Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (4)

Глава четвърта

Трябваше да я поглежда от време на време, за да си напомня, че тя вече не е младо момиче. Беше нежна и стройна и изглеждаше забележително красива в роклята си от муселин с цвят на иглика, шал и украсена с цветя сламена шапка. Уингъм трябва да й е оставил доста добро състояние, реши той. И предишната вечер, и сега тя бе облечена модерно и с вкус. Спомни си дрехите, които носеше като компаньонка на Клара Съливан — твърде еднообразни и семпли, макар че не помрачаваха чара й.

— Никога не съм се возила на кабриолет — каза тя като извинение за това, че го хвана за ръкава, когато завиха на ъгъла и го пусна почти мигновено. — Струва ми се далеч по-опасно, отколкото изглежда отстрани.

— Дръж се непременно — каза той. — Макар че не бих те изложил на опасност, Хариет. Имам репутация на джентълмен.

При всяка друга жена, докосването като обяснение за женската слабост и широко отворените очи биха изглеждали като кокетство и доста неуместни за възрастта. Би се почувствал отвратен. Но при всяка друга жена думите и постъпките щяха да бъдат заучени и целящи да предизвикат неговата галантност. Но Хариет не хитруваше. Почувства прилив на неочаквана нежност към нея, когато обърна кабриолета към Хайд парк и лицето й засия от вълнение. Повечето млади дами незабавно биха си придали отегчен вид.

— Предполагам, че това е първото ти посещение в Парка! — попита той.

— О, не — отговори тя — Всъщност бях тук по-рано днес, разхождах се. Но това е първият път, когато го посещавам в такъв оживен час. Колко прекрасно изглежда всичко…

Сезонът и хубавото време бяха довели изисканото общество в парка. Коне, карети от всякакъв вид, пешеходци — всички струпани на алеите, така че потокът се движеше не по-бързо от охлюв. Но никой не идваше в Хайд парк в пет часа следобед, за да бърза. Хората идваха, за да общуват. За първи път откакто доста нелюбезно се бе намесил в разговора на Кършоу и Хариет, херцогът се замисли как ли ще изтълкува обществото появяването му с лейди Уингъм щом танцуването с нея предната вечер бе предизвикало несъмнена сензация. Щяха да допуснат, че той започва връзка с нея. Кой знае защо, това го раздразни.

— Трябва да се усмихваш и да си готова да обсъждаш времето до безкрайност, Хариет — каза той. — Трябва да се подготвиш за едночасова съсипваща скука.

Тя се засмя.

— Забравяте, че живея в Бат — каза тя. — Аз съм експерт в обсъждането на времето. И как може да е скучно да си част от всичко това? — Тя се огледа с блестящи, щастливи очи и вдигна тънката си, облечена в жълто ръка.

Той също се огледа, опитвайки се да види всичко така, както вероятно тя го виждаше. Беше живяла дълго в провинцията, в Бат. След това за кратко в Ебъри корт със семейство Съливан, но в качеството си на прислужница. След това бе омъжена за възрастен мъж с болно сърце. Била е в траур една година. Може би съвсем доскоро. Гледайки с нови очи на парка и хората, които се тълпяха, той разбираше, че сцената оказва определено въздействие. Много от привилегиите на този живот той приемаше като даденост.

Нямаше шанс за по-нататъшни лични разговори. Те станаха част от тълпата и херцогът знаеше, че появяването му в балната зала на Авинглей предната вечер наистина се бе превърнало в нещо, което трудно можеше да промени. Джентълмени, приятели и познати се взираха преценяващо в Хариет, докосваха шапките си, кимаха и се усмихваха. Други, които й бяха представени на бала и дори бяха танцували с нея, приближаваха конете, кабриолетите или каретите си достатъчно близо до тях, за да поднесат почитанията си. Няколко приятелки на лейди Форбс наредиха на кочияшите да карат успоредно с тях, за да могат да я поздравят. Всички го гледаха и с различна степен на проницателност правеха най-различни предположения. Не бе обичайно да видиш херцогът на Тенби в оживен час да се разхожда с млада благородна дама в парка.

Той се чудеше дали Хариет разбира какъв ослепителен успех е появяването й в обществото. И колко опасно може да е за нейната репутация, ако името й бъде свързано с неговото. Докосна периферията на шапката си за Дан Уилкс, графът на Биикънсууд, чиято открита карета мина покрай тях. И щеше да отмине, ако графинята нямаше други намерения.

— Хариет Поуп? — възкликна тя. — Това е Хариет, нали?

— Лейди Уингъм, Джулия — подчерта съпругът й. — Как сте, мадам? Арчи?

— О, добър ден, ваша светлост — поздрави графинята усмихната. — Съжалявам, Хариет, че те поздравих със старото ти име. Съжалявам за съпруга ти. Клара ни разказа всичко, и това че си тук. Търсихме те, нали, Даниел?

Графът се засмя.

— Камък не оставихме необърнат — усмихна се той.

— Шут — засмя се. — Наистина изглеждаш чудесно, Хариет. Радвам се, че най-накрая те открихме.

Херцогът си спомни, че графът бе братовчед на Фреди Съливан. Той и графинята сигурно познаваха Хариет от времето, когато работеше за съпругата на Фреди.

— Колко се радвам да ви видя — усмихна се Хариет топло. — Мислех, че не познавам никого в града, но бях приятно изненадана. Не бяхте на бала на лейди Авинглей снощи?

Графинята се засмя.

— Аз не бях — каза тя, обърна глава и се усмихна на съпруга си. — Не танцувам този сезон, нали, Даниел? Много е досадно.

Херцогът се развесели, когато забеляза, че дамата му се изчерви, когато очите й схванаха това, което той бе забелязал веднага. Под широката и с внимателно подредени волани дреха, графинята на Биикънсууд бе в доста напреднала бременност.

— Ще те посетя — завърши графинята. — Може ли? Когато сме в Лондон, Даниел винаги се чувства задължен да прави джентълменски неща и прекарва сутрините в Уайт или в някое друго мъжко убежище. Очаква се аз да правя дамски неща и да съм в леглото до обяд. Можеш ли да си представиш нещо по-уморително, Хариет, и по-несправедливо за нашия пол? Вместо това ще те посетя. Къде си отседнала?

Минута или две по-късно те продължиха, но херцогът вече достатъчно я бе делил с други. Веднага щом това бе възможно, той изтегли двуколката от главната алея и я подкара по една по-усамотена пътека.

— Не излъга, когато каза, че имаш опит, Хариет — засмя се той. — Обсъди времето с поне десет души, но нито веднъж не повтори едно и също нещо. Забавляваш ли се?

— Да, разбира се — отвърна тя. — Благодарна съм ви, че ме доведохте тук, ваша светлост.

— Не е необходимо да ми благодариш — погледна я косо той. — Щеше да дойдеш при всички случаи, нали? С Кършоу.

— Не сте много любезен.

— Кажи ми — продължи той, като се обърна, за да я погледне по-внимателно — предпочиташ ли да си тук с мен, Хариет?

— Не е там работата — отговори тя.

— Защо? — попита той. — Каква е ползата да бъдеш херцог, ако не можеш да ползваш предимствата на ранга си от време на време.

— Не е учтиво — отговори тя.

— Но ти не каза — напомни й той, — че предпочиташ да се разхождаш с Кършоу.

Тя го погледна и се изчерви. Той й се ухили, чудейки се дали тя има въобще представа за треперенето в стомаха му, когато се изчервява.

— Вие танцувахте с лейди Филис Рийдър снощи — каза тя. — Графска дъщеря. Баба ви ще бъде доволна.

— Ще бъде на седмото небе — уточни той. — Танцът с лейди Филис не ми донесе такова удоволствие като нашия валс, Хариет.

— Трябваше да се сетя — каза тя, — че щяхте да се забавлявате повече, ако бяхте извели на разходка нея, ваша светлост.

— Наистина ли? Човек трябва да бъде много внимателен, когато има дори намек за възможна брачна ситуация, Хариет. Знаеш ли какво би си помислило обществото, ако снощи съм танцувал с едно момиче и днес следобед го изведа на разходка в парка? Утре сутринта всички ще разгръщат вестниците и ще търсят съобщение за годеж.

— Нима не сте готов за съобщението? — попита тя. — Макар да трябва да бъде направено, както и съобщението за женитбата, преди септември?

— Ще съм готов. И двете трябва да станат. Но нека да си поема дъх, Хариет. Бракът е много сериозно нещо. Не мислиш ли така?

— Да — отговори тя. Няколко минути разглежда дланите на облечените си с ръкавици ръце, преди отново да ги отпусне в скута си.

— Но за теб той не продължи много дълго, нали? — изгледа я сериозно той. — Колко години бе женена?

— Малко повече от четири години — отговори.

— Липсва ли ти той, Хариет — попита херцогът и я погледна с любопитство.

— През цялото време — промълви тя тихо. — Понякога бракът може да те възнагради така, както и не си мечтал, ако встъпиш в него с много вяра. Може би вие също ще разберете това, ваша светлост.

С лейди Филис? Съмняваше се. Но наистина започна да мисли, че е дяволски лош късмет Хариет да е в града точно сега. Беше толкова решен да стисне зъби и да изпълни дълга си тази пролет. И все още бе решен. Всъщност дори бе имал намерение да напусне Бриджит преди края на сезона, тъй като му се струваше проява на доста лош вкус да ухажва годеница и да ляга с любовница по едно и също време. Но пристигането на Хариет бе объркало всичко. Той я желаеше. И по някакъв начин това желание се различаваше от желанието, което му бе познато от толкова отдавна. Това не бе само желание да събори метресата на леглото и да проникне в тялото й. Беше нещо повече. Но той бе в непознати води. Не знаеше какво е това.

— А какви са плановете ти? — попита той. — За да се омъжиш ли дойде в града, Хариет?

— Не. — Очите и се разшириха и бузите й се зачервиха.

— Въобще не бих се срамувал — каза той. — Жените, повече от мъжете, уверен съм, чувстват необходимост от сигурността на брака. И Лондон по време на сезона е най-големият брачен пазар. Снощната вечер и днешният следобед трябва да са те убедили, че ти си всеобщ център на внимание.

— Колко глупаво — засмя се тя.

— Но е вярно — усмихна се и той. — Няма да ти липсват кавалери нито сутрин, нито следобед, нито вечер през останалата част от сезона, Хариет. Това е сигурно предсказание. Също така няма да ти липсват и ухажори. Какво търсиш? Красиви черти и фигура? Стабилен характер? Богатство? Младост? Възраст? Ще можеш да избираш.

И може би мъжът, който ще я спечели, ще се пържи в най-горещата яма на ада, помисли си той безмилостно.

— Нищо от това — отговори тя. Той се усмихна, разбирайки, че тя е много смутена и че наистина е дошла, за да търси заместник на Уингъм. — Не търся съпруг.

— Тогава любовник? — попита той само заради удоволствието да види очакваната червенина да залива лицето й. — За това ли дойде, Хариет? Affaire de couer^[1]? В това също няма нищо срамно. Мъжът ти е починал преди повече от година.

Разбираше, че е непростимо оскърбителен. Дори се зачуди изведнъж дали болният лорд Уингъм е бил способен да консумира техния брак. Може би дразнеше една девственица. Помисли, че тя няма да отговори. Беше изненадан и малко стреснат, когато видя, че долната й устна потреперва. Бе ударил нерв, който не бе имал намерение дори да докосва.

— Той ми липсва — изхлипа тя почти шепнешком.

Добре, поне един от неговите незададени въпроси получи отговор. Тя и Уингъм са имали сексуална връзка. Такава, която й липсваше. Той спря конете и се обърна към нея.

— Съжалявам — промълви той. — Не исках да те наскърбявам.

— Не ме наранихте — тя премести погледа си върху връзката му. — Не зная защо танцувахте с мен и ме изведохте на разходка, ваша светлост, особено след като разбрахте, че бих могла да имам друг придружител. Но мисля, че не трябваше да правите и двете неща. Мисля, че трябваше да бъдете с лейди Филис Рийдър или някоя друга подходяща дама, която може да бъде ваша годеница.

— Знаеш много добре защо, Хариет. — Когато очите й се сведоха дори още повече, той хвана брадичката й с ръка и повдигна лицето й. — По същата причина, заради която ти ми дари онзи танц и прие тази покана.

Той я целуна, разтвори устните си върху нейните така, че да може да я чувства и да я вкуси. Нейните устни се свиха, след това се разтрепериха и след това се притиснаха към неговите. Внезапно той се почувства така, сякаш някой внезапно бе запалил огън около тях и в сгорещения въздух не бе останал никакъв кислород. Вдигна глава и пусна брадичката.

— За това — каза той. — Не си загубила нищо от чара си, моя малка срамежливке. Напротив.

— Отведете ме вкъщи — помоли тя.

Но в гласа й нямаше и следа от негодуванието, което той очакваше. Само спокойно достойнство.

О, Хариет…

— Да — съгласи се той. — Мисля, че е по-добре. Говори ми. Обсъждай времето.

Тя не каза нищо. Върнаха се до дома на сър Клайв Форбс в мълчание. Не бе гневно мълчание, дори не бе неловко мълчание. Само мълчание, което потвърждаваше факта, че кратката целувка бе казала много повече, отколкото двамата имаха време да разберат и осмислят.

Той я смъкна от високата седалка, когато пристигнаха, усещайки нейната крехкост и женственост.

— Хариет — промълви той.

Но тя вече се усмихваше и протягаше ръка към него.

— Благодаря ви, ваша светлост. Наистина беше много приятно. Много сте внимателен.

А! Тя бе издигнала каменна стена помежду им. Той взе пример от нея и се поклони, преди да вдигне ръката й до устните си.

— Удоволствието беше мое, мадам — отвърна. — Убеден съм, че днес следобед бях обект на завист от всички други джентълмени в парка.

Тя се обърна, без да се усмихне или изчерви и влезе в къщата. Той стоеше със стиснати устни, гледайки мрачно вратата, която прислужникът бе затворил след нея. Хариет бе права. Това трябва да е краят. Краят на нещо, което в действителност никога не бе започвало.

 

 

Всеки ден бе посвоему вълнуващ. Сутрините прекарваше със Сюзън. Хариет играеше с нея и й четеше в къщата или я извеждаше да играе в парка, да храни лебедите в Серпентината^[2] или да разглеждат Лондонската кула и други забележителности, подходящи за развлечение на малко дете. Животът би бил много тъжен без дъщеря й, мислеше тя и много често я наблюдаваше, търсейки напразно в лицето й чертите на Годфри. Сюзън приличаше само на майка си — същата златисторуса коса и зелени очи, за които Годфри винаги говореше с гордост и възхищение. Но макар да не можеше да го види в тяхното дете, тя се отнасяше с любов към най-скъпия подарък, който си бяха направили.

Понякога ходеше да пазарува с Аманда или да сменя книгите си в библиотеката. От време на време лейди Биикънсууд, която настояваше да я нарича Джулия, я посещаваше и след като стана ясно, че се харесват, те понякога ходеха заедно в парка с децата си — петгодишната дъщеря и тригодишния син на Джулия и Сюзън.

— Чудесно изпълних задълженията си — каза Джулия първия път, когато изведоха заедно децата. — Син и дъщеря, макар и в обратен ред, и сега още едно дете за по-голяма сигурност, ако е момче. Макар че Даниел бе много сърдит на себе си, когато му занесох новината, че съм отново бременна. Той е на мнение, че жените трябва да бъдат принуждавани да изпълняват тази специфична задача не повече от два пъти в живота си — дори и ако първите две деца са момичета. Твърди, че цялата работа около създаването на наследници е много глупава. Беше ли лорд Уингъм разочарован, че няма син?

— О, не — отговори Хариет. — Той толкова искаше дъщеря, че се ужасявах да не родя момче. И искаше тя да прилича на мен.

— Желанието му наистина се е изпълнило — кимна Джулия. — Наистина искам Анабел да надрасне склонността си да се разпорежда с Джеймс. Само я погледни. Добре, че Даниел не е тук. Щеше да я наплеска и след това щеше да ми каже колко много прилича на мен. Знаеш ли, той ме ненавиждаше искрено, когато бяхме деца. Бях — би могло да се нарече и така — мъжкарана. И Даниел ще ти каже, че бях съвсем наясно с това. — Тя се засмя и забърза напред толкова бързо, колкото можеше, имайки предвид състоянието й, за да се скара на дъщеря си и да окуражи мекушавия си син да се изправи сам.

Следобедите минаваха в посещения с Аманда или в посрещането и компанията на някои от учудващо големия брой джентълмени, които проявяваха интерес към нея. Мистър Кършоу й предложи брак, след като я познаваше само от седмица и му бе внимателно отказано. Сър Филип Графтън подхвърли идеята, че могат да стигнат до някакво взаимноизгодно споразумение, което не включваше брак и му бе отказано доста по-твърдо. Другите джентълмени показваха различна степен на пламенност. Някои показваха не повече от удоволствие от нейната компания. Но след няколко седмици Хариет можеше да назове шестима, ако се броеше и сър Хенри Нюмън, който бе по-възрастен, отколкото щеше да бъде Годфри, на които, ако решеше, би могла да внуши мисълта за брак. Всичко това бе много ласкателно и много приятно. Много очарователно всъщност за жена, която помнеше как се бе чувствала като Хариет Поуп.

Почти всяка вечер излизаше — на бал, парти, концерт, театър или опера, в приятна градина. Почти забрави какво е да прекараш спокойна вечер вкъщи с книга или с бродерия в ръка. За щастие през повечето вечери тези развлечения започваха достатъчно късно, така че тя успяваше сама да сложи Сюзън в леглото, да поиграе с нея и да й прочете вечерната приказка.

Често виждаше херцога на Тенби. Той я отбягваше. Разбира се, понякога, на парти или в парка, той се приближаваше към нея, за да разменят любезности и често обсъждаше времето с присмехулни искри в очите. Обществото единодушно приемаше факта, че най-сетне той избираше годеница и че най-вероятно тя щеше да е лейди Филис Рийдър. Танцуваше с нея по веднъж на всеки бал, почти не се разхождаше с друг в парка и веднъж я придружи в театъра. Изглежда отдаваше дължимото на фамилията и ранга си. Баба му щеше да бъде щастлива.

Херцогът помрачаваше радостта на Хариет. Когато бе в полезрението й — а това бе често — тя не можеше да се концентрира върху никой друг. Той бе изключително красив мъж, разбира се, но не бе само това. Имаше и други красиви мъже, някои от тях бяха в това, което Клайв се забавляваше да нарича нейния двор. Той бе привлекателен. Където и да отидеше, всички погледи, не само нейният, бяха вперени в него. И не само заради ранга и титлата му. Но, разбира се, тя му обръщаше внимание повече от който и да било друг. Винаги го бе обичала и все още го обичаше.

Тя плака една вечер, когато си призна това. Ако то бе вярно, значи го бе обичала по време на брака си с Годфри. Но тя решително избърса очите си. Любовта й към лорд Арчибалд Вини не бе намалила чувствата й към Годфри. Към него бе изпитвала различна любов, дълбока и всеотдайна привързаност, и винаги му бе вярна, макар да се бе омъжила за него с наранено и отчаяно сърце.

Беше радостна, че херцогът бе приел нейния мълчалив отказ след разходката им в парка. Тя бе смутена от неговото открито признание, че ще избере подходяща съпруга през следващите няколко месеца. Признание, което той бе направил, когато я бе избрал за обект на вниманието си и дори не се бе опитал да скрие възхищението в очите си. Беше очевидно какъв бе неговият интерес към нея. Ако тя не бе обект за съпруга, какво друго можеше да бъде? Риторичен въпрос. Постъпките му даваха отговор, дори ако тя бе толкова глупава, че да се нуждае от отговор. Той я бе целунал по устата на място, където можеха да бъдат видени и да предизвикат скандал.

Разбира се, тя го бе излъгала. Наистина бе дошла в града с надеждата да си намери съпруг. Но не по някакъв пресметлив начин. Никога нямаше да се ожени за някой само заради женитбата или само защото е богат. Не се нуждаеше от богатство. Нейното й бе повече от достатъчно. Би се оженила само по любов. Или поне заради дълбоки чувства. Вече бе доказала на себе си, че чувствата са достатъчни за успешен брак.

Не знаеше доколко той бе сериозен, когато предположи, че е дошла, за да търси любовник. Винаги му бе харесвало да я измъчва и дразни, да я притеснява, колкото е възможно повече. Но предателски внезапно неговото предположение, имайки предвид и това, което Аманда й бе казала за вдовиците, й се стори привлекателно. Въпреки че бузите й пламваха само при мисълта за това, не можеше да забрави как бе поразена, когато той й напомни, че Годфри бе починал преди повече от година. Бе разбрала с ужасяваща сила, колко много й бе липсвал. Той. И това също. В действителност, тя не бе очаквала то да се случи в брака й. Когато разбра, че все пак то ще се случи, бе помислила, че просто ще трябва да го понесе. Но Годфри винаги бе обожавал тялото й. И в леглото той се бе държал с нея нежно и с уважение. След това искаше то да се случва по-често от обичайното един път седмично. Бе й харесвало. Това я бе карало да се чувства обичана. Сега копнееше за поне един път седмично.

Мисълта, че една любовна връзка би могла да й изглежда привлекателна, я разтревожи. И затова бе много благодарна на херцога на Тенби, задето я отбягваше след онзи следобед. Защото не беше сигурна как би реагирала, ако той не правеше това. Доста шокиращо признание. Още по-шокиращ бе фактът, че не бе съвсем сигурна дали е честна пред себе си, твърдейки, че е радостна, задето той я отбягва. На бала на лейди Майдър вече бе сигурна. Сигурна, че не е била честна със себе си.

Мистър Шоу бе отишъл да й донесе чаша лимонада и се бе улисал в дълъг разговор с друг джентълмен до масата с питиетата. Тя не бе много жадна. Малко свеж въздух би й се отразил дори по-добре. Херцогът на Тенби току-що бе свършил обичайния си танц с лейди Филис и Хариет се бе опитала да се убеди, че не е потисната и не ревнува. Не искаше той да я види да стои сама. Човек не може да се усмихва много искрено, когато е сам. През изминалите седмици тя бе правила всичко възможно той винаги да я вижда усмихната и забавляваща се, без него. Въпреки че, разбира се, тя се бе забавлявала.

Хариет се запъти през френския прозорец към балкона. Понеже там бе пълно с двойки, тя слезе по стъпалата на малката, но много тъмна морава. Облегна се на колоната на балкона, затвори очи и дълбоко пое приятно хладния въздух.

Не видя как той слезе по стълбите след минута и застана мълчаливо пред нея. Но разбра, че е там. Всеки нерв в тялото й крещеше, че това е той.

Беше любопитна среща. И двамата мълчаха. И двамата известно време стояха неподвижни. След това той се наведе напред, докато устните им се срещнаха. Беше сърдечна, лека прегръдка. За кратко. После ръцете им се протегнаха в един и същи момент, телата им се притиснаха едно в друго и устните им се разтвориха. Действителността се натрапи на Хариет едва когато езикът му, проучвайки устните й и меката плът зад тях, внезапно стана по-дързък и настойчив в исканията си да проникне по-дълбоко в устата й. Тя изстена от шока, но се притисна още по-силно в него.

След това тя отново бе сама, облегнала се на колоната, а той отново стоеше мълчаливо пред нея. Очите й, свикнали с тъмнината, можеха да различат чертите му.

— Това трябва да бъде решено, Хариет — изрече той тихо, почти шепнешком. — Това е нещо между нас. Утре. Ще дойдеш ли на разходка с мен? Не в парка. А в Кю^[3]. Утре следобед? — Тонът му предполагаше това да е покана. Но всъщност бе повече заповед, отколкото покана.

— Да — прошепна тя.

Той остана още няколко мига, след това се обърна и отдалечи.

Това трябва да бъде решено, това е нещо между нас.

Тя затвори очи и опря глава на колоната. Знаеше как, ще бъде решено, ако използва неговите думи.

А според нея? Какви бяха нейните условия?

Не знаеше. Но беше много уплашена. И много развълнувана. И странно спокойна. Нещо, което бе започнало и не бе свършило за нея през тези шест години, щеше да бъде решено утре. И за него също. Очевидно, това, което се бе случило или не се бе случило, го бе засегнало също така дълбоко, макар тогава тя да не бе разбрала това. Щеше да бъде решено утре.

Ако той й предложеше и тя откажеше отново, нищо нямаше да бъде решено, нали? Ако откажеше. А би ли отказала? Самата мисъл, че не би могла, би трябвало да я ужаси, но не стана така. Тя я развълнува. И — да — ужаси я също.

Мина доста време, преди Хариет да се върне в балната зала.