Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (8)

Глава осма

— Интересни писма, скъпа? — попита лейди Форбс по време на закуската.

Главата на Хариет подскочи.

— О, извинявай, Аманда — каза тя. — Сигурно съм непростимо груба. Ще оставя другото за по-късно.

— Не, не — лейди Форбс размаха нехайно ръка. — Неведнъж съм ти казвала, Хариет, че тук не държим на официалностите. Можеш да се чувстваш като у дома.

— Благодаря ти — усмихна се Хариет. — Клара и мистър Съливан са в Ебъри корт с децата. Няма да идват за сезона тази година. Смятат, че бебето е още съвсем малко, за да пътува. А, разбира се, те не могат да го оставят само.

— Все още не мога да повярвам в преобразяването на Фреди Съливан — заяви лейди Форбс. — Изглежда има нещо вярно в това, че развратниците могат да се преобразяват, ако ми позволиш да използвам толкова неучтива дума, скъпа моя.

— Е, той си бе такъв — кимна Хариет. — Бях ужасно изненадана, когато Клара реши да се омъжи за него, макар да знаеше много добре, че той искаше само нейното състояние. Техният брак се оказа изключително сполучлив.

Тя въздъхна и се наведе над чинията си.

— Можеш да отвориш и другото писмо. Не се притеснявай от мен — кимна лейди Форбс.

— Добре — Хариет взе писмото. — Клара иска да отида там. Или за няколко дни през сезона, или за по-дълго през лятото. Или и двете.

— Надявам се, че няма да ни оставиш, преди да е свършил сезонът — каза лейди Форбс леко разтревожена. — Не и когато имам такива големи надежди за теб, скъпа. Мистър Хардинг със сигурност е много близо до предложението. И е такъв свестен и приятен млад мъж.

— Да — изчерви се Хариет. — Не вярвам, че мога да се измъкна, преди да е свършил сезонът. Но мисля, че ще отида в Ебъри корт през лятото. Ще се радвам да видя отново Клара, а и за Сюзън ще бъде много добре да има къде да тича и да играе с момчетата на Клара. — Тя погледна към другото писмо.

— Може би до това време — допусна лейди Форбс плахо — ще трябва да подготвяш годеж, скъпа. И мистър Хардинг има малко провинциално имение, както сигурно знаеш.

— О — възкликна Хариет, след като прочете второто писмо, — лейди София Дейвънпорт е в града. Със снаха си. Колко приятна дама е тя. Никога не крие, че е на осемдесет и шест години. И все пак е пътувала до тук. Кани ни да я посетим днес следобед, Аманда.

Лейди Форбс направи гримаса.

— Страхувам се, че я избягвах винаги когато можех, докато бях в Бат — смръщи се тя. — Много невъзпитано от моя страна, но мразя да повтарям всичко по два пъти — един път високо и следващия път да крещя. Мисля, че Клайв и аз определено трябва да присъстваме на градинското парти у Смит днес следобед. Всъщност донякъде сме задължени да отидем. И ти също, скъпа моя.

— Мисля, че трябва да отида да видя лейди София — настоя Хариет.

Лейди Форбс отново направи гримаса.

— Ти ме засрамваш, скъпа — каза тя. — Точно тази благост и внимание към възрастните Годфри винаги обожаваше в тебе. Това ни накара, Клайв и мене, да те обикнем. В началото много — много не те харесвахме. Никога не съм ти казвала това, нали?

— Да — кимна Хариет. — Аз бях бедната непозната и се ожених за Годфри заради сигурността, която можеше да ми предложи.

— И направи последните му четири години земен рай — додаде лейди Форбс бързо, отдръпвайки стола си и изправяйки се на крака. — Ще дойдеш ли с мен на Бойд стрийт тази сутрин? Изпитвам силно желание да си купя нова шапка, макар че се нуждая от нова шапка толкова, колкото се нуждая от главоболие.

— Но днес има градинско парти, където можеш да сложиш новата си шапка — подсказа Хариет, усмихвайки се. — Не, решила съм да остана сутринта със Сюзън. Понякога се чувствам виновна, че прекарвам толкова малко време с нея.

Лейди Форбс повдигна очи към тавана.

— Скъпа моя — въздъхна тя. — Много деца са щастливи, ако видят майките си за две минути след закуска и за минута преди лягане.

Тя тръгна да си върши работата, докато Хариет приключи със закуската си.

Хариет погледна писмото на лейди София Дейвънпорт и се усмихна печално. Беше доста трудно да си в нейната компания, особено ако в стаята има и други хора и ако се води повече от един разговор. Тогава дамата не можеше да се примири с факта, че е остаряла и загубила повечето от слуха си, както Годфри се бе примирил с факта, че има слабо сърце и не може да ходи бързо, да танцува и да прави ред други неща, които жена му имаше енергията да прави. Възрастта и физическата немощ не правят някого по-малко човек и не извиняват раздразнителността или дори пренебрежението, с които по-младите се отнасят към тях. Хариет и нейният съпруг винаги бяха посещавали лейди София по-често, от който и да било друг в Бат.

Къщата, в която бе поканена, бе на Сейнт Джеймс скуеър. Много голяма. Лейди София бе дъщеря на херцог и вдовица на маркиз, спомни си Хариет. Снаха й сигурно бе съпруга на херцог или сестра на маркиз, щом домът й бе на Сейнт Джеймс скуеър. Беше сряда и следобедът на Хариет бе свободен. Добре, че писмото не пристигна ден по-късно. Тогава трябваше да измисля извинения.

Утре. Хариет се замечта, докато пръстите й несъзнателно гладеха писмото. Знаеше, че трябва да отиде — отново. Нямаше смисъл да се опитва да се убеждава, че ще мисли за това и че ще вземе решение по-късно. Копнееше за него. Три дни изглеждаха като цяла вечност. Нямаше значение, че мразеше лъжите, които трябваше да изрича, и чувстваше, че злоупотребяваше с гостоприемството на сър Клайв и лейди Форбс. Нямаше значение, че се чувстваше омърсена, недостойна за мистър Хардинг или някой от другите джентълмени, които все още се тълпяха около нея, където и да се появеше на публично място. Нямаше значение дори, че понякога имаше чувството, че омърсява и Сюзън.

Защото желанията на плътта в момента бяха по-силни от съвестта й. И по-силни от гордостта й. Знаеше какво е тя за него. Знаеше, че ще изпита само унижение, ако се замисли подробно върху това. Той бе говорил с нея и мистър Селуей няколко минути на бала снощи. Маниерите му бяха официални и изискани, дори надменни. Очите му, когато се спряха за момент върху нея, бяха безизразни. Но тя си спомни как той каза на последната им среща, че четири дни му се струват безкрайни. Утре — о, утре…

Хариет тръсна глава и се изправи, сгъна писмата и ги взе със себе си. Сюзън сигурно я очакваше и тя не трябваше да й отнема дори и минута от останалата част от сутринта.

 

 

— Пет часът следобед — извика херцогинята на Тенби.

— А? Какво каза? — попита лейди София Дейвънпорт, гледайки нетърпеливо през прозорците на салона, през които струеше слънчевата светлина.

Херцогинята остави с въздишка бродерията си. Беше почти невъзможно да се опитва да се концентрира върху шиенето и да разговаря едновременно със зълва си.

— Това е времето, подходящо за разходка в парка, Софи — каза тя. — Преди пет часа там няма да има никой, който си струва да видиш. Не се ядосвай. Тенби ще се върне навреме, за да ни придружи.

— Скъпият Арчибалд — възкликна лейди Софи високо.

— Освен това — напомни й херцогинята, — преди разходката очакваш за чай дамите от Бат.

— Аа? — попита лейди София, но схвана думите преди херцогинята да ги извика отново. — От Бат? А, да. Скъпата малка лейди Уингъм. Не прилича на твоите подиграващи се нахални госпожи, Сади. Много добре възпитано младо момиче. Много лошо, че Уингъм не се събуди една сутрин. Беше свястно момче.

— Каза, че бил на шейсет години — извика херцогинята. — Издаваш възрастта си като го наричаш момче, Софи.

Лейди София въздъхна.

— Свястно момче — повтори тя, доказвайки на снаха си, че не е чула и дума. — Не харесвам онази жена — Форбс. Тя не цени добрия разговор. Но какво можех да направя? Трябваше да поканя и нея.

— Разбира се, че трябва — съгласи се херцогинята, — щом лейди Уингъм е отседнала у тях и познаваш нея, и сър Клайв. Мисля, че идват… Трябва да си призная, че ще е приятно да имаме компания.

— Арчибалд няма да забрави, нали? — попита лейди София обезпокоена, когато херцогинята се изправи.

— Разбира се, че няма да забрави — заяви херцогинята категорично. — Няма по-изпълнителен внук — или племенник — от Тенби, Софи.

В този момент икономът влезе и съобщи за пристигането на лейди Уингъм. Тя го последва веднага — изискано и забележително красиво момиче с бледозелена муселинова рокля и украсена с цветя сламена шапка върху златисторусата си коса. Херцогинята не бе повярвала на описанието на снаха си, че лейди Уингъм е момиче. Очакваше да е значително по-възрастна. Лейди Уингъм се поклони дълбоко и се изчерви. Много очарователно младо момиче, реши херцогинята.

— Лейди Уингъм! — Гласът на лейди София избумтя в стаята. — Не мога да се изправя, дете, освен ако нямаш на разположение час и половина. Ела и ме прегърни.

Херцогинята повдигна вежди и погледна учудено снаха си. Тя седеше с протегнати ръце, сияещо лице и малкото същество прекоси стаята с леки стъпки, като се усмихваше, сякаш наистина изпитваше възхищение и радост. Наведе се и позволи на старите ръце да я прегърнат и дори целуна повехналата буза.

— Лейди София — каза тя, повдигайки главата си така, че старата дама да може да вижда лицето й, — колко се радвам да ви видя. Малко късче от дома е дошло и ме намери тук.

Не говореше високо, забеляза с известно учудване херцогинята и все пак Софи изглежда чуваше всяка нейна дума. Тя се протегна и потупа една от бузите на момичето. Херцогинята познаваше Софи от детинство и винаги й бе близка приятелка. Едно време Софи бе красива и жизнерадостна млада жена. Но херцогинята знаеше, че много малко хора могат сега да си спомнят каква бе тя едно време. Повечето я избягваха заради глухотата й.

— Запознай се със снаха ми, херцогинята — избумтя лейди София. — Моята скъпа малка лейди Уингъм, Сади.

Лейди Уингъм се обърна и отново направи реверанс.

— Ваша светлост — каза тя, — надявам се, че нямате нищо против, че дойдох сама. Лейди Форбс изпраща извиненията си, но тя и сър Клайв трябвало да присъстват на градинското увеселение на мисис Смит.

— Аа — попита лейди София.

Лейди Уингъм се обърна с усмивка и повтори каквото бе казала без никакъв признак на нетърпение.

— Ела тук, дете — нареди лейди София навъсено. — И седни на тази възглавница до мен. Как е малката ти дъщеричка, а?

— Софи! — Херцогинята го подвикна доста шокирана. — Изберете по-удобен стол, лейди Уингъм, моля ви. Веднага ще поръчам да сервират чая.

— Ако ми разрешите, ваша светлост — каза лейди Уингъм, — бих предпочела да остана тук. По-лесно ще разговарям с лейди София, ако съм по-близо до нея и тя може да вижда устните ми.

Благословено дете, помисли си херцогинята и забеляза как Софи взе ръката й, потупа я и я задържа в своята, сякаш тя наистина бе дете. И момичето вдигна лице, лице, пълно с привързаност и заразказва на Софи за своята четиригодишна дъщеря и техните многобройни екскурзии в града. А когато Софи я попита, тя разказа за баловете и приемите, на които е присъствала, и за най-новите модни стилове на роклите и шапките. Беше удоволствие, реши херцогинята, чувствайки се предателка, като го помисли, да може да даде почивка на гласните си струни за известно време и да остави някой друг да забавлява Софи. Момичето говореше тихо и въпреки това не трябваше да повтаря почти нищо.

— Така. Трябва да дойдеш и да ме видиш отново, скъпа — заяви лейди София, когато мина половин час, чаят бе изпит и кейкът изяден. — Трябва да идваш често. Стопляш ми сърцето.

Веждите на херцогинята се повдигнаха отново, когато момичето се изправи на крака и се наведи над снаха й, за да целуне отново бузата й.

— С удоволствие — съгласи се то.

Но преди да се обърне и да направи реверанс пред херцогинята и да се сбогува, вратата на салона се отвори рязко, за да пусне внука на херцогинята.

— Аа — значи тук се крият моите любими дами, — започна той и след това рязко спря, когато видя, че имат посетителка. Очите му се спряха върху лейди Уингъм за няколко мълчаливи и не дотам възпитани секунди, забеляза херцогинята. Но тя наистина беше много красиво дете, а Тенби винаги бе ценял красотата. Очите на детето се разшириха и бузите му пламнаха, видя херцогинята, хвърляйки бърз поглед. Колко невъзпитано от страна на внука й така да притеснява момичето.

— Извинявам се, бабо — продължи той. Гласът му бе студен и надменен — точно както на дядо му. — Не знаех, че вие и леля Софи се забавлявате. Предполагам, че трябваше да попитам Ноулс.

— Скъпи Арчибалд! — избумтя лейди София.

— Позволете ми да ви представя внука си, херцогът на Тенби — каза херцогинята, усмихвайки се на посетителката си. — Лейди Уингъм, Тенби. Може би сте се срещали преди?

Внукът й се поклони сковано и лейди Уингъм направи дълбок реверанс.

— Мадам? — каза той. — Срещнах лейди Уингъм в Бат, бабо, на сватбата на Фреди Съливан и имах удоволствието да я видя веднъж или два пъти тази пролет.

— Аа? — попита лейди София.

Той повтори по-високо и отчетливо каквото бе казал.

— Идваш да ни изведеш на разходка ли, Арчибалд? — попита леля му.

— Това имах намерение да направя, лельо Софи — извика той. — Ако вие и баба желаете, разбира се. Слънцето е доста силно и има лек бриз.

— Не можеш лесно да ме изплашиш с вятъра, момче — сряза го лейди София с бучене, в което снаха й разпозна смях. — И ти ще дойдеш с нас, дете мое.

— Аз? — лейди Уингъм се изчерви до корените на косите си. — О, не, мадам. Тъкмо тръгвах. Каретата ще ме очаква. Аз…

— Няма да приемем отказа, нали, Сади? — надигна още глас лейди София. — Ще седнеш срещу мен, дете, и ще ми казваш кой, кой е. Мога да те чувам много по-добре, отколкото скъпия Арчибалд, защото той крещи много високо. А ти си твърде млада и хубава, за да не се разхождаш в парка. Можеш ли да ми кажеш една причина, поради която не би могла да дойдеш?

— Трябва да се върна в къщи при дъ… — момичето прехапа устни. — Наистина трябва да се върна у дома, мадам.

Софи бе притеснила горкото дете.

— Ако нямате сериозни причини да се върнете у дома, наистина трябва да ни удостоите с компанията си — усмихна се херцогинята любезно. — Това ще достави такова удоволствие на Софи. А също и на мен. Съгласете се, скъпа. Тенби ще отпрати каретата ви, а ние ще ви оставим пред дома на сър Клайв на връщане.

На херцогинята й се стори, че момичето не искаше да приеме. Без съмнение, то бе много развълнувано. Херцогинята й се усмихна мило.

— Благодаря ви, ваша светлост — съгласи се то тихо.

Ще бъде приятно да имат красивото младо момиче до себе си, докато се разхождат в парка. И Софи наистина ще бъде доволна. Но това не беше нещо, което трябваше да бъде насърчавано отново. Момичето бе много красиво и очарователно. Тенби изглежда бе изумен от красотата й, макар да твърдеше, че се бяха срещали и преди. И тя, разбира се, далеч не беше безразлична към него. Не престана да се изчервява, откакто той бе влязъл в стаята. Не бе нещо необичайно жените да се изчервяват в присъствието на Тенби, разбира се. Той приличаше изцяло на майка си, скъпото момче, баща му и дядо му не бяха известни с красотата си.

Това не бе достатъчно, реши херцогинята. Лейди Уингъм бе очарователно момиче, но едва ли бе най-подходящата връзка за Тенби. Сега, когато той се бе спрял на лейди Филис Рийдър, един напълно приемлив избор, не трябваше да бъде разсейван. Не че бе изцяло погълнат от своята цел. Той бе станал добро и изпълнително момче, след като дядо му се бе заел с възпитанието му. Съпругът й бе доста строг с момчето и го бе направил послушен внук. Никога нямаше да опозори името Вини и херцогската си титла.

— Ще те почакаме тук, докато докараш каляската, Тенби — каза тя, сядайки отново и давайки знак на лейди Уингъм да седне на възглавницата.

Херцогът се поклони и напусна стаята, без да каже и дума.

 

 

Той й помогна да се качи в каляската след баба му и леля му — тя гледаше надолу и едва докосна ръката му — и накрая се качи и той. Беше принуден да седне до нея, тъй като леля му я бе помолила да седне срещу нея, така че да може да я чува. Леля му определено четеше по устните й, тъй като Хариет не повишаваше глас. А баба му се бе настанила до леля Софи, с лице към конете. Ръкавът му докосна ръката на Хариет докато се настаняваше и двамата леко се отдръпнаха към краищата на седалката.

Да се каже, че бе бесен, значи драстично да се омекотят нещата. Херцогът беше убеден, че ако бяха сами, щеше да направи нещо, което никога не бе правил на жена и не бе и помислял да направи. Щеше да я сложи на коленете си и да я напляска, докато започнеше да моли за милост. Така че да не може да седне. Можеше да направи това утре следобед, помисли си той мрачно.

Как се бе осмелила! Как се бе осмелила да пристъпи прага на дома му? И да хитрува и да се представи на баба му, използвайки без съмнение беглото си познанство с леля му от Бат като повод. Когато й бе казал, че баба му и леля му идват в града, тя сигурно веднага се бе сетила коя е леля му. Очевидно е, че имаше шпиони, които са я информирали, че те са пристигнали вчера следобед и тя не бе губила време и бе дошла да изкаже почитанията си. И така бе използвала чара си, че бе измъкнала тази покана.

Мили Боже! Ръката му за момент стана лепкава от пот. Любовницата му бе пристигнала в собствения му дом и бе представена на баба му, херцогинята на Тенби, и на леля му, вдовстващата маркиза на Дейвънпорт. И сега той седеше до нея и срещу тях на разходка в парка. За да може да ги види целият град.

Утре щеше да й се наложи да обяснява. И то бързо, иначе той щеше да я насърчи с ръката си. Искаше му се наистина да може да го направи. Искаше да може да я напляска. Тя си го бе заслужила.

Хариет се бе навела напред, показвайки на леля му различни забележителности по пътя им към парка, забележителности, които леля Софи твърдеше, че е забравила. Баба му постоянно и настойчиво го гледаше. Той й се усмихна и се впусна в обсъждане на времето, преди да се усети, че Хариет може би го чуваше и се забавляваше.

Нека само рискува и му се присмее. Мили Боже! Той потъна в живи спомени от понеделник следобед, усмихна се сурово и заговори за по-конкретни неща.

Хариет се държеше чудесно с леля му. Трябваше с неохота да си признае това след един час. Непрекъснато й говореше, облекчавайки него и баба му от доста досадната необходимост да викат и да повтарят всичко по два пъти. А тя по някакъв начин успяваше да изглежда и да звучи така, сякаш това въобще не я затрудняваше, сякаш наистина се радваше да разговаря със старото момиче.

И, разбира се, изглеждаше забележително красива и това, че леля му се отнасяше към нея като с момиче не изглеждаше глупаво, като се има пред вид фактът, че наближаваше тридесетте.

Със сигурност не страдаха от липса на внимание в парка. Някои по-възрастни разпознаха баба му и се приближиха, за да изкажат почитанията си и да бъдат представени на леля му. Няколко души, близки до обществото на Бат, дойдоха да поздравят леля му. Някои от неговите познати докоснаха шапките си в знак на уважение към близките му, а други дойдоха да поговорят. И, разбира се, Хариет привлече своите ухажори. Те изглежда ставаха все повече и повече. Той се чудеше за кого от тях щеше да се омъжи Хариет, когато приключи сезонът. Изглежда нямаше да чака твърде дълго. От личен опит знаеше, че тя бе страстна жена, която имаше нужда от мъж. Не можеше да разчита той да задоволява тази нужда след юли.

Той погледна засрамено баба си, сякаш тя можеше да прочете мислите му. За щастие тя бе твърде заета да се оглежда наоколо.

Сигурно бяха интересна картинка, помисли си той, срещайки доста любопитни погледи на членове на обществото, които яздеха или се разхождаха в парка. Баба му, леля му и той — и лейди Уингъм. Но се успокояваше с това, че погледите не можеха да бъдат нищо повече от любопитни. Беше избягвал да бъде сам с Хариет дори и за минута на публично място, след като бе станала негова любовница. Неприятно бе, че, изглежда, Брус се бе досетил. Със сигурност не искаше никакви други приказки за това. И най-смътният слух имаше лошия навик да се превръща в шумно обсъждане в най-неподходящото време, особено в Лондон по време на сезона.

Но днес нямаше защо да се тревожи. Дори най-злият ум не можеше да си представи, че е възможно той да има безочливостта да разхожда любовницата си заедно с леля си и баба си. Яростта му се върна.

— Зная, че младите контета ще се въртят около теб, скъпа — каза леля му със смущаващо висок глас. — Избрала ли си някой от тях, а?

Херцогът и херцогинята размениха погледи.

— Не съм — отговори Хариет съвършено любезно, въпреки че един поглед към нея му разкри познатото зачервяване — което неочаквано оказа обичайния си ефект върху стомаха му. — Обичах Годфри, мадам, както знаете. Доволна съм, че се забавлявам от всичко, което предлага сезонът.

— Да, ти бе много добра с него, дете мое — каза леля му. — Но той бе твърде стар за теб. Нуждаеш се от някой по-млад. Някой, който няма болно сърце. Мъж със слабо сърце не може да даде на едно момиче това, от което се нуждае. Може ли, Арчибалд? Обзалагам се, че ти знаеш. Ако бях само петдесет години по-млада и не ми беше племенник… — тя избуча, звук, който херцогът също бе започнал да разпознава като смях.

— Софи! — Баба му бе доста ядосана. — Притесняваш горката лейди Уингъм. Да не говорим за Тенби и мен.

— А? — попита леля му, но изглежда бе чула снаха си. Тя се засмя отново. — Винаги съм била искрена, Сади. Много млади контета са се изчервявали в мое присъствие навремето, скъпа моя лейди Уингъм.

— Ако беше петдесет години по-млада, лельо Софи — намеси се херцогът, като отчаяно се опитваше да освободи всички от притеснението, — бих си сложил монокъла, бих те удостоил с най-надменния си поглед и бих ти теглил едно конско. След което бих флиртувал доста оскърбително с тебе.

Боботенето отне следващите тридесет секунди.

— Нахално момче — изхихика леля му.

Херцогът даде знак на кочияша си да тръгва от парка и да поеме към дома на сър Клайв.

— Беше ни много приятно, лейди Уингъм — каза баба му с всичкото великолепие, което бе придобила през дългите години като херцогиня. — Благодаря ви, че забавихте връщането си в дома ви, за да ни придружите в разходката.

— Удоволствието беше мое, ваша светлост — каза Хариет.

— Аа? — осведоми се лейди София.

Херцогинята повтори какво бе казала.

— Трябва пак да дойдеш да ме видиш, мила — каза лейди София на Хариет. — Много ми липсваше, откакто напусна Бат. Ти си светъл лъч в моя живот.

Хариет й се усмихна.

Херцогът скочи от каляската, когато тя спря пред дома на сър Клайв и помогна на Хариет да слезе. Той се поклони и повдигна ръката й до устните си. Леля му ревеше нещо на баба му, нещо от рода на колко добре възпитано момиче е Хариет.

— Без съмнение — каза той много тихо и бе почти влуден, когато клепачите й започнаха да се повдигат и зелените й очи погледнаха право в неговите — ще трябва да ми обясните всичко това утре, мадам.

Очите й леко се разшириха, но тя не каза нищо. Обърна се и побърза към вратата, която един прислужник вече бе отворил.

Леля му изглежда бе задрямала. Баба му мълчаливо го гледа известно време.

— Кога ще се срещна с лорд Барторп и съпругата му и лейди Филис — попиха тя. — Няма ли да ги поканим на чай, Тенби?

— Няма ли да е много обвързващо? — попита той. — Може би ще е по-удачно да организираме вечеря, бабо, с повече гости.

— Не искаш да е обвързващо? — попита тя. — Имаш някакви възражения против момичето ли?

— Никакви — отговори той. — Тя изглежда притежава всички качества, които трябва да притежава една херцогиня. Дори е и красива.

— Но още не си й поискал ръката.

— Дай ми време, бабо — усмихна се той. — Има доста време до септември. Няма да наруша обещанието си.

Тя мълча известно време, но той чувстваше очите й върху себе си.

— Тенби — каза тя накрая. — Не трябва да уронваш престижа си. Спомни си кой си и на какво дължиш положението си. И за кръвните връзки, които дължиш на своя наследник.

Проклета жена, помисли си той непочтително. Винаги вижда по-далече от това, което той смяташе, че показва.

— Не съм мислил да уронвам престижа си, бабо — излъга той, — и през ум не ми е минавало. Знам какво дължа на теб и на паметта на дядо. И на мама също.

Тя го изгледа продължително и след това кимна доволно.