Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (21)

Двадесет и първа глава

Линда се обади на Шарлот веднага щом сложи Холи да си легне. Силно разтревожена, тя нямаше търпение да разбере дали Шарлот знае нещо повече за разходката.

— Дейвид е казал на Дензил, че я е водил в Музея на мадам Тисо, но аз не го вярвам — обясни Линда. — Той спомена ли ти къде са ходили?

— Защо не му вярваш? — попита Шарлот. — Както и да е, Дейвид все още не се е върнал. Не разбирам защо вдигаш толкова шум за нищо.

— Но той си тръгна оттук преди повече от час.

— Тогава предполагам, че ще се появи всеки момент. Холи е добре, нали? — добави тя предпазливо.

— Ако за теб пълната липса на адекватност означава да си „добре“!

— Какво искаш да кажеш?

— Дейвид е успял да я изплаши здравата. Един Господ знае какво е направил или какво се е случило, но тя изглежда така зле, както в деня, когато я намериха в сандъка! Не желае да говори изобщо.

Шарлот почувства как сърцето й се сви.

— Мислиш ли, че можеш да разбереш какво се е случило? — продължи Линда. — Ужасно се безпокоя. Това й е повлияло толкова зле, че засега дори не смея да се опитвам да я накарам да говори. Първото нещо, което ще направя утре, е да се обадя на детската психоложка за съвет. Междувременно я изкъпах и я сложих да си легне.

— Но ти сигурно не мислиш, че той е направил нещо, за да я изплаши, нали?

— Боя се, че точно това мисля — уверено отвърна Линда. — Дейвид знаеше, че се е съгласила да разкаже за случилото се в Шелуд и е направил нещо, за да я сплаши да мълчи.

— О, той не би постъпил така. Никога. Ти го изкара чудовище! — възмути се Шарлот.

— Тогава попитай го какво се е случило. Ще ти кажа нещо, Шарлот: Холи беше травматизирана и след всичките грижи, които положихме, за да й помогнем, сърцето ми се къса да виждам, че историята се повтаря отново. Тя е уплашена. Гледа ме като някакво безсловесно животинче, без да смее да каже и дума.

— О, Господи! Сигурна съм, че Дейвид не е направил нищо, за да я изплаши, не разбирам как можеш да си помислиш такова нещо. Той обича Холи. Никога не би я наранил.

— Аз смятам, че Дензил е прав да забрани на Дейвид да я вижда повече. Ако й е направил нещо, той не бива да я доближава. Всички тези неприятности могат да й създадат психологически проблеми за цял живот.

— Линда, не обвинявай Дейвид без причина. Честно казано, не смятам, че е замесен — възрази Шарлот, почувствала се засегната. Дейвид беше мъжът, когото обичаше, и тя се възмущаваше от начина, по който се държеше Линда.

— Кого се опитваш да убедиш, скъпа? Мен? Или себе си? — попита Линда.

В този момент Шарлот чу Дейвид да отключва.

— Трябва да приключваме, Линда. Ще ти се обадя утре — бързо каза тя. По някаква причина разбираше, че вечерта няма да започне добре, ако той я завареше да говори с Линда по телефона.

Дейвид влезе в стаята тъкмо когато тя остави слушалката.

— Здравей, скъпи! — каза Шарлот и се опита да се усмихне естествено. — Добре ли мина денят ти? — добави тя, съзнавайки, че звучи доста глупаво, но се тревожеше да не го разстрои допълнително, ако вече бе имал неприятности с Линда и Дензил.

— С кого говори по телефона? — попита той, като свали якето си и го хвърли на канапето.

— С Майра — безгрижно отвърна тя, смаяна от лекотата, с която излъга.

Дейвид включи телевизора.

— Какво има за вечеря?

— Пържоли и салата.

Той направи гримаса:

— Хайде да излезем. Бих искал да хапна нещо екзотично.

— Искаш ли малко вино преди това? — попита тя.

Дейвид я погледна и леко се усмихна.

— Прекрасно предложение! — отвърна весело.

Седнали един до друг на канапето, те гледаха телевизия и мълчаливо пиеха виното си, а Шарлот си блъскаше ума да измисли някаква приемлива забележка, която да насочи разговора към Холи.

Програмата свърши и Дейвид пресуши чашата си.

— Да тръгваме — каза той и се изправи, като протегна ръце над главата си и се прозина широко.

— Уморен ли си, скъпи? — мило попита тя.

— Скапан. Днес следобед изведох Холи, за да дам възможност на Линда да си почине. Трябва да призная, че децата доста изморяват.

— Много мило от твоя страна — отвърна Шарлот, учудена от собственото си спокойствие, макар че сърцето й биеше до пръсване. — Къде я води?

— В Музея на мадам Тисо. Отдавна не бях ходил там. Холи е доста разглезена обаче. Иска всичко да е, както тя каже. Мисля, че Линда трябва да е по-строга с нея.

— В какъв смисъл?

— О, нали знаеш… — тонът му беше небрежен, полуразвеселен. — Не искаше да си тръгва, вдигна ужасен шум, когато й казах, че не може да останем повече. После не знаеше какъв сладолед да си избере… Деца! Какво да ги правиш! — засмя се той.

— Това не е типично за Холи — внимателно каза тя.

— О, наистина ли! Познавам това дете по-добре от теб. Тя е упорита като магаре. Дори престана да ми говори и мълча през цялото време, докато не я върнах на майка й. Глезено хлапе! — допълни той, като се усмихна снизходително.

Шарлот тайно въздъхна с облекчение. Нищо не се бе случило, само един сблъсък на желания, в резултат на което Холи се бе разсърдила. Утре ще позвъни на Линда и ще й обясни. После й дойде нещо наум и попита небрежно:

— Предполагам, че не си я завел в къщата на ужасите?

— Шегуваш ли се? — засмя се Дейвид. — Аз самият се страхувам да отида там.

Той си облече якето и прокара ръце през косата си, опитвайки се да я приглади.

— Готова ли си? Ще отида само до тоалетната.

— Да, готова съм — настроението й се възвърна. Всичко щеше да се оправи. Ще вечерят, ще пийнат вино, а после ще се върнат вкъщи и ще си легнат…

Внезапно Шарлот забеляза на пода две малки парченца розова хартия. Мислейки ги за автобусни билети, тя лениво ги вдигна и тъкмо се готвеше да ги хвърли в кошчето за боклук, когато нещо привлече вниманието й. Наистина бяха билети, скъсани наполовина, но на частите, които държеше, беше напечатано:

„ндонска тъмница“

И с по-малки букви:

„рил 26-и“

Потресена, тя стоеше по средата на стаята, чувствайки се така, като че ли бе пропаднала в някаква черна дупка. Денят беше двадесет и шести април.

 

 

Грайндли бе имал дълъг ден и беше уморен. Щателното претърсване на Шелуд Манър не бе дало никакви положителни резултати, с изключение на заглушителя, по който имаше отпечатъци почти на всички други, но не и на Дейвид.

— Сигурно е бил с ръкавици — отбеляза началникът на следствената група, който беше дошъл в къщата рано сутринта.

Инспекторът изсумтя:

— Ще се наложи да претърсим наоколо. Трябва да има нещо, което да може да се използва срещу Дейвид Фаръл. Сигурен съм, че е виновен.

— Навярно е прикрил следите си много добре.

След като бяха прекарали целия ден в Бароу, те се върнаха в офиса на Грайндли в полицейския участък в Лонгли.

В този момент на вратата се почука и вътре влезе Франклин. Очите му блестяха триумфално.

— Какво има, Франклин?

— Алибито на Дейвид Фаръл се оказа фалшиво — съобщи той.

— Фалшиво? Какво искаш да кажеш?

— Той твърдеше, че е бил в Дърби този ден да посети някакъв бъдещ клиент на „Пи Ен Джилинкс“.

— Да?

— И от компанията, която е посетил, „Престън Интърнешънъл“, потвърдиха, че е бил там и е говорил с изпълнителния директор.

— Да, и какво?

— Не е бил той — някой друг е отишъл и се е представил за Дейвид Фаръл.

Грайндли схвана за какво му говореха и брадичката му клюмна. Бяха го уверили, че алибито на Фаръл е непоклатимо.

— Защо това е било открито чак сега? — глухо попита той.

— Когато проверихме отново, им показахме снимка на Фаръл. Никога преди не бяха го виждали. От друга страна, описанието, което им дадохме първия път, съвпадаше с това на представителя, който ги бе посетил. От „Пи Ен Джилинкс“ също потвърдиха, че Дейвид Фаръл е отишъл в Дърби този ден. Нямахме причина да смятаме, че не е бил той.

Инспекторът изглеждаше потресен.

— Тогава кой, по дяволите, е бил? — запита той.

— Някой, който прилича много на Фаръл, братовчед му Андрю Нютън.

— Но защо, за Бога? — извика Грайндли, изпълнен с разочарование, че не той, а Франклин бе открил тази ценна информация. — Как го разбра?

Старши полицаят се опита да бъде скромен, но не можа да скрие задоволството в гласа си:

— Той дойде днес и предложи услугите си, сър. Докато бяхте в Шелуд Манър.

— Този братовчед, Андрю Нютън, е предложил услугите си? По собствено желание?

Франклин кимна:

— Каза, че нито за миг не се е съмнявал, че Дейвид Фаръл има нещо общо с убийствата, но въпреки всичко на съвестта му тежало, че се е представил за братовчед си в Дърби този ден.

— Защо го е направил? Фаръл платил ли му е?

— Не, сър. Не му е било платено. Очевидно го е правил няколко пъти, когато Фаръл не е искал — или не е могъл — да пътува по-надалеч, за да посети клиенти на компанията.

Грайндли изглеждаше объркан.

— Тогава каква полза, по дяволите, е имал Нютън от това?

— Андрю Нютън е наркоман. Двамата с Кристофър Фаръл са го правели заедно, но Нютън е започнал пръв. Той е доставял на Крис всичко, което е искал, докато Крис се е пристрастил. Сега Дейвид Фаръл изнудва Нютън и заплашва да каже на семейството му и полицията, ако не му направи поредната услуга. Като например да изиграе ролята на представител вместо него или да му заеме пари.

— Чудя се дали Нютън не е наемният убиец, за когото Кони Уесткот говореше?

— Възможно е отначало да е бил в сметката, но вероятно Дейвид Фаръл е сметнал, че не може да му се има доверие и е решил сам да извърши убийствата, а Нютън да му осигури алиби, като го замести на срещата в Дърби.

— Е, Фаръл е бил прав в едно нещо, нали? — замислено отбеляза Грайндли.

— В какво? Че на Нютън не може да му се има доверие?

Инспекторът кимна.

— Нервите му не издържат… или съвестта му заговорва и идва да ни издрънка всичко. Знаем ли какво всъщност е правил Фаръл, докато братовчед му се е представял за него в деня на убийствата?

Франклин се окашля:

— Доколкото разбрах, Фаръл е прекарал деня с Натали Нютън. В Лондон.

— Какво са правили?

— По думите на Андрю Нютън — чукали са се — отвърна Франклин и се изчерви.

Грайндли повдигна вежди и се намръщи:

— Наистина ли? Кони Уесткот, Шарлот Тейлър, а сега и Натали Нютън. Хм! Май доста си пада по жените, а?

— Да. Но това не е доказателството, което ни е необходимо, за да го арестуваме, нали? Той вероятно ще признае, че е прекарал деня в леглото с братовчедка си, преди да се върне вечерта при Шарлот Тейлър! И без съмнение тази жена, Натали Нютън, ще потвърди показанията му — отбеляза Франклин.

— Възможно е да е направил и двете, прекарал е деня в Лондон с Натали Нютън, а после е отишъл до Дивайзис, извършил е убийствата и се е върнал обратно, като е казал на Шарлот Тейлър, че е бил цял ден в Дърби.

— Това е възможно, сър.

— Бих искал да поговоря с тази млада жена. Доколкото разбрах, живее в Лондон?

— През седмицата е там. Според брат й работи за някакво лъскаво списание. Почивните дни прекарва в дома на родителите си в Нюбъри.

— Нюбъри е по-близо от Лондон. Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да отида да я разпитам. Какъв, е адресът?

— Утре е четвъртък, сър.

— По дяволите, наистина! — измърмори Грайндли. После си помисли, че не би било зле да прекара един ден в Лондон. Всички разноски щяха да му бъдат заплатени.

— Ще отида в Лондон — рече той. — Ще бъде интересно да чуя какво има да каже тя.

 

 

Шарлот инстинктивно скри парчетата от билетите, като че ли самата тя бе виновна. Известно време ги стиска в ръката си, после ги пъхна дълбоко в джоба на палтото си. Чу Дейвид да пуска водата в тоалетната, последва затишие, знаеше, че той проверява външния си вид в огледалото, след това вратата на банята се отвори и… Тя бързо се обърна, за да не види изражението й, желаейки да спечели известно време и да осмисли нещата… проблемът не беше само в намерените билети; тя трябваше да приеме истината, че той може би изобщо не бе човекът, за когото го мислеше. Дейвид, любимият й, най-близкият й човек, всичко, което бе искала в живота, можеше да е виновен за… Не! Главата й се завъртя от залялата я вълна на ужас. Не беше възможно. Умът й не го побираше. Просто не бе за вярване.

— Какво има? — чу го да пита тя.

Шарлот стоеше неподвижно, опитвайки се да събере мислите си.

— Всичко е наред, Дейвид — отвърна тя, като че ли уверяваше дете или някой много възрастен.

— Какво има? — той прекоси стаята, застана зад нея и погледна през рамото й, за да види лицето й. — Болна ли си?

Шарлот умираше малко по малко, изчезвайки в нищото, но не каза нито дума. Вместо това бавно извади ръката си от джоба. Останките от входните билети лежаха раздробени на дланта й — подобно на смачкани листенца от роза.

За момент Дейвид изглеждаше объркан, като че ли не разбираше какво има предвид тя, но после се засмя. Шарлот се обърна към него с очи, изпълнени с болка:

— Защо ме излъга?

— Не съм, скъпа! — весело отвърна той. — Купих тези билети, но когато разбрах какво ужасно място е това, заведох Холи в Музея на мадам Тисо. Билетите оттам трябва да са също у мен — той затършува из джобовете си, изваждайки носна кърпа, автобусен билет, обвивка от бонбон.

Шарлот започна да плаче. Заради Холи, заради себе си и странно защо — и заради Дейвид. Всичко се бе провалило така ужасно тъкмо когато си мислеше, че я очаква прекрасно бъдеще. Беше жесток удар да осъзнае, че повече не може да има доверие на Дейвид, като че ли самият живот я бе предал.

— Няма смисъл, Дейвид — горчиво се разрида тя.

— Какво няма смисъл? Шарлот, какво става с теб? Намираш два скъсани билета за Лондонската тъмница и обезумяваш!

— Не съм… обезумяла — проплака тя.

Той се опита да я прегърне, но по някаква причина Шарлот не можеше да понесе докосването му в този момент.

— Не, Дейвид. Остави ме на мира — помоли тя.

— Малък ангеле, какво ти става?

Тогава тя го изгледа през сълзи, продължително и сурово:

— Като че ли не знаеш.

 

 

Натали Нютън отвори входната врата, все още по халат. По-късно Грайндли си спомни, че той бе ушит от истинска бяла коприна, която вероятно струваше доста пари. Тя стоеше мълчаливо на вратата, а дългата й руса коса бе спусната върху едното й рамо, като на снимките в модните списания, които жена му четеше.

— Съжалявам, че ви безпокоя, госпожице Нютън — започна той, показвайки значката си. — Мога ли да поговоря с вас, моля? Няма да ви отнема много време.

Натали го стрелна с премрежените си очи, преди да отвори вратата по-широко.

— Заповядайте — дрезгаво каза тя.

Грайндли влезе в някаква стая, каквато никога преди не бе виждал. Приличаше повече на сценичен декор, отколкото на всекидневна. Видя се заобиколен от старинни дантелени завеси, спускащи се от месингови корнизи, закрепени по краищата на тавана. Още дантели, окъсани и стари, бяха надиплени над един също толкова опърпан, позлатен по краищата параван, който стоеше пред прозореца и не пропускаше вътре почти никаква светлина. Из стаята бяха разпръснати небрежно, но изкусно, кремави щраусови пера, кехлибарени мъниста, украшения от слонова кост и мърляви възглавници от розов сатен. Грайндли се почуди къде би трябвало да седне.

— Кафе? — провлачено попита Натали и му посочи един шезлонг, покрит с копринен шал.

— Благодаря — неуверено отвърна той. Младата жена и стаята го бяха смутили и имаше нужда от известно време, за да се съвземе.

Тя излезе, стъпвайки плавно с атлазените си чехли, като му даде възможност да огледа наоколо. Няколко минути по-късно се върна с две малки чаши силно, почти черно кафе, поставени на лакиран китайски поднос, и се отпусна грациозно върху една от възглавниците на пода.

— Винаги ли посещавате хората толкова рано? — вяло попита тя.

— Исках да ви намеря, преди да сте отишли на работа — притеснено отвърна инспекторът.

— О, аз никога не пристигам в офиса преди десет, никой от нас не го прави — обясни Натали.

— Колко хубаво за вас — отбеляза той с лека ирония, която не й убягна.

— Виждате ли, вечер работим до късно, в дните, когато ходим в печатницата, не излизам по-рано от осем часа.

Грайндли отпи от кафето, то беше толкова горчиво, че почти потрепери.

— Бих искал да ми разкажете за връзката ви с Дейвид Фаръл — каза той направо.

Тя го погледна спокойно.

— Какво искате да знаете? Шокиран ли сте, че имам връзка с братовчед си? Двамата е Дейвид се чукаме от четиринадесетгодишна възраст, но нямаме намерение да се женим или нещо подобно.

— Но вие не сте истински братовчеди, нали?

— Така ли? — Натали повдигна тънките си руси вежди и го погледна насмешливо.

— Зная, че Дейвид Фаръл е бил осиновен — каза Грайндли.

— Това не означава, че не сме братовчеди — тя се отпусна назад и се облегна на покритата с дантели стена.

Това беше игра, с която инспекторът не бе запознат. Той обичаше ясните отговори на ясни въпроси, а тази млада жена говореше с недомлъвки.

— Дейвид Фаръл ваш братовчед ли е? — попита той почти ледено.

Натали отметна главата си настрани, така че косата й падна на гърдите подобно на дебел кичур коприна.

— В известен смисъл — загадъчно отвърна тя.

— Какво точно означава това?

— Означава, че баща ми имал връзка със секретарката си, след като се оженил за майка ми. Родил им се син. Когато Едмънд Фаръл разбрал за това, поискал двамата с Вирджиния да осиновят детето. Така се сдобили с Дейвид.

— В такъв случай Дейвид Фаръл ви е наполовина брат! — слисано каза Грайндли.

Тя се усмихна подигравателно.

— Е? Брат… братовчед… Каква разлика има? Казват, че кръвосмешението е най-доброто, и е вярно! Ние чувстваме по един и същи начин, мислим еднакво. Както и да е, Дейвид не е единственият мъж, с когото спя. А и аз не съм единствената жена в живота му. Така че е страхотно. Събираме се, когато ни се прииска.

Инспекторът я погледна с ококорени очи, изглеждаше изненадан.

— Шокирам ли ви? — любезно попита Натали. — Предполагам, че е доста сложно споразумение, но кого, по дяволите, го интересува? Вие вероятно не сте дошли чак от Уилтшир, за да разпитвате за сексуалния ми живот.

— Всъщност исках да ви попитам какво правихте в деня, когато семейство Фаръл бе избито. Къде бяхте?

— Тук, разбира се. Спомням си, че бях настинала лошо и лежах.

— Сама ли бяхте?

Натали се засмя сърдечно.

— Не. Всъщност бях си взела свободен ден, за да мога да бъда с Дейвид. Той дойде малко след закуска — отново се разсмя. — Казал на онова пълничко момиче, с което живее — как й беше името… Шарлот някоя си, че отива в Дърби по работа и тя му повярвала.

— Брат ви Андрю е отишъл вместо него, нали?

Учудена, Натали го погледна предпазливо.

— Не зная нищо за това — тонът й бе неопределен. — Зная само, че Дейвид беше тук с мен.

— А кога си тръгна?

Тя сви рамене:

— Наистина не си спомням. Навреме, за да се прибере при приятелката си за вечеря, предполагам. Тя го издържа финансово, така че… както казват, който плаща, той поръчва музиката.

— Сигурно си спомняте дали си е тръгнал по обяд. Или късно следобед? Може би рано вечерта? — заувещава я Грайндли.

Тя бавно отметна косата си назад с ръка, като я прибра зад ухото си. После впери поглед в тавана, като че ли щеше да намери отговора на въпроса му, написан с големи букви върху бялата мазилка.

— Наистина не мога да си спомня… Бях настинала… Мисля, че заспах и когато се събудих, той си беше отишъл, но нямам представа по кое време беше. Да ви донеса ли още кафе? — тя се изправи бързо, размотавайки дългите си крака като танцьорка, и застана пред него, леко разтворила бялата си роба, така че той да види, че отдолу е гола.

— Не, благодаря — Грайндли стана от ниския шезлонг, съзнавайки колко тромав изглежда на фона на нейната грациозност. — Мисля, че научих каквото ми трябваше — продължи той, смутен. Страхуваше се, че ако остане още, тя ще измисли някаква опасна магия и той ще се окаже безпомощен, неспособен да устои.

— Обадете ми се, ако се сетите за още нещо — тихо каза тя и тръгна напред да му отвори вратата, поклащайки бедра. Лек аромат на жасмин се разнесе след нея и го накара да осъзнае колко отдавна не бе имал вълнуващ сексуален живот.