Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (13)

Тринадесета глава

Потресена, Шарлот побърза да си тръгне след обяда. Имаше нужда да остане известно време сама и да осмисли онова, което й бе казала Линда. Тя се загърна, за да се предпази от хапливия мартенски вятър, и пое към Кемдън Таун, без да забелязва ревящите покрай нея коли или хората, които подминаваше на тротоара. Чувствата й бяха смесени, но в момента — най-вече объркани и болезнени. Защо Дейвид не й бе казал, че е осиновен? Толкова ли се срамуваше от този факт, че не искаше тя да знае? Смяташе ли го за личен неуспех?

Винаги бе съзнавала нуждата му да изглежда по-умен, отколкото е, и по-богат и по-преуспял. Нали затова се бе похвалил, че ще го повишат във „Флайт Рекърдс“. Винаги беше смятала желанието му да я впечатли за доста трогателно. Сега тя знаеше причината за хвалбите му. Чувството му за непълноценност, особено в сравнение с Крис, сигурно се бе задълбочило. През цялото време той се бе считал за по-лош от всички останали, защото не е бил истински син на семейство Фаръл. Не бе чудно, че негодуваше срещу Крис и го смяташе за любимеца. Не бе чудно, че мразеше Шелуд и всичко, свързано с него.

Горкият Дейвид! Малкото момченце сигурно е било шокирано, когато са му казали, че е осиновено. Юношата сигурно се е опитал да засенчи истинския син в къщата в стремежа си да бъде по-добър във всичко. Сега мъжът изпитваше още по-голяма горчивина и обида, макар по-малкият „брат“ да беше вече мъртъв.

И все пак тъкмо Крис се бе превърнал в черната овца на семейството, а не Дейвид. Тази размяна на предполагаемите роли сигурно бе накарала Дейвид да се чувства по-добре? Тя беше напълно объркана: това разкритие представяше приятеля й в съвсем друга светлина. Той не беше вече синът на Едмънд и Вирджиния, а някакъв непознат. Дали и Дейвид не изпитваше същото спрямо себе си?

Вятърът стана по-студен, небето потъмня още повече, а Шарлот продължаваше да върви, дълбоко замислена, съзнавайки смътно, че се движи към дома си. Засега нямаше да казва на Дейвид нищо. Нека мине време и се забрави трагедията. Тогава ще говори за тайната, която той бе пазил толкова старателно. Нека нещата се върнат в нормалното си състояние — или колкото е възможно по-близо до нормалното — преди да се опита да го накара да разкаже за произхода си.

После Шарлот си спомни какво бе казала Линда за завещанието. Това вероятно щеше да засили чувството на Дейвид, че са се отнасяли зле към него, макар да беше правилно Холи да наследи дела на баща си.

Започваше да се здрачава, беше един от онези мрачни зимни следобеди, когато във въздуха надвисваше меланхолия. Тя погледна часовника си. Бе почти четири часът. Беше стигнала Бейзуотър. Без да се замисля, спря едно такси и даде на шофьора адреса на родителите си. Изпитваше силно желание да поговори с майка си. Маргарет притежаваше прекрасното умение да слуша и да говори малко, като в същото време показваше пълно разбиране и съчувствие. Точно сега бремето на наученото днес беше прекалено тежко за Шарлот, за да го носи сама. Ако не мижеше да говори с Дейвид за това, поне можеше да поговори с майка си. А съветът й как да се справи с положението щеше да бъде безценен.

Шарлот я завари да работи в професионално оборудваната кухня в къщата на Чейни Уок. Облечена в престилка с щамповани малки розови прасенца, майка й съобщи, че експериментира различни начини на приготвяне на ястия с банана^[1], за една статия, която някакво списания я помолило да напише.

— Ела да изпиеш чаша кафе, докато си говорим — рече тя, след като прегърна Шарлот за добре дошла. — Толкова се радвам да те видя, скъпа. Как вървят нещата? Разкажи ми какво става.

Начинът, по който се държеше Маргарет Тейлър, беше като успокояващ балсам за разтревожената Шарлот. Тя седна пред избърсаната кухненска маса, заобиколена от готварските принадлежности, наслаждавайки се на вкусния мирис на печена риба, увита в лозови листа, който изпълваше въздуха, и като отпи от току-що направеното кафе, повтори на майка си онова, което й бе казала Линда.

— Осиновен? — Маргарет откъсна погледа си от банана, който режеше на дребно, и вдигна глава. Изражението й бе учудено. — И той не ти е казал?

— От това ме боли, мамо. Все едно че не ми е имал доверие. Какво да кажа? Да му призная ли, че знам?

Маргарет поклати глава.

— На твое място не бих го сторила. В края на краищата не е толкова важно, що се отнася до двама ви. Искам да кажа, че това не променя отношенията ви, нали? — тя пусна парчетата банана в тенджера с вряща вода и прибави малко сол. После погледна големия електрически часовник на стената. — Ще ги оставя десет минути — промърмори повече на себе си, отколкото на дъщеря си.

— Предполагам, че си права — несигурно рече Шарлот, — но не ми харесва идеята да има тайна помежду ни. Винаги съм мислила, че знаем всичко един за друг, а изведнъж откривам, че живея с някой… ами, някои съвсем различен.

— В какъв смисъл, скъпа? Той все още е Дейвид, нали? Същият човек, с когото живееше, преди да научиш, че е осиновен? — докато говореше, тя изми малко сладки картофи в мивката.

— Знаеш какво искам да кажа, нали, мамо? Имам чувството, че част от доверието е изчезнало — отчаяно добави тя. — Как може той да е човекът, за когото го мислех, след като Вирджиния и Едмънд дори не са били негови родители? Преди всичко генетически Дейвид изобщо не е свързан със семейство Фаръл. Но не това ме притеснява. Онова, което ме кара да се чувствам толкова зле, е фактът, че той го скри от мен.

Маргарет се обърна и погледна дъщеря си съчувствено.

— Това е истинският проблем, нали?

— Да. Защо е трябвало да го прави? Да не би да си мисли, че ще се обърна срещу него, ако разбера, че произходът му е друг и няма нищо общо със семейство Фаръл? Да не би да смята, че ме интересуват подобни снобски глупости?

— Не мисля, че това е била причината, Шарлот. Дейвид сигурно те познава доста добре и не би допуснал такова нещо. Вероятно и той самият не може да приеме, че е бил осиновен, нито да се примири с факта, че не е по-големият син на богато семейство.

Шарлот отпи от кафето си. Съзнаваше, че това, което каза майка й, е най-вероятното обяснение.

— О, мамо… той сигурно се чувства ужасно, за да постъпва така — най-накрая рече тя.

Маргарет кимна.

— Страхувам се, че това е истината. Ако той наистина се чувства толкова непълноценен, тогава има нужда някой да му вдъхва увереност в собственото му достойнство. Почакай малко, скъпа, докато запиша това — тя пусна сладките картофи в друга тенджера с вряща вода и взе един голям бележник, който лежеше на кухненската маса. — Варете ги петнадесет минути — каза тя на глас, докато пишеше с бясна скорост, — после ги обелете и нарежете на резенчета, прибавете обеления банан, наръсете с олио, сол и пипер и запечете до златистокафяво.

Шарлот се усмихна.

— Ще се самопоканя на вечеря. Изглежда вкусно.

Майка й я погледна доволно.

— Направи го, скъпа. Ще бъде чудесно! Почакай да опиташ тази банана, особено след като я полея отгоре с малко алкохол и няколко капки лимон.

— О, мамо! Това е прекалено! Наистина ли мога да остана? Мога ли да оставя на телефонния секретар съобщение за Дейвид да дойде тук?

— Блестяща идея! Хайде да го поглезим тази вечер. Татко ти ще отвори бутилка хубаво вино и можем да започнем с гъби, пълнени с гъши дроб, а междувременно ще направя малко тарталети с ябълки и дюли.

— Как стана така, че вече се чувствам по-добре? — запита Шарлот. — Няма нищо по-успокояващо от храната… а съм станала толкова дебела.

Маргарет плъзна поглед по нея.

— Не, не си, Шарлот.

— Това са думи на предана майка.

— Знаеш, че можеш да се храниш добре и да не пълнееш.

Очите на Шарлот се разшириха.

— Защо не напишеш готварска книга с рецепти за отслабване? Можеш да направиш цяло състояние.

— Ами това е идея! Но ще трябва да изключа любимите ми продукти. Сметана, масло, шоколад…

— Не ми говори за шоколад! — изпъшка Шарлот и се изправи. Беше си облякла за обяда с Линда яркочервена пола с морскосиньо сако и като се заразхожда нагоре-надолу из кухнята, потупа хълбоците и бедрата си. — Виж, мамо. Мазнини! Станала съм… станала съм наистина топчеста! — възкликна тя. — Това е само, защото напоследък ям много, за да се успокоя; така ще разваля и малкото, което е останало от фигурата ми.

Маргарет се засмя:

— Скоро ще отслабнеш, скъпа. Престани да ядеш захар и мазни неща и прави малко гимнастика, след няколко седмици няма да се познаеш.

Шарлот отново придоби сериозно изражение:

— Бих искала да зная какво ще се случи.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Дейвид иска да напусне работа… Поне така каза, но това беше, когато си мислеше, че ще наследи всичко. О, толкова искам да е щастлив, мамо! Бих желала да ми предложи да се оженим — добави тя.

— Това ще промени ли нещата, Шарлот?

— Честно казано, мисля, че да — уверено отвърна тя. — Поне ще се почувства по-сигурен. Особено сега, когато зная за осиновяването.

Маргарет не отговори, а се зае да прецеди банана.

— Толкова го обичам, мамо! Той се държа невероятно смело по време на това ужасно събитие. Щях да бъда напълно смазана, ако подобно нещо се бе случило с теб, татко и Сузи. Просто не зная как успя да се овладее — тя потрепери. — Наистина беше ужасно.

— Най-лошото мина, нали?

— Да. Очаква се само докладът на патолога, който ще е готов тия дни, но всички казват, че в този случай това е чиста формалност.

 

 

Дейвид пристигна тъкмо когато Колин отваряше бутилка „Татинджър“.

— Съвсем навреме, стари приятелю! — каза той и се здрависа с Дейвид. — Хайде влизай. Радвам се, че успя да дойдеш.

Шарлот се спусна напред да го целуне.

— Здравей, скъпи! Добре ли мина денят ти?

— Да, добре, благодаря — той я целуна леко по устните, после я прегърна през кръста.

— Радвам се да те видя — искрено каза Маргарет. Тя го виждаше за първи път след трагедията и се държеше по майчински топло. — Преживял си нещо ужасно, скъпи, толкова съжалявам.

— Благодаря, Маргарет — просто отвърна той. — Нямаше да се справя без Шарлот.

Маргарет се усмихна и на двамата.

— Сигурна съм, че взаимно сте се подкрепяли. А сега елате да седнем и да изпием по чашка. Вечерята скоро ще бъде готова.

Шарлот не спомена за обяда си с Линда и беше благодарна, че Дейвид бе забравил за това. Цял следобед бе гледал коли и сега разказваше надълго и нашироко за различните модели, които бе видял. След вечеря продължи да обсъжда с Колин предимствата на „Рено“ в сравнение със „Ситроен“, докато Шарлот помагаше на майка си да приберат масата.

— Нова кола ли ще купува? — прошепна Маргарет.

Шарлот сви рамене:

— За първи път го чувам да говори за това.

— Компанията, за която работи, му е осигурила кола, нали?

— Да.

— Ти все още караш пежото си, нали? — докато говореше, Маргарет угаси свещите на масата в трапезарията.

— Да, добрата ми стара таратайка. Мъжете понякога се интересуват от коли без някаква особена причина, нали? Предполагам, че го прави, за да не мисли за друго. Не смятам, че наистина ще купува кола. Кога се връща Сузи? — попита Шарлот. — Щеше ми се да е тук тази вечер.

— Познаваш Сузи! — засмя се Маргарет. — Отишла е на театър направо от работа, а след това ще вечеря навън с приятелите си.

В десет часа Дейвид стана и каза, че е време вече да си тръгват.

— Трябва да ти покажа нещо, Шарлот — важно рече той.

— Какво е то?

— Просто… просто някои документи — беше очевидно, че няма да каже повече.

Сърцето й се сви. Сигурно бе завещанието. Навярно бе получил писмо от адвокатите днес и сега искаше да й разкаже всичко.

— Добре — опита се да запази спокойствие Шарлот. После прегърна майка си и баща си. — Благодаря за прекрасната вечеря — каза тя. Дейвид се присъедини към благодарностите й.

— Великолепна вечер. Трябва да ми позволите да ви заведа на вечеря някой път — сърдечно рече той.

Маргарет протегна ръка и докосна бузата му.

— Много мило от твоя страна, Дейвид. Грижи се за себе си.

Когато излязоха на улицата, той сграбчи ръката на Шарлот и я затегли припряно по тротоара към мястото, където бе паркирал колата си.

— За какво е всичко това? — попита тя.

Дейвид се засмя и тя осъзна, че той, изглежда, е истински щастлив.

— Почакай и ще видиш — отвърна приятелят й с дяволита усмивка.

Развеселена от доброто му настроение, Шарлот се сгуши в колата до него — така спокойна, както не се бе чувствала от дни. Щом той беше доволен, и тя бе доволна.

Дейвид мина пред нея, за да отключи входната врата и да включи осветлението, а после я заведе в гостната. Шарлот се огледа, очаквайки да види някакъв официален документ на масичката за кафе или на бюрото й.

Той я погледна.

— Какво търсиш?

Тя почувства, че се изчервява.

— Ами… каза, че имаш да ми покажеш нещо… помислих си, че сигурно е завещанието на родителите ти — избърбори Шарлот, неспособна да го лъже.

Дейвид отметна назад глава и се засмя.

— О, това ли! Адвокатите все още не са го изпратили, но няма защо да бързаме. Така или иначе зная какво пише в него. Получавам всичко. Напълно.

Тя бавно седна. За момент се загледа в килима, слисана от думите му. Кой беше прав? Приятелят й или Линда? По-вероятно беше делът на Крис да се наследи от дъщеря му, но Дейвид говореше с такава увереност… Може би той знаеше нещо, което не бе известно на Линда.

— Е… какво щеше да ми показваш? — тихо попита тя.

Дейвид отиде до бюрото й и със замах донесе купчина пътнически брошури.

— Какво е това?

— Какво мислиш? Ще пътуваме! — като ентусиазиран ученик той се стовари на канапето и разпръсна книжата на пода пред себе си, подреждайки ги ветрилообразно.

— Къде ти харесва? — възбудено рече Дейвид. — Индия? Мексиканският залив? Русия? Тайван?

Шарлот премигна.

— Кога?

— Кога? — повтори той. — Когато искаме, разбира се. Чудех се дали не можем да посетим няколко страни, докато пътуваме? Ако отидем в Хонконг, можем да продължим с Япония, а оттам винаги можем да литнем до Австралия.

— Хей! Почакай малко! — тя осъзна, че приятелят й говори сериозно, че наистина планира голямо пътуване.

— Какво има? — Шарлот усети първите признаци на раздразнение в гласа му.

— Ами, Дейвид, това е прекрасна идея, но първо, аз имам само две седмици почивка през лятото и една през зимата, и второ, по никакъв начин не мога да си позволя такава екскурзия.

— Аз ще платя! Ще платя, за да го направим, както подобава. Ще пътуваме само в първа класа и ще отсядаме в най-добрите хотели. Щом човек се заема с нещо, не е зле да го свърши както трябва.

— Но нали ходим на работа? — възпротиви се тя.

— Не и аз, скъпа! — нежно рече Дейвид. — Вече не. Напускам в края на седмицата.

Шарлот почувства, че пребледнява и сърцето й се сви.

— Не си го направил още, нали? — тихо попита тя. — Нали не си напуснал?

Той кимна:

— Разбира се, че съм! Защо да продължавам да работя в тази безполезна компания и да пътувам всеки ден, когато имам възможност да обиколя света?

— Но аз не мога да оставя работата си — каза Шарлот.

Дейвид я погледна озадачен:

— За Бога, защо не? Ти си на двадесет и шест, не си обвързана и не си ходила никъде! Ако сега не се измъкнеш от ямата, в която се намираш, никога няма да го направиш.

— Не съм в яма — възмути се тя, засегната от думите му. — Обичам работата си и искам да създам след време собствена компания за вътрешен дизайн. Във всеки случай ще разочаровам Майра, ако я изоставя сега.

— Не мислиш ли, че е по-важно да дойдеш с мен?

— Това няма нищо общо — отвърна младата жена, уплашена, че може да го загуби, ако не отиде с него. — Не мога да зарежа работата си просто така и да тръгна да обикалям света! — възпротиви се тя.

— И защо не?

Шарлот го погледна нещастно:

— Не мога да си позволя да напусна работа, а и не желая. Харесва ми това, което върша.

Той я изгледа навъсено:

— Прави каквото искаш, но аз ще пътувам. Щом не желаеш да дойдеш с мен и да ми позволиш да платя, за да прекараш чудесно, предполагам, че с нищо не мога да те накарам да промениш решението си.

Натъжена, тя стана и отиде да седне при него на канапето.

— Не бъди такъв, Дейвид. Правиш ме нещастна. Разбира се, че бих искала да отида в чужбина с теб и да посетя прекрасни места, но не мога да зарежа Майра. Така или иначе длъжна съм да изкарвам прехраната си. Освен това имам да изплащам ипотека. А трябва да мисля и за бъдещето си на дизайнер.

Той не отговори.

— Защо не отидем на някое вълнуващо място за две седмици през лятото? — предложи Шарлот.

— Не това искам — глухо отвърна той.

— Какво точно искаш, Дейвид? — тихо попита тя.

Горещите сини очи, които толкова я вълнуваха, се обърнаха отново към обложката на една от брошурите. На нея имаше снимка на пясъчно скалисто заливче, огряно от слънцето, с високи палми и чадър, под чиято сянка лежеше една двойка. В далечината се виждаше сапфиреносиньото море.

— Това, което искам, Шарлот, е да се махна оттук, да посетя прекрасни места и да живея в разкош. И бих желал никога повече да не ми се налага да работя.

Шарлот обви раменете му с ръце и го прегърна.

— Всеки човек си мечтае за това — каза тя, като се усмихна снизходително.

— Да, но аз смятам да превърна тази мечта в действителност, независимо от това дали ще дойдеш с мен или не — в думите му имаше някакъв копнеж, който я трогна дълбоко.

 

 

— Дейвид там ли е?

Шарлот веднага разпозна по телефона гласа на Нийл.

— Съжалявам, но не е тук — отвърна тя. Приятелят й беше излязъл след закуска, без да каже къде отива и какво ще прави.

— Знаеш ли кога ще се върне, Шарлот? — тонът на Нийл беше сдържан и делови, по държането му личеше, че бърза.

— Ще се върне за вечеря — каза тя. — Мога ли да му предам нещо?

— Хъм — нерешително измънка Нийл. — Получихме писмо от адвокатите, касаещо завещанията на Едмънд и Вирджиния, и тъй като съм един от изпълнителите, помислих си, че ще е добре да поговоря с него.

— Да. Разбирам — Шарлот се почуди какво би следвало да отвърне. Не искаше той да научи, че Линда вече й бе казала за съдържанието им, тъй като щеше да се окаже, че тя е била недискретна.

— Знаеш ли кога Дейвид ще ходи отново в Шелуд? — попита Нийл, прекъсвайки мислите й.

— Нямам представа. Защо?

— Е, рано или късно ще трябва да отиде там. Вирджиния е завещала на сестра си разни лични вещи, така че след като се легализира завещанието, Карол ще иска да ги вземе.

— Да, разбирам — дори Нийл и Карол, помисли си Шарлот, няма да изпуснат печалбата, колкото и малка да е тя.

— Би ли казала на Дейвид, че съм се обаждал? — продължи Нийл.

— Да, разбира се. Все пак струва ми се, че не са му изпратили копия от завещанията. Не съм сигурна, че знае какво пише в тях.

— Няма значение — сърдечно отвърна Нийл. — След един или два дни ще получи писмо от адвоката, но му кажи да не очаква скоро пари. Ще мине доста време, докато всичко се подреди.

Сърцето на Шарлот се сви. Нямаше опит с наследствата, но знаеше, че Дейвид се надява да получи оставените му пари веднага. Може би сега щеше да изостави грандиозните си планове за пътешествия, макар че вече беше твърде късно да му се попречи да напусне работа.

— Ще му предам — каза тя, като се стараеше да бъде весела, за да не проличи безпокойството в гласа й. — Ще го накарам да ти позвъни довечера.

— Благодаря, Шарлот. Как си ти?

— Благодаря, добре съм.

— А Дейвид? Как се справя той?

Шарлот си спомни как приятелят й се ровеше из брошурите предишната вечер и въодушевено правеше планове, след като цял следобед бе разглеждал скъпи нови коли.

— Добре е.

— Радвам се да го чуя. Страхувам се, че горката стара Карол го изживя доста тежко. Вирджиния беше последният й жив близък човек и това беше голям удар за нея. Ще мине време, докато се оправи.

— Мога да си представя. Би ли я поздравил от мен, а аз ще помоля Дейвид да ти се обади довечера — нямаше търпение да се залови за работа, а вече минаваше девет. — Сега трябва да тръгвам, Нийл, но скоро ще си поговорим — добави тя.

— Много добре, скъпа.

 

 

Когато Шарлот пристигна в дизайнерското ателие, Майра говореше по телефона, опитвайки се да се справи с куп работа. Тя изглеждаше уморена и измъчена и Шарлот разбра, че твърде дългото й отсъствие наистина бе натоварило работодателката й допълнително.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя, докато закачваше палтото си на една декоративна закачалка. Беше купена за една клиентка, която после реши, че не я иска.

Майра кимна разбиращо и продължи да описва някакъв тапет.

— Представете си берлинско светлосиньо — казваше тя — на кремави и ръждиви на цвят лалета. Виждали сте онези прекрасни назъбени лалета, които старите датски художници са имали навик да рисуват в натюрмортите си? Мисля, че ще изглежда фантастично в спалнята. И ако украсим балдахинения креват с драперии в кремаво и ръждиво и може би с няколко сини ширита, за да са в тон с тапетите…

Шарлот се усмихна, представяйки си стаята, възхитена от вдъхновяващото описание на Майра. Когато шефката й затвори телефона, тя се засмя.

— Звучи така, все едно става за ядене!

Майра сви рамене.

— Благодаря на Бога, че тази жена не спори. Тя с радост се съгласява с всички мои предложения. Не се възпротиви дори когато й казах, че трапезарията трябва да се боядиса в мастиленосиньо, да се сложат бели копринени пердета и стъклена маса! Ще стане страхотна, с бели свещи и цветя, и столове, тапицирани в тъмносиньо.

— Коя е тази сговорчива клиентка?

Майра погледна записките си:

— Контеса де Кастелиано. Мисля, че е испанка. Ужасно богата и с амбиции за социална активност. Иска да създаде условия за забавление.

— Прекрасна работа, стига да можеш да я получиш.

— Шарлот — в тона на Майра имаше нещо, което я накара да вдигне очи от писмата, които преглеждаше.

— Какво? — отвърна тя, учудвайки се на внезапното стягане в гърдите си.

— Как вървят нещата?

— Добре. Защо?

— Искам да кажа, мина ли най-лошото? — Майра подбираше думите си внимателно. — Ти преживя няколко ужасни седмици и аз разбрах нуждата ти да си вземеш отпуск, а сега мислиш ли, че можем да се върнем към нормалната си дейност? Имаме много работа, а изоставаме с графика.

— Толкова съжалявам, Майра. Разбира се, че няма да ми е необходима почивка повече. Ако се налага, ще работя до късно до края на седмицата, за да наваксам. Ще дойда и в събота, ако искаш.

Майра вдигна ръце, престорено ужасена.

— Не, не! — бързо каза тя. — Ако ти дойдеш, тогава и аз ще трябва да дойда, а съм намислила да замина за провинцията в петък вечерта.

Шарлот се засмя:

— Съжалявам, животът ми напоследък стана толкова объркан.

— Скъпа, не те обвинявам. Обстоятелствата, в които попадна, бяха изключителни! Кой е чувал някога за унищожаване на цяло семейство, ей така? Господи! — тя невярващо поклати глава. — Предполагам, че на Дейвид ще му трябва много време, докато се съвземе?

— Да, така смятам — замислено отвърна тя. — Сега той иска да пътува по света.

Майра повдигна вежди, но не каза нищо.

— Всъщност — продължи Шарлот — миналата вечер имахме спор, защото искаше и аз да напусна работа, за да отида с него! Отвърнах му, че е невъзможно, разбира се — бързо добави тя, като забеляза нарастващата тревога по лицето на шефката си.

Майра се облегна назад във въртящия се стол.

— Ще имаш ли нещо против, ако той замине за известно време?

— Не, разбирам желанието му да се махне — честно отвърна Шарлот. — Особено след като родителите му — имам предвид Вирджиния и Едмънд — не са му давали почти никакви пари — осъзна, че отиде далеч, но твърде късно.

Майра присви очи.

— Защо се поколеба? Естествено, че Вирджиния и Едмънд са му били родители, нали?

— О, Господи, това не трябва да се знае! — замоли се Шарлот. — И на мен самата не ми беше известно. Линда ми го каза онзи ден.

— Какво ти е казала? Каква е тази загадка?

— Обещаваш ли, че няма да кажеш нищо? Мисля, че Дейвид не иска никой да знае.

— За Бога, Шарлот! Разбира се, че няма да кажа нито дума, за какво, по дяволите, става въпрос?

— Дейвид е бил осиновен от семейство Фаръл. Той не им е истински син.

— Това ли е всичко? — Майра изглеждаше учудена. — Мислех, че ще кажеш нещо ужасно! Много деца са осиновени, това не е срамно, нито пък означава, че трябва да имат някакви комплекси.

— Зная — кимна Шарлот. — Но предполагам, че Дейвид страда от това. Ето защо винаги е ревнувал Крис и го е наричал „любимецът на семейството“.

— И искаш да кажеш, за Бога, че през всичките тези месеци си излизала с него и си живяла с него, и той не ти е казал? — попита Майра изумена.

Шарлот се изчерви.

— Не е толкова важно — неубедено отвърна тя.

— Точно така. Не е. Тогава защо го е пазил в тайна? — после нещо й дойде наум: — Предполагам, че той знае?

— О, сигурно.

— А може би не знае. Възможно е брат му да е казал на Линда, а тя просто да е предположила, че всички знаят — заключи Майра. — В такъв случай, както биха казали американските ми клиенти, ти си се забъркала с едно дяволски нещастно семейство, скъпа!