Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (15)

Петнадесета глава

Грайндли никога не бе чувал за тази жена.

— Кой? — попита той сержанта, влязъл в канцеларията, за да му съобщи, че има посетител.

— Уесткот, сър. Някоя си госпожица Уесткот.

Инспекторът поклати глава.

— Каза ли какво иска?

— Само, че е видяла името ви във вестниците във връзка с убийствата в Шелуд Манър.

— Журналистка ли е? — Грайндли и обичаше, и мразеше представителите на пресата. Те можеха да бъдат полезни, когато той искаше да се добере до нещо по някой случай, но и дяволски досадни, когато нямаше нужда от тях.

— Попитах я, сър, но тя каза, че е просто обикновена гражданка, която има информация за вас — сержантът замълча, чудейки се какво ще каже на госпожица Уесткот, ако инспекторът откаже да я приеме. — Доста е настоятелна, сър. Дошла е от Лондон. Казах й, че вероятно сте зает, но тя отговори, че ще чака.

— О, Господи! — изпъшка Грайндли. — Надявам се да не е някоя маниачка. Предполагам, по-добре ще е да й кажеш, че ще я приема, но че мога да й отделя само няколко минути, тъй като се налага да изляза.

— Да, сър.

След минута в стаята влезе млада, около двадесетгодишна жена. Беше добре облечена, в бежова плисирана пола и морскосиня жилетка, косата й бе прибрана отзад на опашка, а лицето й бе сериозно. Грайндли се изправи и се опита да се усмихне.

— Добро утро, госпожице Уесткот. Седнете, моля — той забеляза, че тя се здрависа вяло и доста хладно.

Жената седна срещу него и се наведе решително напред.

— Научих името ви от вестниците — започна тя направо.

— Предполагам. Какво мога да направя за вас, госпожице Уесткот? — погледна я инспекторът. Имаше опит както с мъже, така и с жени, които биваха обсебени от онова, което смятаха за „жизненоважна информация“. Всички те имаха един и същ фанатичен блясък в очите и говореха напрегнато. Обикновено отнемаше по-малко време, ако ги изслушаше и им обещаеше да огледа нещата, отколкото ако ги приемеше несериозно.

— Вие ръководихте разследването по убийствата в Шелуд Манър, нали? — тя прикова вниманието му с непосредственото си държане, което изискваше прям отговор на въпроса й.

Грайндли повдигна вежди при това определение.

— Да, аз го ръководих — съгласи се той.

— И следствието установи, че по-малкият син на семейство Фаръл, Кристофър, е убил родителите си, преди да се самоубие.

— Точно така. Какво ви интересува по този случай, госпожице Уесткот?

— Не го е извършил Кристофър Фаръл.

Грайндли притисна върховете на пръстите си един в друг.

— Разбирам — тихо отвърна той. — И на какво се основава твърдението ви?

— Защото зная, че той няма нищо общо с това. Той е също жертва на убийство, както майка му и баща му.

— И вие знаете кой е убиецът? — простодушно попита Грайндли.

— Не… Но зная кой е уредил да бъде избито семейството.

— Ахааа! — каза отново той, като проточи многозначително възклицанието си.

Настъпи мълчание, след което тя се нахвърли върху него ядосано:

— Вие не приемате думите ми сериозно, нали? Смятате, че си измислям. Е, грешите. Животът ми е в опасност заради онова, което знам. Бях заплашена. Ако стане известно, че днес съм била тук, вероятно ще свърша като другите! — бе повишила глас и сърцето на Грайндли се сви.

— Ако имате някаква информация, отнасяща се до убийствата, ще бъда много благодарен да я чуя — инспекторът се опита да изглежда искрен, но не му се удаде лесно.

Госпожица Уесткот пое дълбоко дъх — като гмуркач, готвещ се да скочи във водата.

— Били са застреляни от наемен убиец.

— Продължавайте.

— Платили са му девет хиляди лири. По три хиляди на глава. Всичко е било планирано месеци преди това.

— Разбирам — внимателно каза Грайндли. — Знаете ли кой е този наемен убиец?

Тя поклати глава:

— Нямам представа. Сигурно има известни престъпници, които се занимават с тези неща. От вас зависи да го намерите.

— Разбира се, може да опитаме, но би било от голяма полза, ако ни кажете кой го е наел. В състояние ли сте да го направите, госпожице Уесткот?

— Разбира се! Затова съм тук, инспекторе. Човекът, който е наел убиеца, е Дейвид Фаръл, знам го със сигурност, защото аз съм бившата му приятелка, Кони Уесткот.

 

 

Продълговатият жълтеникавокафяв плик лежеше на кухненската маса, отворен в единия край. Шарлот му хвърли плах поглед, изпитвайки желание да види документа в него, но не се осмели. Дейвид сигурно вече знаеше, че наследява само половината от богатството на родителите си и тя се чудеше как го бе приел. Едно нещо бе сигурно, той щеше да види в това още един знак, че Едмънд и Вирджиния са обичали повече Кристофър, отколкото него. За момент на Шарлот й се прииска да върне стрелките на часовника назад във времето, когато за първи път срещна Дейвид, месеците, които прекараха във взаимно опознаване, преди да отидат в Шелуд за Коледа. Тези дни бяха едно божествено пътуване из непознатото, когато изведнъж мечтите й като че ли започнаха да се сбъдват. После бяха отишли в Шелуд и малко по малко сънуваното щастие се бе разпаднало и отлетяло…

Внезапно Дейвид се втурна вътре и я откъсна от мрачните мисли. Той носеше бутилка вино и два изчистени рака, опаковани красиво в изстудена кутия.

— Взех ги от „Херодс“ — каза той и я целуна. — Представях си именно раци за вечеря.

— Боже мой, колко разточително! — рече тя, преди да успее да се спре.

Той веднага направи гримаса.

— О, за Бога, Шарлот! Винаги разваляш всичко. Какво става с теб? Ти умееше да се забавляваш, а сега говориш като майка ми.

Тя трепна, спомняйки си как се отнасяше той към натякванията на Вирджиния.

— Не е вярно — засегната, отвърна Шарлот. — Просто не искам да задлъжняваш — неволно погледна към плика, но Дейвид поставяше виното в хладилника с гръб към нея.

— Защо ще задлъжнявам? За първи път в живота ми нещата се подреждат добре, така че не разваляй всичко! — той говореше безгрижно, почти шеговито, но думите му я засегнаха и тя се обърна. — Видя ли това? — Дейвид вдигна плика и го хвърли пред нея.

— Не.

— Не го ли прочете? — изненадано попита той.

— Разбира се, че не съм — отвърна тя, благодарна, че бе устояла на изкушението. — Какво е то?

— О, хайде, Шарлот.

Тя се стегна и каза:

— Предполагам, че са завещанията на родителите ти?

За нейна изненада той отметна глава назад и се разсмя.

— Господи! Ти си по-нетърпелива да сложиш ръка на парите им от мен! — после поклати глава. — Не, не са завещанията. Това са документите на Шелуд.

— Все още не си получил завещанията? Тогава не знаеш какво пише в тях.

— О, зная какво пише в тях — развеселен, отвърна Дейвид. — Старата фирма от адвокати на семейството ще ми ги изпрати тези дни, но междувременно ги помолих да ми изпратят тези документи. Искам да ги прегледам, преди да обявя Шелуд за продажба.

Шарлот извърна очи и постави раците в две чинии. Нещо в нея я гризеше и се надигаше, готово да избухне, ако не го освободи, но как да го направи? Искаше й се Линда да не й бе казвала за осиновяването и промените в завещанията на семейство Фаръл. Ако не знаеше тези факти, сега нямаше да се чувства толкова напрегната.

Те мълчаливо отидоха във всекидневната. Докато Дейвид наливаше виното, Шарлот сложи масата.

Той заговори пръв:

— Чудя се колко ли време ще отнеме легализирането на завещанието?

— Мисля, че обикновено минават месеци — отвърна тя, надявайки се да е така. Колкото повече продължеше, толкова по-далеч бе денят, когато той щеше да поиска да пътува и да я застави да вземе решение дали ще тръгне с него, или ще остане. Шарлот се страхуваше от този момент. Не споделяше неговото непостоянство, желанието му да бъде навсякъде другаде, но не и там, където се намираше в момента. Тя не копнееше за вълнуващ живот или за бягство от действителността. Колкото и банално да беше, Шарлот съзнаваше, че е щастлива с работата си, доволна от красивия си апартамент, радостна, че е близо до приятелите и семейството си. „Може би — помисли си тя — аз имам по-развито чувство за принадлежност заради начина, по който бях отгледана.“ Родителите й й бяха дали и усещането за сигурност, което Дейвид очевидно не бе получил от осиновилото го семейство.

— За какво мислиш, Шарлот?

Тя се сепна и се изчерви.

— За нищо, наистина.

— Не продължаваш да се измъчваш за Кони, нали?

За момент тя бе забравила за съществуването на Кони, но думите му я накараха да си спомни отново за нея. Напоследък целият й живот, изглежда, бе изпълнен с безпокойство за едно или друго нещо, чувстваше се като мишка в капан, която се опитва да избяга, но открива, че всеки изход води до друг източник на тревога.

— Не мислех за Кони.

— А за какво тогава?

— Изпитвам неимоверен страх от всичко — искрено каза тя. — Някога бях толкова… толкова спокойна, нищо не ме тревожеше, но напоследък имам чувството, че главата ми ще се пръсне.

Той я погледна съчувствено.

— Ти преживя дяволски много покрай драмите на семейството ми!

— Може би — тя отпусна глава, знаейки, че това беше само част от бедата. Истинският й страх и опасенията й се отнасяха до онова, което в края на краищата щеше да се случи между нея и Дейвид. Във връзката им се бе появила някаква опасност, която в началото не съществуваше, някакво чувство на страх, за което тя не можеше да даде разумно обяснение.

— Както и да е, вече всичко свърши.

Тя вдигна очи към него. На лицето му се бяха изписали внимание и нежност.

— Какво е свършило?

— Смъртта… погребенията… вестниците, които ни преследваха. Хората забравят много бързо. Всичко свърши, Шарлот. Нищо повече не може да се случи.

— Така ли мислиш?

Дейвид поклати глава:

— Това е вече история. Можем да се заемем с останалата част от живота ни и благодаря на Бога за това.

 

 

— Шарлот, ти ли си? — обаждаше се Линда, гласът й бе доста развълнуван. Беше единадесет часът на следващата сутрин и тя бе позвънила в дизайнерското ателие.

— Здравей, Линда! Как си?

— Слушай, трябва да говоря с теб. Случи се нещо, което, струва ми се, доказва, че Крис няма нищо общо с убийствата.

— Какво е то?

— Холи ни разказа какво е станало в Шелуд… всъщност разказа не е точната дума — взехме й няколко кукли и тя разигра ужасяваща сцена с тях.

— Сериозно ли говориш? — думите на Линда възкресиха в съзнанието на Шарлот отвратителните сцени, на които бе станала свидетел в старата къща, и сърцето й подскочи.

— Да, скъпа. Но бих искала да поговоря с теб за това, преди да отида в полицията. Може би ще ме отрезвиш, ако си въобразявам.

— Добре. Кога ще се срещнем?

— Можеш ли да дойдеш по обяд? По-лесно ще е да ти покажа какво прави Холи с куклите си, отколкото да ти обяснявам.

— Да. Няма как да остана дълго, имам много работа, но мога да дойда в дванадесет и половина за час.

— Прекрасно! Мисля, че скоро ще научим истината.

Тя взе такси до Малбъри Авеню. Майра беше в Бирмингам и работеше по проектите на един нов хотел и Шарлот остави ателието в ръцете на секретарката им.

Линда я посрещна с едва скрито вълнение.

— Влизай, скъпа — каза тя. После сниши гласа си заговорнически: — Холи си играе с куклите сега. Ще седнем и тихичко ще пийнем нещо, докато я наблюдаваме, но не показвай, че се интересуваш от онова, което прави. Щом забележи, че я гледат, тя спира.

Шарлот кимна разбиращо. В този момент Холи изтича във вестибюла, стиснала Флиси под ръка, както обикновено.

— Здравей, миличко! — каза Шарлот. — Колко е хубаво, че те виждам!

— Да — отвърна Холи, като се усмихна срамежливо.

— А как е Флиси?

— Много добре.

— Благодаря, много добре — нежно й подсказа Линда.

— Да — широко се усмихна Холи.

Шарлот се засмя.

— Е, на Флиси наистина й отива розово!

Линда се запъти към дългата удобна гостна, а Шарлот я последва заедно с Холи. Бен вече седеше на пода и си играеше с едно камионче.

— Харесва ми тази стая — отбеляза Шарлот, като огледа наоколо одобрително. Докато Линда отваряше бутилка вино, тя отиде до френските прозорци и погледна градината. Ранни пролетни цветя бяха започнали да цъфтят, а млечната обедна слънчева светлина придаваше на хубавата малка морава лек смарагдов оттенък.

— Ела да видиш нарцисите ми — внезапно каза Линда и поведе Шарлот навън. По средата на тясната чакълеста пътека тя се обърна към нея и прошепна: — Нека ти обясня нещо. То ще ти помогне да разбереш по-лесно какво прави Холи. Има една кукла в моряшко облекло, която тя нарича „дядо“, а също и стара моя кукла с кринолин, към нея се обръща с „бабо“.

Шарлот кимна разбиращо и по гърба й полазиха ледени тръпки.

— Има и друга кукла, момче, облечено като пожарникар, него нарича „татко“. А така също и феята, която обикновено поставяме на върха на коледното дърво, едно натруфено със сребърна сърма и тюл същество.

— Тя кого представлява? — заинтригувана, попита Шарлот.

Линда се усмихна кисело:

— Оливия. Холи я нарича „Ливи“.

— А Флиси играе ли някаква роля?

— О, да — в очите на Линда се появи болка. — Флиси е самата Холи. Тя не се отделя от тази кукла и мисля, че се идентифицира с нея. Хайде да се връщаме. Седни на канапето, а аз ще ти налея една чаша. И помни, прави се, че не обръщаш внимание на Холи. Ще се опитаме да разговаряме естествено, но гледай, гледай и слушай. Мисля, че ще бъдеш удивена.

Те се върнаха мълчаливо в гостната, където децата си играеха, всяко в своя собствен малък свят. Бен изпускаше мехурчета през устата си, карайки камиона си, а Холи, застанала с гръб към тях, си играеше пред старинния скрин, опрян до стената, близо до вратата. От двете им страни стояха резбовани столове, а куклите бяха разпръснати наоколо, с изключение на Флиси, която, както забеляза Шарлот, се намираше в скута на Холи. Линда подаде на Шарлот чаша вино и седна до нея. Под прикритието на безсъдържателен шепот те започнаха наблюдението си известно време нищо особено не се случи, но после Шарлот заинтригувана забеляза как детето заговори на Флиси, питайки я дали иска да се изкъпе.

— Дядо се преоблича — информира тя куклата. — Ти искаш ли да се преоблечеш? — после Холи се обърна и взе куклата „баба“ и куклата „дядо“ и показа, че те си крещят една на друга с неразбираеми думи. — Баба е ядосана! — прошепна Холи на куклата. — И дядо е ядосан!

Вцепенена, Шарлот осъзна с ужасяващо чувство за неизбежност, че щеше да се случи нещо страшно. Разбра също, че нищо не може да направи, за да попречи на Холи да захвърли със сила на пода куклата „дядо“, която се стовари долу с изкривени ръце и крака. Шарлот неволно подскочи. Само така можеше да потисне вика си. После Холи грабна Флиси и със сърцераздирателна нежност я притисна към гърдите си.

— Не се страхувай — прошепна тя.

Настъпи пауза, Шарлот не смееше да си поеме дъх. Холи беше толкова погълната от играта си и напълно забравила за тях, че да я обезпокоиш беше все едно да събудиш някой, който ходи насън.

— Трябва да се махнем… — внезапно каза Холи, като вдигна Флиси с леки, отривисти движения. — Трябва да се махнем… Хайде да се скрием! — шепнеше тя.

Шарлот гледаше ужасена. Линда, която беше до нея, я побутна леко и мълчаливо кимна. В играта на Холи имаше някаква страховита правдоподобност, подражание на поведението и начина на говорене на възрастните. Отражение на онова, което, изглежда, бе видяла.

— Трябва да се скрием… — настоятелно повтори момиченцето.

Атмосферата в стаята беше напрегната и дори Бен бе утихнал, смучейки замислено червено дървено кубче.

— Кой е това? — внезапно попита Холи, като отново зашепна. — Кой е това?

Шарлот замръзна и усети как Линда до нея се скова. Сплетените й пръсти се свиха като нокти на птица и се забиха в кожата й. Като в агония тя видя как малката й дъщеричка запляска силно с ръце, крещейки: „Бум! Бум!“ После детето притихна, все едно се ослушваше, и отново заговори.

— Къде е татко? — задъхано прошепна Холи, притискайки куклата си. — Къде е татко? — тя залюля Флиси тъжно, мълчаливо. После възкликна: — Ето го татко!

След това отвори най-горното чекмедже, напъха Флиси в него и го затръшна.

— Шт… — прошепна тя и седна отново. — Татко каза, че трябва да бъдеш много тиха.

Шарлот погледна застаналата с гръб дребна фигурка, облечена днес в поличка на цветя и бяла тениска. Малките закръглени лакти и сребристорусите коси като че ли трепереха. Искаше й се да вдигне Холи на ръце, да я притисне в обятията си и да се опита да й помогне да забрави всичко, което се бе случило, но знаеше, че не може. Имаше още много да се прогони от детския й ум и щеше да мине доста време, ако изобщо някога това станеше, преди ужасът да бъде изтрит напълно от съзнанието й.

Няколко минути Холи си игра с лъскавата пола на феята от коледното дърво, после, като че ли внезапно се сети за нещо, скочи на крака, издърпа чекмеджето и извади Флиси от него. Люлеейки куклата на ръце, Холи седна и затананика тихо и тъжно.

По лицето на Шарлот се застичаха сълзи и като погледна, видя, че и Линда плаче.

— Хайде да отидем пак в градината — задавено предложи Линда. Те побързаха да излязат от стаята, преди Холи да е забелязала мъката им.

— О, не мога да го понеса — заплака Шарлот. — Какво само е преживяло това дете!

Линда кимна и избърса носа си.

— Зная. Говорих с детската психотерапевтка и тя каза, че трябва да давам на Холи да играе с тези кукли винаги щом тя пожелае. Очевидно колкото по-често разиграва видяното, толкова по-добре. Това е начин да го извади от съзнанието си, поне докато започне да говори за него.

Шарлот чувстваше болката от този ден като кървяща рана. Играта на Холи отново бе извадила всичко на повърхността. Но даваше отговор на по-малко въпроси, отколкото поставяше.

— Боже мой — ахна тя, осъзнала какво се бе случило, — това означава, че Едмънд е бил застрелян, преди Крис да се върне от дома на Оливия!

— Точно така! Мисля, че Вирджиния и Холи са били горе, когато е станало. Тялото му беше намерено долу на стълбите, нали?

Шарлот кимна, съзнавайки, че никога няма да може да забрави Едмънд, лежащ, плувнал в собствената си кръв, но с такова спокойно изражение, че човек би могъл да помисли, че е заспал.

— Възможно е и Едмънд да е бил горе, но да е чул нещо? Може да е бил застрелян, докато е слизал по стълбите, за да провери — замислено каза Линда.

— Предполагам, че е възможно…

— А ако Крис се е върнал в този момент и е попречил на онзи, който е убил Едмънд? Възможно е и Вирджиния да е била вече застреляна!

Двете жени се спогледаха ужасено.

— Може би и двамата са били убити пред очите на Холи!… — каза Шарлот. Ако именно това се бе случило, съзнанието й можеше да остане обременено за цял живот. Трупът на Едмънд бе достатъчно ужасяващ, но Вирджиния, с отнесеното й наполовина лице, бе далеч по-лоша гледка.

Линда изглеждаше бледа и измъчена. Ръката й трепереше, когато се опита да изглади бръчките на челото си.

— Мисля, че последното нещо, което Крис е направил, преди да умре, е било да предпази Холи, като я заключи в този сандък. Затова е сложил ключа в джоба си. Знаел е, че ако го убият, ще го намерят в дрехите му, но ако го бе оставил в ключалката, никой нямаше да се сети къде е скрита Холи — гласът й пресекна печално. — Той винаги казваше, че я обича толкова много, че е готов да даде живота си за нея и смятам, че точно това е и направил.

— О, Линда! — Шарлот не знаеше какво да каже, представяйки си сцената — някакъв откачен, с пушка, първо убива Едмънд, а после застрелва или поне заплашва Вирджиния, докато Крис отвежда Холи в стаята за гости и я скрива в сандъка за одеяла.

— Чудя се защо Крис е бил убит в кухнята, а не горе? — внезапно попита Шарлот.

— Може би е слязъл долу отново, за да отдалечи убиеца от мястото, където е била скрита Холи — предположи Линда.

— А после е бил застрелян хладнокръвно и пушката е била поставена в ръцете му, за да изглежда така, че все едно той е убил семейството си?

— Господи, бих искала да зная — гласът на Линда излъчваше умора и отчаяние. — Как ще докажем всичко това? Няма свидетели, с изключение може би на Холи, но не мога да очаквам от нея да се изправи пред съда и да разкаже какво е видяла.

Шарлот кимна. Щеше да се радва, ако би могло да се докаже, че Крис е невинен, но бе обзета от ново безпокойство, нещо я измъчваше, макар да не можеше да го определи точно.

— Какво ще стане сега? — попита тя.

— Ще се свържа с детектива в Бароу. Мисля, че ще трябва да поднови случая и бих искала да науча какво е заключението на патолога.

— Аз също. Ако Крис не го е направил, кой е бил тогава?

Линда я погледна откровено:

— Честно казано, Шарлот, изобщо не ме интересува. Искам само да очистя името на Крис — най-вече заради Холи — и няма да се спра, докато не успея.

Магда им извика, че обядът е готов и те се върнаха в къщата. Заради децата преминаха към по-общи теми на разговор.

— Ходих в зоологическата градина — съобщи Холи с ококорени очи.

— Сигурно е било забавно — насърчи я Шарлот.

— Яздих едно магаре — тя загреба с лъжицата си малко картофено пюре и го натъпка в устата си. — И видях… и видях лъв! — добави тя, дъвчейки. — Той изрева ето така: „Гр-р-р-р!“

— Боже мой! — Шарлот се престори на уплашена. — Било е вълнуващо.

Холи кимна и русите й къдрици се разлюляха:

— Била ли си в зоологическата градина?

— Не съм ходила, откакто бях малка.

Кръглите сини очи на Холи отново се взряха в нейните:

— Тогава имало ли е зоологическа градина?

Когато всички се засмяха, Холи погледна доволно и също се засмя с онзи плътен смях, който Шарлот толкова обичаше.

— Просто обожавам това дете — каза Шарлот на Линда, докато пиеха набързо по чаша кафе, преди да се върне на работа. — Щастливка си, че имаш толкова хубави деца.

Линда се усмихна:

— Да, така е. Наистина съм благословена. Не зная какво бих правила без тях двамата. Децата са най-голямата благодат в живота.

Шарлот кимна:

— Надявам се един ден и аз да имам деца. За мен семейството е най-важното нещо.

— Вярно е. Затова напуснах работа, когато се роди Бен. За щастие Дензил печели достатъчно, за да ни издържа, но дори и да не беше така, мисля, че по-скоро бих се лишила от известни неща, отколкото да пропусна някой момент с Холи и Бен. Семейството ти е задружно, нали, Шарлот?

— Много задружно и това е чудесно. Кажи ми, Линда, исках да те попитам: Дейвид знае ли, че е бил осиновен?

— Боже Господи, да не би да намекваш, че все още не ти е споменал за това?

— Не е казал нито дума. Помислих си, че може би Крис е знаел и затова и ти знаеш, но никой не е казал на Дейвид — обясни Шарлот.

— Не, той знае. Мисля, че са му казали още в самото начало. Знаеш какво се говори в тези случаи, обичайните неща, че е „по-специален“ и затова са „избрали“ него. Предполагам, че Едмънд и Вирджиния са били наистина добри — по начина, по който те са го разбирали. Чудя се защо Дейвид никога не е споменавал за това?

Шарлот изглеждаше замислена.

— Струва ми се, че вероятно се е чувствал отблъснат от собствената си майка.

— Това е тъжно, защото показва чувство за несигурност — каза Линда. После се усмихна. — Сигурна съм, че ти му даваш онова усещане за принадлежност, от което той толкова много се нуждае, Шарлот. Щастливец е, че те има.

Шарлот изглеждаше поласкана, но изненадана.

— Според мен аз съм щастливката — рече тя.

 

 

Веднага щом Кони Уесткот си тръгна, инспектор Грайндли извика в канцеларията си старши полицая.

— Седни, Франклин. Нещо се появи. Не смятам, че трябва да го приемаме сериозно, но тъй като Шелуд Манър е твоя територия, помислих си, че трябва да знаеш. Преди малко при мен беше една млада жена, тя обвинява Дейвид Фаръл, че е наел човек да извърши убийствата.

Рон Франклин зяпна от удивление и брадичката му увисна:

— Не може да бъде!

— Госпожицата дори стигна дотам да каже, че са били заплатени девет хиляди лири, по три хиляди на глава, както очарователно се изрази тя — продължи Грайндли.

— Ама че работа!

— Мотивът очевидно е бил отдавнашната неприязън на Дейвид Фаръл, който между другото се оказа осиновен, към семейството. Освен това той се интересувал и от парите им.

— Не е възможно!

Грайндли, изглежда, се засегна.

— Франклин, не можеш ли да говориш малко по-свързано? Като например да зададеш няколко уместни въпроса, вместо да седиш там и да охкаш и ахкаш?

Старши полицаят се окопити и рече оправдателно:

— Изразих изненадата си, сър.

— Е, ако питаш мен, историята й е пълна измишльотина! Тази млада жена е бивша приятелка на Дейвид Фаръл. Ако някой има зъб на някого, то това е тя. Разделили са се и сега иска да му отмъсти.

Франклин кимна, все още твърде изненадан, за да каже нещо. Откакто бе постъпил на работа в полицията, случаят Шелуд бе най-драматичното му преживяване и според него то бе не само, страховито, но и вълнуващо.

— Ами… — това беше забележка, а не въпрос и той поклати глава, чудейки се.

— Ами какво? — прогърмя гласът на Грайндли. Кони Уесткот го бе смутила. Той не обичаше агресивни жени и се почувства ядосан, че един толкова ясен случай можеше да бъде поставен под въпрос.

— Ами… това е то, сър, нали така? Казахте, че не трябва да приемаме тази информация сериозно и аз съм съгласен с вас. Тя има ли някакво доказателство?

— Никакво. Попитах я знае ли кой е наемният убиец, но тя нямаше ни най-малка представа. Смятам, че си е измислила всичко това просто за да създаде неприятности.

— Но вие сте чували за хора, които наемат убийци, нали, сър?

— Франклин, гледаш прекалено много телевизия! Тук не е Чикаго.

— Значи не смятате, че трябва да го извикаме на разпит, сър?

Инспекторът отговори, без да се поколебае:

— Боже Господи, не, разбира се. Ще му изгубим времето и което е още по-лошо — ще изгубим и нашето време.

 

 

Шарлот не каза на Дейвид за обяда си с Линда. Не виждаше смисъл. Защо да му припомня този ужасен ден тъкмо когато, изглежда, бе започнал да се примирява със загубата на семейството си? Особено след като засега не можеха да се направят никакви изводи от играта на Холи с куклите.

В този момент тя осъзна, че от Коледа насам между тях бяха започнали да се появяват малки тайни, много от които произлизаха от нея. Дали се опитваше да го предпази от гнева и болката, или всъщност предпазваше себе си?