Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (13)

Глава тринадесета

Бе почти толкова лошо, колкото херцогът на Тенби се бе опасявал. Но не по-лошо, отколкото бе очаквал. С изключение на баба му, леля му и той самия — и Хариет, разбира се — всички останали, които се бяха събрали в Барторп хол бяха роднини на графа. Една наистина фамилна среща, която очевидно имаше само една цел. Графът, прецени той, бе решителен човек. Поставяше ребром въпроса за брака на дъщеря си.

Виконт Сотби, братът на графа и негов наследник, беше гост също както и лорд и лейди Мингей, братът на графинята и неговата съпруга с техния син, мистър Питър Хорн, и три деца на невръстна възраст.

— Всичко наред ли е, Тенби? — попита баба му, когато той се появи в стаята й преди вечеря, за да я придружи долу. — Това прави нещата доста по-лесни за теб. Не трябва да ти казвам как да се държиш през идващите няколко дни, разбира се.

Не, тя не трябваше да му казва. Той не бе очаквал да има път назад след този уикенд и, разбира се, нямаше път назад. Странно, бе почти успокоително да осъзнае, че е напълно безпомощен. Ще бъде още по-голямо облекчение, когато най-накрая се сгодеше. Освен това…

— Тенби? — сепна го баба му доста остро.

— Ще разменя няколко думи с Барторп тази вечер, бабо — увери я той, — и ще уговоря официална среща с него утре.

Тя се усмихна.

— Дядо ти би се гордял с тебе, ако беше тук сега — погледна го доволна тя. — Следващата седмица ще обявим публично годежа и ще извикаме майка ти в града. Тя мрази да напуска провинцията, но за такъв важен случай ще дойде. Ще планираме разкошен бал за следващата седмица. Дори принц — регентът ще дойде, осмелявам се да кажа. И тогава ще подготвим и венчавката. Мисля, че е добра идея тя да се състои преди края на сезона, Тенби, така че всички по-значими личности да са в града.

— Бабо — опита се да я спре той, протягайки ръка към нея, — аз дори още не съм сгоден.

— Но има чудесно разбирателство между двете фамилии — прекъсна го тя. — Човек не може да започне да планира твърде рано. Както и да е, това не те касае. Лейди Барторп и аз ще се договорим през следващите няколко дни.

Да, тези планове не го засягаха. Нито един от тях. Единственото му задължение бе да направи предложението, да даде брачния обет и да направи детето си колкото може по-скоро след първата брачна нощ. Бракът наистина не бе трудна работа. Само отвратително досадна работа.

— Само още една дума, Тенби — каза баба му, спирайки го, когато ръката му бе на дръжката на вратата. — Нищо не трябва да развали работата през следващите няколко дни. Нищо. Софи има своята компаньонка. Те може спокойно да бъдат оставени да се забавляват сами.

Той наведе глава.

— Ако имаш нужда от по-голяма красота, отколкото ще бъде жената ти — додаде тя, — или по-голямо удоволствие, тогава може да си ги търсиш вън от къщи след брака, както правят всички мъже. Твоята бъдеща жена е добре възпитана и ще се прави, че не забелязва. Но тези дни са строго за работа.

Бедната баба! Той я бе видял в нова светлина след краткия си разговор с леля Софи. Някога се е отказала от любовта и оттогава е направила от дълга своя броня и щит. Беше се пазила от унижението да знае, че дядо му е имал любовници.

Херцогът махна ръката си от дръжката на вратата и я сложи върху нейната.

— Бабо — каза той с непривична нежност, — скоро ще ти представя снаха, с която ще можеш да се гордееш. До това време следващата година, доколкото зависи от мен, ти ще държиш моя наследник или дъщеря ми. Няма да те разочаровам.

— Безспорно няма да е дъщеря, Тенби — отсече тя твърдо. — Знаеш моите виждания по този въпрос.

Той наведе глава и я целуна по бузата, преди да отвори вратата и да я придружи към трапезарията.

 

 

Хариет се почувства неловко. Беше станало очевидно от снизхождението, с което бе посрещната при пристигането й предния ден, от размерите на спалнята й и нейното разположение, прозорците гледаха към кухненската градина на гърба на къщата, че е била поканена единствено заради хатъра на лейди София. Вярно, че виконт Сотби бе много внимателен с нея по време на вечерята, но почти цялото й внимание бе отделено на лейди София от другата й страна. И много младия и срамежлив мистър Хорн се бе опитал да завърже разговор в гостната след това, но бе отпъден от настояването на лейди София да повтаря всичко, което казва, по два пъти. Бедното момче почти заекваше, когато се отдалечи, за да застане до лейди Филис, която свиреше на пианото.

Лейди София бе още в леглото, а всички други имаха планове за сутринта. Херцогът и графът на Барторп излязоха рано от трапезарията и бе очевидно от величествения израз на триумф върху лицето на херцогинята и дяволитите бележки на графинята, защо бяха изчезнали заедно. Лейди Филис, видя Хариет, чоплеше храната в чинията си с наведени очи. Херцогинята, графинята, лейди Мингей и лейди Филис щяха да направят сутрешно посещение у съседите.

— Колко жалко — каза графинята усмихната, — че няма място за вас в каретата, лейди Уингъм. Но се осмелявам да кажа, че ще предпочетете да бъдете тук, когато лейди София се събуди.

— Да, разбира се, мадам — усмихна се в отговор Хариет.

— Може би, лейди Уингъм — предложи виконт Сотби — ще окаже чест на мен и младия Питър и ще поязди с нас.

— Почти съм сигурна, Марвин — каза графинята, — че лейди Уингъм не се е приготвила за езда. Тя ще може да прекара сутринта в дневната. Там има книги, листи за писма, пера и мастило. Лейди София ще очаква да е на разположение, когато се събуди.

Виконтът се усмихна печално на Хариет и вдигна рамене. Тя осъзна, че много ефективно бе сложена на мястото си. Графинята я третираше, доколкото добрите маниери позволяваха това, почти като прислужничка. Хариет се чудеше дали жената бе обидена от факта, че херцогът бе танцувал с нея на вечерята си седмица преди това. Може би дори си спомняше, че на бала на лейди Авинглей, когато херцогът за първи път от дълго време се появи в бална зала, той също танцува първия път с Хариет.

Графинята, предположи Хариет, трябва да бе много раздразнена от това, че съпругът й я бе поканил в провинцията на нещо, което бе събиране на двете фамилии, които щяха да бъдат свързани чрез брак. Тя избяга от трапезарията в спалнята си, с намерение да постои там за известно време. Сюзън ужасно й липсваше. Тя не трябваше да се съгласява да я остави за пет дни само защото лейди София толкова патетично бе обяснявала нуждата от компанията й. Сюзън би харесала тукашния парк, помисли си тя с болка в сърцето, когато погледна през кухненската градина към осеяните с дървета поляни отвъд.

Глупаво бе, че й се доплака. Наистина не трябваше да идва. Особено в такъв момент. Арчи бе долу с графа. Не се съмняваше, че те обсъждат брачния договор. Лудост бе, че дойде.

И тогава тя си спомни децата. Трите. Тя само ги бе зърнала предния ден, но бе попитала лейди Мингей за тях. Бяха две момичета и едно момче. По-малкото момиче бе на пет години, малко по-голямо от Сюзън. Зачуди се дали бавачката на децата ще приеме появяването й в детската стая като натрапване, но реши, че все пак трябва да рискува. Нямаше да стои дълго. Но дори видът на децата можеше да я ободри.

Бавачката въобще не изглеждаше да съжалява, че я вижда. Тя им крещеше нещо, когато Хариет почука на вратата, и духаше един болезнено зачервен нос, когато Хариет я отвори. Изглеждаше зле и вбесена. Малкото момиче виеше, по-голямото високо се разправяше, а момчето въртеше пръсти близо до ушите си, в които бе пъхнало палците си.

— О, милейди — изстена бавачката.

— Господи! — промълви Хариет. Безредиците престанаха, когато децата я погледнаха с любопитство и интерес. — Хрема ли имате?

— О, милейди — продължи бавачката, — и ме боли цялото тяло. Бихте помислили, че трябва да имат малко жалост, но те са непослушни деца. Само почакайте, докато кажа на лейди Мингей.

Малкото момче започна да танцува и да върти отново пръстите си. По-голямото момиче го информира, че баща им ще му даде да се разбере с бастуна, когато научи за всичко това.

— Господи! — каза отново Хариет. — Каква енергия. И понеже я изразходвате толкова добре тук, не искате да излезете навън. Срамота. Навън е такъв прекрасен ден. Аз излизам.

Моментално последва тишина, нарушена само от секненето на бавачката.

— Не им е разрешено да излизат навън сутрин, мадам — каза тя.

— Бавачката им е болна тази сутрин — каза Хариет бързо. — И трябва да се върне в леглото след един горещ чай. Не е обичайна сутрин. Разбира се, децата нямат сили да излязат навън. Ще изпратя един лакей да се грижи за тях. Онзи с дебелите черни вежди, сключени над носа му. Онзи същият, който се мръщи през цялото време. Дето ръцете му са като стебла на дърво. — Тя тръгна към вратата, но бе спряна от хор гласове.

Пет минути по-късно тайфа необуздани и крещящи деца препускаше към задната морава, докато Хариет бързо вървеше след тях. Бавачката, протестираща с половин уста, се бе върнала в леглото. Те не бяха лесни повереници, разбра Хариет през следващите няколко часа. Нито осемгодишният Джордж, нито десетгодишната Сара искаха да играят с малката Лаура, в резултат на което детето често отваряше уста и плачеше нещастно и ядосано. Нито пък по-големите бяха особено склонни да играят заедно. Бедата бе, че всичко, което Джордж предлагаше, бе забранено и водеше до каране и заплахи от страна на Сара. Изглежда на децата не бе разрешено да се катерят по дърветата, или да сядат на тревата, или да цапат ръцете си, и дори да тичат. Двете деца най-накрая се разбраха да си подхвърлят топка, макар Джордж да бе пренебрежителен и наричаше Сара глупаво момиче, защото не можеше да хвърля добре.

Повече отвсякога Сюзън липсваше на Хариет. Но поне малката Лаура бе напълно щастлива, когато откри в Хариет другар за своите игри. Хариет разреши на детето да бяга към нея, въпреки протестите на Сара, и след това я въртеше в кръг. Малкото момиче скоро се зачерви и се смееше радостно. Тя прегръщаше шията на Хариет след дузина повторения на играта, които ги замаяха и оставиха без дъх.

— Искам да играеш с нас през цялото време — каза тя.

Хариет се засмя и я прегърна.

— Очарователна — изрече един аристократичен и познат глас и Хариет се обърна, за да види, че е наблюдавана през монокъла на херцога на Тенби. — И доста раздърпана и разчорлена.

Тя пусна Лаура и оправи с длан роклята си. Пред очите й се спускаха кичури коса. Не носеше дори шапка.

— Деца? — каза той. — На Мингей, нали? И ти се грижиш за тях, Хариет?

— Бавачката им е болна, бедната жена — обясни тя. — Изглеждаше доста съсипана, когато надникнах в детската стая. Изпратих я обратно в леглото.

— Надникнала си? — попита той. — Обичаш ли децата?

Тя се изчерви.

— Да — отговори. — Липсва ми… Да, обичам децата.

— Ти си глупаво, много глупаво момиче — извика изведнъж Джордж, — и не ме интересува дали ще кажеш на татко. — Той се впусна в характерния си подигравателен танц, размахвайки пръсти с изплезен език.

— О, Боже — изохка Хариет, обръщайки се и подготвяйки се да се намеси в кавгата.

— Пред мен… ъ… джентълмен ли виждам — гласът на херцога не можеше да бъде по-надменен и студен. Хариет не се изненада, когато обърна глава и видя, че отново бе вдигнал монокъла до окото. Той тръгна към двете по-големи деца. — Или това е някакво пораснало противно насекомо? Като че ли няма достатъчно крака.

Сара се изкикоти.

— Вярвам — продължи херцогът, — че това е млад джентълмен, който само временно е загубил добрите си маниери. Без съмнение, когато той осъзнае, че се е държал неуважително с една дама, ще поиска извинението й.

Джордж го зяпна изумено.

— Тя е моя сестра — каза той.

— Разбира се — съгласи се херцогът. — Вие джентълмен ли сте, сър?

— Разбира се, че съм джентълмен — отговори момчето ядосано.

Херцогът повдигна надменно вежди.

— Сестрата на джентълмена не е ли дама? — попита той.

— Татко със сигурност ще те нашиба с бастуна, Джорджи — включи се Сара злобно.

— О, достатъчно! — Негова светлост я накара да млъкне с монокъла си. — Имате ли да кажете нещо, сър?

— Вие не сте мой баща — изрече момчето нацупено.

— За което ще съм вечно благодарен на Бога — съгласи се херцогът. — Баща ви очевидно има бастун, сър. Аз просто имам две ръце.

Джордж погледна към тях колебливо.

— Съжалявам, Сара — промърмори той, с нотка на неподчинение в гласа. После погледна херцога. — Ето, доволен ли сте?

— Свикнал съм да се обръщат към мен с ваша светлост — сряза го херцогът, навеждайки монокъла си към момчето. — Но вие сте просто един джентълмен в зародиш. Без съмнение няма да забравите да го добавите следващия път, когато говорите с мен. — Той погледна към Сара. — Удовлетворена ли сте, млада госпожице?

— Това стана, защото според него не мога да хвърлям добре глупавата топка — каза тя.

— Да, и аз забелязах това — кимна херцогът. Той се втренчи в издаващия радостни звуци Джордж. — Но дамите, разбира се, не са така подготвени в спорта, като джентълмените. Дамите, без съмнение, са по-подготвени за други неща. Ако желаете, млада госпожице, аз ще ви дам няколко съвета.

— О — възкликна Сара, очевидно доволна, че се обръщат така към нея, — наистина ли, ваша светлост?

Негова светлост започна да й обяснява, докато Лаура с възстановена енергия възобнови играта на бягане и въртене с Хариет.

— Справяте се доста добре с децата — каза Хариет по-късно, когато децата най-накрая бяха убедени да тръгнат обратно към къщата. Бе ги убедила ръката на херцога върху дръжката на монокъла. Предложението на Хариет бе посрещнато с хор от непокорни гласове.

— Противни малки екземпляри, нали? — каза той. — Всички деца такива ли са, Хариет? До днес почти не съм се сблъсквал с деца.

— Моята дъ… — тя прехапа устни и се облегна на предложената й ръка. — Не всички деца са толкова непослушни — довърши тя. — Предполагам, че е невъзможно три деца да не се карат понякога. Мисля, че тези деца са ограничавани от твърде много забрани и нямат достатъчно възможности да изразходват енергията си. Те са доста по-спокойни сега, отколкото когато ги изведох навън.

— Мили Боже! — изохка той. — Сигурно ви е трябвал ремък за водене на кучета. Малката ви се качи на главата. От вас ще стане добра майка. Изчервихте се? А, добре. Извърших едно добро дело тази сутрин.

— Само едно? — попита тя. — Мисля, че се канехте да прекарате сутринта с графа.

— Затворихме се заедно за повече от час в кабинета му — каза той. Помежду им настъпи мълчание за няколко минути. — Всичко мина доста добре.

— О! — възкликна тя. — Трябва да сте доволен. — Изведнъж ветрецът й се стори студен. Прииска й се да бе взела шал и шапка.

— Хариет — промълви той тихо. — Тя не значи нищо за мен. Трябва да знаеш това.

А аз знача ли? Тя навреме успя да се спре да не зададе въпроса на глас. Не искаше да знае отговора. Нямаше значение дали той се интересуваше от нея или не. Това нищо нямаше да промени. Може би само щеше да й причини повече болка, ако знаеше, че я обича.

— Не трябва да говориш така — каза тя. — Ще се жениш за нея. Трябва да има нещо повече от простото желание за съюз и наследник със синя кръв. Тя е личност. Нуждае се от любов и грижи както всеки друг.

— Хариет — каза той. — Не се опитвай да събудиш съвестта ми. Започвам да подозирам, че нямам съвест.

Веднага щом влязоха в къщата, един лакей се приближи към тях, поклони се и каза на Хариет, че лейди София е в трапезарията и е питала за нея.

— По-скоро е изревала за теб — вметна херцогът. — Заведи децата в детската стая и извикай бавачката им — обърна се той към лакея и след това отново предложи ръката си на Хариет. — Ще те отведа при стария дракон.

— Не трябва да ни виждат заедно — каза тя.

Но той издаде ръмжащ звук и затърси дръжката на монокъла. Тя сложи ръката си върху неговата.

Лейди София, настанена начело на масата, хрупаше препечени филии. Херцогинята на Тенби бе седнала до нея с чаша чай пред себе си. Графинята на Барторп седеше права с чаша чай в ръка. Когато херцогът пусна ръката й, за да поздрави леля си и другите дами, Хариет се почувства така, сякаш се разхождаше без палто и маншон в януарска утрин. Внезапно се сети, че не се бе качила горе, за да оправи косата си.

Лейди София отвори прегръдките си за Хариет.

— На разходка ли беше, скъпа? Радвам се, че не си пропуснала хубавото време — посрещна я тя. — То е зачервило бузите ти като рози. Нали, скъпи Арчибалд? Ела и ме целуни за добро утро, дете.

 

 

Брачният договор бе обсъждан известно време и одобрен от двете страни. Графът на Барторп бе раздрусал сърдечно ръката на бъдещия си зет и това бе всичко. Освен протоколното искане на ръката на лейди Филис, разбира се. Това щеше да стане по някое време следобед, така че да могат да се появят заедно в църквата на следваща сутрин и първото обявяване на годежа да бъде направено по време на вечеря в понеделник. Някои от по-видните съседи на графа бяха поканени да присъстват на събитието.

Херцогът бе тръгнал да се поразходи в градината и да събере мислите си. Бе отишъл зад къщата, за да не среща никого. В началото бе малко раздразнен от детските гласове и след това привлечен от момичешкия смях и кикотене и след това очарован от гледката на малко раздърпаната Хариет, която играеше с децата. Бе очарован и от децата, въпреки че по-големите при по-близко запознанство се оказаха истински малки чудовища.

Шокира го мисълта, че на нейната възраст тя трябваше вече да бъде майка, но възрастният й съпруг я бе лишил от майчинството, което без съмнение щеше да бъде за нея истинско удоволствие. Шокира го също така и това, че тя трябваше сериозно да си търси съпруг, който да поправи липсата без по-нататъшно отлагане, вместо да си губи времето с него. Но, разбира се, не можа да устои на изкушението да прекара половин час с нея, макар че рискуваше да навлезе в непознати води. Досега не бе имал никога вземане — даване с деца. Беше време да придобие малко практика.

Когато влязоха в трапезарията баба му така бе стиснала устни, че сигурно трябваше железен лост, за да се отвори устата й. А ако бе изпънала още малко гърба си, сигурно щеше да падне назад. Тя не направи никакви забележки, макар че той я придружи до стаята й на горния етаж веднага щом тя свърши с чая си. Херцогът не предложи никакви обяснения. Вместо това й каза всичко, което бе уговорил с Барторп и че ще направи предложението си следобед. Трябваше да бъде уредено лейди Филис да излезе на разходка насаме с него. Баба му се отпусна достатъчно, за да му каже студено, че е доволна.

Искаше му се и той да бъде доволен, помисли си херцогът, когато тръгна на разходка с лейди Филис след обяда. Всички останали изглежда бяха предупредени да не се присъединяват към тях, макар той учтиво да ги покани. Момичето до него бе красиво, елегантно и изтънчено. Но той желаеше Хариет. Повече от всичко му се искаше да може да се върне в Кю и да промени разговора, който бяха водили оня следобед. Но мисълта за Хариет му напомни урока, който тя му бе дала тази сутрин. Лейди Филис е човешко същество, което иска да бъде уважавано и обичано като всички други, бе казала тя. Той въздъхна вътрешно. В края на краищата може би някъде в него мъждукаше, макар и малко съвест.

— Паркът е много красив — отбеляза той. — Чувал съм, че е един от най-живописните в Англия.

— Градинарите на баща ми са се посветили на работата си — отвърна тя. — Но съм чувала, че вашият парк е разкошен, ваша светлост.

— Той не е толкова добре подреден — сви рамене той. — Но, разбира се, е великолепен за езда. А ловният парк е доста добре зареден.

Разговаряха любезно няколко минути.

— Може би — каза той най-сетне, — ще ми разрешите да насоча разговора към по-лични въпроси.

— Да, разбира се — съгласи се тя.

Те и двамата знаеха защо са излезли на разходка без придружители. Изглежда доста бездушно и пресметливо, помисли си херцогът, гледайки неприветливо към лейди Филис. Тя беше прекрасна. Трябваше да бъде ухажвана с топлота и желание. Зачуди се дали въобще се е надявала на любов. Не мечтаят ли всички жени за любов? А той трябваше да изпитва нетърпение и притеснение, когато предлага ръката си на жената, която е избрал. Трябваше да има нещо повече от тази уредена, почти делова среща. Целият уикенд бе делови. Тази дума бе употребила баба му. И брачен съюз — думата на Хариет. Договор. Свързване на две къщи, а не брак между две сърца.

— Говорих с баща ви тази сутрин — започна той. — Той ми разреши да ви ухажвам.

— Да — кимна тя.

— Ще ми окажете ли честта да се омъжите за мен?

— Да — отговори тя.

Той отвори уста, за да каже, че тя го е направила най-щастлив сред мъжете, но се отказа. Това си бе бизнес. Защо трябваше да добавя безсмислени лъжи, само защото споразумението го изисква.

Той спря и взе ръката й в своята.

— Това ли е, което желаете? — попита.

Тя го погледна с известен интерес.

— А има ли значение? — попита на свой ред тя, също изненадвайки го в същата степен. Изглежда, че също като него не си падаше по учтивите баналности.

— Бяхте подтикнати към това против волята си, нали? — попита той намръщено.

— А вие? — попита тя. — Въпросът е еднакво уместен, ваша светлост. Вие трябва да се ожените за някоя от моя ранг, а за мен това е отлична възможност да се оженя за някого с вашия ранг.

Донякъде го шокира това, че момичето активно се съпротивлява срещу този брак, макар че когато размисли, той разбра, че само суетата го кара да мисли, че всяко момиче ще бъде радостно да стане негова херцогиня.

— Имате ли някой друг? — попита той тихо.

— Мисля, че въпросът е неуместен, ваша светлост — смръщи се тя. — Приех вашето предложение. Ще се уверите, че зная дълга си и ще го изпълня.

Също като баба му? Беше ли станал дългът водещ принцип в живота на Филис? И любовта, захвърлена само, защото е имала нещастието да се роди твърде благородна?

Вдигна ръката й до устните си.

— Ще направя всичко, на което съм способен — увери я той, — за да ви улесня в изпълнението на вашите задължения и да не съжалявате за днешния си отговор.

За момент в очите й се появи някаква топлота.

— Как мога да съжалявам — каза тя, — когато ще ми завижда цялото общество? Вие сте най-голямата награда на брачния пазар от много години, ваша светлост.

Момичето имаше дух и говореше направо — това му харесваше. Може би бракът им нямаше да бъде съвсем нещастен, помисли си той. Всъщност, разбира се, той никога не можеше да бъде пълно нещастие. Те и двамата знаеха как да бъдат цивилизовани до края на живота си, въпреки личните си чувства.

Все пак той не се зарадва, като разбра, че годеницата му е разумна жена. Сърцето му страдаше. Вече бе достигнал и прекосил последната граница. Току-що бе обещал на това момиче да се ожени за него. А вече копнееше да е свободен. Вече живееше за следващия четвъртък. Вече измисляше планове, за да убеди Хариет да продължат връзката си и след края на сезона. Вече знаеше, че никога няма да се съгласи охотно да живее без нея.

И все пак вече знаеше и че съвестта му не е съвсем мъртва. Че нямаше да е лесно нещо да изневерява на жена си.

Хариет!

Той се усмихна на лейди Филис и те подновиха разходката си.

— Така — кимна той. — Моментът, който и двамата знаехме, че наближава, дойде и вече благополучно е в миналото. Останалото, предполагам, може да бъде оставено в ръцете на майка ви и моята баба. Нека да поговорим, искате ли? Да станем по-малко непознати. Разкажете ми за себе си.

— О — каза тя. — Да опитаме. Родена съм през месец май точно преди двадесет години. Достатъчно отдалече ли започнах.

Те се спогледаха и се засмяха.