Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (2)

Глава втора

Като момиче тя бе мечтала да танцува на истински бал и да бъде център на внимание и възхищение, да бъде ухажвана и водена във вихъра на танците от елегантни джентълмени. Съвсем нормални момичешки мечти, макар възпитанието, което бе получила като дъщеря на свещеник, да я бе учило, че е грешно да имаш такива мечти. От една страна, човек не трябва да си губи времето и да мечтае за невъзможното. От друга страна, бе грешно да се копнее за толкова лекомислени и суетни неща.

Когато тя порасна, мечтите не бяха напълно забравени, макар вече да бе разбрала, че това са само мечти, че никога нямаше да станат действителност. Когато баща й почина, майка й остана бедна вдовица. Самата Хариет трябваше да стане прислужница. При все това мечтите останаха. Какво ли би могло да се случи, ако бе Пепеляшка и ако приказките можеха да станат реалност? Но бе твърде разумна и практична млада жена, за да повярва, че такива неща могат наистина да са възможни. С изключение на времето, разбира се, в Лондон, когато няколко пъти бе имала опияняващо красив кавалер и когато веднъж съвсем за кратко — всъщност на два пъти — бе позволила на мечтите си да се превърнат в болезнена надежда. Той й бе направил предложение два пъти — веднъж в Лондон и веднъж в Ебъри корт, домът на Клара в Кент. Два пъти той й бе предложил да стане негова любовница.

Мечтите се бяха закотвили здраво в реалността, когато Годфри й предложи брак след смъртта на майка й, чийто добър приятел беше от много години. Хариет се бе омъжила за него без колебание, въпреки че той бе на петдесет и шест години, а тя на двадесет и три. Той можеше да й предложи сигурност, както емоционална така и финансова. Беше се омъжила за него, защото не искаше да остане платена компаньонка или гувернантка и защото винаги бе внимателен с нея. И защото би мислила, че сърцето й е мъртво, ако не я болеше толкова много и толкова често. Беше неочаквано щастлива с Годфри. Той бе добър с нея и тя с всички сили се опитваше да бъде добра с него. Но мечтите бяха умрели. Това бе реалността — брак с болнав мъж, много по-възрастен от нея и доста еднообразен и скучен живот в Бат.

Но сега мечтата се бе върнала и внезапно и зашеметяващо се превръщаше в реалност. Не бе останала без кавалери на бала на лейди Авинглей. Имаше партньори за всеки танц и дори избор на партньори за всеки танц след първия. Доста джентълмени дойдоха, за да й бъдат представени, като Хариет подозираше, че някои от тях изненадаха дори и Аманда. Допускаше, че някои от джентълмените идваха, защото Аманда и Клайв бяха уредили това — за всеки случай, ако има опасност да остане без кавалери. Всички джентълмени, с които танцува, разговаряха любезно с нея. Някои от тях й правеха комплименти — за косата, роклята, умението й да танцува, очите й, усмивката й. Двама от тях споменаха за други събития в обществото, които щяха да се състоят през идващите седмици, и я попитаха дали ще присъства. А един попита дали може да се отбие у лейди Форбс на следващия ден.

Всичко бе невероятно прекрасно. Хариет знаеше, че е глупаво да се вълнува толкова много. В края на краищата това бе само бал. Да разговаряш учтиво и да правиш комплименти на дамите е част от това, което джентълмените правят по баловете. Но понякога, реши тя много рано вечерта, е чудесно да се отдадеш на безразсъдството. Имаше толкова малко от него в нейния живот! И така тя не направи нищо, за да скрие своята наслада, макар да знаеше, че е модно в компания да изглеждаш отегчен. Знаеше, че бузите й сигурно са зачервени, а очите й блестящи и че устните й се усмихват. Не я бе грижа.

Тя свърши кадрила с мистър Кършоу и се усмихна на него и на мистър Хемънд, на когото мистър Кършоу я върна. Мистър Хемънд я очакваше, за да й представи сър Филип Графтън, който се поклони учтиво и помоли за следващия танц. Тя разговаряше с двамата по време на петте или десетте минути между танците, когато се обърна да поздрави мистър Селуей, на когото Клайв я бе представил по-рано.

Щеше да бъде много лесно да повярва, мислеше си Хариет, че има голям успех, че наистина е превзела обществото за една вечер. На деликатната възраст двадесет и осем. И то вдовица. И майка на четиригодишна дъщеря. Мисълта я развесели и тя се засмя весело на някакво остроумие на мистър Селуей. Погледът му, прикован в устата й, стана дори още по-одобрителен. Годфри винаги бе казвал, че тя има хубави зъби.

Мистър Селуей започна да разказва нещо друго. Тя предполагаше, че ще я покани за по-следващия танц. Но той бе прекъснат от женски глас — гласът на лейди Авинглей — който я викаше по име. Няколко пъти преди това тяхната домакиня й бе представяла джентълмени. Хариет се обърна с усмивка. Лейди Авинглей и този път водеше някакъв джентълмен, висок и забележително елегантен, облечен доста различно от всички други присъстващи мъже с черно палто и бричове до коленете. Хариет хвърли бегъл поглед към лицето му, преди да се обърне учтиво към лейди Авинглей. Макар че всъщност не се обърна.

Той имаше много руса и гъста коса. Лицето му бе красиво, аристократично, с тънки устни и сребристосиви очи. Тези очи винаги я бяха очаровали. Предполагаше, че когато не ги гледа, те са светлосиви. Но когато гледаше в тях, те можеха да бъдат описани само като сребристосиви или сребърни. Обикновено те я гледаха весело или иронично. Сега бяха озадачени, но не се отместваха от нейните.

Последния път, когато го бе видяла — най-последния, — той яздеше по целия път от Лондон до Ебъри корт, за да направи за втори път своето предложение. След нейния отказ я бе целунал и си бе тръгнал. Тя бе останала изправена, без да мърда от мястото си доста дълго време, броейки преднамерено бавно минутите, докато не се увери, че той е изминал достатъчно разстояние, за да не я чуе и че не би могла да се затича след него, да го моли да я вземе със себе си, в каквото и да е любовно гнездо, което той би стъкмил за нея.

Внезапно той се поклони, оставяйки я да се чувства объркана и учудена колко ли дълго се бяха гледали един друг. Тя бе наясно, че бе престанала да се усмихва, но не бе в състояние да се усмихне отново. Чувстваше, че лицето й гори.

— А, не съм сбъркал — промълви той с тих, приятен глас, който събуди спомените й. — Лейди Уингъм и аз сме стари познати, Кло. Когато я видях за последен път, тя бе мис Хариет Поуп.

Хариет направи реверанс с крака, които сякаш всеки момент щяха да откажат да й се подчиняват. Едва сега започваше да разбира, че всичко това бе истина. Наистина се случваше. Гледаше го отново. Сякаш беше вчера. Той почти не се бе променил. Нито бе остарял. Нито пък бе станал по-малко красив.

— Милорд — промърмори тя.

— Хайде, лейди Уингъм — каза той и очите му блеснаха присмехулно, както винаги преди, — трябва да бъде ваша светлост, нали знаете. Подозирам, че не сте чули Кло. — Той си играеше с шнура на монокъла си.

— Негова светлост херцогът на Тенби, лейди Уингъм — представи ги лейди Авинглей и Хариет осъзна, че думите бяха изречени за втори път. Почувства отново, че лицето й гори.

— Моля за извинение, ваша светлост — избъбри тя, като сграбчи ветрилото, което висеше на шнур от китката й, отвори го и повя пред лицето си, за да се освежи. Усмихна се и се опита да си възвърне бодрото и весело настроение. Трябваше й време, за да се съвземе. Херцогът на Тенби се покланяше и уверяваше лейди Авинглей, че да, той, разбира се, познавал другите джентълмени.

— Лейди Уингъм — попита той след това, — ще ме удостоите ли с честта да танцувате с мен?

— Следващият танц е обещан на сър Филип Графтън — отговори тя, гледайки над рамото му двойките, които заемаха местата си в средата на залата.

— А по-следващият е за мен, Тенби — намеси се мистър Селуей. Хариет не му противоречи, макар че, строго погледнато, не бе обещавала това.

Херцогът погледна лейди Авинглей.

— Кога ще е следващият валс, Кло? — попита той. — Ще има валсове, предполагам?

— Преди вечеря, Тенби — отговори тя. — Ако ще танцуваш, е добре да го направиш тогава, защото всички ще могат да седнат и да се съвземат. Шокът ще е голям.

Сребърните очи се обърнаха отново към Хариет, когато сър Филип Графтън протегна ръка към нейната.

— Валсът преди вечерята, лейди Уингъм — каза той. — Ще го танцувате ли с мен? — Звучеше повече като заповед, отколкото като молба.

— Благодаря ви, ваша светлост — смънка тя и сложи ръка в ръката на сър Филип и бе поведена в танца. Сърцето й сякаш бе скочило в гърлото и биеше там двойно по-бързо.

— Репутацията ми ще се вдигне — каза сър Филип, смеейки се. — Да измъкнеш дама изпод носа на Тенби не е малко постижение.

— Не знаех, че е херцог — смотолеви Хариет объркано.

— Обществото го чака няколко години с известно нетърпение да покаже интерес към дъщерите им — продължи да се усмихва сър Филип. — Той избягва балните зали, сякаш зад вратите им върлува чумата. Никой не го е виждал да танцува. Човек се чуди дали въобще се е научил. Може би ще се разхожда по краката ви, лейди Уингъм. — Той все още се смееше.

Или аз по неговите, помисли си Хариет. Тя се огледа бързо наоколо, но херцогът на Тенби бе изчезнал. Сякаш никога не се бе появявал. Сякаш си бе въобразила всичко това, глупава жена — че я бе избрал и поканил за танц, имайки репутацията на човек, който никога не влиза в балните зали и не танцува. Но тя не си го бе въобразила. Сърцето й нямаше да бие толкова лудо, ако бе така. И сър Филип нямаше да се смее и да изрича тези неща, ако всичко това бе само въображение.

Херцогът на Тенби. Тя никога не бе чувала за титлата на дядо му. Не бе разбрала и че дядо му е починал. Негова светлост. Беше странно да мисли за него с друго име. Сякаш това не бе той. Сякаш си въобразяваше, че това е той. Сякаш херцогът, на когото току-що бе представена, просто приличаше на него и нейното въображение се бе развихрило. Само че той бе казал на лейди Авинглей, че те са стари познати, че той я е познавал като Хариет Поуп.

— Ще ви завиждат всички дами на бала — продължаваше сър Филип. — От днес нататък ще ви завиждат всички жени в Лондон.

— Колко нелепо — смути се тя. — Просто защото той ще танцува с мен? И вие танцувате с мен, сър и мистър Кършоу, и мистър Хемънд и други джентълмени танцуваха с мен. Каква е разликата, моля?

Той се засмя отново.

— Никой от нас не е херцог на Тенби, мадам.

В началото помисли, че си въобразява всичко това. Но докато танцуваха и започнаха да разговарят за други неща, очите й случайно се срещаха с очите на други танцуващи двойки и с тези на по-възрастни дами, които не танцуваха, а стояха или седяха в периферията на балната зала. Където да погледнеше, тя виждаше очи, монокли или лорнети, насочени директно към нея. След време разбра, че не си въобразява.

Лорд Арчибалд Вини бе станал херцог на Тенби. Млад, неженен, неуловим, той бе станал и обект на брачни въжделения. И откакто бе наследил титлата си, очевидно за първи път стъпваше в бална зала и канеше дама на танц. Нея. Хариет. Тя се чудеше как хората, чийто интерес изглежда бе събудила, биха реагирали, ако разберяха, че преди шест години тя можеше да напусне работата си на компаньонка за доста по-изгодното място на любовница на лорд Вини. Чудеше се колко ли скоро щеше да му омръзне, ако бе приела и колко ли щедро би я възнаградил, когато решеше да я отпрати.

Чудеше се дали по някакъв начин той щеше да поднови предложението си и вътрешностите й се обърнаха при тази мисъл.

Когато сър Филип я върна на Аманда и мистър Хемънд в края на танца, имаше не по-малко от четирима джентълмени, които чакаха да й бъдат представени, а още двама се приближиха, преди мистър Селуей да обяви своя танц.

— Ти стана звездата на вечерта, скъпа — прошепна в ухото й лейди Форбс, когато нямаше кой да ги чуе. — Направо си блестяща. Тенби те покани на танц. Това е рядка чест.

 

 

Проклятие! Тя бе по-хубава отвсякога. Нямаше право да бъде все още толкова хубава на нейната възраст. Херцогът на Тенби седеше зад стола на лорд Брус Инграм в залата за игра на карти, в небрежна поза и със свити устни. Брус се канеше да направи грешка — катастрофална, ако залогът бе по-висок. Но това беше нещо обичайно. Едно от нещата, които негова светлост внимателно избягваше, когато играе карти, бе да партнира на Инграм.

Той все още беше зашеметен от срещата и от това, че наистина бе тя. Като малък призрак от неговото минало. Когато бе мислил за нея, винаги бе допускал, че тя живее тих и благочестив, труден живот, отблъсквайки ухажванията на влюбени работодатели, както бе отблъснала и него, използвайки добродетелта си като броня. Тя го бе желала. Знаеше го. Дори го бе признала на тяхната последна среща, но бе добавила със сладка тържественост, която винаги повишаваше температурата му с няколко градуса, че изкушението не е грях, грях е само отстъпването пред изкушението.

Той се канеше да се ожени за нея, когато дядо му се разболя сериозно. Или, във всеки случай, поне да й предложи брак. Може би тя щеше да откаже. Той се канеше да й предложи брак, защото брачното легло изглежда бе единствения шанс да я склони да легне с него. И защото беше влюбен в нея и я желаеше страстно.

През годините, когато се сещаше за нея, той се чудеше защо е бил готов да направи нещо толкова импулсивно и обратно на всичко, което фамилията и възпитанието му очакваха от нето. Когато споменът за нея избледня и се замъгли, тя започна да му изглежда съвсем обикновена. Тиха, сладка малка срамежливка. Нито едно от тези качества не го привличаха в другите жени. Беше разбрал, че е бил готов да предложи брак просто защото бе очаквал да легне бързо и лесно с мис Хариет Поуп и защото се бе почувствал обиден, че е отхвърлен от една обикновена прислужница.

Но той се заблуждаваше. Хариет Поуп притежаваше всички тези качества, за които си спомняше, но той обикновено намираше общата сума от качествата й по-привлекателна, отколкото те му въздействаха поотделно. Сега разбра с известно учудване, че наистина е бил влюбен в нея.

Той трепна, когато лорд Брус Инграм направи очакваната фатална грешка.

Не бе желал само да притежава тялото й, въпреки че това определено бе така. Беше имал нужда да я притежава и да бъде притежаван от нея. Осъзнаването на това го разтърси. Никога не се бе чувствал така с някоя друга любовница нито преди, нито след тази връзка. Не изпитваше това към Бриджит, неговата сегашна любовница. Посещаваше Бриджит, за да задоволи страстта си. Само това. Не го интересуваше личността в тялото на Бриджит.

— По дяволите! — изруга лорд Брус, бутайки назад стола си и изправяйки се на крака. — Не мога да разбера защо играя, Тенби. Нямам късмет.

Херцогът се въздържа да коментира факта, че невинаги късметът или липсата му са виновни за загубите на игралната маса.

— Трябва да намериш някой прислужник да напълни наново чашата ти — каза той.

Лорд Брус кимна и даде знак на един лакей.

— Значи в края на краищата не намери смелост да отидеш на пазар, Тенби? — каза той. — Много надежди са били разбити, когато си излязъл от балната зала. Искаш ли да играеш?

— Познаваш ли някой си лорд Уингъм? — попита неочаквано херцогът.

Лорд Брус се замисли за момент.

— Не мисля — смръщи вежди той. — Защо питаш?

— Ще танцувам валса преди вечерята с неговата съпруга — осведоми херцогът.

Лорд Брус се усмихна.

— Направил си върховно усилие, все пак, стари приятелю! И си открил, че първата жена, която си забелязал, не е пазарен артикул? Лош късмет, Тенби. Трябва да носят пера с различен цвят в косите си или нещо такова, не мислиш ли? Жълто за омъжените, червено за самотните, розово за омъжените, но достъпни, синьо за самотните, но безинтересни. Това би дало на мъжа спортния шанс да не става магаре.

Херцогът не му обърна внимание. Чудеше се кой е Уингъм, от колко дълго е омъжена за него, колко я интересува той. Дали е красив дявол, по дяволите? Името му звучеше елегантно. Дали е един от бившите й работодатели, който също бе открил, че мис Хариет Поуп ще легне само в брачно легло? Дали това бе търсила винаги? Годежен пръстен в замяна на добродетел? Дали бе очаквала това и от него? В онези дни е била много близо до своето желание, за Бога…

Но няма смисъл да трупа гняв срещу нея, помисли си той. Всяка жена търси брак, нали? Това бе добродетелта — пазарна стока, която жената разменя за съпруг. Хариет я бе продала на Уингъм, какъвто и дявол да е той. Чудеше се дали тя е щастлива, дали смята, че е направила добра размяна. Изглеждаше доста щастлива, докато не го видя.

Проклятие, изглеждаше прекрасна, когато се изчерви. Преди той не можеше да устои на желанието да я кара да се изчервява. Едва ли това сега бе по-трудно, отколкото преди шест години. Колко дълго трябваше да чака за последния танц?

— Можеш да пробиеш дупка там, ако продължиш да гледаш така втренчено и свирепо, Арч — сепна го лорд Брус.

Херцогът го погледна намръщено и след това отново се вторачи в килима.

— Трябва да е прекрасна — продължи лорд Брус. — Но не по-привлекателна от Бриджит навярно? И сигурно не е по-надарена от нея в някои отношения? Невъзможно е, Арчи…

— Говориш за дама — отговори херцогът. Гласът му бе надменно аристократичен, а едната му ръка си играеше с шнура на монокъла. — И за съпругата на един джентълмен, Брус.

Лорд Брус се изкикоти, без да се притесни особено от забележката.

— Тя е прекрасна — каза той. — Трябва да я видя, Арч, момчето ми. Дори с цената на това, че ще трябва да вляза в оня зверилник за втори път тази вечер. Последният валс. И след това вечерята. По-добре е някой да предупреди Уингъм, който и да е той, бедния дявол. Но знаеш ли, той може би е някой свиреп гигант, на който въобще не му пука от херцогски титли. Може би наистина ще се намъкнеш в бърлогата на лъва, Арчи.

— Не възнамерявам да похищавам жената насред залата — отвърна херцогът с високомерие, което би сплашило доста хора.

Приятелят му само се ухили.

— В някой уединен ъгъл тогава — допусна той. — С повече вкус, Арчи. По-добре е да не закъсняваш. Сигурно наближава време за вечеря, ако не ме лъже стомахът. Обикновено не ме лъже.

Проклятие, помисли херцогът, пускайки шнура на монокъла си и тръгна към балната зала. Чувстваше се нервен! Развълнуван от това, че ще се върне там и ще танцува с нея. С Хариет Поуп, малкото момиче, което бе работило за съпругата на Фреди. С жената, която сега бе омъжена за друг, и която сега не се интересуваше от него, освен като леко носталгичен спомен.

Много е вероятно, мислеше той, влизането в балната зала да го прави нервен. Имаше чувството, че, правейки това, ще промени целия познат и удобен начин на живот. Въпреки че, може би, това вече бе станало. Вече бе влязъл в балната зала и бе намерил Хариет там. Вече бе притеснен и вече се чувстваше в непознати води.

Повдигна рамене, когато приближи балната зала, с Брус до себе си, концентрира се и се опита да изглежда надменен и леко отегчен. Тази маска го бе пазила добре през изминалите години. Веднага забеляза, че Хариет бе в средата на кръг от обожатели, зачервена и смееща се. Държеше се доста по-различно, отколкото преди.

— Коя е? — попита лорд Брус.

— Пред лейди Мюър — отговори херцогът, отмествайки очи от нея. Очевидно танцът току-що бе свършил и следваше валсът преди вечеря. — Със своите ухажори.

Лорд Брус Инграм млъкна за няколко секунди.

— Да. Прекрасна е — промълви той. — И дори повече. Определено повече. Горката Бриджит. Чувам погребален звън. Бият ли камбаните? Или милейди е добродетелна съпруга, как мислиш? Колко досадно за теб, ако е, Арч. Моите съболезнования, стари приятелю.

— По-добре да ида и да я поканя — промърмори херцогът и тръгвайки, почувства как привлича вниманието. Добре, той ще танцува валс с нея и ще вечеря с нея, ако незнайният лорд Уингъм няма нищо против. И след това ще отиде при Бриджит, за да я дари с една нечакана нощ на усърдна работа, да легне с призрака, с който трябваше да легне преди шест години.

Тя усети приближаването му. Той го усети, макар да бе полуобърната. Видя как тя се изчерви още повече и усмивката й стана малко скована, докато слушаше Робин Хемънд. Зачуди се с какво чувство си бе спомняла за него през годините, ако си го е спомняла въобще. Със срам? С негодувание? Със съжаление? С безразличие? Чудеше се дали сравняваше спомените си за него със сегашните си чувства към съпруга си.

— Лейди Уингъм — той се поклони, когато тя и свитата й се обърнаха към него. Имаше чувството, че е на сцена и цялата зала наблюдава малката драма, която се разиграва. — Моят танц, надявам се?

— Благодаря ви — очите й бяха зелени.

Цветът им бе нещо от нейната външност, което не можеше да си спомни ясно. Макар че, гледайки сега в тях, се питаше как е могъл да ги забрави. Имаха толкова отличително зелен оттенък. Бяха големи, смущаващи и може би безразсъдно прями. Може би това бе причината, поради която бе забравил цвета им. По някакъв начин очите на Хариет привличаха наблюдаващия отвъд техния цвят и форма, вътре в самата жена. Тя изглежда нямаше бариери, каквито имаха почти всички хора от неговото обкръжение. Друга от нейните несъмнено привлекателни черти. Човек веднага се чувстваше сигурен в нейно присъствие. Поне той. И сега отново се почувства така.

Ръката й леко докосваше неговата. Върховете на пръстите й докосваха дантелите на маншетите, които отчасти покриваха ръцете му, и се допираха до кожата му. Имаше нещо определено еротично в нейното докосване, макар да бе сигурен, че дузини пъти преди и други жени бяха докосвали ръката му. Той я поведе към средата на залата. Върхът на главата й едва достигаше до брадичката му. В спомените му тя изглеждаше дори още по-дребна. Може би момичешката стройност на тялото й създаваше впечатлението за тази крехкост. Ухаеше на някакъв привлекателен парфюм, но когато се опита да го разпознае, той му се стори само обикновен сапун.

Тя се обърна към него, когато той спря и се загледа в яката му, която неговият камериер бе вързал по-рано тази вечер с голямо умение и гордост. Музиката прозвуча почти веднага. Тя повдигна ръцете си и отпусна много леко едната върху рамото му. Той я чувстваше като любовно докосване върху гола кожа. Повдигна вежди при тази представа. Сложи ръка на кръста й и усети неговата крехкост, топлина, позната извивка на гърба й. Дланта й докосна неговата и той обхвана ръката й със своята. Задвижиха се в ритъма на музиката.

— Е, Хариет — изрече той нежно, — срещнахме се отново, моя изчервяваща се чаровнице. — Старите думи, които бе свикнал да използва. Не бе имал намерение да ги казва сега.

Миглите й се повдигнаха и очите й погледнаха в неговите.

— Да, милорд — отговори тя. Сърцето му правеше странни неща, когато се появи очакваната червенина. — Да, ваша светлост.