Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (14)

Глава четиринадесета

Не бе направено съобщение. Но бе съвсем очевидно, че предстои да бъде направено всеки момент. В събота херцогът поведе лейди Филис на вечеря и обръщаше страниците, докато тя свиреше на пианото в гостната след това. Те пътуваха в една каляска към църквата в неделя сутринта и седнаха един до друг на тапицираната пейка на графа. Разходиха се непридружавани от никого следобеда и си партнираха на карти вечерта. Понеделник сутринта яздиха заедно.

О, да, това бе напълно очевидно. За понеделник вечерта бе организирана вечеря и танци след това. Бяха поканени и някои съседи. Графинята, херцогинята, безброй прислужнички и лакеи търчаха нагоре — надолу цял ден, заети с приготовления. Купчини цветя бяха донесени в трапезарията и в малката бална зала. Очевидно тези приготовления бяха за по-специален случай.

Хариет посвети цялото си време на лейди София, която изглеждаше необикновено замислена през тези дни и често седеше и просто потупваше ръката на Хариет. Правеше така и в понеделник следобед, докато почиваха в официалната градина. Тя бе завита с топъл шал, а на коленете си имаше одеяло.

— Не мислех, че толкова бързо ще се стигне до това, дете — каза тя, след като в продължение на няколко минути бе гледала цветята. — Забравих колко упорита може да бъде Сади, когато си науми нещо.

Хариет не се направи, че не разбира.

— Те просто са създадени един за друг, мадам.

— Глупости! — Старата дама едва не я плесна по ръката. — Добре ще е да се харесват. До там могат да стигнат чувствата им. Глупаво се жертват на олтара на семейните очаквания.

Хариет замълча.

— И той обича тебе, скъпа моя — изрече лейди София тъжно.

— О, не! — Хариет рязко издърпа ръката си. — Не трябва да говорите така, мадам. Това не е вярно.

— Нима не ти го е казвал — погледна я старата дама. — О, младите контета не са това, което бяха по мое време. Или ти не си била достатъчно хитра да измъкнеш истината от него. Ти си много сладка и наивна, детето ми.

— Какъв е смисълът да го карам да прави това? — попита Хариет, навеждайки глава.

Чворестата ръка на старата дама докосна светлата й коса.

— Не те чух, скъпа — каза тя. — Но те притесних. Така, така. Трябваше да те оставя вкъщи с твоята малка дъщеричка, както ти искаше. Аз съм егоистична стара жена и глупаво мислех, че ще мога да направя чудеса, само защото съм възрастна и съм придобила малко мъдрост през живота си.

Хариет погледна нагоре и се усмихна решително.

— Не съжалявам, че дойдох — излъга тя. — Направих ли вашите дни малко по-щастливи, отколкото биха били, ако ме нямаше? Всички изглеждат много заети, за да седнат и поговорят с вас.

— Моите дни винаги са били малко по слънчеви, когато ти си с мен, дете — усмихна се лейди София. — Сега ми помогни да вляза вътре. Стана ми студено.

 

 

Съобщението бе направено от графа на Барторп в края на вечерята, преди дамите да се оттеглят. Имаше поканени двадесет съседи, освен гостите, които бяха отседнали в къщата. Никой не бе изненадан, разбира се, но съобщението бе последвано от високи възклицания на учудване и задоволство. Трапезарията се изпълни с шум от поздравления към новосгодената двойка. Последва тост.

Хариет седеше с весела усмивка на лицето, докато лейди София потупваше ръката й.

Херцогът откри танците с лейди Филис и след това танцува с майка й. Хариет седеше до лейди София и както бе правила през изминалите четири дни, прилежно избягваше да го гледа. Тя разговаряше с една възрастна двойка, която бе дошла да поднесе почитанията си на лейди София. Но тогава виконт Сотби се поклони пред нея и я попита дали ще танцува с него третия танц.

— Лейди Уингъм — каза той, когато я поведе към танцуващите, — колебаех се дали да приема поканата на брат ми, докато не разбрах, че вие сте също негов гост. Но тук открих, че времето ви е напълно монополизирано и моята снаха е решена да не променя нещата. Сигурен съм, че тя ревнува, защото вие сте много по-красива от Филис, която би трябвало да бъде център на внимание през тези дни.

Трудно бе да се отговори на тези думи. Хариет избра да пропусне комплимента покрай ушите си.

— Вярно е само, че трябва да е така — отвърна тя. — Всяка жена заслужава да бъде център на внимание, когато се сгодява. Това се случва само веднъж в живота.

— Освен, разбира се — каза той, — когато жената овдовява млада.

Хариет бе разтревожена от неговия тон. Но музиката започна, а стъпките на танца бяха сложни. Нямаше шанс за по-нататъшен разговор. Той изглежда изискан джентълмен, помисли си тя, и е много внимателен към нея през последните няколко седмици в Лондон. Беше може би десетина години по-възрастен от нея. Виконт по рождение, той бе наследник на графство. Бъди разумна, каза си тя изведнъж. Бъди разумна!

Той й се усмихна, когато се срещнаха, след като според правилата бяха танцували с други партньори. Тя му се усмихна в отговор. Но след това бяха разделени отново и тя се видя в прегръдките на херцога на Тенби, неговите сребърни очи я наблюдаваха и разтърсваха в нея това, което съзнателно бе потискала през изминалите четири дни. Не бе разбрала, че той и неговата партньорка танцуват и този танц.

Бъди разумна, каза си тя дори по-строго, когато отново се срещнаха с виконта. Той предложи разходка на терасата след танца, тя се усмихна и се съгласи.

— О — въздъхна той, когато излязоха през отворените френски прозорци, — свеж въздух. И на терасата няма никой друг. Надявам се, че не се нуждаете от придружител.

— Не, разбира се, не, милорд — кимна тя. — Трябва ли ми придружител?

Той се изсмя.

— Нищо не навежда на романтични мисли така, както годежът, нали? — попита той. — Трябва да призная, че невинаги се чувствам така.

— Надявам се, че те ще са щастливи заедно — въздъхна тя.

— О, Филис ще е щастлива — отговори той. — Тя изтегли печалбата на десетилетието. Освен това той е красив дявол, нали?

— Херцогът на Тенби? Да, разбира се.

Той спря, след като прекосиха терасата в едната посока и покри с ръка нейната, която тя бе отпуснала на ръкава му.

— Може ли да ви целуна? — попита той.

Тя го погледна доста изненадано. Бъди разумна й каза съвсем ясно вътрешният глас.

— Да — прошепна тя.

Когато я целуна, виконтът държеше устните си затворени, както правеше Годфри. Той ги притисна нежно до нейните и сложи ръцете си леко на кръста й. Една съвсем безопасна прегръдка. Беше приятно. Макар че бе сама с виконта вън от къщата, тя имаше онова чувство за сигурност, което винаги бе имала с Годфри.

— Мм — каза той, след като повдигна главата си, но оставяйки ръцете си на кръста й. — Толкова сладко, колкото очаквах. Останалите мъже от вашия многоброен кръг ухажори ще позеленеят от завист, ако разберат, че съм бил сам с вас на лунна светлина.

— Но аз съм сигурна, че вие сте джентълмен, милорд — каза тя.

— Ако някой може да накара мъжа да забрави маниерите си — погледна я той с усмивка, — това със сигурност сте вие, лейди Уингъм. Но ви уверявам, че имам сериозни намерения. Ще ми окажете ли голямата чест да се омъжите за мен?

Това, което ставаше, я изненада. Изненадаха я и думите му. Сякаш й предлагаше картбланш. Бъди разумна, предупреди я вътрешният глас. Но въпреки че отвори уста и пое въздух, не можа да изрече нито дума.

— Изненадах ли ви? — попита той, пусна кръста й и взе ръката й.

— Да — отговори тя.

— Може би — прозвуча тревога в гласа му, — ви правя предложение твърде скоро след загубата на съпруга ви? Това сигурно е проява на лош вкус. Ако е така, смирено моля за вашата прошка, мадам.

— Не. — Тя поклати глава. — Обичах съпруга си много, милорд, но вече го оплаках и животът трябва да продължи. Аз имам дъщеря.

— О, да — кимна той, — спомням си, че чух за това. Все пак за мен ще е чест да ви направя моя съпруга.

Кажи да. Кажи да! Едва ли щеше да има по-добро предложение. Той бе мъж с ранг, богатство и чест. Беше готов да приеме детето й. Дойде в Лондон с надеждата да намери подобен мъж. Не, виконтът далеч надхвърляше надеждите й.

— Аз съм очарован от вас — продължи той. — От вашата красота и вашето… вашето — свободната му ръка описа кръг във въздуха. — Как да го кажа? Вашата невинност? Това ли е правилната дума? Каквото и да е то, вие ме очаровахте и сега съм нетърпелив да се откажа от ергенството, което така ревниво пазех в продължение на тридесет и девет години. Дайте ми надежда. Кажете ми, че ще помислите за моето предложение, дори и да не можете да се съгласите веднага.

Нейната невинност. О, Господи, нейната невинност! Представи си спалнята в любовното гнездо на херцога и тя гола заедно с него в леглото.

— Милорд — отрони тя. — Аз… не мога. Аз съм… аз съм недостойна за вас.

Той взе другата й ръка и стисна и двете.

— Носи се слух — каза той, — че някога сте била компаньонка на жената на Фреди Съливан. Предполагам сте наясно, че един ден аз ще стана Барторп, ако надживея брат си. Ако имам син, той със сигурност ще бъде Барторп. Това ли ви притеснява? Защото аз въобще не се притеснявам. Това ли са вашите скрупули?

Тя затвори очи и наведе глава. Той бе толкова… внимателен. Толкова внимателен, колкото беше Годфри. Със сигурно тя щеше да го заобича някой ден, както бе заобичала Годфри. Той бе по-млад, по-представителен.

— Не мога да ви дам цялото си сърце — чу се тя да прошепва. Думите несъзнателно се изплъзнаха от устата й.

Настъпи кратко мълчание.

— О — въздъхна той, — това е препятствие, мадам. — Бих искал сърцето ви или поне надеждата то да стане мое. Има ли някакъв шанс, че след време сърцето ви ще бъде свободно.

Тя реши, че той заслужава честен отговор. Погледна го, наясно, че лунната светлина огрява лицето й.

— То не е било свободно последните шест години — каза тя.

— И все пак — продължи той — вие твърдяхте, че сте оплакала съпруга си.

— Не говоря за съпруга си — промълви тя.

— Разбирам. — Той стисна още веднъж ръцете й почти болезнено и ги пусна. — Ще остана един от вашите обожатели, мадам. Ако някога в бъдеще ми разрешите, може би ще поставя отново този въпрос. Сигурно искате да се върнете в балната зала.

Глупачка, обади се вътрешният глас. Глупачка!

— Милорд — въздъхна тя, вървейки до него, без да го докосва, — ако моето сърце бе свободно, не бих се поколебала да ви го дам.

Виконтът се засмя.

— За съжаление — спря се за миг той, — сърцата невинаги са под контрола на техните притежатели, нали? Почти неизменно е обратното. Или поне така ни убеждават поетите. Не искам да виждам тези очи пълни с тъга. Оценявам вашата искреност, мадам, и ви уважавам заради нея.

— Благодаря ви — каза тя, натъжена така или иначе. Искаше да докосне ръката му, преди да влязат отново в залата и да го попита дали може да опита, дали могат да опитат да поддържат по-близки връзки, дали би могъл да й даде малко време. Но въпреки че искаше отчаяно да направи точно това, благоприличието я възпираше. Той заслужаваше повече, отколкото тя можеше да му даде. Не я бе разбрал, когато му каза, че е недостойна за него. Тя не бе достойна за него. Изведнъж осъзна, че това чувство за недостойност сигурно ще я възпира при всеки евентуален бъдещ брак.

За това мрачно бъдеще се бе замислила, когато пристъпи през френските прозорци.

 

 

Лейди София бе жадна. Хариет стана и предложи да й донесе чаша лимонада от трапезарията. Но старата дама искаше да се поразтъпче. Тя пожела да отиде до трапезарията с помощта на Хариет. Но когато излязоха от балната зала й се стори, че трапезарията е доста далече. Малкото, полутъмно антре отляво бе празно. Реши да изчака Хариет там.

Хариет не се върна бързо, както бе възнамерявала. Мистър Хорн я спря в трапезарията, изказа със заекване почитанията си, направи комплимент за външния й вид и красивото танцуване и й представи един свой млад приятел.

— Никога не мога да си спомня стъпките, ако не се концентрирам върху тях — оплака се той. — Но моите партньорки винаги искат да разговаряме.

— Никога не мога да опазя краката си и винаги ме настъпват — намеси се другият млад мъж, докато Хариет се смееше.

— По-добре така, отколкото вие да настъпвате партньорките си, сър.

— О, по дяволите, да — съгласи се той, като се смееше весело. — Вие сте много остроумна жена, лейди Уингъм. И дяволски красива.

Въпреки потиснатото си настроение, Хариет не можа да не се усмихне, докато вървеше обратно към антрето с чаша лимонада в ръка. Младежът бе най-много на осемнадесет години, но се перчеше и правеше поне с десет години по-възрастен. И може би трепереше от притеснение, горкото момче.

Хариет се усмихваше, когато влезе в преддверието и отвори уста да каже нещо. Но лейди София се намръщи и вдигна пръст до устните си. Хариет замръзна на мястото си и погледна леко отворената врата вдясно от себе си. Там сигурно имаше друга стая. И в нея имаше някой.

— Не, Дейвид. Няма смисъл. Не си справедлив. — Гласът бе висок, на границата на сълзите.

— Всичко това е несправедливо — изрече раздразнен мъжки глас. — Това е несправедливо, Фил.

Хариет се замисли дали е възможно да затвори вратата без двойката в другата стая да разбере, че има публика.

— Нищо не мога да направя. — Гласът на лейди Филис бе много нещастен. — Зная, че ти обещах.

Последва дълга тишина, която завърши със звук от целувка.

Лейди София поклати глава и вдигна едната си ръка, когато Хариет направи две предпазливи стъпки по посока на вратата.

— Ти каза, че ще останеш свободна, докато станеш пълнолетна — започна мъжът. — И тогава ще можеш да се омъжиш за мен, дори ако баща ти все още се противопоставя. Ти обеща, Фил! Аз ти повярвах. Имах доверие в теб. Трябва да мине само още една година.

— Нямаш представа — простена тя. — О, недей, Дейв! Някой може да влезе. И това не е редно. Недей, моля те, недей.

Отново последва тишина и се повтори звукът, който я наруши и преди.

— Нямаш представа — каза тя отново. — Те бяха разочаровани след първия ми сезон и ядосани след втория. Мислех, че ще мога да издържа още един, но тогава той реши точно тази година да си избира съпруга и за нещастие се спря на мен. Нищо не можех да направя. Нещата се развиваха от само себе си. И мама, и татко бяха толкова решителни. Какво можех да направя?

— Можеше да кажеш не.

— Звучи лесно, нали? — Тя изглеждаше отново много близо до сълзите. — Може би просто съм слаба. Но не можах да кажа не. Всички очакваха да кажа да — мама, татко, херцогинята, той, цялото общество. Не можех да кажа не, Дейвид.

— Значи това е сбогуване — промълви той. Гласът му, подобно на нейния, бе нещастен.

Лейди Филис се разрида и след това последва продължителна тишина. Хариет направи останалите стъпки до вратата и я затвори, колкото може по-безшумно. След това се обърна и постави чашата на една малка масичка и коленичи пред лейди София.

— Колко от това чухте? — попита тя.

— Не толкова много, колкото бих искала, дете — отвърна лейди София. — Беше лейди Филис, нали?

Хариет кимна.

— Моля ви — каза тя. — Не трябва да казваме на никого, за да не вкараме в беля горкото момиче. Тя се сбогуваше с него.

— С нейния млад приятел — каза лейди София. — Това не бе Арчибалд, нали?

— Дейвид — поклати глава Хариет. — Мисля, че Дейвид е мистър Локхард, синът на барон Рейвън. И двамата ни бяха представени преди вечеря. Моля ви, обещайте, че няма да кажете на никого.

Лейди София потупа Хариет по бузата.

— Те се целуваха — продължи тя. — Дори аз мога да чуя тишината, дете. И бяха нещастни. Понякога съм радостна, че не можех да имам деца. Нещо прави родителите много глупави същества. Предполагам, че амбицията на Барторп е държала настрана момичето от Дейвид.

Хариет кимна и лейди София изцъка с език.

— Ето на! — Тя потупа отново бузата на Хариет. — Може би, в края на краищата, не всичко е загубено. Не, скъпо дете, не възнамерявам да се върна в балната зала и да започна да викам. Тяхната тайна е на сигурно място, както и твоята. Дай ми питието. И след това ще ми помогнеш да се кача горе и ще извикаме прислужницата, за да ме сложи да легна. На тези стари кости им е достатъчно за тази вечер. Утре трябва да се връщаме в града. Но трябва да свърша нещо, преди да тръгнем. — Тя въздъхна. — Как, когато сме млади, мислим, че вечно ще сме енергични и силни.

Хариет се върна в балната зала, след като отведе лейди София до стаята й и веднага бе поканена на танц от мистър Хорн. Но необходимостта да се усмихва и да се държи така, сякаш се забавлява, бе твърде много за напрегнатите й нерви. Бързо стигна до извода, че това е един от най-лошите дни в живота й. Не си спомняше да се е чувствала по-потисната. Спомни си деня в Ебъри корт, когато лорд Арчибалд Вини бе дошъл да я убеждава за втори път да стане негова любовница и тя за втори път му отказа. О, да, може би онзи ден бе също толкова лош! И все пак тя го бе преживяла. И дори след това бе успяла да намери неочаквано и дълбоко удовлетворение. Предполагаше, че ще преживее и този ден.

Само че тогава честта й бе непокътната.

Не можеше да остане повече в балната зала след този танц. Другият млад мъж от трапезарията сякаш събираше кураж да я покани на танц. Не можеше да се усмихва още половин час. Тя отново се измъкна през френските прозорци и прекоси терасата към най-тъмните, посипани с чакъл алеи, които правеха геометрични фигури по официалната градина. Хладният, почти студен въздух я освежи.

 

 

След като направи предложението си на графа и на лейди Филис и то бе прието, херцогът почти почувства облекчение. Всички съмнения и цялата нерешителност бяха зад гърба му. Вече нямаше път назад и той можеше да започне да приема новите факти в живота си. Очакваше да се почувства дори още по-облекчен, когато годежът бъдеше публично обявен и така да се каже бъдеше забит и последният гвоздей в ковчега му.

Но не стана така. Когато графът се изправи в трапезарията и направи съобщението, той се почувства ужасен. След това трябваше да се пребори със сляпа паника, когато той пък трябваше да се изправи, да се поклони на лейди Филис и да повдигне ръката й до устните си. Бе се преборил и победил, разбира се, но на мястото на паниката се настани черно отчаяние. Усещаше присъствието на Хариет като с някакво шесто чувство и макар че не поглеждаше към нея, беше наясно с всяко нейно движение, жест или изражение през по-голямата част от вечерта. Беше сладка агония да я докосне за кратко по време на един от танците и да я завърти, преди да я върне на партньора й. Бе готов да убива, когато тя излезе със Сотби на терасата. Броеше всяка секунда, докато се завърна. Беше стояла на терасата твърде дълго.

Когато тя и леля му Софи изчезнаха, той предположи, че двете се бяха оттеглили. Пребори се с подтика да тръгне след Хариет и да се опита да поговори насаме с нея в стаята й. Да се люби с нея там. Страстта му към нея бе като жива рана. Беше изминала седмица — една седмица и няколко часа — откакто я бе имал за последен път. Но вече бе сгоден, припомни си той, огледа се и видя в залата да влиза лейди Филис, щастливо усмихната и облегната на лакътя на младия… Локхард. Трудно бе да запомни имената на всички, на които бе представен тази вечер. Годежът им бе обявен тази вечер. Едва ли можеше да се качи горе и да прави любов с друга жена.

След това Хариет се върна сама, танцува веднъж и изчезна през вратите, тъкмо когато той се бореше с желанието да я покани на танц и премисляше реакцията на баба си и графинята, ако направеше това. Пребори се с желанието да тръгне след нея — и загуби. Едва ли някой бе забелязал, че тя излезе. А и той нямаше да остане навън дълго, за да не привлече внимание с отсъствието си. Измъкна се през френските прозорци, огледа се в двете посоки и прекоси терасата, за да погледне надолу към градината. Хариет вървеше към една плачеща върба. Не би я забелязал, ако не я търсеше. Забърза след нея.

— Аз съм — предупреди я той, когато тя се обърна, стресната от стъпките му по чакъла.

Тя го гледа няколко мига, след това простена тихо и се люшна напред. Той я притисна към себе си, ръцете му я стегнаха като железни обръчи, сякаш се опитваше да се слее с нея. Лицето й бе заровено в гърдите му. И в този нещастен момент той разбра истината, която, предполагаше, е знаел през цялото време. Чувствата й бяха подобни на неговите.

Твърде късно. Заради неговата глупост, твърде късно.

— Не — промълви тя, когато устата му потърси и намери нейната. Но той я целуна, макар тя да се отпусна в прегръдките му и да промълви още веднъж. — Не, Арчи, не.

Той повдигна главата й.

— Хариет — прошепна, — знаеш, че това, което се случи тази вечер, не означава нищо за мен. Просто една формалност.

— Формалност, одобрена от църквата и държавата — промълви тя. — Върни се в залата. Трябва да се върнеш. Аз ще вляза в къщата през друга врата и ще се кача в стаята си. Върви. Моля те!

— Хариет — дори не се помръдна той, — как мога да си отида. Желая те. Имам нужда от теб.

— Не — отказа тя. — Вече не. Ти си сгоден. Принадлежиш й.

— Какво говориш? — попита той дрезгаво. — Не можеш да приключиш сега, Хариет! Няма да ти позволя. Няма да те пусна. — Ръцете му отново се стегнаха около нея.

— Всичко свърши, когато годежът ти бе обявен — продължи тя. — Бях твоя любовница, Арчи, когато това засягаше само нас двамата. Не мога да прелюбодействам с теб. Не мога, каквото и да казваш.

Той я погледна с широко отворени очи.

— Не още — каза той. — Не можем да се сбогуваме сега. Не и по този начин. Само още веднъж. В четвъртък. Трябва да имаме време, за да се сбогуваме както трябва. Не можеш да ми откажеш това, Хариет. Само още веднъж. — Паниката го обхвана отново. — Моля те! Само още веднъж. Моля те.

Тя отново зарови глава в гърдите му. Дълго време мълча. Той се бореше с унижението на напиращите сълзи. Как глупаво се бе оставил да го вкарат в капана! Какъв проклет слабак беше! Но тези въпроси идваха твърде късно. Твърде късно.

— Още веднъж — промълви Хариет. — За да се сбогуваме.

— В четвъртък?

— Да. — Той усети, че тя преглътна трудно.

Херцогът взе лицето й в ръце, повдигна го нежно и я целуна по устните.

— Благодаря ти — прошепна. — Благодаря ти.

Обърна си и забърза по пътя, по който бе дошъл само преди няколко минути.