Лоръл К. Хамилтън
Кървави кости (20)

19

Когато се прибрахме в стаята ми, вече можех да почувствам как зората се притиска към прозорците като хладна ръка. Беше съвсем близо. Жан-Клод ми се усмихна.

— Първият път, в който успявам да споделя хотелска стая с теб и да няма време за нищо — той въздъхна преувеличено. — Нещата с теб никога не вървят както ги планирам, ma petite.

— Може това да е намек — отвърнах аз.

— Възможно е — той хвърли един поглед към дръпнатите завеси. — Трябва да вървя, ma petite. До мръкнало.

Затвори вратата на спалнята леко забързано. Можех да почувствам как прииждащата светлина се притиска в сградата. През годините, откакто ловувам вампири забелязах, че започвам да усещам зазоряването и залеза. Имало е случаи, в които съм прескачала от една опустошителна ситуация в друга, само и само да остана жива, докато този мек нарастващ натиск на светлината успее да залее небето и да спаси задника ми. За пръв път се зачудих какво ли е да я виждаш като заплаха, вместо като благословия.

След като затвори вратата, осъзнах, че куфарът ми е в спалнята. Проклятие. Поколебах се и накрая почуках. Нямаше отговор. Открехнах вратата, а после я отворих широко. Не беше в стаята. От банята се чуваше шум на течаща вода. Изпод вратата й се виждаше светлина. Какво правят вампирите в банята? По-добре да не знам.

Грабнах куфара си от пода и го изнесох преди вратата на банята да успее да се отвори. Не исках да го виждам отново. Не исках да виждам какво се случва с него, когато слънцето изгрее.

Щом слънцето изгря достатъчно, че да пулсира зад дръпнатите завеси като бледо лимонова течност, се преоблякох в тениска и дънки. Имах халат, но ако трябваше да посрещам Лари и Джейсън, предпочитах да съм облечена в някакви панталони.

Обадих се на рецепцията за допълнителни одеяла и възглавница. Никой не направи проблем за това, че звъня петнадесетина минути след зазоряване и че моментът да искам спално бельо е странен. Просто донесоха нещата. Истинска класа. Камериерката дори не погледна към затворената врата на спалнята.

Постлах одеялото на кушетката и я загледах. Беше хубава кушетка, но не изглеждаше страшно удобна. Е, какво пък, целомъдрието си имаше цена. Разбира се, може би не целомъдрието ме държеше извън спалнята. Ако в съседната стая се беше свил Ричард, само нравствената ми твърдост би ме удържала. С Жан-Клод… Никога не го бях виждала след зазоряване, когато бе мъртъв за света. Не бях сигурна, че искам да го видя. Знаех, че не искам да се сгуша до него, докато топлината напуска тялото му.

На вратата се почука. Поколебах се. Вероятно беше Лари, но все пак… Отидох до вратата с браунинга в ръка. Миналата нощ Боу извади пушка-помпа. Параноя или предпазливост; понякога е трудно да се открие разликата.

Застанах от едната страна на вратата и казах:

— Да.

— Анита, ние сме.

Спуснах предпазителя и пъхнах дулото на браунинга отпред в дънките. Беше твърде голямо оръжие, че да се носи във вътрешния кобур под панталоните, но за временно прибиране вършеше работа.

Отворих вратата.

Лари се беше облегнал на рамката и изглеждаше разчорлен и уморен. В едната си ръка държеше торбичка на „Макдоналдс“, а в другата — четири чаши, сложени в един от онези стиропорни държачи. В две от чашите имаше кафе, а в останалите — сода.

Джейсън стискаше по един голям кожен куфар под всяка мишница, доста по-малък очукан куфар в дясната си ръка и втора торбичка от „Макдоналдс“ в лявата. Не изглеждаше уморен. Един от хората, които изглеждат свежи сутрин, дори и когато не са спали въобще. Беше отвратително. Очите му пробягаха по пистолета, затъкнат на кръста ми. Забеляза го, но не изкоментира. Точка в негова полза.

Лари дори не примигна по посока на оръжието.

— Храна? — попитах аз.

— Не ядох кой знае колко снощи, а и Джейсън също беше гладен — отвърна Лари.

Влезе вътре и остави напитките и храната на бара. Никой от нас не пиеше, не беше лошо да го използваме за нещо.

Джейсън влезе странично през вратата с куфарите и храната, но не личеше да му е особено трудно. Въобще не се напрягаше, докато носеше всичкия този багаж.

— Фукльо — казах аз.

Той остави нещата на пода.

— Това дори не се приближава до фукането.

Заключих след тях.

— Предполагам, че можеш да донесеш ковчега с една ръка.

— Не, но не защото е тежък. Просто е твърде дълъг. Балансът не е добър.

Страхотно. Супер върколак. Въпреки че според това, което ми беше известно, всички ликантропи можеха да вдигат такава тежест. Може би Ричард беше способен да вдига ковчези с една ръка. Не беше успокояваща мисъл.

Джейсън започна да подрежда храната върху бара. Лари вече се бе покатерил на единия от високите столове. Слагаше захар в едно от кафетата.

— Нима просто оставихте ковчега във фоайето? — попитах аз.

Трябваше да оставя браунинга на бара, за да седна. Талията ми беше твърде ниска, за да го оставя запасан в панталоните. Лари постави неотвореното кафе пред мен.

— Липсва.

Изгледах го.

— Намерихте куфарите, но не и ковчега?

— Аха — отвърна Джейсън, докато приключваше с разпределянето на храната на три купчини.

Побутна част от нея към двама ни, но лъвският пай остана пред него.

— Как можеш да ядеш толкова рано сутрин?

— Винаги съм гладен — отвърна той.

Погледна ме някак очаквателно. Оставих го без коментар. Беше твърде лесно.

— Хайде де, извиних ти се за онзи случай — каза той.

— Не изглеждаш особено притеснен.

Той сви рамене и се отпусна на един от столовете.

— Какво искаш да ти кажа? Станах свидетел на някои адски сбъркани неща, откакто се превърнах във върколак. Ако изпадах в истерия всеки път, когато нещо се обърка, всеки път щом някой, когото познавам умре, досега да съм влязъл в лудницата.

— Мислех, че двубоите за доминация в глутницата не са до смърт, освен тези за водачество — казах аз.

— Хората забравят — отвърна той.

— Ще трябва да говоря с Ричард, щом се върна в града. Нищо от това не ми е било споменавано.

— Няма какво да се споменава — отвърна Джейсън. — Просто работа, както обикновено.

Страхотно.

— Някой видял ли е кой е взел ковчега?

Отговори ми Лари, чийто глас беше вял, въпреки кофеина и захарта. Това е максимумът, който може да се постигне при пълна липса на сън.

— Никой не е видял нищо. Всъщност единственият тип от нощната смяна каза: „Обърнах се само за секунда и вече го нямаше. Само багажът стоеше на място.“

— Проклятие — казах аз.

— Защо им е да взимат ковчега? — попита той.

Изпи по-голямата част от кафето си. Яйчената му поничка стоеше недокосната. Бяха сложили пред мен купчина малки палачинки и тубичка със сироп.

— Закуската ти изстива — обади се Джейсън.

Твърде много се забавляваше. Намръщих се насреща му, но отворих кафето си. Не исках храната.

— Смятам, че Господарят демонстрира мускули. Ти как смяташ, Джейсън? — попитах с нехаен тон.

Той ми се усмихна в отговор с уста, пълна с храна и след като преглътна, отговори:

— Мисля каквото Жан-Клод иска да мисля.

Може би тонът ми беше твърде нехаен. Трябваше да зарежа лукавството, и без това не ме биваше особено.

— Да не би да ти е казал да не разговаряш с мен?

— Не, просто да внимавам какво говоря.

— Той ти казва „скачай“ и ти го питаш „колко високо“, така ли?

— Така.

Хапна малко от бърканите яйца, а изражението на лицето му беше спокойно.

— Това не те ли притеснява?

— Не аз определям правилата, Анита. Не съм алфа или нещо подобно.

— И не те притеснява? — попитах аз.

Той сви рамене.

— Понякога ме притеснява, но не мога да направя нищо по въпроса. Защо да се боря?

— Това въобще не го разбирам — обади се Лари.

— Нито пък аз.

— Не е нужно да го разбирате — отвърна Джейсън. Надали беше на повече от двадесет години, но погледът в очите му не беше млад. Беше поглед на някой, който е видял много, направил е много и не всичко е било приятно. Беше погледът, за който се ужасявах, че някой ден ще се появи и на лицето на Лари. Бяха почти на една възраст, но какво бяха причинили на Джейсън, че да има такива измъчени очи?

— Какво ще правим сега? — попита Лари.

— Вие сте експертите по вампирите. Аз съм просто домашният любимец на Жан-Клод.

Каза го, сякаш въобще не го притесняваше. Мен би ме притеснявало. Поклатих глава.

— Ще се обадя на ченгетата, после ще поспя малко.

— Какво ще им кажеш? — попита Джейсън.

— Ще им кажа за Ксавие.

— Жан-Клод каза ли ти, че можеш да съобщиш на полицията?

Погледнах го.

— Не съм му искала разрешение.

— На Жан-Клод няма да му хареса, че намесваш полицията.

Просто го изгледах.

Той примигна насреща ми.

— Не го прави само защото казах това, моля те.

— Познава те твърде добре за някой, който те е срещал само два пъти — обади се Лари.

— Три пъти — отвърнах аз. — В два от трите случая се опита да ме изяде.

Очите на Лари се разшириха леко.

— Шегуваш се.

— Тя просто изглежда толкова вкусна — каза Джейсън.

— Достатъчно те търпях — заявих.

— Какъв е проблемът? И Жан-Клод, и Ричард те закачат.

— Излизам и с двамата — отвърнах аз. — С теб не го правя.

— Може би просто си падаш по чудовища. Мога да съм толкова страшен, колкото и следващият тип.

Изгледах го.

— Не, не можеш. Затова не си алфа. Затова си домашният любимец на Жан-Клод, защото не си достатъчно страшен.

Нещо пробяга през бледите му сини очи. Нещо ядосано и опасно. Както си стоеше с вилица с бъркани яйца в едната ръка и кола в другата, внезапно се промени. Беше трудно да се обясни с думи, но накара косъмчетата по врата ми да настръхнат.

— Успокой се, вълченце — казах аз.

Гласът ми беше мек, внимателен. Стоях на по-малко от една крачка разстояние от него. От толкова близо можеше лесно да ми скочи. Браунингът беше на няколко сантиметра от ръката, но бях наясно, че е безсмислено. Можеше и да успея да сграбча оръжието, но никога нямаше да успея да го насоча навреме. Бях го виждала как се движи и не бях достатъчно бърза. Липсата на сън ме правеше доверчива или глупава. Все тая.

От него се разнесе ниско проточено ръмжене. Пулсът ми се ускори леко.

Внезапно пистолетът на Лари се озова до носа ми, насочен към лицето на върколака.

— Недей — каза той.

Гласът му беше нисък и равен, и адски сериозен. Плъзнах се от стола, взимайки браунинга със себе си. Всъщност не исках пистолетът на Лари да гръмне толкова близо до лицето ми.

Насочих с една ръка почти нехайно собственото си оръжие към гърдите на Джейсън.

— Никога повече не ме заплашвай.

Джейсън ме гледаше. Звярът му се таеше зад очите като вълна, носеща се към брега.

— Ако започнеш да се окосмяваш, няма да чакам да разбера дали блъфираш — казах аз.

Едното коляно на Лари беше на стола на бара, а пистолетът оставаше все така спокойно насочен. Надявах се да не падне от стола и по случайност да простреля Джейсън. Ако го застреляше, исках да има причина.

Раменете на Джейсън се отпуснаха. Разтвори ръце и остави вилицата и напитката на бара. Затвори очи и за около минута остана съвсем неподвижен. Двамата с Лари чакахме с насочени пистолети. Очите на Лари за момент се отклониха в моя посока. Поклатих глава.

Джейсън отвори очи и въздъхна дълбоко. Отново изглеждаше нормален, а напрежението бе изчезнало. Ухили се.

— Трябваше да опитам.

Отстъпих още една крачка, така че гърбът ми да е опрян до стената. Вече извън обсег, наведох оръжието. Лари се поколеба, но последва примера ми.

— Е, опита се и сега какво?

Той сви рамене.

— Ти си доминираща над мен.

— Просто така — казах аз.

— Щеше ли да си по-щастлива, ако те бях накарал да се биеш с мен?

Поклатих отрицателно глава.

— Но аз я подкрепих — обади се Лари. — Тя не го направи сама.

— Няма значение. Ти си й предан и би рискувал живота си за нея. Да си доминантен означава много повече от мускули или оръжия.

Лари изглеждаше объркан.

— Какво имаш предвид под доминантен? Чувствам се, сякаш изпускам част от разговора.

— Защо се опитваш толкова силно да не си човек, Джейсън? — попитах аз.

Той се усмихна и отново се зае със закуската си.

— Отговори ми, Джейсън.

Той дояде яйцата и отвърна:

— Не.

— Какво става? — попита Лари.

— Психоигрички — отвърнах му.

Лари изсумтя раздразнено.

— Обяснете ми защо трябваше да насочваме оръжие срещу някой, който, предполага се, е на наша страна.

— Жан-Клод не спира да ми повтаря, че Ричард е човек, колкото и той. Малкото представление на Джейсън цели да го подчертае. Нали така, вълченце?

Джейсън дояде останалата част от храната си, сякаш ни нямаше в стаята.

— Отговори ми.

Той се завъртя на стола, така че лактите му останаха назад.

— В момента имам твърде много господари, Анита. Не ми е нужен още един.

— А пък аз имам твърде много чудовища, които ми се бъркат. Не включвай и себе си в списъка, Джейсън.

— Списъкът кратък ли е? — попита той.

— Непрекъснато се скъсява.

Той се усмихна и се плъзна от стола.

— Само аз ли съм уморен?

Двамата с Лари го изгледахме. Върколакът не изглеждаше уморен, но не можех да кажа същото за нас, обикновените хора.

Джейсън нямаше да отговори на въпросите ми, а те не бяха достатъчно важни, че да го застрелям. Патова ситуация.

— Добре, къде ще спиш? — попитах аз.

— Ако ми вярваш, че няма да го изям, в стаята на Лари.

— Няма начин.

— Искаш да остана тук с теб?

— Казах му, че може да остане в стаята ми, докато пътувахме — обади се Лари.

— Това беше преди да започне с върколашките глупости — казах аз.

Лари сви рамене.

— В леглото ти е Господарят на града. Мисля, че мога да се справя с един върколак.

Аз не смятах така. Но не исках да го обсъждаме пред върколака.

— Не, Лари.

Той моментално се ядоса.

— Какво трябва да направя, че да се докажа пред теб?

— Остани жив — отвърнах аз.

— Какво значи това?

— Ти не си убиец, Лари.

— Имах желание да го застрелям — отвърна той сочейки към ухиления върколак.

— Знам.

— Понеже не стрелям, по който ми падне, не ми вярваш, че мога да се оправям сам?

Въздъхнах.

— Лари, моля те. Ако Джейсън се превърне насред деня и те убие, няма да мога да живея със себе си.

— А ако убие теб? — попита Лари.

— Няма.

— Защо не?

— Защото Жан-Клод ще го убие. Ако те нарани, аз ще го убия, но не знам дали Жан-Клод би отмъстил за теб. Джейсън се страхува от Жан-Клод много повече, отколкото от мен. Нали така, Джейсън?

Джейсън беше седнал на края на кушетката.

— О, да.

— Не знам защо — каза Лари. — Ти си тази, която убива за Жан-Клод. Той сякаш никога не убива някого лично.

— Лари, от кого би се страхувал повече, от Жан-Клод или от мен?

— Ти не би ме наранила — отвърна той.

— Ако трябваше да се изправиш срещу един от нас, кого би предпочел?

Лари ме гледа дълго време. Гневът от очите му изчезна, заменен от нещо уморено и старо.

— Него.

— Защо, за Бога? — попитах аз.

— Виждал съм да убиваш много хора, Анита. Много повече, отколкото Жан-Клод. Той може и да се опита да ме уплаши до смърт, но ти просто би ме убила.

Зяпнах съвсем леко.

— Ако наистина вярваш, че съм по-опасна от Жан-Клод, значи не си внимавал.

— Не казах, че си по-опасна. Казах, че ще ме убиеш по-бързо.

— Затова не се страхувам от Анита толкова, колкото от Жан-Клод — обади се Джейсън.

Лари го погледна.

— Какво имаш предвид?

— Всичко, което тя ще направи, е да ме убие бързо и чисто. Жан-Клод няма да ме убие бързо, нито пък лесно. Ще се погрижи да боли.

Двамата мъже се взираха един в друг. Логиката и на двамата звучеше убедително. Аз бях на страната на Джейсън.

— Ако наистина вярваш в това, което каза, Лари, значи не си виждал достатъчно вампири.

— Как ще видя достатъчно вампири, ако продължаваш да ме държиш на една ръка разстояние, Анита?

Наистина ли го бях държала толкова настрани? Нима прекалявах в желанието си да го защитя? Позволявах му да види собствената ми безпощадност, но не и тази на Жан-Клод?

— Освен това утре вечер идвам с теб при Господаря. Вече няма да ме държиш настрани.

— Прав си — отвърнах аз.

Отговорът изглежда изненада и двамата.

— Ако наистина вярваш, че бих убила някой по-бързо, отколкото Жан-Клод, значи съм прекалила със защитата си. Трябва да разбереш колко опасни са, Лари. Колко смъртоносни са, или някой ден няма да съм наоколо и ще те убият.

Поех си дълбоко въздух и го изпуснах бавно. Стомахът ми бе свит от страх. Страх, че ще убият Лари, защото съм го държала настрани. Това беше нещо, което не бях преценила.

— Хайде, Джейсън — каза Лари.

Джейсън се изправи.

— Не. Утре можеш да нагазиш до колене във вампири, докато те наблюдавам. Но докато не разбереш колко опасни са чудовищата, не искам да оставаш насаме с тях.

Очите му бяха ядосани, наранени. Бях подкопала увереността и самоуважението му. Но… какво друго можех да направя?

Лари се завъртя рязко на пети и излезе. Не спори. Не каза довиждане. Затръшна вратата след себе си, а аз се преборих с желанието да го последвам. Какво можех да кажа? Наведох чело към вратата и прошепнах:

— По дяволите.

— Ще получа ли кушетката? — попита Джейсън.

Обърнах се и се облегнах на вратата. Все още държах браунинга в ръка, макар вече да не бях сигурна защо. Започвах да се уморявам и да ставам немарлива.

— Не, аз получавам кушетката.

— В такъв случай, къде искаш да се настаня аз?

— Не ми пука, само не близо до мен.

Той поглади с ръце краищата на одеялото и прокара тъканта между пръстите си.

— Ако ще спиш тук, ще се ориентирам към леглото.

— Заето е — отвърнах аз.

— Колко е голямо?

— Огромно, но какво значение има?

— Жан-Клод няма да има нищо против, ако го споделя с него. Би предпочел да си ти, но… — той сви рамене.

Погледнах към него, към спокойното му, приятно лице.

— Това първият случай, в който споделяш леглото с Жан-Клод ли ще е?

— Не.

Изглежда нещо се бе изписало на лицето ми, защото той свали високата яка на пуловера си достатъчно, за да видя двете следи от зъби. Отблъснах се от стената и се приближих. Достатъчно, за да видя, че ухапването беше почти заздравяло.

— Понякога обича лека закуска, когато се пробуди — отвърна Джейсън.

— Исусе.

Джейсън пусна яката и тя покри белега, сякаш го нямаше. По същия начин, по който бихте прикрили смучка. Джейсън стоеше на място и изглеждаше безвреден. Беше висок точно колкото мен и имаше лицето на добре осведомен ангел.

— Ричард не позволяваше на Жан-Клод да се храни от него — казах аз.

— Не.

— Не. И това е всичко, което имаш да кажеш?

— Какво искаш да кажа, Анита?

Замислих се за секунда.

— Искам да си вбесен. Ядосан.

— Защо?

Поклатих глава.

— Отивай да спиш, Джейсън. Изморяваш ме.

Той се отправи към стаята, без да продума повече. Не погледнах да видя дали се е променил във вълк и се е свил на килима или е пропълзял в леглото до трупа. Не беше моя работа или поне не беше нещо, което исках да видя.