Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (9)

Девета глава

Карол и Нийл пристигнаха тъкмо когато Дейвид и Шарлот излизаха от полицейската камионетка. Още преди колата да бе спряла, Карол отвори вратата и след като Нийл натисна спирачките, тя слезе и се спусна към Дейвид с протегнати ръце.

— Бедното ми момче! — каза Карол и го притисна към себе си. — Това е ужасна трагедия. Как се чувстваш? — тя хвана раменете му и внимателно се взря в лицето му.

Дейвид отпусна глава за момент, ръцете му висяха безпомощно край тялото.

— Трябва да ги идентифицирам — рече той.

— Не може ли Нийл да го направи вместо теб? — тя се обърна към съпруга си: — Нийл… Можеш да разпознаеш Вирджиния… — гласът й, обикновено толкова жизнен, пресекна.

— Не, трябва да го направя аз — бързо каза Дейвид. — Трябва да видя какво се е случило, как го е направил Кристофър — той все още стискаше здраво ръката на Шарлот, която бе застанала близо до него.

— Какво? Трябва да отидеш в къщата… и да видиш какво е станало? — попита Нийл, като се запъна.

Дейвид кимна, погледна Том Грайндли в знак на потвърждение и се отправи към входната врата, теглейки подир себе си Шарлот.

— Не можеш да влезеш с нея! — ужасена извика Карол. — Тя ще остане при нас.

— Добре съм, наистина — плахо каза Шарлот. Единствената й мисъл бе, че независимо от това колко зле се чувства, Дейвид има нужда от нея.

— О, Боже мой — рече Карол. — Слушай, Дейвид… нека Нийл да отиде вместо теб.

Той не й обърна внимание и като погледна към инспектора, попита кратко:

— Откъде ще започнем?

— От хола, сър.

В мрачно шествие, начело с Грайндли, те влязоха в къщата, преминавайки покрай полицая, който пазеше входа. Шарлот се огледа. Беше пусто и тъжно без красивото коледно дърво, което стоеше в ъгъла, когато бе тук предишния път. Широкоплещест полицай с навити ръкави изучаваше рамката на прозореца. Пълните му ръце бяха обвити в малки бели ръкавици и тя се досети, че той сигурно бе от криминалния отдел, тъй като внимателно нанесе с четка върху перваза на прозореца някакъв сребърен прашец.

Шарлот ахна. Тялото на Едмънд Фаръл лежеше в долния край на стълбите. В първия момент изглеждаше, като че ли се бе подхлъзнал и паднал. Лежащ на една страна, положил глава на ръката си и изпънал крака, той можеше да мине за заспал. За миг Шарлот се почуди дали наистина бе мъртъв. Тя очакваше всеки момент тъмните очи да се отворят и гърмящият глас да почне да сипе ругатни върху тях, проклинайки ги, че са позволили това да се случи.

Когато се приближи, притеглена напред от Дейвид, който все още държеше здраво ръката й, тя видя тъмното, почти черно петно, избило върху дебелия му бежов пуловер, и образувалата се под него локва кръв:

— Улучен е два пъти в гърдите — обясни Грайндли със спокоен глас.

Шарлот си помисли, че сигурно бе свикнал с насилствената смърт.

Дейвид стоеше вкаменен и безмълвен, втренчил поглед в баща си, като че ли бе хипнотизиран или се намираше в транс.

Инспекторът продължи:

— Жертвата е била застреляна от упор с двадесет и две милиметрово автоматично оръжие. Времето на настъпване на смъртта все още не е потвърдено с точност. Вероятно е бил застрелян, след като сте разговаряли с майка ви, около десет часа или малко след това.

Дейвид кимна.

— Горката Гладис — внезапно каза той.

Шарлот го погледна, чудейки се какво общо има Гладис с това. Но инспекторът разбра.

— Сигурно говорите за госпожа Гладис Сковел? Която работи в къщата? — той поклати глава. — Преживяла е ужасен удар тази сутрин при пристигането си.

— Дъщеря й Руби не е ли била с нея? — попита Дейвид.

— Доколкото разбрахме, не, сър. Когато дойдохме, тя беше в шок, но ще трябва да я разпитам по-късно. Без съмнение ще ни каже повече. Мисля, че не знае, че госпожа Фаръл също е застреляна.

— Значи не се е качвала горе?

— Очевидно не — Грайндли отново погледна към Едмънд. — Можете ли официално да потвърдите, че това е тялото на господин Едмънд Фаръл, сър?

— Да, мога — гласът на Дейвид беше толкова тих, че Шарлот едва чу отговора му. Тя се приближи и стисна ръката му.

— Добре ли сте, госпожице? — загрижено се обърна към нея Грайндли. Шарлот с мъка се удържаше да не й стане лошо и да припадне, но бе решила да остане с Дейвид до края на това изпитание.

— Защо не поседнете малко, госпожице? Искате ли чаша вода? — тонът му беше бащински и Шарлот му се усмихна несигурно.

— Ще се оправя.

— Наистина няма нужда да ставате свидетел на всичко това. Защо не отидете да си починете в нашата кола?

— Не, нищо ми няма — възпротиви се тя, но през цялото време се чудеше защо Дейвид бе настоял за тази ужасна обиколка на къщата. Обикновено разпознаването на телата ставаше в моргата.

Том Грайндли не каза нищо повече, но продължаваше да я наблюдава внимателно, докато се изкачваха по широката стълба към първия етаж. Когато стигнаха площадката, Шарлот хвърли поглед на коридора, където се намираше стаята, в която бе спала на Коледа. Връщайки се назад, всичко й изглеждаше като сън или като далечен спомен. Наистина ли бе прекарала три дни с това обречено семейство? Беше ли ги видяла да се карат? Беше ли почувствала напрегнатата атмосфера? Беше ли станала свидетел на предстоящото им унищожение, без да подозира за онова, което щеше да се случи? Струваше й се невероятно, че майка, баща и син бяха умрели в тази къща миналата вечер, а тя не беше го предусетила.

Водени от инспектора, те се отправиха към спалнята на Вирджиния и Едмънд. В този момент се показа полицейският фотограф, в едната ръка с триножник, а в другата с голям калъф с камера.

— Свърши ли? — бързо попита Грайндли.

— Да — отвърна той. — Връщам се в участъка.

„Каква ужасна работа — помисли си Шарлот, — да фотографираш непрекъснато тела на умрели. И той като инспектора сигурно е свикнал с кървави гледки.“ Тя се почуди защо човек си избира такава професия. Последва го с очи надолу по стълбите и в този момент чу мъчителния вопъл на Дейвид. Обърна се и проследи погледа му в спалнята на родителите му.

Шарлот не беше подготвена да види такава гледка. С наполовина отнесено лице, Вирджиния Фаръл лежеше, отпусната настрани, в края на голямото двойно легло, което изпълваше стаята. Рамото и част от главата й, останала непокътната, бяха облегнати на подплатената табла на кревата, кръвта й се бе смесила с розовата басма така изкусно, че изглеждаше почти като част от рисунъка й. Краката на Вирджиния висяха, безжизнено отпуснати на пода, все още обути в хубави морскосини обувки. До нея стоеше телефонът, а ръката й здраво стискаше слушалката.

— Боже господи! — Дейвид се задъха. — Сигурно е била застреляна, докато говорех с нея! Тя… тя не е затворила, тя е била… О, Боже мой! — той извърна лице, обърна се и излезе, клатушкайки се, в коридора. — Съжалявам! — с мъка произнесе, сломен. — Съжалявам!

Шарлот го прегърна през кръста и той тежко се облегна на нея. Сега се чувстваше по-силна, отколкото когато видя тялото на Едмънд, и знаеше, че това е така, защото в този момент Дейвид бе по-слабият от двамата. Той извади от джоба си кърпичката и избърса леко горната си устна.

— Съжалявам — повтори мъжът, нещастно.

— Починете си, сър — любезно рече Том Грайндли. — Ще продължим, когато сте готов. По което време кажете.

Дейвид се дръпна от Шарлот и като вдигна ръце, облегна се на стената на коридора и хвана лицето си. Тишината се разцепи от риданията му — силни, сухи, сърцераздирателни ридания, откъснали се от дълбините на душата му. Шарлот го прегърна през раменете.

— Дейвид… Дейвид — прошепна тя и стисна свитата му в юмрук ръка. — Дръж се за мен, скъпи.

— Мамо… — произнесе задъхано той, разтърсван от конвулсии. — О, мамо!…

— Зная. Зная, скъпи — Шарлот се притисна в него в желанието си да успокои и сподели мъката на мъжа, който внезапно се бе превърнал в дете, плачещо за изгубената си майка. Тя погледна към инспектора, който стоеше на няколко стъпки от тях, извърнал лице.

— Може ли да накарате някого да му донесе още малко коняк? — помоли Шарлот.

Грайндли кимна и се обърна към старши полицая, който все още си водеше записки.

— Ще се оправя — неясно каза Дейвид, покрил устата си с ръце. — Дайте ми само една минута.

Шарлот погали косата му и се запита дали някога щеше да изтрие от съзнанието си лицето на Вирджиния. То все още бе пред очите й, макар сега да се намираше в коридора, извън спалнята. Беше навсякъде, където погледнеше, и изпълваше ума, мислите й, духа й. До края на живота си щеше да вижда кървавата дупка, от която стърчаха раздробени кости и зъби, и оцелялото око, вторачено в нея, като че ли всеки момент ще премигне.

Дейвид се изправи и изтри лицето си с носната си кърпа.

— Нека да приключим с това — каза той и погледна към спалнята на майка си.

— Необходимо е само да заявите официално, сър, че жертвата наистина е майка ви — каза инспекторът.

Дейвид кимна.

— Да, тя е.

— Да се върнем долу, сър. Може би ще искате да поседнете в кабинета и да си починете няколко минути, преди да продължим с кухнята.

— С кухнята? — попита Дейвид с глух глас.

— Да, сър. В кухнята се е самоубил брат ви.

 

 

Оливия се събуди късно и се почуди защо не чува приятните звуци, идващи от кухнята, намираща се под спалнята й в Магнолия Котидж. Мейбъл винаги пристигаше в девет и половина и първата й задача всяка сутрин бе да приготви подноса със закуската на Оливия и да й го занесе горе в десет часа. Лекото дрънчене на порцелана, шуртенето на водата и отварянето и затварянето на вратите на шкафа караха Оливия да се чувства сигурна и в добри ръце. Това й напомняше за детството. Баба й, с която живееше, винаги се въртеше из кухнята и приготвяше малки лакомства и специални ястия, с които да й угоди. Оливия винаги бе обичала да я глезят. Когато стана на петнадесет, това се бе превърнало в неин начин на живот, в необходимост за оцеляването й. Тя имаше нужда от хора, които да удовлетворяват желанията й, да й правят малки подаръци, да се грижат за нея.

Едмънд го биваше ужасно в това отношение. Бижутата и украшенията, които й подаряваше, скъпите парфюми и шоколадите и всички други неща означаваха толкова много за нея. Особено когато разбра, че бе известен със скъперничеството си. Всички знаеха, че той не дава почти никакви пари на жена си за поддържане на домакинството, и че Вирджиния трябваше да моли всеки път, когато искаше да си купи нещо ново.

Оливия се усмихна на себе си. Едмънд беше играчка в ръцете й, съгласяваше се с всичките й прищевки, никога не й отказваше, ако искаше нещо специално. Той беше най-щедрият мъж, когото някога бе познавала, за разлика от двамата й бивши съпрузи, които бяха богати, но я бяха лишили от най-важните според нея неща в живота.

Освен това имаше и Кристофър. Тя се усмихна по-широко. Той нямаше пари, за да бъде щедър, но се раздаваше по най-прекрасния начин, като я предразполагаше и я насърчаваше да говори за себе си и накрая успя да я накара да се почувства умна. От Едмънд тя се нуждаеше, а Кристофър обичаше. Беше се случило толкова внезапно, още от момента, в който го видя в Шелуд на Коледа, и сега се опитваше да се подели между двамата. Трябваше да внимава. Едмънд щеше да полудее, ако предполагаше, че се е срещала с Кристофър, а Кристофър щеше да обезумее, ако разбереше, че тя продължава да се вижда с баща му. Но се получаваше. Трябваше да се получи. Имаше нужда да се чувства защитена от Едмънд, като че ли отново беше малко момиченце, имаше нужда да изпитва усещането, че е и жена, интелигентна и чувствена, каквато беше с Кристофър.

Хвърли поглед на ръчния си часовник с инкрустирани диаманти, който й бе подарък от Едмънд, и видя, че беше почти десет и петнадесет. Тишината, обгърнала Магнолия Котидж, беше потискаща и я разтревожи. Измъкна се от потъналото си в кремав атлаз легло, отиде до стълбите и извика:

— Мейбъл? Тук ли си?

Така или иначе не очакваше да получи отговор. Тишината беше очевидна, почти осезаема. Провери за телефонния номер на Мейбъл, върна се в леглото и позвъни. След пет минути затвори. Явно и там нямаше никой. Но къде беше Мейбъл? И съпругът й, който бе електротехник в пенсия и по цял ден си стоеше вкъщи? И жененият й син и съпругата му, които живееха с тях?

Оливия се облече, предчувствайки, че нещо не е наред. Беше сигурна, че домашната й прислужница не е жена, която ще я изостави поради някаква незначителна причина.

Тъй като нямаше никакви приятели в Бароу, тя реши да отиде до магазина в селото, където винаги знаеха какво става. Макар да не изпитваше голяма нужда да го научи сега.

Оливия отново се сети за баба си, но този път не във връзка с чудесните малки лакомства, които тя й даваше, а защото знаеше, макар да не обръщаше голямо внимание на това, че бе наследила от старата жена дарбата да предчувства нещата. Съзнаваше, че повече никога няма да види Едмънд и Кристофър, като че ли някой вече й го бе казал.

 

 

Дейвид бавно отпиваше от коняка, седнал за няколко минути в кабинета, за да се съвземе. До него на канапето седеше Шарлот, хванала ръката му, а в двете кресла отстрани на камината Карол и Нийл пиеха мълчаливо от гарафата с уиски на Едмънд. Днес пламъците зад решетката не хвърляха весели отблясъци, както последния път, когато седяха заедно в стаята на Коледа. Липсваше оживеният вежлив разговор в очакване на следващото ястие, изкусно приготвено от Гладис.

Том Грайндли разпитваше Дейвид да му каже всичко, което знае за Кристофър. Въпреки че Шарлот бе чувала това и преди, тя все още намираше за сърцераздирателна историята на младия мъж, който бил подмамен на седемнадесетгодишна възраст да взема наркотици, в резултат на което животът му бил съсипан.

— Какво вземаше? — попита Грайндли.

— Амфетамини, коноп, кокаин, хероин, каквото му попаднеше — отвърна Дейвид. — Дори се опита да отгледа в градината вълшебни гъби, но татко разбра.

— Тогава сигурно е бил хоспитализиран?

Дейвид кимна.

— По това време беше започнал и да пие. После, когато остави наркотиците, ги замести с огромно количество алкохол. Опитваше се да го крие от нас, но всички знаехме, че пие. Нали така, Шарлот? — той отново се обърна към нея за подкрепа.

— Да — призна тя и вдигна поглед към инспектора, който се разхождаше из стаята и разглеждаше книгите и украшенията, като от време на време взимаше нещо, за да го види по-отблизо.

— Кристофър беше толкова мил човек — тъжно каза Шарлот. — Това е ужасна загуба. Той обожаваше малкото си момиченце, беше любезен, внимателен. Какво ли се е случило, за да го накара да извърши подобно нещо?

— Знаем какво се е случило — намеси се Дейвид. — Мама ми каза по телефона миналата вечер, преди… — той не можа да продължи.

Шарлот се опита да си представи сцената. Вирджиния се качва горе в спалнята си да позвъни на Дейвид в Лондон, защото е ужасно изплашена от кавгата на Едмънд и Кристофър. Какво е очаквала да направи Дейвид? Да се обади на полицията вместо нея? Да се намеси по телефона и да убеди баща си и Крис да спрат? Или си е мислила, че Дейвид може да позвъни на Оливия и да я помоли да отиде бързо и да сложи край на смъртното им съперничество? Защото това несъмнено беше смъртно съперничество.

Едмънд трябва да е слизал по стълбите, когато Кристофър, разярен и ревнуващ от баща си, е вдигнал двадесет и две милиметровото автоматично оръжие и е стрелял. Сигурно е взел пушката, заредил я е и влязъл в хола, където е предизвикал баща си. Какво е казал? „Стой настрана от Оливия или ще те убия!“ И какво му е отговорил студеният, арогантен Едмънд?

Каквото и да е отвърнал, според полицията Кристофър тогава е стрелял два пъти в него. Малко след това е чул виковете на майка си от спалнята. Тя сигурно е разбрала какво е станало. Трябвало е да я накара да замълчи. Втурнал се е нагоре по стълбите с пушка в ръка, прескачайки по две стъпала наведнъж, нахълтал е в стаята й и я е застрелял от упор, докато е телефонирала на Дейвид, седнала на края на леглото.

Шарлот покри лицето си с ръце, виждайки всичко съвсем ясно като на филмова лента. Изпръсканата с кръв стая, смазващата тишина, последвала силния изстрел.

Не е чудно, че е слязъл долу, без съмнение е изпил няколко чаши алкохол в кухнята, преди да реши да сложи край на живота си. Какво друго е могъл да направи? След като е убил родителите си, не му е оставал никакъв избор.

— Мисля, че бих пийнала нещо — тихо промълви Шарлот.

— Ето, вземи моето питие — веднага й предложи Дейвид и й подаде чашата си, в която все още имаше малко коняк. — Бедничката ми! Не трябваше да идваш. Сигурно се чувстваш ужасно.

— Ще се оправя — смело отвърна тя.

Том Грайндли отново се обърна към Дейвид:

— Споменахте някаква клиника, в която се е лекувал брат ви. Бил ли е скоро пак там, знаете ли?

— Нямам представа. Мисля, че е малко вероятно.

— Според вас взимал ли е отново наркотици?

Дейвид сви рамене.

— Не зная. Възможно е.

Инспекторът се окашля.

— Господин Фаръл, сега готов ли сте да разпознаете брат си? Сигурен съм, ще се съгласите, че колкото по-скоро изясним нещата, толкова по-добре.

— Да. Разбира се. Нека да свършваме — Дейвид бавно се изправи, като че ли го боляха всички стави.

Шарлот също стана.

— Ти чакай тук — каза й той.

Тя поклати глава.

— Ще се чувствам по-добре, ако дойда с теб. Реалността е винаги по-малко страшна от въображението. Ако видя какво точно се е случило, ще мога да се справя, иначе… — тя замлъкна, разтреперана.

— След това ще се върнете ли в Лондон? — внезапно попита Карол. Тя за пръв път се обади и Дейвид се обърна към нея, сепнат, като че ли бе забравил, че тя и Нийл седяха там.

— Нямам представа — отвърна той, объркан. — Вероятно не. От друга страна, за какво да оставаме? — Дейвид погледна Щарлот в очакване тя да каже нещо.

— Къщата ще трябва да се заключи, когато… когато всички си отидат — практично отбеляза Карол.

— Мисля, че ще се наложи всички да останете наблизо — каза Том Грайндли. — Ще са ни необходими и други показания от вас, а има и още много неизяснени неща, макар да мисля, че случаят е пределно ясен.

— Не искам да оставам в тази къща — рече Шарлот с необичайна категоричност. — Където и да е, но не и тук.

— Не се безпокой. Ще отидем на хотел — увери я Дейвид.

— В такъв случай готов ли сте, сър? — попита инспекторът. — Сигурна ли сте, че искате да присъствате, госпожице Тейлър?

Шарлот стисна зъби.

— Сигурна съм — тя хвана ръката на Дейвид и последва Грайндли, като прекоси коридора и влезе в кухнята.

 

 

Гладис се бе отпуснала на стола, искаше й се да не се чувства толкова слаба. Семейството й бе изпълнило дома й, непрекъснато се приготвяха чаши със силен сладък чай и всички се бяха скупчили около нея, искайки да чуят всяка подробност за онова, което бе заварила тази сутрин в Шелуд Манър. Бяха се втурнали насам веднага след като полицията я бе изпратила вкъщи с една от колите. Напуснаха собствените си домове в Бароу и хукнаха през градините и по улицата, за да разберат какво е станало.

В живота на никой от тях не бе се случвало нещо подобно и всички, с изключение на Гладис, се чувстваха важни, задето бяха тясно свързани с такава сензация. Това усещане се споделяше от повечето жители на Бароу. След като новината се разпространи и хората осъзнаха, че селото им ще стане известно в цяла Англия, те започнаха да се разхождат пред къщите си или се събираха в двора на най-голямата кръчма, парадирайки пред пристигащите чужденци и пред себе си, разглеждайки репортерите, докато слизаха от разноцветните си коли. Телевизионни екипи с камери, фотографи и журналисти пристигаха непрекъснато, натоварени с техника, нетърпеливи да научат нещо ново. До вечерта селото, за което никой не бе чувал досега, щеше да се превърне в забележителност. То щеше да привлича отдалеч туристите, любители на страшни случки, а алеите щяха да се задръстят, докато хората протягаха вратове през прозорците на колите си, за да зърнат имението със старата къща, където се бе случило всичко това.

— Трябва да гледаме новините в един часа — каза Руби, която сутринта си бе останала вкъщи и не бе придружила майка си на работа, защото бебето й не беше добре.

— Няма да говоря с никакви репортери — измърмори Гладис и остави третата си чаша с чай. — Полицията ми каза да не го правя, а и аз не искам.

Сестра й Мейбъл, която живееше най-близо, бе една от първите, дотичали веднага след като бяха видели Гладис да слиза от полицейската кола.

— Какво е станало? — беше попитала тя, разтревожена.

— Трябва да седна — каза Гладис, чувствайки се зле. Шокът от намирането на младия господин Фаръл, проснат на пода в кухнята с пушка в ръка, едва не накара сърцето й да спре от уплаха. Когато отиде в хола и намери баща му да лежи в локва кръв, краката й се подкосиха, пред очите й затанцуваха черни точки, по тялото й изби ледена пот и дрехите й залепнаха за гърба.

Тогава Гладис погледна нагоре към стълбите, питайки се какво е станало с госпожа Фаръл. Като че ли нещо ужасно се спотайваше на тъмната площадка и я очакваше. Не можа да продължи по-нататък. Нададе панически вик и успя някак си да се пъхне в кабинета, където грабна телефона и набра три деветки. После седна и се сви, трепереща и пребледняла, без да смее да помръдне, макар да й се искаше да избяга.

— След колко време дойде полицията? — попита Мейбъл.

Гладис поклати глава.

— Стори ми се, че измина цяла вечност. После видях колата да се задава по алеята. Не зная как стигнах от кабинета до входната врата, тъй като трябваше да мина покрай господин Фаръл, но се почувствах толкова облекчена! Те бяха много мили с мен. Накараха ме да седна отново, докато им разказвах как намерих първо Кристофър, а после баща му. Попитаха ме дали съм се качвала горе и когато им казах, че ме е било ужасно страх и не съм посмяла, един от тях отиде да провери, а когато се върна долу, беше бял като платно.

— Намерил е госпожа Фаръл?

— Да.

— Какво се случи после, мамо? — попита Руби, когато всички лели и чичовци, племенници и племеннички я наобиколиха, нетърпеливи да чуят историята от първа ръка, искайки да узнаят и да си представят всяка ужасна подробност.

— Питаха ме за името ми и къде живея, а аз им разказах, че идвам всеки ден в имението и че обикновено дъщеря ми е с мен. После ме попитаха дали вчера се е случило нещо.

— Какво например? — попита Мейбъл.

— Кавга между Кристофър и майка му и баща му, а аз им казах, че доколкото зная, не е имало — Гладис тъжно притвори очи.

— Е, няма какво да кажа на полицията, тъй като вчера не отидох на работа, защото Лари беше болен — отбеляза Руби.

— От полицията ще дойдат да ме видят по-късно. Трябва да дам показания, но няма да разговарям с никого повече — рече Гладис. — Ако някой от вестникарите дойде тук, кажете му, че не се чувствам добре.

— Горката мама! — съчувствено промълви Руби и разтърка студените й ръце между своите. — Защо не си полегнеш малко и да поспиш?

— Не зная дали ще мога, скъпа — отвърна Гладис. — Наистина се чувствам зле.

— Ще доведа доктор Бърнс да те прегледа — каза Мейбъл и скочи на крака, радостна да направи нещо. — Той ще ти даде каквото трябва.

— Какво може да направи той? Тук… тук, в гърдите ми, има празнина, която не зная дали някога ще се запълни — Гладис се разрида. — Чувствам се толкова ужасно… и като си помисля само, че вчера следобед…

Изведнъж очите й се разшириха, тялото й се изопна и тя сграбчи облегалките на стола.

— Какво има, мамо? — попита Руби, уплашена.

— Ооох! — протяжният отчаян вик изпълни стаята и паниката, обзела Гладис, се предаде и на другите.

— Глади! — извика Мейбъл. — Какво има? Какво, по дяволите, се е случило?

— Аз… забравих! — простена Гладис.

Руби изстина. Тя също бе забравила. Случилото се тази сутрин бе разстроило ясната й мисъл, бе изтрило от съзнанието й последните събития и я бе довело, подобно на майка й, до това ужасно състояние на вцепененост. Единственото, което разбираха, бе, че Едмънд и Вирджиния Фаръл, изглежда, бяха застреляни от сина си, преди той да се самоубие.

— О… Боже… мой — изрече Руби на пресекулки и погледът й срещна очите на майка й.

Гладис покри лицето си с ръка.

— О, не, не! — разрида се тя. — Не може да го е направил! Не може да го е направил!

Руби бе притиснала устата си с ръка, като че ли не смееше да изрече онова, което си бяха спомнили и двете. Беше прекалено ужасно, прекалено немислимо.

— О, моля те, Господи, не! — плачеше Гладис на висок глас. — Горе беше толкова тихо… Не си и помислих…

Мейбъл сграбчи ръката на Руби, уплашена.

— Какво има? — неистово изсъска тя.

Руби свали ръката си от устата.

— Холи — изрече тя задавено. — Холи също беше в Шелуд. Баща й я доведе вчера.

 

 

Дойде й прекалено много. Мъртвите тела на Едмънд и Вирджиния я бяха разстроили достатъчно и Шарлот знаеше, че никога няма да забрави тази гледка. Но сега, изправена пред трупа на Кристофър, който все още стискаше пушката в ръката си, лежаща върху корема му, тя осъзна, че това беше много по-трагична картина. Завладя я огромна мъка и чувство за загуба. За нея Крис беше повече от приятел — той бе брат на Дейвид, баща на Холи и любовник на Оливия — смъртта му беше загуба за всички.

— О, Боже! — чу тя гласа на Дейвид.

Кристофър лежеше по гръб на пода в кухнята. Беше се прострелял в шията и голяма локва кръв се бе разляла по теракотата и бе образувала тъмночервено езеро. Силата на куршума бе отметнала главата му на една страна, но изражението му изненада Шарлот — той изглеждаше толкова спокоен, като че ли бе заспал. При вида на ръцете му й се прииска да се разплаче. Те бяха така нежни и невинни — и все пак държаха пушка.

Шарлот се отдалечи от Дейвид и другите, отпусна се на един стол и се разплака сърцераздирателно. Чак сега осъзна целия ужас на случилото се и последните късчета самообладание я напуснаха. Плачеше за мъжа, когото бе познавала съвсем слабо, но бе харесвала толкова много, преданият баща, който би дал живота си за Холи. Плачеше също и за Едмънд и Вирджиния, чиято радост от раждането на по-малкия им син сигурно се бе превърнала в ужас, когато са разбрали какво се готви да направи. А най-вече плачеше за погубения млад живот на мъжа, който още нямаше тридесет и, изглежда, бе ценил съществуването си, но който въпреки всичко бе станал причина за собственото си унищожаване.

— Защо не я изведеш оттук? — чу тя Том Грайндли да казва на старши полицая.

Шарлот почувства, че някой хвана ръката й, помогна й да стане и я изведе от къщата — навън, на алеята, където студеният вятър изсуши сълзите по бузите й и спря дъха й. Предложиха й да си почине в една от линейките и й подадоха амоняк.

— Не, само чаша вода, моля — каза тя със слаб глас. Около нея настъпи раздвижване, отначало тялото на Едмънд, после на Вирджиния и най-накрая това на Кристофър бяха изнесени от къщата в чували и отнесени до една линейка.

Шарлот отиде и седна в колата на Дейвид. Питаше се кога ще могат да се махнат от това ужасно място, където се виждаха само обезобразени трупове и се носеше мирисът на кръв. Някаква дива, необуздана стихия се бе отприщила миналата нощ и бе нанесла опустошения, които щяха да засегнат дълбоко останалите живи. Дейвид и Том Грайндли излязоха от къщата и останаха да говорят в сянката на странната веранда с три колони, преди да се запътят към Шарлот.

— Направихме всичко, което беше по силите ни засега — каза Дейвид, като протегна ръка в колата и стисна успокоително рамото й. — Карол и Нийл ще си търсят хотел, където да отседнат. Да направим ли и ние така?

Шарлот вдигна поглед към лицето му, изопнато и напрегнато, но възвърнало цвета си благодарение на острия вятър. Тя кимна, страхувайки се, че ако проговори, ще избухне отново в плач.

— Наоколо няма нищо, но недалеч оттук има един хотел на име „Дворът“. Може би ще успеем да се настаним там.

Онова, което искаше, бе да се върне в Лондон, но съзнаваше, че няма как да си тръгне сега. Щом се налагаше Дейвид да остане, щеше да остане и тя.

— Добре — отвърна Шарлот. — Кога ще можем да тръгнем за този хотел? — беше обзета от желание да се махне час по-скоро от Шелуд. Не искаше никога повече да види тази мрачна къща, нито да се доближи до оплисканите й с кръв стаи. По детски жадуваше само за дома си, дома от детството й, където майка й щеше да я посрещне и да я прегърне силно, а баща й да я потупа по гърба и да й каже, че е „неговото момиче“.

В този момент един сержант се приближи забързано към инспектора. Лицето му бе почервеняло и дишаше тежко.

— Сър?

Том Грайндли го погледна.

— Какво има?

— Обади се жената, която чисти тук, госпожа Гладис Сковел.

— Тя си е вкъщи, нали?

— Да, сър.

— Какво иска?

Шарлот забеляза, че челюстите на сержанта се свиваха и отпускаха, а устните му не можеха да се помръднат, като че ли бяха замръзнали.

Той преглътна, преди да проговори:

— Изглежда, сър, е забравила да спомене, тъй като е била силно уплашена, че в къщата е имало и едно малко момиченце…

Шарлот, свита на седалката в колата, нададе слаб вик, изпълнен с болка, и мъжете се обърнаха да я погледнат.

— Не, Холи не! — извика тя и отвори вратата. — О, моля те, Господи, не и Холи!

Дейвид беше станал бял като платно, вперил празен поглед в пространството.

— Холи? — каза той, като че ли се съмняваше, че мъжът говори истината. — Холи? Тук?

— Госпожа Сковел каза, че тя винаги идвала с баща си, когато той оставал тук, сър.

Том Грайндли изглеждаше, като че ли току-що бе остарял с десет години. Той попита Дейвид:

— На кого е това дете? На колко години е било?

Докато Дейвид му отговаряше, Шарлот си помисли: „Те говорят вече за нея в минало време.“

— Кога за последен път са видели детето? — попита инспекторът сержанта. — Госпожа Сковел каза ли ви?

— Да, сър. Тя каза, че е видяла за последен път момиченцето, когато си е тръгнала малко преди пет часа. Играело е в кабинета.

 

 

Сутрин, докато Бен спеше, а тя се мотаеше из къщата, Линда винаги си пускаше леко радиото. По това време беше тихо и спокойно, особено в събота. Много от живеещите на Малбъри Авеню заминаваха в края на седмицата, а тези, които оставаха, се качваха на колите си и отиваха да пазаруват малко след закуска. Тази сутрин Линда бе решила, че няколко от цветята в къщата трябваше да се пресадят. Дензил беше излязъл, домашната им помощница, Магда, гладеше и тя реши да се залови за работа. Имаше подход към растенията. Те се развиваха и вирееха под нейните грижи, изразяващи се в редовно поливане и торене; дори си бе направила „лазарет“ на прозореца в спалнята за цветя, които съседите й бяха изхвърлили на боклука, защото не цъфтяха вече.

Линда избираше голяма керамична саксия, в която да пресади една бледорозова бегония, когато смътно чу говорителя да прави извънредно съобщение и продължи да слуша с половин ухо, докато думата „Бароу“ достигна до съзнанието й. Тя спря и се заслуша внимателно.

Малко по-късно, когато чу думите: „… родителите са били застреляни“ и после: „… синът им беше намерен в кухнята и очевидно се е самоубил“, Линда разбра с ужасяваща яснота, че говореха за Крис и за Вирджиния и Едмънд.

— Няма следи от влизане с взлом — продължи говорителят, — смята се, че е домашен инцидент, в който не са участвали външни лица.

„И? — изкрещя някакъв глас в главата на Линда, когато започна прогнозата за времето. — И… кой още е бил застрелян? Какво се е случило с Холи? Защо не споменаха нищо за Холи?“ Крис със сигурност не би наранил тяхното малко момиченце, нали?

В този момент, като че ли в отговор на мъката на майка си, Бен се събуди в съседната детска стая и започна да плаче.

— Магда! — извика Линда надолу по стълбите. — Магда!

В хола се появи тъмнокоса деветнадесетгодишна девойка.

— Да, госпожо Блейк? — тя беше полякиня, говореше тихо и бе привързана към Бен.

— Можеш ли да вземеш Бен вместо мен? Той плаче и… нещо се е случило и трябва да се обадя по телефона — Линда се опита да говори спокойно, но паниката в очите й я издаде. Тя се втурна обратно в спалнята си и избра телефонния номер на бившите си свекър и свекърва в Уилтшир, който все още знаеше наизуст, макар да не се бе свързвала с тях повече от две години.

Замаяна от мислите, въртящи се в главата й, тя не можеше да повярва. Започваше да се съмнява в собствения си разум. Наистина ли бе чула добре? Възможно ли беше Крис да е застрелял Вирджиния и Едмънд, преди да се самоубие? Не, положително не. Сигурно са говорили за друго семейство. След малко ще вдигнат слушалката в Шелуд Манър и един от тях ще отговори, най-вероятно Едмънд, и тя ще каже: „О, току-що чух по радиото това ужасно съобщение за някакво семейство… не, не, разбира се, че не съм помислила, че се отнася за вас, но споменаха Бароу и реших да ви позвъня…“ И всички ще се посмеят, изпълнени с облекчение, че не са били те…

Линията беше заета. Тя остави слушалката, като се мъчеше да бъде спокойна, избърса очите си с опакото на ръката си, чудейки се колко минути да почака, преди да опита отново. Думите, които бе чула, непрекъснато се повтаряха в главата й като на развалена грамофонна плоча. Ако там е имало малко дете, говорителят със сигурност щеше да каже. Мисълта я успокои за няколко секунди, но когато отново набра Шелуд и линията все още беше заета, тя инстинктивно разбра, че най-лошите й предчувствия се сбъдваха. След малко чу Дензил да отключва входната врата. Бързо се спусна надолу по стълбите в хола и му каза какво е чула по радиото.

— Трябва да се добера до Шелуд, Дензил — каза тя, обезумяла.