ме оставиш сама с тези хора. Няма да… — тя погледна към нас. — Не одобрявам нощта на любовниците. Знаеш го.

— Ще се погрижа за всичко, преди да тръгна. Няма да се налага да опетниш морала си.

В отговор тя изгледа кръвнишки всички.

— Тръгваш с тях, така ли?

— Не — отвърна той.

Тя се обърна на токчетата си и се отправи грациозно обратно към бара. Мъжете, които си нямаха половинка, наблюдаваха гърба й внимателно, без да зяпат, докато не бяха сигурни, че не може да ги види.

— Сестра ти не одобрява злоупотребата с омаята, така ли? — попитах аз.

— Дори не одобрява много неща.

— Има морал.

— Намекваш, че аз нямам — изкоментира той.

Свих рамене.

— Ти го каза, не аз.

— Винаги ли е толкова осъдителна? — попита той Лари.

Лари кимна.

— Обикновено.

— Нека просто си поръчаме храната — прекъснах ги.

Лари се усмихна, но погледна надолу към менюто. Представляваше ламинирано парче хартия, напечатано и от двете страни. Поръчах си добре изпечен чийзбургер, пържени картофи и голяма кола. Не бях поемала кофеин от няколко часа, започваше да не ми достига.

Лари се мръщеше на менюто.

— Не мисля, че в момента бих могъл да изям хамбургер.

— Имат и салати — отвърнах аз.

Магнус постави върховете на пръстите си на обратната страна на ръката на Лари.

— Нещо плува иззад очите ти. Нещо… ужасно, точно зад очите ти.

Лари го изгледа.

— Не знам за какво говориш.

Сграбчих китката на Магнус и го дръпнах от Лари. Той обърна очи към мен и имаше още нещо, освен цвета им, което правеше взирането в тях трудно. Зениците на очите му се спускаха спираловидно надолу, като очите на птица. Човешките очи просто не правят такива неща.

Внезапно съвсем ясно осъзнах, че все още го държа за китката. Отдръпнах се.

— Престани да ни четеш, Магнус.

— Носили сте ръкавици, иначе щях да мога да кажа какво сте докосвали — отвърна той.

— Става дума за текущо полицейско разследване. Всичко, което разкриеш с физически средства, трябва да остане конфиденциално или ще подлежиш на наказание, точно както ако си откраднал информация от досиетата ни.

— Винаги ли правиш това? — попита той.

— Кое?

— Цитираш закона, когато си изнервена.

— Понякога — отвърнах аз.

— Видях кръв, това е всичко. Уменията ми в областта на ясновидството са доста ограничени. Трябва да се здрависате с Дори. Ясновидството е нейната сила.

— Не, благодаря — отвърна Лари.

Той се усмихна.

— Не сте от полицията, в противен случай нямаше да ме заплашвате с нея, но сте били с тях по-рано. Защо?

— Мислех, че всичко, което си видял, е кръв — отвърнах аз. Имаше благоприличието да изглежда засрамен. Беше хубаво да знам, че може да бъде засрамен.

— И още нещо, предполагам.

— Ясновидството при допир не е традиционно умение на феите.

— Според преданието нашата пра-пра- и така нататък баба е била дъщеря на шаман.

— Магия и от двете страни на семейството — изкоментирах аз. — Мръсничко наследство.

— Ясновидството не е магия — обади се Лари.

— Наистина добър ясновидец ще те накара да си мислиш, че е — казах аз.

Погледнах към Магнус. Последният ясновидец, който ме бе докоснал и беше видял кръв, бе ужасен. Не беше пожелал да ме докосне повече. Не искаше да се намирам никъде около него. Магнус не изглеждаше ужасен и ми беше предложил да правим секс. Различните хора имаха различни реакции.

— Лично ще отнеса поръчката ви в кухнята, стига да решите какво искате — каза той.

Лари се загледа в менюто.

— Салата предполагам. Без дресинг — помисли още малко. — Без домати.

Магнус започна да се изправя.

— Защо не искате да продавате на Стърлинг? — попитах аз.

Той наклони главата си на една страна и се усмихна.

— Земята е принадлежала на семейството ни от векове. Тя е наша.

Погледнах към него, но не успях да разчета лицето му. Можеше да е самата истина или нагла лъжа.

— Тоест единствената причина да не искате да станете милионери е какво… семейна традиция?

Усмивката се разтегли. Той се наведе по-близо, а дългата му коса се изсипа напред. Прошепна и наистина — беше достатъчно тихо, че трябваше да го прошепне:

— Парите не са всичко, Анита. Въпреки че Стърлинг изглежда смята така.

Лицето му беше много близо, едва на границата на допустимото от мен. Можех да помириша афтършейва му, съвсем лек мирис, който намекваше, че се налага да се приближите съвсем до кожата му, за да го доловите, но усилието ви ще си струва.

— Какво искаш, Магнус, ако не са парите?

Взирах се в него от твърде близо. Дългата му коса се посипа по ръката ми.

— Казах ти какво искам.

Дори и без омаята се опитваше да ме очарова, да ме разсее.

— Какво се е случило с онези дървета край пътя ви? — не се разсейвах толкова лесно.

Той примигна с дългите си мигли. Нещо се приплъзна зад очите му.

— Аз им се случих.

— Ти си отрязал онези дървета? — попита Лари.

Магнус се обърна към него и аз бях доволна, че не се налага да се взирам в него от няколко сантиметра разстояние.

— За съжаление, да.

— Защо? — попитах.

Той се изправи внезапно и маниерите му станаха делови.

— Напих се и излязох да побеснея малко — сви рамене. — Срамно, нали?

— Това е един от начините да се опише — отвърнах.

— Ще ида да ви донеса храната. Една салата без дресинг е на път.

— Запомни ли какво искам аз? — попитах го.

— Месо, изгорено до смърт, запомних.

— Звучиш като вегетарианец.

— О, не — отвърна той. — Ям всякакви неща.

Отдалечи се през тълпата, преди да мога да реша дали току-що бях обидена, или не. Все тая. Дори и с цената на живота си не можех да измисля добра ответна реплика.