Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (15)

Глава петнадесета

Бе толкова хубаво да е отново в Лондон. Хариет тръгна сама във вторник сутринта, отклонявайки поканата на херцогинята да пътува с нейната карета. Херцогинята и лейди София щяха да тръгнат следобед. Лейди София прекара един час на терасата, вървейки много бавно под ръка с лейди Филис. Искаше да опознае бъдещата си племенничка, както тя каза. Хариет бе радостна, че е сама и че целият отвратителен уикенд е зад гърба й.

Надникна в салона, за да извести лейди Форбс, че се е върнала и излетя към детската стая. Вдигна Сюзън, завъртя я и я прегърна така, че едва не счупи ребрата й. Никога, никога повече няма да я оставя за по-дълго от няколко часа, закле се тя.

Сюзън се впусна в развълнувано описание на всички места, където лейди Форбс и сър Клайв я бяха водили, и за сладоледите и тортите, които й бяха купували. И за куклата. Тя се втурна в другия край на стаята и донесе чудото от порцелан, коприна и дантели.

— Анабел и Джеймс имат нов брат — обяви тя.

Хариет седна и придърпа Сюзън на коленете си. Значи Джулия беше добре. И сега имаше три деца. Хариет се бе надявала, че след Сюзън ще може да забременее отново. Но това не стана. И сега тя бе на двадесет и осем и бе отказала на две предложения за женитба през последните няколко седмици. Не знаеше дали ще е в състояние да мисли за нов брак. Може би нямаше да има други деца. Но трябваше да благодари на Бога за Сюзън. Навремето бе мислила за дъщеря си като за своето малко чудо. Сега я прегърна отново.

— А аз се страхувах, че ще ти липсвам толкова много, колкото ти ми липсваше — каза тя усмихвайки се.

— Ти ми липсваше, мамо — изчурулика Сюзън, поглеждайки я тъжно. — Плаках една вечер, когато не можех да ти покажа новата си кукла, но само малко. Леля Аманда ми чете приказка.

Хариет целуна бузата й.

— Искаш ли да ти прочета една приказка сега? — попита тя.

— Да, моля те — възкликна Сюзън и слезе от коленете й, за да донесе любимата си книжка. — Леля Аманда не чете правилно вълка, мамо.

Колко е приятно да е отново в Лондон! Може би ще бъде по-добре, ако се върне в Бат? У дома. Изведнъж й домъчня за Бат, за сигурността на собствения й дом. Ако можеше да се завърне и да намери там Годфри… Много й липсваше. Той винаги бе толкова внимателен и всеотдаен… С Годфри нямаше бурни емоции, само спокоен живот, сигурност и дълбока привързаност.

Не, не искаше още да се връща в Бат. Там щеше да чувства много остро самотата си. Но знаеше, че не може и да остане в Лондон. Това означава да го вижда, където й да отидеше, както бе през целия сезон. Но сега той ще бъде в компанията на лейди Филис. Със своята годеница. Хариет не очакваше годежът им толкова да я разстрои. Бе знаела, че този момент наближава и си бе въобразявала, че е готова да го посрещне. Но мисълта, че той бе избрал нея за любовница, а друга жена за съпруга, я изгаряше като жива рана. Макар и да знаеше причината, тя се чувстваше омърсена, обидена, изоставена. Необичана.

Не знаеше дали това е вярно, а и не искаше да знае. В градината, вечерта, когато годежът бе обявен, тя повярва, че това не е вярно. Той не го каза, но тя почувства със сигурност, че я обича така, както тя него. Не, не искаше да знае! Това само би направило болката на безнадеждността по-силна.

Ще отиде в Ебъри корт, реши тя внезапно. Клара я бе поканила, а сякаш бе минала цяла вечност, откакто не бе виждала жената, която бе най-близката й приятелка. Ще бъде добре да прекара няколко дни, може би седмица, в провинцията. Ще бъде успокояващо. И добре за Сюзън.

— Искаш ли да отидем в провинцията за няколко дни? — попита тя Сюзън, след като й прочете приказката. — Ще поиграеш с Том и Кевин. И ще видим леля Клара и чичо Фреди?

— С теб ли, мамо? — оживи се Сюзън.

— Да, с мен — усмихна се Хариет. — Ти и аз, заедно. Ще отидем ли?

Дъщеря й кимна.

— Ще покажа куклата си на леля Клара.

Ще тръгнат утре, реши Хариет, горяща от желание да потегли колкото се може по-бързо. Ще замине и ще изпусне срещата в четвъртък. Мъчителното сбогуване. Самата мисъл за това й причини такава болка, че й се прииска панически да побегне. И ще направи точно това, ако напуснеше града, без да се види с него. Но някак си сбогуването беше необходимо. Знаеше, че ако го избегне, цял живот ще бъде преследвана от чувството, че нещо не е било завършено.

Освен това, ако искаше да бъде честна пред себе си, не можеше да устои на желанието да го види още веднъж, да бъде с него още веднъж. А и между тях не може да има нищо повече от сбогуване. Той е сгоден мъж.

— Ще тръгнем в петък — каза тя. — В блестящата и ранна утрин. Ще изпратя писмо, за да ни очакват.

— Не мога да чакам — засмя се щастливо Сюзън.

— Нито пък аз — каза Хариет и я прегърна.

 

 

Херцогът се върна в Лондон с баба си и леля си във вторник следобед. Вечерта той придружи лейди Филис и родителите й в операта. В сряда я заведе на разходка в парка. Вечерта танцува два пъти с нея на бала на Съфтън. Ако обществото все още имаше някакви съмнения, то те бяха разсеяни в четвъртък сутринта, когато съобщението за годежа излезе в Морнинг поуст.

Той усещаше, че Филис е нещастна. Въпреки че в Барторп бяха поставили основите на едно предпазливо приятелство, в Лондон тя бе студена и неразговорлива. Чудеше се дали той самият успява да играе по-добре ролята си. Тъй като от години се оттегляше зад публичната фасада на отчужденост и високомерие, предполагаше, че се справя по-добре. И полагаше всички усилия, за да облекчи момичето и да бъде сговорчив с нея. Нямаше никакво намерение преднамерено да я наказва за бъркотията, която сам бе сътворил в живота си.

Живееше заради четвъртъка и се страхуваше от него. Страхуваше се от непреклонните морални принципи на Хариет. Тя ги бе пристъпила, за да стане негова любовница, но той знаеше, че правейки това, бе подложила на сериозно изпитание съвестта си. Предполагаше, че няма да отиде по-нататък. Ужасяваше се от мисълта, че следобедът няма да предложи нищо друго, освен сбогуване. Ужасяваше се, че това ще бъде краят, че след този четвъртък няма да я вижда, освен може би случайно и отдалеч на светските прояви, на които и двамата присъстваха.

Поне един от страховете му изчезна, когато я видя да бърза към каретата само три минути след уреченото време. Кочияшът му й помогна да се качи. Тя го погледна и седна колкото се може по-далече от него със скръстени в скута ръце. Ако не носеше ръкавици, той бе сигурен, че щеше да види кокалчетата на ръцете й, побелели от напрежение. Може би това е последния път, помисли си той. Щеше да води битката на живота си, за да я убеди да продължат още известно време връзката си. Бе я помолил за още една среща и тя се бе съгласила — за да се сбогуват. Седеше в своя ъгъл на каретата, гледаше я и мълчеше.

За първи път, откакто започнаха връзката си, тя се поколеба в салона на къщата му. Но ръката му на кръста й твърдо я поведе към спалнята. Нямаше да я изпусне. Не можеше да я загуби сега. Това бе единствената мисъл, която се въртеше в главата му. Когато затвори вратата, той я привлече към себе си и притисна устните си върху нейните. Почувства как устните и тялото й откликнаха веднага.

— Хариет! — Целуваше шията й. — Толкова ми липсваше. Истинска агония е да съм без теб. Кажи ми, че и аз съм ти липсвал. Кажи ми.

Тялото й се отпусна.

— Недей, Арчи. — Гласът й бе равен и лишен от емоции. — Пусни ме.

Херцогът свали ръцете си и отстъпи крачка назад.

— Ти дойде — каза той. — Ти ми обеща. Хариет, нуждаем се един от друг. Днес. — Отново протегна ръце към нея.

— Днес не може — каза тя. — До днес ние не наранявахме никого, освен себе си. Винаги е било грях, но само нашите морални ценности и нашето чувство за добро и зло бяха замесени и страдаха. Днес ние нараняваме някой друг. Днес твоята вярност е обещана на друга. Ти правиш грях, като се срещаш с мен и аз също, като знам, че принадлежиш на друга.

Лицето й бе бледо и твърдо. Думите й звучаха театрално, сякаш бяха репетирани. Предполагаше, че тя е дошла само, защото наистина е мислила, че това ще е сбогуване.

— Още не съм женен — въздъхна той, стискайки силно ръцете й, когато тя се опита да ги освободи. — Още не е забранено, Хариет.

— Обещанието за женитба е обвързващо също толкова, колкото и брачните обети — остана несъкрушима тя. — Дойдох да се сбогувам, Арчи. — За момент в очите й проблесна болка, но тя бързо се овладя. Владееше се великолепно.

— Можеше да се сбогуваш в Барторп хол — изръмжа той дрезгаво. — Или на бала на лейди Съфтън снощи. Можеше да намериш време да кажеш една — единствена дума. Ти дойде тук, за да сме сами. Нека поне помежду си да признаем това.

Хариет повдигна леко брадичката си.

— Да — съгласи се тя. Очевидно не бе подготвена за този упрек. Очите й за момент се поколебаха. — Да, прав си. Исках да се сбогуваме насаме.

— Една-единствена дума? — попита той. — Нуждаела си се от тази тайна среща, от това място, от целия следобед, само да ми кажеш една — единствена дума?

— Да. — Внезапно очите й се напълниха със сълзи, тя прехапа горната си устна и наведе глава. — Не е лесно, Арчи. Не съм свикнала с affaires de coeur. Не мога да ги приема леко.

— Хариет! — Той сложи едната си длан на бузата й. Какво бе направил с нея! Господи, какво бе направил със своя егоизъм! Трябваше да знае, когато тя му се предложи в Кю, че ако я вземе, това ще разкъса съвестта й. И сега бе твърде късно, за да поправи грешката си.

Тя се наклони напред, както бе направила в градината на Барторп хол и зарови лице в гърдите му.

— Не е лесно — повтори тя с треперещ от вълнение глас. — Моля те, нека да свършваме. Отведи ме вкъщи. Моля те, отведи ме вкъщи!

Може би това бе най-свястното нещо, което можеше да направи — бързо да се махне от живота й и да й даде единственото нещо, което може да излекува съвестта и сърцето й — време. Време без него. Той принадлежеше на Филис. Трябваше да се обърне, да отвори вратата и да я придружи до каретата. Щеше да го направи — само след минута.

— Хариет! — Той повдигна мокрото й от сълзи лице и сложи устните си върху нейните. Моя любов. Моя любов. Моя любов…

— Арчи! — Ръцете й бяха обвили шията му и тялото й бе притиснато до неговото. — Арчи! Не е лесно. О, моля те, не е лесно…

Да. Това бе единственият начин да си кажат сбогом. С техните тела. Със себе си. Само още веднъж. И може след това ще успее да я убеди да продължат връзката си още малко. До края на сезона. До сватбата. Нямаше да чувства вината на прелюбодеянието върху съвестта си до сватбата. Той още не бе женен. Да, това бе единственият начин.

Едно копче падна на пода, когато дръпна доста грубо гърба на роклята й. Тя ридаеше на гърдите му. Ръцете й бяха обвити около врата му. Наведе се леко и я вдигна на ръце. Разсъблече я, докато лежеше на леглото, дърпайки дрехите надолу по тялото й, хвърляйки ги на пода до леглото. Съблече и своите и легна върху й, между протегнатите й ръце. Намери отново устата й със своята, притисна коленете си между бедрата й и широко ги разтвори, плъзна ръце под тялото й и проникна дълбоко в нея.

Хариет! Любов моя! Не можеше да я загуби. Нямаше да я загуби. Нуждаеше се от нея както от въздуха, който дишаше. Лежеше неподвижно върху й, устата му все още притисната в нейната. Тя бе негова. Те си принадлежаха. Това не бе сбогуване. И тя също трябва да го бе почувствала. Повдигна се на лакти и й се усмихна, устоявайки на желанието да започне да се движи в нея и да доведе и двамата до оргазъм. Лицето й бе мокро и зачервено от сълзи.

— Това все още не трябва да свършва — каза той. — Може да има още много пъти, преди да си кажем сбогом. Така добре ли е? — Той направи един тласък и отново спря. — Кажи ми, че ти е хубаво. — Наведе глава и докосна леко устните й със своите.

Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Ти дори не си почтен мъж — проплака тя. — Мислех, че поне си почтен мъж.

Удар с камшик през лицето или ведро със студена вода не биха свършили по-добра работа. Той я погледна продължително, след това излезе от нея и се изтърколи към другия край на леглото. Облече се бързо с гръб към нея. Тя не помръдна.

— Облечи се — изръмжа кратко. Усещаше студенината в гласа си. — Облечи се, преди да съм се обърнал. Може да се изкуша да продължа да те изнасилвам.

Той не се обърна, преди да бе сигурен, че тя се е облякла. Когато се обърна, видя, че лицето й отново е бледо и каменно със следи от сълзи по него.

— Това не бе изнасилване, Арчи — каза тя. — Аз бях съгласна.

Внезапно и безпричинно той я намрази. Намрази и себе си. Не, само себе си. Обичаше я. И все пак, когато заговори, сякаш я удари с камшик.

— Да — каза той. — Струва ми се, че бе съгласна, Хариет. Ти дойде тук, за да бъдеш изнасилена, нали? Да получиш последното си забранено удоволствие без чувство на вина. Каза не, после да, после отново не, когато вече бе твърде късно. Радваше ли се, че аз бях непочтен. Беше ли разочарована, че не ти дадох това, което желаеше? Ти проговори твърде рано, Хариет. Можеше да имаш своето вълнение и малкия си момент на праведност, ако бе почакала, докато се изпразня в теб.

— Ти не си джентълмен — погледна го открито тя.

Той се засмя.

— Непочтените мъже рядко са джентълмени. Но ти знаеше това отпреди шест години, Хариет. Джентълмените не водят дамите в леглата си преди брачните обети, нали? Не и в твоя прекалено скромен малък свят, във всеки случай. Надяваше ли се до последния възможен момент, че аз ще ти дам тези обети в края на краищата? Ти си наивна, скъпа моя! Мъжете не се женят за това, което доброволно и с желание им се дава безплатно.

Не можеше да повярва, че той изрича това. Виждаше как очите й се разширяват от шока и объркването и искаше да я нарани още повече. Защото той страдаше. Разбираше какво става, разбираше какъв негодник е и не можеше да направи нищо, за да се спре. Беше ядосан, объркан и страдаше — и изпълнен с отвращение към самия себе си.

— Сбогом, ваша светлост — прекъсна го тя, внезапно тръгвайки към вратата. — Отивам си вкъщи.

— По дяволите! — той я сграби доста грубо за ръката. — Мъжете без чест все пак обичат да показват на публични места, че са джентълмени, мадам. Ще ви придружа до дома ви. Можете да се чувствате спокойна с мен, уверявам ви. Следобед обикновено изнасилвам само по веднъж.

— Вие сте жалък. — Тя почти шепнеше. Големите й великолепни зелени очи гледаха право в неговите. — Радвам се, че накрая разбрах какъв сте. Би трябвало да съм го разбрала. Вие знаехте, че съм невинна, бедна и невинна преди шест години и въпреки това ме преследвахте и щяхте да ме съсипете. Тази година отново ме преследвахте, макар да знаехте, че ще трябва да си намерите годеница, преди да е свършил сезонът. Съжалявам лейди Филис, ваша светлост. Радвам се, че очите ми се отвориха. Изведнъж почувствах, че въобще не ми е трудно да ви кажа сбогом. Дори обратното. И предпочитам да се прибера пеша, отколкото да прекарам още малко време във ваше присъствие.

Той позволи на думите й да го шибат с камшик. Да, може би така бе по-добре. Бе я наранил достатъчно. Тя беше права. Той не беше джентълмен. Беше й предложил начин на живот, който щеше да я убие. И сега й бе позволил да пожертва съвестта си, вместо да й предложи и името си наред с тялото си. Тя бе права. Беше по-добре, че бе видяла истината и го бе намразила. Може би така щеше да страда по-малко.

— Няма да ви натрапвам компанията си, мадам — кимна той, правейки най-елегантния си поклон. — Позволете ми да ви придружа до каретата. Тя ще ви отведе у дома ви.

Мълчаливо слязоха по стълбите, минаха покрай безстрастния слуга, който им отвори вратата и приближиха карета. Той й помогна да се качи, изчака я да оправи роклята си, да скръсти ръце в скута си и да се вторачи напред с бледо, каменно лице. Поколеба се, реши да не казва нищо и тихо затвори вратата. Гледаше след каретата, докато тя изчезна надолу по улицата. След това влезе отново в къщата, качи се в спалнята и се тръшна диагонално върху легло, с лице върху възглавницата, която още пазеше отпечатъка от главата й.

Винаги се бе отнасял с известен присмех към глупавата поетична идея за разбитото от любов сърце. В този момент това въобще не му се струваше смешно.

 

 

Клара Съливан бе слаба, бледа и едва ходеше, когато Хариет работеше за нея. Тя страдаше от някаква продължителна и изтощителна болест, започнала през годините, които бе прекарала в Индия с баща си и която бе убила там майка й. Омъжила се бе за Фредерик Съливан, знаейки, че той е зестрогонец, защото бе самотна, на двадесет и шест години, и защото той бе, така бе казала на Хариет, красив.

Когато слезе по стъпалата на къщата в Ебъри корт, за да поздрави с добре дошла Хариет, веднага щом тя слезе от каретата на сър Клайв, бе невъзможно да се каже, че това е същата Клара. Стройна, но не слаба, елегантна, с обагрени от здраве бузи, с къса и вълниста тъмна коса, с блестящи тъмни очи, тя изглеждаше почти красива и определено щастлива. Прегърна силно Хариет и се наведе, за да възклицава над красотата на Сюзън и да се възхити на новата й кукла.

Фредерик Съливан, който бе излязъл с нея, все още тъмнокос и доста красив, я поздрави с нещо като искрена усмивка. Той изглеждаше като потенциален убиец на жени, който бе решил, че е по-добре да убие само една жена — и то с любов. Фреди, развратният комарджия и нехранимайко, който бе убедил Клара, че ще може отново да върви, който по някакъв начин бе вдъхнал радост в живота на самотната жена. И който, изглежда, се бе влюбил в нея.

Той целуна Хариет по бузата, докато се ръкуваше с нея.

— Хариет — каза й, — изглеждаш забележително красива. — Без съмнение голяма част от мъжкото население в Лондон е било сразено.

— Скромността ме кара да призная, мистър Съливан — засмя се тя, — че става дума само за няколко дузини.

Клара поведе Сюзън към къщата, а мистър Съливан предложи ръката си на Хариет.

— Сега, преди да сме прекрачили прага на къщата — започна той, — нека завинаги да свършим с това глупаво мистър Съливан, а? Името ми е Фреди. Звучи доста скучно, но за това трябва да вините родителите ми.

— Фреди — повтори тя, като се усмихна и се изчерви.

— Трябва да заведем Сюзън горе, за да види момчетата, Фреди — намеси се Клара. Тя се обърна към Хариет, когато влязоха в къщата. — Кевин може би още спи, но обещахме на Пол, че може да слезе, когато пристигне Сюзън. Той си навлече гнева на Фреди, когато решително отказа да слезе от понито си тази сутрин след ездата. Останаха навън повече от час след като бях прибрала Кевин вътре.

— О, един избягал затворник — захили се Фредерик, когато много мургаво, жилаво малко момче се спусна, скачайки по стълбите към тях. — И една обезумяла бавачка, изоставена в детската стая, не се съмнявам.

Хариет почувства, че се отпуска. Беше толкова хубаво, че е оставила Лондон и изминалия месец зад себе си. Толкова хубаво.

Пол искаше веднага да излезе навън. Това искаше и Сюзън. Фредерик въздъхна, засмя се, наведе се и покачи сина си на рамо, погледна изпълненото с копнеж личице на Сюзън, наведе се отново и я покачи на другото си рамо и тръгна обратно надолу по стълбите.

Клара хвана Хариет под ръка.

— Имаш ли нещо против, ако ви оставим за малко сами, Фреди? — извика тя след него. — Искам да чуя всичко за Лондон и за сезона. Имаше ли голям успех, Хариет? Сигурна съм, че си имала. Не си загубила нищо от красотата, откакто те видях за пръв път, а сега си добавила към нея и истинска елегантност. Срещна ли някой по-специален? Надявам се, че си. Зная, че лорд Уингъм значеше много за теб, но както казвах на Фреди, надявам се, че скоро ще намериш някого, с когото ще прекараш щастливо останалата част от живота си. Някой като Фреди. — Тя се засмя.

— Добре — засмя се и Хариет, — имах две предложения за женитба, едното от тях наистина много примамливо. Но все още е много рано. Много скоро след Годфри. Бях доволна просто да се забавлявам. И наистина се забавлявах. — Тя се усмихна жизнерадостно, когато влязоха в гостната и Клара позвъни за чай.

— Наистина ли? — погледна я внимателно Клара. — Радвам се, Хариет. — Тя се поколеба. — Фреди казва, че Тенби е бил в града. — Клара бе напълно в течение на нейното сляпо и болезнено увлечение към лорд Арчибалд Вини преди шест години.

— Да — кимна Хариет, все още усмихвайки се, — виждах го, Клара, и дори танцувах веднъж или два пъти с него. Той току-що се сгоди за лейди Филис Рийдър, дъщерята на графа на Барторп.

— Да, разбира се, че за нея — поначумери се тя. — Той винаги е гледал нависоко. Нямаше ли нещо между вас, Хариет?

— О, Господи, не — засмя се Хариет. — Той е все още много красив. Но за щастие вече съм по-стара и по-умна, а и бракът ми с Годфри ме научи, че в отношенията между хората има много по-важни неща от добрата външност. — Тя въздъхна. — Иска ми се Годфри да бе живял по-дълго. Той не бе стар мъж.

Клара й се усмихна съчувствено.

— Той ти даде Сюзън — каза тя. — Възхитителна е, Хариет, и така прилича на теб. Понякога ти завиждам за дъщеря ти, въпреки че съм много горда със синовете си и много ги обичам. И двамата ще израснат красиви като Фреди. Знаеш ли, че Джулия и Даниел имат още едно момче? Даниел бе много разстроен, когато разбра, че третото дете е на път.

— Отбих се вчера сутринта у тях — кимна Хариет. — Той определено е шишко, Клара, и е голям сладур. А лорд Биикънсууд въобще не изглежда разстроен. Той има онзи израз — о, помня този израз на лицето на Годфри, когато се роди Сюзън. — Тя с благодарност се впусна в разговора за деца.

 

 

В петък херцогът на Тенби стана рано, за да може да поязди в парка и да пришпори коня си, без да застрашава нечий живот, с изключение на своя собствен. Трябваше да съчини някакво извинение, повтаряше си той след вчерашния следобед. Но все още не можеше да го напише. Най-доброто, което можеше да направи, бе да я остави на мира. Беше по-добре, ако тя го мислеше за абсолютен мошеник, който не може дори да се извини за обидите, които й бе нанесъл.

Беше ли това изнасилване? Тази мисъл го измъчваше. Тя бе отказала. Но също така бе казала, че не е лесно и той почувства, че тя вече не можеше да се контролира. Той съзнателно използва това и превърна нейното не в да. Моментно съгласие. Това изнасилване ли е? Едно неохотно дадено съгласие? Едно съгласие, за което дълбоко в сърцето си той знаеше, че е несъгласие? Тя бе снела от него това обвинение, но той не бе сигурен дали може сам да си прости.

Щеше да придружи Филис, родителите й и баба си на градинско увеселение днес следобед. Преди това трябваше да разреши този въпрос или поне да се скрие зад обичайната си маска. Трябваше. Дължеше го на бъдещата си съпруга — да бъде щастлив в нейната компания. Може би можеше да се откупи в собствените си очи, ако поне се отнасяше към годеницата си с нужното уважение и дори с привързаност.

Той решително изхвърли Хариет от ума си. Поне се опита да го направи.

Баба му и леля му бяха в трапезарията, когато се върна у дома. Баба му често ставаше рано. Леля София твърдеше, че е била събудена от болки в краката.

— Скъпи Арчибалд — започна тя, когато той се наведе да целуне бузата й. — Винаги съм имала слабост към джентълмени в костюми за езда. Винаги изглеждат толкова мъжествени.

— Софи! — възкликна шокирана херцогинята.

Той се засмя. Отвори писмата си — повечето покани и поздравления. Нямаше нищо важно, помисли си той, прехвърляйки ги набързо. Докато не стигна до последното писмо. И разбра, че трябва да прочете това писмо. Погледна подписа. Филис. Повдигна вежди и зачете.

Баба му на висок глас обясняваше нещо на леля Софи, когато той вдигна глава. Тя се обърна и го погледна въпросително.

— Изглеждаш така, сякаш си видял призрак, Арчибалд — обади се леля му.

— Лейди Филис е написала това снощи — каза той. — Оставила е подобно писмо и на баща си, което той би трябвало да е прочел тази сутрин. Снощи е избягала с Локхард. Горкото момиче! Репутацията му никога няма да се възстанови след този скандал.

Баба му се вторачи в него със замръзнало изражение.

— Благослови момичето — каза лейди София. — Тя не се нуждае от обществото, Арчибалд. Всичко, от което се нуждае, е онзи приятен млад мъж и неговото имение в провинцията. Скандалът няма да им навреди там.

Херцогът я погледна проницателно.

— Какво си направила, лельо? — попита той.

— А? — попита тя. — Недей да шепнеш, Арчибалд. Някои хора са склонни да приемат съвети. Някои хора нямат нищо против да се възползват от мъдростта на по-възрастните. Искам да ме заведеш да видя моята малка любимка днес следобед. Цяла седмица ми липсва красивото й личице. Няма с кого да разговарям. Някой ще ми донесе ли още кафе?

Лакеят се забърза към нея.

Херцогът внимателно сгъна писмото и го сложи до чинията си. Беше шокиран. Твърде шокиран, за да почувства облекчение.

— Добре — излезе от шока си баба му. — Очевидно съм сгрешила, Тенби. Очевидно момичето не е добре възпитано. И е непростимо да остави нещата да стигнат толкова надалеч. Предполагам, че си щастлив?

Той не отговори.

— Предполагам, че първата ти мисъл е за онази, другата жена — продължи тя. — Няма да я приема, Тенби.

— Не възнамерявам да дискутирам това сега, бабо — каза той гледайки я твърдо в очите. — Трябва да размисля. Може би ще се консултирам с теб след това. Все още се надявам и имам намерение да изпълня обещанието си.

— Но не и с онази жена — настоя тя.

— Ще се посъветвам с теб, бабо — отговори той, — когато имам време да размисля. — Той се поколеба. — Онази жена е лейди Уингъм. Дама, бабо.

— Предполагам — изрече тя студено, с много изправен гръб, — че и аз трябва да размисля, Тенби. Винаги съм искала да бъдеш щастлив. Трябва да знаеш, че винаги съм искала това.

Гласът му стана малко по-топъл.

— Ще поговорим по-късно, бабо — той повиши глас. — Ще те придружа до сър Клайв Форбс следобед, лельо Софи. И ще се върна там след час и половина, за да те прибера.

Лейди София отпи от кафето си и не каза нищо. Стар демон, помисли си херцогът. Чудесен стар демон!