Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (4)

Четвърта глава

Холи седеше на пода, почти заровена в опаковъчна хартия и етикети от подаръци, и само горната половина на тялото й се виждаше. Кристофър напразно се опитваше да проследи кой пакет от кого е, за да може да благодари на близките си. Всички бяха сложили под елхата подаръци за Холи и розовото й личице грейваше, щом разкъсаше развълнувано някоя ярка опаковка и отвътре се покажеше кукла, камера-играчка, навиващо се танцуващо котенце или кутия цветни моливи. Очарована, тя искаше да си поиграе с всичките наведнъж.

— Спри за малко, Холи — нежно я смъмри Кристофър, докато се опитваше да въведе някакъв ред. Но детето не искаше и да чуе.

— Виж, тате! Виж, тате! Имам чаен сервиз за моите кукли! — малките й пръстчета се увиха около миниатюрните порцеланови чашки и чинийки безкрайно внимателно и нежно. Шарлот я наблюдаваше и се усмихна при спомена за чаения сервиз за кукли, който й бяха подарили като малка.

— Да го сложа ли тук горе, миличка, за да не се счупи? — предложи тя.

— Мога и сама — Холи се изправи и си проправи път през купищата разноцветна хартия. После постави сервиза за чай в кутията му на масата.

Едмънд следеше с поглед какво става.

— Децата днес получават неприлично много подаръци — отбеляза той на висок глас. — Когато бях момче, ни подаряваха една-две играчки и някоя и друга мандарина, ако имахме късмет — в тона му се чувстваше лична обида, като че ли по някакъв начин го бяха ощетили дълбоко.

— Сега времето е по-материалистично — отбеляза Карол — и не мисля, че е лошо децата да получават подаръци, ако са научени да ги ценят.

— Когато бях директор на Чарлтън, забелязах, че децата, които получаваха купища играчки вместо любов и внимание от родителите си, ставаха разглезени и не умееха да ценят нищо — отбеляза Нийл.

Едмънд погледна отвисоко и с каменно изражение взе подаръците, които бе получил — книги, вратовръзка и бутилка коняк.

— Отивам в кабинета да си почина малко — съобщи той и се изправи.

— О, няма ли да присъстваш на отварянето на нашите подаръци? — попита Вирджиния.

Съпругът й не отговори, а бавно и тежко се отдалечи, без да обърне поглед назад. Дейвид сви устни.

— Можеше поне да се престори, че се забавлява — тихо каза той.

— Мисля, че е за предпочитане да не стои с нас — полугласно отбеляза Кристофър и изпрати с гневен поглед отдалечаващия се гръб на баща си. — Кой би искал това сърдито леке да се върти наоколо?

— Крис, моля те… — тихо възрази Вирджиния.

Смутена, Шарлот се престори, че не е чула и разгледа отново красивия шал, който Дейвид й бе подарил. Беше дълъг и тесен и можеше да се носи увит около врата със свободно пуснати краища. Бе го избрал заради различните оттенъци на сините цветя на тъмносин фон. Синьото беше любимият й цвят и тя бе дълбоко трогната от вниманието на Дейвид.

— Наистина ли ти харесва? — прошепна той в този момент.

Шарлот се усмихна и вдигна очи.

— Да, скъпи. Прекрасен е — тя му бе подарила риза, най-хубавата, която можа да намери в един изискан магазин на Джърмин Стрийт, и й струваше повече, отколкото би си признала.

Купчината подаръци под елхата бързо намаля и върху групата, насядала около нея, легна досадна тишина. Всички се чувстваха преситени от твърде многото храна и вино и от прекалените усилия да изглеждат весели, когато всъщност биха предпочели да се оттеглят и да останат сами. Вирджиния погледна бъркотията на пода с отчаяние. Гладис и Руби се бяха прибрали в селото и щяха да се върнат чак на следващия ден. Шарлот, уловила погледа й, се изправи живо.

— Мисис Фаръл, защо двамата с Дейвид не почистим тук и не донесем чай за всички? Цял ден не сте седнали и сигурно сте изморена.

— О, скъпа моя! Наистина ли бихте?… Не, не мога да ви позволя. Наистина не мога… — възпротиви се тя.

— Глупости. Няма проблеми — Шарлот започна да събира хартията с две ръце.

С помощта на Дейвид скоро холът бе почистен и лъскавият дъбов под светна отново. Останала без подаръците, елхата изглеждаше съвсем самотна в ъгъла.

Гладис и Руби бяха оставили в кухнята чинии със сандвичи и бисквити, покрити с прозрачно фолио. Шарлот сложи чайника, радостна, че си бе намерила занимание.

Карол и Нийл влязоха в кухнята заедно с Вирджиния и придърпаха столове около масата, оживили се при мисълта за чаша чай.

— Каза ли някой на Едмънд, че чаят е готов? — внезапно попита Вирджиния и погледна синовете си. Кристофър сипваше на Холи чаша мляко.

Дейвид сви рамене.

— Предполагам, че ще е по-добре аз да го направя — отзова се той, взе един сандвич и се запъти, дъвчейки, към кабинета.

Шарлот сложи големия чайник на масата и седна до Холи.

— Благодаря, скъпа — разсеяно каза Вирджиния.

Когато Дейвид се върна, следван от баща си, Шарлот забеляза, че отношението му към него беше доста по-приятелско. Може би се бяха разбрали за парите, за които Дейвид бе споменал тази сутрин.

— Кой мислиш, че ще спечели следващите избори? — чу въпроса му към Едмънд.

Погълната от политическия разговор, докато другите разговаряха помежду си, Шарлот отначало не чу звънеца.

Вирджиния първа реагира и проточи дългата си шия като стара газела.

— Това е звънецът! Крис, би ли отишъл да видиш кой е? Не мога да си представя на кого му е хрумнало да дойде на Коледа по обяд!

Кристофър потупа Холи по гърба.

— Изяж си сандвича, скъпа.

— А после мога ли да си взема бисквита? Моля те, татко.

— Да, скъпа, вземи си.

Когато той излезе от кухнята, детето съзаклятнически се усмихна на Шарлот.

— Мислиш ли, че татко ще ми позволи да изям две? — прошепна тя и погледна баба си с крайчеца на очите си, за да се увери, че не са я чули.

— Сигурно ще се наложи да го помолиш отново — подразни я Шарлот.

Холи сериозно се замисли над това. После бавно кимна:

— Права си.

Инстинктивно Шарлот прегърна Холи и я притисна до себе си. Никога не си бе падала особено по децата и макар да предполагаше, че един ден ще има свои собствени, те не бяха нещо, на което бе обръщала голямо внимание. Само когато майка й й натякваше, че иска внучета, за да им се порадва, преди да е остаряла съвсем, Шарлот сериозно се замисляше над въпроса. Но Холи, със заразителния си смях и доверчивостта си, сега променяше предишното й отношение.

Шарлот дочу от хола гласовете на мъж и жена. Кристофър и неочакваната гостенка се приближаваха по коридора. Жената се смееше, лекият й мелодичен смях се носеше из въздуха.

— Всички сме тук, вътре — каза Крис и отвори вратата на кухнята.

В стаята влезе хубава изискана жена с лъскава черна коса и големи тъмни очи. Носеше червеникавокафяво кожено палто, украсено с петелки и закопчано до врата, и високи, руски тип ботуши.

За момент настъпи неловка тишина. После тя бързо тръгна напред с лека походка, движейки се грациозно. Дясната й ръка беше протегната, а в лявата държеше голям пакет.

— Мисис Фаръл! Простете ми, че нахлувам така, но чух, че внучката ви е тук за празниците… Децата са моята слабост… Надявам се, че ще ми простите, задето се отбих без предупреждение, но й нося малък подарък за Коледа.

След като се здрависа с Вирджиния с мрачна вежливост, жената се обърна и внимателно постави пакета в скута на Холи.

— Заповядай, скъпа. Това е за теб. Надявам се, че ще ти хареса — каза тя, усмихвайки се на детето.

Холи се бе вторачила в непознатата с отворена уста. Смутена, Шарлот забеляза, че Кристофър изглеждаше не по-малко очарован.

— Какво ще кажеш, Холи? — ласкаво попита той.

— Благодаря — послушно отвърна детето, а после започна да разопакова подаръка си.

В този момент Шарлот видя лицата на Едмънд и Вирджиния. Неговото беше станало тъмночервено, очите му бяха кървясали и изхвръкнали от орбитите, докато нейното бе болезнено посивяло.

— Ето, седнете на моя стол — сърдечно каза Нийл, очевидно, без да забележи внезапно създалото се напрежение.

Жената седна, наблюдавайки усмихнато Холи. Изведнъж Вирджиния, изглежда, се овладя и влезе в ролята си на домакиня.

— Позволете ми да ви представя всички — каза тя задъхано. — Това са сестра ми и съпругът й, Карол и Нийл Уитакър, Шарлот Тейлър, приятелката на Дейвид, и нашият по-малък син, Кристофър… — както обикновено, тя замълча, преди да продължи отново: — А това е една наша съседка, Оливия Мидълтън.

 

 

Тревата под краката на Шарлот хрущеше, побеляла от скреж. Над главата й с пълно гърло пееше червеношийка, радваща се на живота. За нея бе облекчение да бъде вън от къщата, далеч от потискащата атмосфера, достигнала предишната вечер връхната си точка. Стана рано и слезе в кухнята да си направи чаша чай, там завари Гладис, която вече се бе заловила за работа и миеше чиниите от вечерята.

— Сложила съм чайника — весело каза Гладис. — Сега ще ти налея — въпреки че беше вторият ден на Коледа, тя бе дошла, както обикновено, и бе оставила Руби да се грижи за бебето си.

Шарлот й благодари, изпи силния чай и като се облече хубаво, за да не й е студено, излезе да се разходи. Заобиколи гористата част в дъното на дългата ливада, мина през една портичка и се озова в полето. В далечния му край лениво течеше поточе, обрасло с папур и бурени. Отиде до него и застана на брега, загледана във водата. Осъзна, че от три дни насам не се бе чувствала толкова спокойна. Такова облекчение беше да си далеч от семейство Фаръл. За пръв път, откакто познаваше Дейвид, през нея премина сянка на лошо предчувствие за общото им бъдеще. Не че обичаше Дейвид по-малко, всъщност тя го чувстваше по-близък от всякога, но стресът, който изживя в Шелуд Манър, бе събудил предпазливостта й и я бе накарал да се запита дали някога ще може да стане част от това семейство. Напрежението от досега с тяхното нещастие я изморяваше ужасно.

Миналата вечер неприятностите започнаха, когато Кристофър предложи на Оливия Мидълтън да остане за вечеря. До този момент напрежението скрито присъстваше, но внезапно то избухна и се разпростря в открита, явна ревност и омраза, които ужасиха Шарлот. В нейния дом никога не се бе случвало нещо подобно. Сега тя видя в истинската му светлина едно разделено и воюващо помежду си семейство. Това дълбоко я потресе.

Шарлот предполагаше, че Оливия Мидълтън може би бе причината за нещастието на Вирджиния и тази, заради която Едмънд се измъкваше нощно време от къщи. Сега с ужас наблюдаваше как Кристофър продължаваше да флиртува с нея, увещавайки я да остане за вечеря, и я превръщаше в център на внимание. Дали съзнава, чудеше се тя, че навлиза в територията на баща си? Или държането му целеше да унижи Едмънд в собствената му къща?

— Разбира се, че трябва да останеш — каза Кристофър, отхвърляйки не съвсем убедителните извинения на Оливия. — Не бива да бъдеш сама в коледната нощ, особено след като си донесла такъв прекрасен подарък за Холи.

Шарлот скрито поглеждаше домакините си, наблюдавайки хипнотизирана как Едмънд се разкъсва между желанието си Оливия да остане и необходимостта да се престори, че иска тъкмо обратното. Междувременно Вирджиния изглеждаше уловена в мрежа от фини нишки, които всеки момент можеха да се скъсат от напрежението. Ръцете й трепереха, а главата й се движеше рязко като на марионетка. През целия си живот Шарлот не бе изпитвала към някого такова съжаление.

— Сигурен съм, че Оливия има други планове, Крис — прогърмя агресивният глас на Едмънд. Той се обърна към нея, оголил големите си зъби с цвят на слонова кост.

Кристофър не се отказваше лесно.

— Нищо няма да правите, нали? — той очевидно бе очарован от екзотичната съседка.

— Ами… — Оливия наклони главата си на една страна, черната й коса се разпиля по раменете като фини копринени конци. По лицето й почти не се забелязваше грим и това й придаваше свеж, младежки вид. За части от секундата очите й проблеснаха към Едмънд, а после се върнаха на Крис. Без да губи самообладание, тя отговори спокойно: — С удоволствие бих останала.

Шарлот забеляза, че Оливия нито веднъж не се опита да погледне към Вирджиния. Това беше мъжка жена, ако изобщо някога бе виждала такава, жена, която тайно ненавиждаше собствения си пол и не си губеше времето със себеподобните.

— Прекрасно! — Кристофър явно се зарадва и в този момент Шарлот със сигурност разбра, че той не можеше да знае за връзката на баща си с Оливия Мидълтън. А Дейвид? Тя го погледна, но не можа да установи нищо.

— Защо не отидете в гостната? — внезапно каза Вирджиния, без да сваля усмивката от лицето си, като че ли тя бе нарисувана там. — Аз трябва да… — и безпомощно огледа кухнята, все едно че нямаше представа как ще се оправи.

— Ще ти помогнем — твърдо заяви Шарлот и скочи на крака. — Хайде, Дейвид. Ще заредя миялната машина, ако ми подадеш приборите за чай.

Шарлот продължи да се разхожда покрай потока, представяйки си странната групичка хора, насядали около огъня предишната вечер. От облечената във вълнен костюм Карол, с нейната къса побеляла коса, до очарователната Оливия, носеща кадифена пола в бургундскочервено и диаманти върху шифонената си блуза — всички те приличаха на зле подбрана група, набързо и произволно сформирана за някакъв експеримент, свързан с човешките взаимоотношения. Едмънд не можеше да свали очите си от Оливия, нито пък Кристофър. Пренебрегвайки очевидно огорчението на бащата, синът продължи да разговаря с нея оживено и скоро тя започна да се смее на шегите му и напълно забрави за Едмънд. Дейвид, от своя страна, изглеждаше отегчен. След известно време той извади екземпляр на „Провинциален живот“ и започна да чете.

Така останаха Нийл, Карол и Вирджиния, които не направиха никакъв опит да се включат в безжалостните закачки, които си подхвърляха другите. Разговаряха вяло, като се обръщаха от време на време да кажат нещо на Холи.

— Харесаха ли ти всички подаръци? — попита я Карол в един момент.

— Куклата ми хареса! — отвърна тя, стиснала скъпата кукла-бебе, която Оливия Мидълтън й бе подарила.

— Как ще я наричаш? — попита Шарлот.

Куклата сигурно струваше малко състояние, тъй като лицето й бе красиво оформено и бе облечена в дрехи от дантела и тънък лен, с копринени терличета и лек вълнен шал.

— Кукличка.

— Само кукличка? Няма ли да иска да си има истинско име като твоето?

— Какво име? — попита детето.

Шарлот се замисли.

— Какво ще кажеш за Ан? Или Саманта? Или Лили? Или Глория? А какво ще кажеш за Фелисити?

Очите на Холи светнаха.

— Флиси! Ще я нарека Флиси — тя залюля куклата и ангелски се усмихна.

— Време е за банята ти, скъпа — съобщи Вирджиния.

— Искам татко да ме изкъпе.

Кристофър я погледна.

— Защо тази вечер да не го направи баба ти? — беше очевидно, че не искаше да остави Оливия.

— Искам теб — настоя Холи.

— Аз те къпах миналата вечер. Върви, скъпа. Върви с баба си. Може би ще ти позволи да си правиш мехурчета — помъчи се да я убеди Крис.

— Наистина ли! — детето заподскача от радост. — Ще ми позволи да си правя мехурчета!

Когато излязоха, Кристофър отново се обърна към Оливия:

— Ходиш ли понякога до Лондон?

— Разбира се. Поне веднъж седмично — тя се засмя. — Къде другаде да пазарувам?

Той също се засмя, но изглеждаше объркан.

— Няма ли хубави магазини в Дивайзис?

Оливия сви рамене, които проблеснаха през прозрачната й блуза.

— Не и за дрехи.

— Не зная! Вие, жените, сте едни! — вперил очи в нея, Едмънд заговори с такава закачлива интимност, че Крис и Дейвид строго го погледнаха. — Е — извика той, за да се защити, като видя изражението им, — майка ви е същата. Никога няма какво да облече.

Настъпи тишина, докато Карол не отбеляза самодоволно:

— Мен дрехите не ме интересуват. Те са пилеене на пари.

Нийл се окашля доста по-високо, отколкото бе необходимо.

— Отскоро ли сте в Бароу, мисис Мидълтън? — попита той.

Оливия отвърна с тих, шепнещ глас:

— Купих вила „Магнолия“ преди година.

— Харесва ли ви тук? — поинтересува се Карол. — Бароу е малко село.

— Харесва ми, защото е тихо и спокойно.

— Нямате вид на жена, която обича тишината и спокойствието — тя се усмихна сухо, за да не прозвучи забележката й грубо.

Оливия тихо се засмя.

— О, не, такава съм, уверявам ви — после отново се обърна към Кристофър: — Къде живееш в Лондон?

— Във Фулам. Холи живее с майка си в Излингтън.

— Сигурно ти липсва.

Той кимна. Едмънд стана от стола си и се отправи към вратата на гостната.

— Какво ще кажете за малко шампанско? — прогърмя гласът му. — Би ли ми помогнал, Крис? — тонът му изразяваше по-скоро команда, отколкото молба.

— Не може ли да ти помогне Дейвид? Цял ден съм на крака заради Холи и съм смъртно уморен.

— О, ще го взема сам — разсърдено измърмори Едмънд и напусна стаята.

Оливия се премести по-близо до Кристофър.

— С какво се занимаваш? — държаха се така, като че ли в стаята бяха само двамата.

— Началник-производство съм. Много досадна работа, страхувам се.

— Съвсем не — усмихна се успокоително тя.

Кристофър се ухили и прокара ръка по брадата си.

— Исках да стана архитект, но не се справих достатъчно добре в колежа.

— Могъл си, ако си искал — подхвърли Карол.

Оливия не й обърна внимание.

— Аз исках да стана художничка. Обичам да рисувам. Разбира се, това ми е само хоби. Не съм достатъчно добра за професионалистка.

Шарлот тъкмо се чудеше кога ще спрат да се омаловажават в желанието си да се харесат един на друг, когато в стаята се върна забързан Едмънд с две бутилки шампанско.

— Ето ни! — сърдечно каза той.

— Още няма шест и половина — полугласно отбеляза Нийл.

Едмънд се обърна:

— Какво каза?

— Казах, че още няма шест и половина — високо повтори Нийл. — Обикновено не сервираш напитки преди шест и половина.

— И какво от това? Няма закон, забраняващ да се пие по-рано — с пламнало лице, той обели златистото фолио на първата бутилка. Напълни чашите и ги донесе на поднос, като първо вежливо предложи на Карол. Когато стигна до Оливия, се изправи, погледна я и се забави малко, преди да продължи.

Жестът му не остана незабелязан.

 

 

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

На излизане от трапезарията, където бе останала да разчисти съдовете, Шарлот дочу гласа на Кристофър, идващ от кабинета. После до ушите й достигна и гласът на Едмънд.

— Как смееш да се държиш така!

— Да се държа как? — Кристофър сля думите и сърцето на Шарлот се сви. Не беше го видяла да пие шампанско или вино на вечеря и все пак говореше като пиян.

— Много добре знаеш какво имам предвид — разгорещи се Едмънд. — Начинът, по който се хвърли на Оливия Мидълтън. Ти накара бедната жена да се почувства неудобно, Крис. Няма да позволя да се държиш така под моя покрив — беше толкова ядосан, че, изглежда, не забеляза кървясалите очи на Кристофър и това, че той се олюляваше, докато стоеше пред него и го предизвикваше.

— Ти си отмъстителен стар мръсник! — извика Кристофър и думите му отекнаха в кухнята. — Проблемът е, че ужасно ревнуваш!

Шарлот се върна в трапезарията и остави подноса с мръсните чаши обратно на масата. Изпитваше неудобство да отиде в кухнята, докато мъжете се караха.

Едмънд се бе върнал преди няколко минути. Беше откарал Оливия Мидълтън до вила „Магнолия“, тъй като минаваше полунощ. Вирджиния веднага се бе качила в стаята си. Карол и Нийл също си легнаха. Разярен, че при тази ситуация не можеше да остане с Оливия дори за няколко минути, той се бе върнал бесен, решен да се оправи с Кристофър.

— Ти си нехранимайко! Мръсен наркоман! — чу го да вика Шарлот. — Никой няма полза от теб! Не е чудно, че Линда те напусна!

— Поне й бях верен, въпреки всичките ми недостатъци — отвърна му Кристофър.

— Как смееш? — гласът на Едмънд стана опасно тих. — Как смееш да ми говориш така?

Шарлот нервно се въртеше. Дали не трябваше просто да си иде в стаята и да остави бъркотията в трапезарията? В този момент на вратата се появи Дейвид на път за кухнята, с използвания сервиз за кафе.

— Какво правиш, мила?

Тя кимна към кухнята, откъдето се чуваха крясъците.

— Не бих могла да се намеся в това, нали?

Дейвид се заслуша за момент с вдигната глава.

— О, Господи, татко и Крис отново ли започнаха? — той остави подноса на масата до нейния. — Нищо ново — въздъхна Дейвид.

— Искаш да кажеш, че често се карат?

— Със сигурност.

— Мислех, че баща ти и брат ти се разбират добре. Той винаги е на страната на Крис, не е ли така?

— Ако обичаш някого повече от всеки друг на света, не е лесно да му простиш, когато продължава да се погубва — тихо каза приятелят й.

Внезапно от кухнята се чу трясък. Като че ли по пода на кабинета хвърляха порцелан. Тя ужасено погледна Дейвид.

— … Върви по дяволите и ти! — крещеше Кристофър.

— О, Господи, защо трябва да пие толкова много? — извика Дейвид.

— Как може да е пиян? Не го видях да пие нищо!

— Но непрекъснато ходеше горе да види дали Холи е добре…

— Искаш да кажеш?…

— Сигурен съм — отегчено отвърна Дейвид. — Просто си носи — замълча намръщен. — Както казах на татко, Крис никога не се е отказвал от пиенето, макар да се преструва, че е така. Бих искал да разбере какво си причинява.

Дейвид изглеждаше, като че ли всеки момент ще се разплаче и сърцето на Шарлот съчувствено се сви.

— О, скъпи — каза тя, — все забравям колко много те разстройва това — той сигурно страдаше ужасно, че родителите му бяха по-склонни да приемат уверенията на пристрастения към алкохола свой син, отколкото да повярват на загрижения му брат.

 

 

Закуската беше поднесена. Вирджиния, по-измъчена от всякога, се опитваше да събере всички в трапезарията, като в същото време се грижеше и за Холи, която, уморена от вчерашните вълнения, определено бе станала опърничава.

— Не искам да закусвам! — нареждаше тя, все още стискайки куклата, която и бе подарила Оливия предишната вечер.

— А трябва. Хайде, ела — опита се да я убеди Карол и хвана ръката й.

— Бъди добро момиче, скъпа — помоли я Вирджиния.

Холи я погледна злобно.

— Мама не ме кара да закусвам!

— Сигурна съм, че те кара — Карол не си поплюваше. Вирджиния може би беше мекушава към детето, но тя не изпитваше угризения да накара Холи да й се подчинява.

Карол вдигна малкото момиченце на стола и сложи пред нея купа с каша.

— Ще ядеш царевична каша — строго каза тя.

— Не искам царевична закуска! — Холи се обърна към Шарлот със свити устни и трепереща брадичка. — Не искам царевична закуска — жално повтори тя.

— Къде е Кристофър? — попита Нийл и си наля кафе.

— Къде очакваш да бъде! — мрачно отвърна Едмънд. — Още е в леглото.

Шарлот побърза да се намеси. Наведе се и обви с ръка раменете на Холи.

— Ако ти направя препечена филийка с мармалад, ще я изядеш ли? — нежно попита тя.

Детето кимна и премигна, за да прогони сълзите.

— С мармалад от ягоди.

— Добре. Нека бъде мармалад от ягоди.

Час по-късно се появи Кристофър, със зачервени очи и унил. Двамата с баща си не се погледнаха. Шарлот се опита да разведри атмосферата.

— Ако един ден дъщеря ти изчезне — усмихна се тя на Кристофър, — да знаеш, че аз съм я отвлякла.

Устните му иронично потрепнаха.

— И на мен често ми се иска да го направя — каза той и тя моментално съжали за глупавата си шега.

Шарлот прекара останалата част от деня с Холи. Дейвид й бе казал, че има да урежда още неща с баща си и се бе затворил в кабинета с него, а Карол и Нийл, след като обядваха, отидоха да се поразходят из Бароу. Вирджиния се оплака от главоболие и се оттегли горе да си почива.

— Какво искаш да правиш? — попита Шарлот, докато Холи разглеждаше отново коледните си подаръци.

— Ще изкъпя Флиси — отвърна тя без колебание.

— Ще трябва да свалим всичките й хубави дрехи.

— Да.

— Добре. Къде ще я измием?

— В корито, както мама къпе Бен.

— Кой е Бен?

— Моето братче бебе — гордо отвърна Холи. После се замисли дълбоко за момент, преди да оповести: — Сега и аз си имам бебе.

 

 

Едмънд беше казал, че Маки има нужда от хубава разходка и сега крачеше ядосано надолу по алеята. Яростта, че не бе могъл да остане — дори за малко — с Оливия предишната вечер, бе не по-малка от гнева му, че Кристофър толкова явно бе флиртувал с нея.

Той стегна корема си и като хвърли поглед на часовника си, ускори крачка. Току-що бе минало пет часа; можеше да прекара един час с Оливия, без да предизвика подозрение. Един час блаженство, който щеше да успокои засегнатите му чувства и да пропъди страховете му, че тя може да предпочете някой по-млад. В края на алеята сви наляво и тръгна през полята, заобикалящи покрайнините на Бароу. С всяка измината стъпка нетърпението му нарастваше. Колко глупаво от негова страна да си помисли, че такъв неудачник като Крис, вонящ на уиски, може да привлече Оливия повече от него! Наистина беше смешно. Имаше толкова много неща, които да й предложи. Първо, богатство, но и достойнствата му не бяха малко — култура, умение да разговаря и най-ценното от всички — опит.

Вила „Магнолия“ беше грозна викторианска къща, направена от тъмночервени тухли и разположена зад високи лаврови храсти. Когато Едмънд за първи път срещна Оливия, не можа да си обясни какво я бе накарало да купи такова отвратително жилище. Със сигурност, помисли си той, би й харесала повече една привлекателна къща с красиви комини, с веранда и капаци на прозорците. Но като влезе вътре, разбра, че големите мрачни стаи бяха чудесен готически фон на драматичния й вкус. Резбованите мебели, тъмните стени и богатите драперии — всичко това й придаваше един чар, който беше повече загадъчен, отколкото очевиден. Стаите тънеха в полумрак дори и през деня, слънцето се процеждаше през високи палми, поставени в саксии върху ниски масички до прозорците. Оливия не се доверяваше на ярката светлина.

Едмънд позвъни на вратата и чу как дрънчащият звук отекна надалеч. Маки чакаше до него с широко отворена уста и увиснал розов език.

Оливия се забави доста и той се готвеше да натисне месинговия звънец отново, когато тя отвори вратата и застана на прага, вперила очи в него.

— Не те очаквах днес следобед — задъхано каза тя.

В този момент от сянката на антрето зад нея се показа Кристофър.