Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (5)

Глава пета

Ако не се бе наложило камериерът му да го събуди, когато донесе топлата вода за бръснене в спалнята, херцогът на Тенби би се заклел, че не е мигнал цялата нощ. Бе крачил напред — назад часове наред, отначало в библиотеката, а след това в спалнята си. След това дълго бе лежал с ръце под главата, вторачен в извезания балдахин над главата си.

От най-ранното си детство знаеше, че един ден ще бъде херцог. По време на юношеството си бе осъзнал това много по-добре. Беше на единадесет години, когато почина баща му. Само животът на дядо му стоеше между него и титлата. Той бе възпитаван от дядо си и баба си, при които той и майка му живееха след смъртта на баща му.

Не се бе бунтувал. Поне не явно. Не и за важните неща. Винаги бе знаел какви са задълженията му и бе готов да ги приеме, когато дойде времето. Не че жадуваше за това. Обичал бе дядо си. Вярно е, че бе отлагал изпълнението на едно от своите първостепенни задължения. Но дядо му не се бе оженил до тридесет и четири годишна възраст. Баща му — на тридесет и шест. Така че изчакването до тридесет и две не изглеждаше чак толкова дълго отлагане на задължението, въпреки често изразяваното безпокойство на майка му и баба му.

Мисълта за брак не му бе приятна. Все още не. Но така или иначе се появи през сезона напълно готов да си намери годеница. Годеница, с която роднините му да могат да се гордеят. Херцог на Тенби никога не се бе женил за по-малко от графска дъщеря. Повечето от херцозите се бяха справяли значително по-добре. Майка му бе дъщеря на херцог.

Не харесваше особено лейди Филис Рийдър. Но и не изпитваше отвращение към нея и само това имаше значение. Не се очакваше мъж с неговото положение да се ожени по любов. Женитбите на родителите му, баба му и дядо му не са били по любов. Беше предприел всички необходими стъпки от началото на сезона, избирайки я редовно за обект на внимание, без ухажването да е такова, че да доведе до прибързано решение. По никакъв начин не желаеше да стигне до положение, от което да няма връщане назад, макар без съмнение да бе породил очаквания както в семейството на момичето, така и в обществото. Можеше да се очаква, че с течение на времето, вероятно преди края на сезона, ще направи предложение и годежът ще бъде обявен. Венчавката щеше да се състои през лятото. До Коледа тя трябваше да носи детето му.

Само ако Хариет не бе дошла, мислеше той отново и отново, докато крачеше. Тя усложни всичко. Тя бе постоянно в мислите му, почти като досаден зъбобол. И това, че я виждаше почти навсякъде, където отидеше, му напомняше, че не обича лейди Филис и че обича друга жена. Не можеше и не избягваше местата, където тя можеше да бъде. Сериозно бе опитал да бъде разумен и да се държи с нея като с всяка друга позната привлекателна жена. Съзнателно не избягваше нито да я среща, нито да разговаря с нея. Близостта би могла да подхрани безразличие, мъчеше се да се убеди той.

Но близостта бе породила само влошаване на положението и копнеж. Беше приключил с Бриджит и я бе отпратил, не само за да бъде честен с лейди Филис, както бе възнамерявал, но и защото вече не можеше да понася мисълта, че ще отиде при нея. Срещите с Хариет се превърнаха в мъчение. Невъзможно бе да разбере дали и тя изпитва напрежение, когато го вижда. Винаги бе заобиколена от група ухажори и винаги се усмихваше или смееше. Изглежда истински се забавляваше през сезона.

Но на бала на лейди Майдър изкушението го бе победило и той не бе в състояние повече да му се противопоставя. Сам без партньори — не танцуваше повече от един танц на вечер с лейди Филис и никога не се задържаше след това около нея — той наблюдаваше какво става с Хариет. Нейният партньор бе отишъл да й донесе питие и бе задържан от някой, който искаше да разговаря с него. Тя остана сама, нещо необичайно за нея. Той се опитваше да преодолее силното желание да тръгне към нея. Не искаше да бъде сам с нея. Тогава тя бе погледнала с очевиден копнеж към френските прозорци и бе излязла на балкона — сама.

Той бе тръгнал бавно след нея. Не беше обичайно една дама да излиза сама навън. Не бе там. Бе сигурен, че не се е завърнала в балната зала. Трябва да бе слязла по стъпалата към тъмната градина. Той също слезе на моравата. И там бе намерил отговора на един въпрос, който от дълго време го мъчеше. Тя се бе облегнала на колоната в тъмнината, очевидно наслаждавайки се на свежия въздух. Ако не чувстваше нищо към него, ако не изпитваше нищо от напрежението, което той изпитваше от няколко седмици, тя би казала нещо, би започнала някакъв разговор. Вместо това тя бе останала тиха и неподвижна, в очакване.

Господи, но той не бе планирал какво ще прави! Беше излязъл след нея дори без надежда за открадната целувка. През онзи следобед в Хайд парк беше проумял голямата опасност от целувките. Ако само бе продумала нещо, или ако той бе казал нещо, сигурно нищо нямаше да се случи. Но се бе случило. И то нещо повече от открадната целувка в тъмна градина. Много повече.

Това го караше да крачи и да лежи буден през по-голямата част от нощта. И думите, които й бе казал след това, думи, които бяха толкова неочаквани, колкото и прегръдката. Щеше да я заведе в Кю. Щяха да уредят това, което бе между тях, каквото и да бе то.

Имаше само един начин това да стане. Не, може би два. Можеше да й каже, че ще напусне Лондон. Можеше да отиде вкъщи и да осведоми баба си, че трябва да изчака до следващата пролет, за да си избере годеница. Или може би щеше да уреди празненство през лятото и да покани подходящо избрани млади дами и техните семейства. Макар че мразеше мисълта да ухажва някоя млада дама под заинтригуваните погледи на майка си и баба си. И да прави намеренията си толкова очевидни, че да не му остане никакъв път назад.

Не, наистина имаше само една възможност да уреди това, което бе между него и Хариет. Не можеше да й предложи картбланш, както бе направил преди шест години. Тя бе добродетелна и уважавана дама. Щеше да откаже и сега, както бе отказала и тогава. Освен това, той не я искаше като любовница. Идеята изглеждаше малко подла. Той я желаеше…

Със сигурност щеше да бъде истински ужас, докато се разбере със семейството си. Хариет беше дама, но произходът и миналото й по никакъв начин не позволяваха да стане съпруга на херцога на Тенби. Дори е била принудена да приеме изискана работа за няколко години, преди да се омъжи изгодно. Дори фактът, че е вдовица, бе против нея. Само девойка можеше да бъде негова съпруга.

Докато се обръсна, облече и разходи коня си в галоп из парка, херцогът на Тенби реши, че за първи път в живота си ще бъде бунтовник. Определено изборът на годеница трябваше да бъде само негов собствен избор. Несъмнено можеше да се ожени, за когото иска, при условие, че няма да доведе в семейството жена, която да го опозори. Хариет едва ли би го опозорила. Майка му и баба му щяха да я обикнат веднага след като я опознаят.

Въобразяваше си и мечтаеше, разбираше това. Никога нямаше да одобрят избора или решението му да се ожени по любов. Зае се със закуската си. Решението бе взето, макар то да го правеше неприветлив и загрижен. Дори нещастен. Щеше да се ожени за нея. За първи път в живота си щеше да сложи личните си предпочитания пред дълга. Щеше да направи предложението си в Кю, този следобед. Беше радостен, че е уредил срещата за днес. Ако бе за утре или в някой от следващите дни, може би щеше да се откаже. Искаше всичко това да свърши. Искаше всичко да е минало. Тогава щеше да може да се отпусне и да се наслаждава на любовта си към нея.

 

 

Сутрешните облаци се бяха разнесли, за да отстъпят място на още един прекрасен ден. По време на обяда сър Клайв бе казал, че Хариет определено е избрала подходяща пролет, за да дойде в Лондон. Понякога валеше през целия сезон и потапяше всички в най-мрачно настроение.

— Отново Тенби? — попита лейди Форбс, когато Хариет се извини, за да отиде да се приготви за разходката до Кю. — Общоприето е мнението, че той сериозно ухажва лейди Филис Рийдър.

— Вярвам, че е така — каза Хариет с усмивка. — Ние сме само стари приятели, Аманда. Това е само една следобедна разходка. От последната ни разходка минаха няколко седмици.

— Само стари приятели — повтори лейди Аманда. — Никога не съм вярвала на тези думи, скъпа. Но съм сигурна, че си права. Ти излиза с много млади мъже, откакто започна сезонът, с няколко от тях повече от веднъж. Няма причина да се тревожа само, защото Тенби проявява от време на време интерес към тебе, нали? Ще се забавляваш в Кю. Разгледай ботаническата градина. Няма да съжаляваш.

Хариет се усмихна отново и бързо излезе от стаята. Чувстваше се ужасно виновна, макар че не виждаше причина за това. Тази целувка — макар че целувка изглеждаше печално неподходяща дума да се опише тяхната прегръдка — не нараняваше никого. Тя бе зряла жена, а не неопитно момиче. Те отиваха на разходка, за да уредят нещата помежду си. Знаеше много добре какво означава това и бе решила какво ще прави. Чувстваше се доста спокойна от своето решение. Със сигурност нямаше да позволи на строгото си възпитание да гризе съвестта й. Ако този път не кажеше да, щеше да съжалява до края на живота си.

Ще се съгласи. Ще стане негова любовница. Само за кратко. Достатъчно, за да задоволи любопитството и копнежа си. През лятото той щеше да се ожени за някоя друга и тя разбираше, че след това няма да може да продължи връзката. Но може би до лятото тя щеше да се спре на някой от своите ухажори — мистър Хардинг, вероятно. Интересът му към нея почти сигурно водеше, към предложение, а тя го харесваше и уважаваше. Разбира се, би могло да се окаже, че не е в състояние да приеме с чиста съвест ухажването му по време на връзката с друг мъж. Не знаеше все още колко много ще я тревожи съвестта й.

Но не възнамеряваше да промени решението си. Ще каже да. Наблюдаваше улицата през прозореца, когато се приготви, докато не видя двуколката му да приближава. Беше подранил с две — три минути. Сърцето и стомахът й болезнено се свиха и тя се отдръпна от прозореца, да не би той да забележи, че го очаква. Зачака с глухо биещо сърце да бъде повикана долу.

 

 

По пътя към Кю те разговаряха по различни общи теми, включително и времето, сякаш предишната нощ нищо не се бе случило и те бяха просто двама добри приятели, които пътуват заедно. Веднага щом пристигнаха, Хариет пожела първо да разгледат ботаническите градини. В продължение почти на час те се възхищаваха и коментираха всяко растение, което виждаха.

Може би, помисли си Хариет, предната вечер не се бе случило нищо чак толкова важно. Може би той не е искал да каже нищо повече от това, че ще се разходят още веднъж заедно. Може би със своята наивност тя бе отдала на тази случка прекалено голямо значение и напразно бе прекарала една безсънна нощ.

— Пагодите — каза той, когато се отдалечиха от ботаническите градини. — Просто е задължително да се видят, Хариет, когато си в Кю. Както и да обиколиш алеите и да видиш всички дървета и цветя. Забавляваш ли се?

— Да, ваша светлост — отрони тя.

— Наистина ли? — Той я погледна и тя разбра, че въпросът му предвещава промяна. Беше свършено със спокойното приятелство. На негово място идваше задъханото напрежение.

— Трябва да вземете под внимание това, че ухажването на лейди Филис върви с добро темпо — каза тя. Страхуваше се от този момент. Искаше да го задържи на почетно разстояние. Сякаш имаше време да промени решението си. Тя предполагаше, че има.

— Трябва ли? — попита той.

— Изглежда е всеобщо мнението, че годежът е неизбежен — отговори тя.

— Понякога — каза той — на човек му се иска обществото да позволява на членовете си сами да дирижират ухажванията си.

— Баба ви доволна ли е? — попита го.

— Вярвам, че тя вече планира годежната закуска и изтупва кръщелните одежди, които баща ми и аз сме носили, когато са ни кръщавали. Неделикатно ли е да споменавам това пред тебе?

Тя се усмихна.

— Очевидно е — каза тя, — че ако тя е нетърпелива да ви види оженен, ще бъде още по-нетърпелива да види и раждането на наследник.

— Понякога — разсъди той, — човек се чуди дали идеята за брака е толкова принизена, че да служи само за добиване на наследник. Много по-малко загриженост, например, се проявява за чувствата между съпрузите по време на съвместния им живот. Не мислиш ли, че хората бъркат някъде, Хариет?

— Може би хората с вашето положение — отговори тя. — Но това не се отнася за другите. Годфри и аз се оженихме заради взаимното си щастие.

— Наистина ли? — сякаш се изненада той. — Той не е бил обхванат от нуждата да създаде наследник, въпреки че е бил възрастен мъж с титла, и вярвам, че е имал състояние, което да остави след себе си.

— Не — кимна тя. — Мисля, че когато е бил млад е взел решение да не се жени единствено, за да си осигури наследник. Женитбата с мен беше така да се каже спонтанна. Никога не говореше за наследник. В този смисъл, предполагам, че бях щастлива. Знаех, че се ожени за мен, заради самата мен.

— А, да. Това е нещо друго. Когато си херцог с титла, собственост и състояние, се чудиш дали някоя жена може да види човека зад тях.

— Страхувате се, че лейди Филис няма да види зад тях? — възкликна тя. — Както и вие няма да видите нищо зад нейната титла и размножителни способности? Предполагам, че това ще бъде предизвикателството на вашия брак. Дали ще можете да се опознаете, да се харесате и да се обикнете, въпреки пресметливия начин, по който е трябвало да се изберете?

— Звучи сякаш, че да си херцог е най-неприятното нещо на света.

Тя се усмихна.

— Желая те — каза той внезапно и усмивката й изчезна.

— Да, зная — промълви тя.

— Ти желаеш ли ме?

Тя се противопостави на импулса да се поколебае.

— Да. — Гласът й бе твърд и тя не отдели очи от неговите. Бяха спрели да се разхождат.

— Знаеш, че се съпротивлявах на това — продължи той. — По очевидни причини, ако ми простиш, че го казвам така направо.

Сега, когато моментът бе дошъл, тя не можеше да понесе нещата да се развиват бавно. Щеше да изтърве нервите си, ако това не се решеше бързо. Бяха на една пътека, заобиколена от рододендронови храсти. Наоколо нямаше никой друг.

— Когато за втори път ме попита за това преди шест години — каза тя, — аз отказах. Трябваше да откажа. От една страна, бях достатъчно млада и наивна, за да бъда шокирана. От друга, можех да загубя много и да не получа достатъчно в замяна. Добрата ми репутация щеше да пострада. Щях да вляза в непознат свят, в чийто капан щях да бъда хваната завинаги. Не можех да понеса това, макар да бях сигурна, че ти щеше да се погрижиш добре за мен и щеше да бъдеш щедър, когато ти омръзнех. Много неща се промениха оттогава.

Известно време той я наблюдава замислено и мълчаливо и после попита:

— Какво се е променило?

Тя почувства, че се изчервява.

— Аз съм по-възрастна — отговори тя. — Вече не съм д… бях омъжена. Вдовица съм.

Мълчанието му я объркваше.

— Увериха ме — продължи тя, — че това е съвсем приемливо за вдовиците, ако са дискретни. — От все сърце пожела да си бе държала устата затворена и да го бе оставила той сам да подхване този въпрос. В края на краищата не тя трябваше да ускорява нещата. Вторачи се в шала му.

— И кое е приемливо? — попита той и зачака за отговор.

— Ти съзнателно се опитваш да ме притесниш — каза тя, мразейки го за това, че я измъчва така.

— Да си намериш любовник? — попита той. — Да имаш дискретна тайна връзка?

Гласът му звучеше напрегнато. Твърде късно, помисли си тя, осъзнавайки, че го е разбрала грешно и че той не е имал намерение да й предлага картбланш. Мисълта бе дълбоко унизителна и тя почувства, че бузите й пламват. Насили се да го погледне в очите.

— Нямаше ли това предвид? — попита тя. — Миналата вечер? Когато каза, че нещата между нас трябва да бъдат решени? Погрешно ли съм те разбрала?

— Имах предвид, Хариет — отговори той, — че ти си жена с неуязвими добродетели. Че си дошла тук в търсене на съпруг.

Господи, той си мислеше, че тя му се увесва на врата. Че се опитва да го накара да й направи предложение за женитба.

— Мога лесно да се оженя отново — каза тя. — Ако намеря някой и повярвам, че ще живея с него във взаимно уважение и привързаност. Вече има джентълмени… мистър Хардинг е внимателен… Не зная. Но междувременно…

— Междувременно си готова да ме приемеш като любовник? — попита той.

Гласът му не звучеше подигравателно както обикновено. Но не звучеше така миналата нощ. Имаше нещо между тях, което трябваше да бъде уредено. Тя се насили да не отмества очи от неговите.

— Да — отговори тя. — Ако това е, което желаеш. Ако това имаш предвид. Трябваше да те оставя да говориш първи. Притеснена съм. Никога не съм правила подобно нещо преди. — Тя се усмихна и пожела да не го бе правила. Той не се усмихна в отговор.

— Как мога да не желая това? — попита той. — Не съм крил желанията си към теб, Хариет, нито преди шест години, нито сега. Не вярвах, че ще приемеш картбланша.

Дали бе разочарован, че се е съгласила? Разочарован от нея? Но защо я бе довел тук, за да направи такова предложение, ако очакваше да му бъде отказано?

— Ти сам каза, че между нас има нещо. Има. Вярвам, че винаги ще съжалявам, ако не използвам тази възможност да уредим това. Ще бъде ли то разрешено или не? Щом веднъж бъдем заедно, ще започнем да си омръзваме. Нали? — Абсурдността на думите толкова я порази, че й се прииска да се разсмее. Стисна зъби, така че да не може да направи нещо толкова объркващо и неподходящо. Без съмнение за него думите щяха да бъдат верни. Що се отнася до нея, тя се чудеше дали може да си позволява да се забърка в това, дали щеше да може да понесе душевната болка след това. Знаеше, че ще й бъде много тежко. Но нямаше намерение да променя решението си.

— Да — отговори той. — Ще си омръзнем. Нали имаш предвид връзка само за през сезона, Хариет? Краткотрайна, нали? Ще бъде добре. Винаги губя интерес към любовниците си след няколко месеца.

Сякаш я зашлеви през лицето. Необяснимо защо сребърните му очи изведнъж станаха ледени.

— Мисля, че сгреших — промълви тя. — Мисля, че прецених неправилно ситуацията, ваша светлост. Предполагам, че сте очаквал да ви откажа, както направих преди. Това е, което искахте, така че да можете да ме измъчвате заради моята прекалена моралност до края на сезона. Така ли е или не? Съжалявам. Не съм много опитна в маниерите на изисканото общество. Бих искала да си отида вкъщи сега, ако обичате.

Тя се опита да мине покрай него. С всички сили се опитваше да се държи достойно. Чувстваше се унижена както никога през живота си. Бе се хвърлила в обятията на един мъж и бе отхвърлена и оскърбена. Винаги губя интерес към любовниците си след няколко месеца. И тя първа бе направила предложението.

Но той я хвана за ръката така, че тя разбра, че няма да може лесно да се освободи, ако се опита да продължи пътя си. Остана неподвижна, гледайки напред по пътеката.

— Искам само да знаеш, Хариет — промълви той, — какво започваме. Чисто физическа връзка, водена по абсолютно таен начин. Трябва да бъдем напълно сигурни, че и намек за скандал няма да засегне двама ни, особено тебе. Мъжките лудории на млади години обикновено биват извинявани. Трябва да се срещаме следобедите с ясното съзнание, че ще имаме сексуална връзка — съвсем посред бял ден. Няма да има нищо повече от това. Аз ще продължа да ухажвам лейди Филис Рийдър. Ще се оженя за нея през лятото и тя ще забременее до есента. Ти ще приемаш ухажванията на Хардинг или някой друг.

— Да — прошепна тя.

— Няма романтика в подобни връзки — каза той. — Няма любов.

— Не — преглътна тя.

— Само сексуално удоволствие.

— Да.

— Сигурна ли си, че искаш точно това? — попита той. — Сигурна ли си, че това ще е достатъчно за теб? Сигурна ли си, че съвестта ще ти позволи да се наслаждаваш на това?

Не бе сигурна в нищо от това. Искаше да поклати глава и да сложи край на цялата тази лудост. Искаше да се прибере вкъщи при Сюзън. У дома, в Бат. Искаше Годфри.

— Това ли е, което ти искаш — попита тя. — Мислех, че е това. Мислех, че за това ме доведе тук. Сгреших ли? Ти каза в началото на този разговор, че ме желаеш.

Доста дълго време той я гледа, без да каже нещо.

— Това е, което искам, Хариет. Това е, което искам шест години. Но не искам да те наранявам. Имал съм безброй любовници, скъпа, безброй връзки. Зная какво е да ги започваш и знам какво е да ги приключваш. Невинаги е нито лесно, нито безболезнено. Бих искал да разбереш с какво се съгласяваш.

— И двамата знаем кога ще настъпи краят. Няма да има неловкост и болка, когато дойде моментът. До тогава, осмелявам се да кажа, ние и двамата ще сме радостни да сме заедно. — Тя се чудеше дали той вярва на думите й толкова малко, колкото тя си вярваше.

— Много добре, разбрахме се.

Тогава дойде паниката. И ужасът. И възбудата.

— Да — каза тя спокойно.

Той се наведе и я целуна леко по устните. Докосна само устните й.

— Днес вече е късно — каза той. Тонът му бе доста безцеремонен и делови. — Не мисля, че и двамата бихме искали да бързаме, особено първия път, нали?

Тя преглътна.

— Утре — продължи той. — По същото време. Трябва да се измъкнеш от къщата. Ще те чакам на ъгъла с обикновена карета.

Карета?!

Трябва да бе прочел мислите й.

— Имам къща — добави бързо той. — Ще отидем там.

Той имаше къща. Разбира се, че ще има. Знаеше, че няма предвид дома си. Това бе последното място, където би я завел. Той имаше къща, където водеше любовниците си и случайните си познати. Заведение, което поддържаше само за целта. Трябва да се използва често, за да си струва разноските по поддържането. Но тя не искаше да мисли за това. Имаше нещо унизително в тези мисли. Все пак по-добре в къща, отколкото в карета.

— Хайде — каза той. — Достатъчно стояхме тук. Тази пътека е удобно пуста и уединена, нали? Трябва да запомня това за в бъдеще.

Тя се усмихна, но устните й останаха стиснати. Пое ръката му, почувства твърдостта на мускулите му и се зачуди как ще се чувства утре, когато тези две ръце я прегръщат. Зачуди се как ли ще се чувства той и рязко обърна глава, опитвайки се да съсредоточи очите и вниманието си върху храстите от двете страни на пътеката.

— Сега, Хариет, трябва да видим тези пагоди, така че да можеш да ми кажеш мнението си за тях. След това аз ще ти кажа надълго и нашироко моето и ще имаме други теми за разговор и ще се чувстваме отново добре заедно. Съгласна ли си?

— Да — кимна тя. — Но ти говориш за пагодите с голямо презрение. Толкова ли са грозни?

— Ще ти дам възможност сама да прецениш — смръщи вежди той. — Дори и през ум не ми минава да повлияя предварително на мнението ти.

За щастие те наистина намериха теми за разговор през останалата част от разходката из Кю и по пътя за вкъщи. Но, разбира се, помисли си Хариет, той бе експерт в губенето на време. Тази ситуация не бе нещо ново за него. Не бе важно събитие както бе за нея. Тя бе безразсъдна — жена на двадесет и осем, толкова придирчива за една връзка, която бе започната по взаимно съгласие.

Когато пристигнаха пред дома на сър Клайв, той спря конете и поспря, преди да скочи на паважа. Докосна бързо гърба на ръката й, макар че не я хвана. Възможно бе да ги наблюдават от някоя от околните къщи.

— Хариет — каза той, — нищо не е записано на камък, нали знаеш. Ако искаш да промениш мнението си, аз няма да бъда злобен. Ако не се появиш на ъгъла утре следобед, няма да нахълтам в къщата и да искам обяснения. Докато не слеем телата си, нищо не е невъзвратимо. Аа, изчервяването. То винаги разпалва желанието ми. Ако не те познавах толкова добре, бих си помислил, че е хитрост.

Би било толкова лесно. Той го правеше лесно. Можеше да го гледа и дори да не го гледа и да му каже, че в края на краищата не може да направи това. Всъщност, наистина не можеше да го направи. Идеята бе дълбоко втълпена през моминските й години, а и след това, когато беше достатъчно голяма, за да взема сама решения — идеята, че женското тяло бе единствено нейна собственост и собственост на мъжа, когото приемеше в свещен брак. Тялото й бе нейно, бе принадлежало на Годфри и сега отново бе нейно. Не можеше да го отдаде на херцога на Тенби в пристъп на временна страст. Беше твърде ценно притежание.

Той докосна отново ръката й.

— Дори не е нужно да казваш нещо — прошепна той. — Разбирам. Трябва ли да си търся някакво друго забавление утре следобед?

— Не — отговори тя. — Не съм променила решението си и няма да го направя. Ще бъда там утре.

Той скочи на паважа и я смъкна от кабриолета. Взе ръката й и я повдигна до устните си.

— До утре, лейди Уингъм — прошепна той. — Всеки час от този миг до утре следобед ще минава много бавно.

За първи път в очите му имаше топлина. Тя се усмихна и побърза да влезе в къщата.