Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (6)

Шеста глава

— Заповядайте, мили мои! Толкова се радвам да ви видя! — Маргарет Тейлър прегърна Шарлот и Дейвид, които бяха пристигнали, за да посрещнат заедно Нова година. Висока и красива, с модерно подстригана светлокестенява коса и стройна фигура, майка й изглеждаше доста по-млада за възрастта си. Имаше гладко лице и блестяща от здраве кожа.

— Татко ти отиде да донесе една бутилка от хладилника — съобщи тя и ги поведе към гостната. — А сега ми разкажете всичко за Коледа.

Гостната изглеждаше удобна и уютна, масите до покритите с дебели възглавници столове бяха отрупани с книги и списания, а тъмните коралови стени с еклектичната си колекция от картини имаха поразяващ ефект. Шарлот огледа познатите предмети с радост. Целият й живот бе минал в тази старовремска къща от осемнадесети век в Челси, гледаща към Темза, и затова преди три години, когато си нае апартамент, я напусна с голяма болка. Но нежно и любящо родителите й я бяха откъснали от семейното гнездо, знаейки, че в крайна сметка самостоятелното жилище щеше да й бъде само от полза.

Те бяха прави, разбира се. Шарлот се научи да преодолява стеснителността си и сама да си проправя път напред. Тя хвърли поглед на Дейвид, седнал на канапето до майка й, и си помисли, че е най-щастливото момиче на този свят. Всичко се бе наредило прекрасно. Опитът й да успее й бе донесъл не само работа, която обичаше, но и най-прекрасния мъж.

Тя наблюдаваше усмихнато как Маргарет оживено разказваше на Дейвид за обяда в „Савой“ на Коледа и в изблик на обич и благодарност към майка си рече пламенно:

— Толкова се радвам, че си прекарала добре, мамо. Ти винаги готвиш за всички останали и си заслужила понякога да те водят на ресторант!

Маргарет бе трогната от думите на дъщеря си.

— О, Шарлот, толкова си мила. Угощението беше прекрасно, но на мен наистина ми доставя удоволствие да измислям нови ястия, знаеш това. А и книгите се продават като топъл хляб!

— Предполагам, защото в тях пише как се прави топъл хляб! — засмя се Дейвид.

В този момент в стаята влезе стремглаво Колин Тейлър — дребен подвижен мъж, пращящ от енергия. Топчестото му лице бе разцъфнало в усмивка.

— Мила! — възкликна той и се спусна да прегърне Шарлот. — Как си? Добре ли си? Колко е хубаво, че те виждам отново! Приятно ли прекара Коледа? — после се обърна и се здрависа с Дейвид. — Как си, стари приятелю? Какво ще кажеш да пийнем по нещо, а?

„Ето така трябваше да бъде на Коледа“, помисли си Шарлот, горда с родителите си. Разликата в атмосферата между нейния дом и дома на Дейвид бе невероятна. Докато в едното семейство страхът и недоразуменията вървяха ръка за ръка с горчивото негодувание, в другото изобилстваха откровеност, добронамереност и дълбока привързаност.

— Е, добре ли прекарахте в Уилтшир? — сърдечно попита Колин, докато им подаваше чашите с шампанско.

Шарлот и майка й си размениха тайни, многозначителни погледи.

— Чудесно — искрено отвърна Дейвид. — Беше забавно, нали, мила?

— Прекарахме чудесно — потвърди тя, досещайки се, че той не иска Маргарет и Колин да узнаят за разногласията в семейството му.

— По това време на годината на село е толкова красиво с падналия сняг и всичко останало — дипломатично отбеляза Маргарет.

Шарлот се усмихна с благодарност.

— Да. Имението Шелуд също е красиво, има прекрасни градини. А в хола беше поставено най-великолепно украсеното коледно дърво, което някога съм виждала.

Настъпи мълчание и Колин насочи блестящите си очи първо към съпругата си, а после към дъщеря си, улавяйки нещо спотаено в погледите им, но тактично не прояви любопитство.

— И така, какво ще вечеряме, Маргарет? — попита вместо това весело той. — Какво чудо си измислила за нас?

— Не предпочитате ли да бъде изненада? — попита домакинята.

— О, да, моля те — отвърна Шарлот.

Майка й обичаше да приготвя нови блюда за семейството и ги караше да отгатват съставките, а после питаше за забележките им, които нахвърляше в някакво тефтерче.

В този момент се появи Сюзан, която бе четири години по-малка от Шарлот и все още живееше при родителите си. Шарлот си помисли без завист колко красива изглежда тя. Завидно слаба, с руса коса като на майка им, Сюзан имаше високи скули, изразително лице и големи сиви очи, заобиколени от гъсти тъмни мигли. Тя също бе облечена красиво, носеше модел на Антония Бонел от черно кадифе, украсен с черна панделка. Като секретарка на известната моделиерка в Мейфеър й се полагаше и подходящо за работата й облекло. Антония държеше всички нейни служители да бъдат красиво облечени, защото се налагаше да общуват с богатите й клиенти, и това беше едно от предимствата на иначе недобре платената работа. Шарлот одобрително се усмихна на сестра си, искаше й се и тя като Сюзан да излъчва блясъка на преуспяло в кариерата си момиче, но съзнаваше, че просто не притежава нейния чар.

— Хей, здрасти! — сестрите се поздравиха една друга, надавайки радостни викове. После Сюзан се хвърли върху Дейвид и го целуна звучно по бузите. — Здравей, Дейвид! И двамата ни липсвахте на Коледа. Сигурно сте прекарали чудесно? Обзалагам се, че е така!

Шарлот нервно се засмя:

— А при теб как беше, Сузи?

— Фантастично! Забавлявахме се страхотно, нали, мамо? — Сюзан потупа майка си по ръката. — На другата вечер след Коледа Алекс ме заведе на балет, а после вечеряхме в „Айви“. О, всичко беше прекрасно!

— Кой е Алекс? — попита Шарлот. Сестра й, изглежда, сменяше приятелите си през няколко седмици.

Тя засия от възторг:

— Той е дисководещ в централното радио. Хей! — Сюзан се обърна към Дейвид и дългата й копринена коса се разпиля по раменете й. — Трябва да ви запозная двамата. Може би ще успееш да го накараш да рекламира „Флайт Рекърдс“ в програмата си!

Дейвид кимна замислено.

— Нека да почакаме, докато стана ръководител на отдела по продажбите. Тогава ще съм в по-силна позиция.

Лицето на Маргарет светна:

— Ти ще ставаш шеф на продажбите? Колко хубаво, Дейвид! Хиляди поздравления! Кога се случи всичко това?

— Надявам се, че много скоро ще поема ръководството.

Шарлот добави:

— Той си купува нови дрехи…

— Не само защото ще ме повишават — прекъсна я Дейвид със смях.

— Но аз си мислех, че е заради…

Приятелят й отново я прекъсна по средата на изречението:

— Не си купувам нови дрехи, само за да ги нося на работа!

— Не, разбира се, че не — тя извърна очи настрани, изчервявайки се от острия му тон.

— Кой иска още шампанско? Трябва да го изпием, преди да опитаме кулинарните вкуснотии, които майка ви е приготвила за нас тази вечер — каза Колин и отново обиколи всички с бутилката. Този път той се усмихваше сковано.

Изведнъж Шарлот бе обзета от тревожното чувство, че бяха донесли със себе си в Лондон част от разногласията в Шелуд Манър. Обикновено в дома й никога не настъпваха тези неловки моменти, когато грозното мълчание трябваше да се запълва от изкуствени забележки; когато казаното, изглежда, оставаше неразбрано и зле изтълкувано.

— Ще отида в кухнята да дооправя нещата — заяви майка й. — Ще ви извикам, когато вечерята стане готова.

— Искаш ли някаква помощ, мамо? — попита Шарлот.

— Какво! И да разваля хубавите си изненади? — Маргарет се засмя. — В никакъв случай, скъпа! Ако знаете какво предстои, ще се развали целият ефект.

 

 

Започнаха с малки палачинки, пълнени с пилешки дробчета и сладка царевица.

— И… какво още? — гъделичкаше любопитството им Маргарет.

— Чесън? — предположи Шарлот.

— За това можеш да се обзаложиш със сигурност — отбеляза Сюзан. — Мисля, че има още и градински чай, и може би чили?

— Черен пипер, разбира се — каза Колин, като дъвчеше замислено. — Майка ви слага черен пипер във всичко. Усещам също и червено вино… и може би малко лук?

Маргарет кимна доволна.

— Познахте! Плюс кисела сметана, щипка захар и мъничко червен пипер.

— Много е хубаво! — одобрително възкликна съпругът й.

— Благодаря, скъпи. Смятам следващата ми книга да се състои само от предястия. Какво мислиш?

— Мисля, че ще ни донесе хубав тлъст чек от издателите ти — доволно отвърна Колин. — Измислила ли си заглавие? Какво ще кажеш за „Лесни предястия“?

— А „Питателни предястия“? — предложи Шарлот.

— „Вкусни предястия“ е по-добре — каза Дейвид.

— Може да я наречеш „Лесни вкусни предястия“ — добави Сюзан.

В дванадесет без десет Колин извади още шампанско, приготвиха се и зачакаха мелодията на камбаните на Биг Бен да отекне по телевизора. Изведнъж всички се запрегръщаха и зацелуваха един друг и чашите им звъннаха. Шарлот и Сюзан щастливо се смееха, а очите на Маргарет, хванала ръката на Колин, се замъглиха. Когато големият часовник удари дванадесет, Дейвид вдигна чашата си.

— Огромни богатства и блестящо бъдеще — високо каза той, после добави, почти мислено: — … за всички нас…

 

 

— Мръсно копеле! — беснееше Дейвид. Шарлот никога не бе го виждала толкова ядосан. — Ще отида направо при президента на „Флайт“ и ще му кажа какво е станало.

— О, скъпи! — съчувстваше му тя. Мразеше да го вижда разстроен, излязъл вън от себе си от ярост. — Може би ще те повишат след известно време още тази година?

Беше изминала седмица след вечерята у родителите й. Той бе дошъл в апартамента й малко след като тя се бе върнала от работа. Достатъчно й беше да хвърли един поглед на лицето му, за да разбере колко силно бе разочарован и ядосан.

— Не е честно! — избухна Дейвид. — Назначават свои хора, това правят! Дон Габриел искаше да вземе приятеля си в компанията и му даде работата, която аз исках! Беше ми обещал да ме премести след Коледа в отдела по продажбите, а сега доведе тази мижитурка от улицата!

— Не е честно — съгласи се Шарлот. — Дон Габриел е изпълнителният директор на „Флайт“, нали? Той наистина ли има властта да назначи външен човек на такава важна длъжност като началник на отдела по продажбите?

— Не зная дали има или не, важното е, че вече го е направил! — Дейвид удари с юмрук по облегалката на канапето.

— Наистина ли ти беше обещал работата?

Той я погледна с угаснали очи.

— Разбира се — отвърна след малко. — Господи, и като си помисля само, че зная за него и за частния му живот неща, които ще го унищожат, ако излязат наяве — засмя се дрезгаво и безрадостно. — Една дума да кажа на президента и тоя ще бъде история!

— Но ти няма да го направиш, нали?

Дейвид сви рамене.

— О, разбира се, че не. Просто утре ще си подам оставката. Няма да стоя и да търпя подобно отношение. За кого, по дяволите, се мисли Дон Габриел?

— Има ли някакъв начин да го заобиколиш и да получиш повишение?

— Не. Направил е всичко възможно, за да държи властта само той. Дори лично наема и уволнява проклетите чистачи…

— Скъпи, толкова съжалявам — Шарлот си помисли за петстотинте лири, които бе пръснал за нови дрехи, защото бе толкова сигурен, че ще стане началник на отдела по продажбите. Беше разчитал също, че ще получи и много по-голяма заплата, с която да изплати дълговете си.

— Бих искала да можех да направя нещо — отчаяно каза тя.

Дейвид направи гримаса.

— О, не се безпокой, ще си намеря нещо друго. С моя опит и моите познания скоро ще си намеря добра работа. Но няма да се върна към счетоводството, това е сигурно.

— Толкова ли много го мразиш?

— В него няма бъдеще — категорично отвърна той.

Шарлот прекрати разговора на тази тема и му предложи питие, а после омлет.

— Ако знаех, че ще дойдеш, щях да взема малко пържоли — каза тя.

— Омлетът е достатъчен, скъпа — промърмори Дейвид, загледан замислено в пространството. Когато Шарлот отиде в кухнята, той продължи да крачи нагоре-надолу из всекидневната, страдайки мълчаливо.

Тя беше болезнено разочарована заради Дейвид и си обеща, че ще направи всичко, което е по силите й, за да му помогне да получи желаната от него работа.

 

 

— Кога ще дойдеш в Лондон? — попита Кристофър, сложил ръка на телефонната слушалка. Беше девет часът вечерта, най-удобното време да позвъни на Оливия, тъй като сега тя със сигурност беше сама.

— Вероятно следващата сряда.

— Ще може ли да се видим?

— Бих искала.

— Къде ще отседнеш?

— Нямам намерение да оставам, мислех да дойда само за през деня.

— Моля те, Оливия, остани. Бих искал да те заведа на вечеря, иначе едва ли ще мога да те видя.

Настъпи мълчание и той си я представи как върти около пръста си кичур от черната си коса, както правеше, когато размишляваше.

— Не зная…

— О, моля те — това щеше да бъде третото й идване в Лондон, откакто се срещнаха на Коледа. С всяка среща Кристофър се влюбваше все по-дълбоко в нея. Междувременно тя се държеше приятелски, но постоянно му се изплъзваше, казваше, че вече не се вижда с баща му, но че все още не е готова да започне нова връзка.

— Радвам се, че не се срещаш с баща ми — бе заявил Кристофър. — Заради мама, а и заради мен — стеснително бе добавил той. Не го биваше много да ухажва жените и си го знаеше. Беше прекалено прям и непосредствен, за да играе, както повечето хора, но дали Оливия не предпочиташе това? Животът според Кристофър бе прекалено кратък. Никога не се бе правил на недостижим или на незаинтересован с Линда, нито пък тя с него. Докато живееха заедно, бяха винаги откровени един с друг. Той смяташе, че по този начин се пести време и се избягват недоразуменията.

— Предполагам, че ще мога да прекарам нощта в града — замислено каза Оливия. — Мога да си запазя стая в „Блейкс“.

— Можеш да останеш и при мен.

— Струва ми се, че няма да стане, Крис. Знаеш, че не искам да се впускам в нещо, толкова скоро след… е, искам да кажа, че е още много рано.

— Добре — той се опита да запази търпение.

— Ела в „Блейкс“ около седем. Можем да вечеряме там.

Кристофър трепна. Нямаше толкова пари, че да си позволи да вечеря на такова скъпо място като това.

— Ще дойда в седем, но знам един чудесен руски ресторант във Фулам, където можем да вечеряме — твърдо рече той. — Правят най-добрите блини в града — „и не струват цяло състояние“ — помисли си Кристофър.

— Тогава ще се видим в сряда.

— Да — той искаше да й каже още нещо, но се страхуваше да не я изплаши. Гласът й по телефона беше толкова хладен и сдържан, като че ли тя наистина не се интересуваше дали ще го види отново или не. За момент у него пробягна съмнението, че Оливия не бе прекъснала връзката си с баща му, но после го отхвърли. Баща му беше стар и женен. Разумно бе тя да предпочете по-млад любовник, някой на нейните години, който беше ерген. Кристофър не беше самомнителен, но считаше, че за една жена на около трийсет години той бе по-добрият избор от Едмънд. — Какво ще правиш през деня? — попита Кристофър, с цел да я накара да говори колкото се може по-дълго, за да слуша тихия й шепнещ глас.

— Имам проба при шивачката си. Ще ходя на фризьор и трябва да направя някои дребни покупки. Защо?

— Просто се чудех. Ще се прибереш ли навреме за обяд?

— Не съм сигурна — неопределено отвърна Оливия, като че ли не искаше да поема повече ангажименти. — Сега трябва да тръгвам.

— Ще се видим в сряда в седем.

— Да.

— Грижи се за себе си.

Чу се кискане.

— Винаги го правя. Довиждане, Крис.

— Довиждане, Оливия.

Когато затвори, Кристофър седна, замислен за чаровното създание, което сега владееше мислите му. Кое я правеше толкова интригуваща — дали нейната недостижимост? Или нейната загадъчност, която го бе привлякла още от самото начало? Искаше му се да знае какви бяха мотивите й, какви игри играеше… След известно време си легна, прекалено опиянен, за да пожелае да пие. Следващата сряда. Как щеше да я дочака? Чувстваше се напълно омагьосан.

 

 

— Телефонът ти е зает от часове! — разтревожено прошепна Едмънд. — С кого говореше, за Бога?

Оливия го успокои:

— С никого не съм говорила, скъпи…

— Линията беше заета — обвинително каза той. Беше толкова обезумял, че забрави да говори тихо; освен това бе сигурен, че Вирджиния спеше горе.

— Зная — търпеливо отвърна тя. — Колко глупаво от моя страна! Не съм разбрала, че съм бутнала слушалката, когато оправях леглото си. Сигурно някоя от възглавниците я е съборила. Открих го само преди няколко минути.

— Трябва да се е чувал сигналът. Ако оставиш слушалката отворена, се чува сигнал, така че разбираш какво е станало.

— О! — настъпи мълчание. — Може би е имало сигнал, но аз не бях в стаята, гледах долу нещо по телевизията.

— Какво гледаше? — колкото и да се опитваше, Едмънд не можеше да прикрие подозрителността в гласа си. Оливия го бе обсебила и той чувстваше присъствието й като огромен тъмен ангел, независимо от това къде ходеше и какво правеше, тормозеше го мисълта, че говори с часове с някой друг… с друг мъж… с Кристофър!… Сви юмруците си и отчаяно притвори очи. Как да й попречи да не го напусне? Мисълта разяждаше вътрешностите му и го подлудяваше. Не можеше да живее без Оливия. Тя го бе извадила от апатията на съжителството с Вирджиния и сега правенето на любов с нея се бе превърнало в нещо като наркотик, който го караше да изпитва постоянен копнеж.

— Гледах вечерните новини — спокойно отвърна тя, — а после художествената програма. Беше толкова интересна, че не можах да се отлепя от телевизора.

Едмънд изсумтя:

— Разтревожих се за теб.

— Скъпи, няма за какво.

— Не мисля, че трябва да живееш сама в „Магнолия Котидж“. Струва ми се, че не е безопасно.

— Крадците ли имаш предвид?

— Или нещо по-лошо — загадъчно отвърна той. — Затова имаме алармена система. Напоследък пишат такива ужасни неща във вестниците. Никой не е в безопасност. Надявам се, че заключваш всички врати вечер.

— Да, и включвам алармената система — тя замълча. — Откъде ти дойде наум това, Едмънд?

— За мен ти означаваш много, Оливия — в гласа му прозвуча нотка на обида. — Мисълта, че нещо може да ти се случи, ме ужасява. Искам да съм с теб, скъпа — загрижено продължи той. — През цялото време. И да те пазя, така че нищо и никой да не може да те нарани.

Тя се развесели:

— Нищо няма да ми се случи, Едмънд.

— Живеем в ужасни времена. Жената вече не е в безопасност никъде.

— О, скъпи, ставаш черноглед! — деликатно рече Оливия. — Искаш ли да се преместиш в „Магнолия Котидж“, за да ме защитаваш?

— Не ме дразни! — тонът му беше строг, фактът, че телефонът й бе зает толкова дълго време, го бе изнервил повече, отколкото съзнаваше.

— Ще дойдеш ли да ме видиш утре? — прошепна тя.

— Да. Сигурно ще бъде някъде следобед, докато Вирджиния оправя прическата си. Около два часа.

— В сряда ще ходя до Лондон.

— Налага ли се?

— Да, трябва да направя доста покупки, Едмънд, а и имам няколко срещи. Всъщност, мислех си да остана да пренощувам и да се върна в четвъртък.

Той почувства, че изстива. Съмнението го загложди като червей.

— Ще бъде хубаво. Ще се видиш ли с някого? — Едмънд се застави да говори спокойно.

— Вероятно с майка ми — хладният й тон го подлуди отново до такава степен, че бе почти готов да й обещае безразсъдно нещо за общото им бъдеще.

Когато най-накрая й каза довиждане и затвори, Едмънд осъзна, че се чувства много по-потиснат, отколкото си бе представял. Със свито сърце се изкачи по стълбите и се пъхна в леглото до Вирджиния.

 

 

Недоволството и разочарованието на Дейвид продължиха няколко седмици, през които Шарлот трудно общуваше с него. Тя отчаяно искаше той да разбере, че има пълната й подкрепа каквото и да се случи, но Дейвид, изглежда, се бе затворил в своя собствен свят, а в него бавно догаряше фитилът на гнева му.

— Ще си намериш друга работа, където талантът ти ще бъде оценен — няколко пъти го увери тя, но той все още бе прекалено ядосан, за да се успокои от окуражителните й думи. Дейвид обвиняваше Дон Габриел, че го бе измамил, като му бе обещал работа, а след това я бе дал на друг, и, изглежда, нищо не можеше да намали огорчението му.

Отчаяна, Шарлот най-накрая се обади на баща си. Той заемаше висока длъжност в една финансова компания в търговския център на Лондон и тя беше сигурна, че ще помогне на Дейвид да си намери работа.

— Има ли нещо за него във вашата фирма, татко? — попита тя, след като той й бе казал, че времената са трудни и безработицата е висока.

— Няма нищо тук, миличка. Дейвид наистина ли е напуснал „Флайт Рекърдс“?

— Не още, но иска да го направи. Те постъпиха много лошо и на мен ми е ужасно мъчно за него. Трябва да си намери друга работа.

Колин Тейлър въздъхна.

— Като се има предвид сегашната финансова ситуация, съветът ми е да остане там известно време. Знаеш, че работните места не растат по дърветата.

— Но Дейвид е ужасно нещастен, татко. Той наистина очакваше да го повишат, което означаваше, че щеше да взима много по-голяма заплата… А сега трябва да остане в счетоводния отдел, който толкова мрази.

— Ако мрази счетоводството, тогава не трябва да постъпва на работа във финансова компания, скъпа. Всъщност какво точно иска да постигне Дейвид в живота? — Колин имаше дългогодишен опит в интервюирането и обучението на млади мъже, желаещи да влязат в бизнеса, и знаеше, че за това се изискват определен тип хора, които действително се радват на живота.

Шарлот се поколеба, затруднена.

— Не съм съвсем сигурна дали той изгаря от желание да прави нещо определено — призна тя най-накрая. — Разбира се, иска да работи нещо интересно, да се среща с хора и да печели много пари.

— Хъм — промърмори Колин. — Ще ми се да можех да помогна, скъпа, но в момента пазарът е в криза и моят съвет към Дейвид е засега да остане там.

— О, Боже, толкова искам да му помогна!

— Ако постъпваш така, той ще престане да те харесва — мъдро отбеляза баща й. — Остави го сам да намери пътя си, скъпа. Знаеш, че мъжете са горди. Вероятно и сега правиш доста за него.

— Не, не е така! Какво искаш да кажеш?

— Не му ли приготвяш вечеря няколко пъти седмично? Не харчиш ли всичките си пари за храна и вино? Не си ли плащаш сметката, когато ходите на ресторант?

Раздразнена, Шарлот съжали, че бе разказала на семейството си толкова много за връзката си с Дейвид.

— Той би сторил същото за мен — отвърна тя по-ядосано, отколкото възнамеряваше. Добре поне, че не бе казала на родителите си за дълговете на Дейвид или за това, че му бе предложила да му помогне за наема и сметката за електричеството.

— Сигурен съм, че е така — съгласи се Колин, за да я успокои. — Защо не му предложиш да остане във „Флайт Рекърдс“ поне докато намери нещо друго?

— Да, добре.

— Ако чуя за някаква работа, ще се обадя.

— Благодаря, татко — Шарлот замислено затвори, питайки се какво може да направи. Защо родителите на Дейвид не бяха по-разбрани? Наистина изглеждаше несправедливо, че бяха дали много повече на Кристофър, отколкото на него.

Шарлот прекара сутринта с Майра в изготвяне на работната програма и в изчисляване на разходите за аранжировката на една къща в „Холанд Парк“, собственост на богат италиански бизнесмен, но мислите й непрекъснато се връщаха към Дейвид и тя се чудеше какво може да направи, за да му помогне.

— Държиш се прекалено майчински — добродушно й каза Майра Грант, когато Шарлот й сподели какво я тревожи. — На колко години е той, за Бога?

— Двадесет и осем.

— Тогава защо се безпокоиш за него?

— На всеки му е необходима подкрепа от време на време — логично отвърна Шарлот.

Майра се намуси, чувствените й устни съвсем не подхождаха на нейния стоманен поглед. Не можеше да се каже, че тя не харесваше мъжете, просто смяташе повечето от тях за съвсем безнадеждни.

— Нека сам си намери работа, а ако не успее, ще се наложи да живее от социалните осигуровки, нали? Мисля, че е лудост да напусне „Флайт Рекърдс“!

— Той не смята, че може да остане там сега.

— Глупости! — упорито отвърна Майра. — Значи са го прескочили заради нечий приятел? Това се случва непрекъснато.

Шарлот се усмихна на нейната нетактичност. Знаеше, че тя не искаше да се покаже нелюбезна, просто нещата не й бяха съвсем ясни. Шарлот реши, че довечера, когато Дейвид дойде в апартамента й, ще приготви любимата му вечеря, а преди това ще купи и ще изстуди шампанското, което той толкова обожаваше. Можеше дори да купи пресен зарзават от „Херодс“^[1], който бе ужасно скъп в този сезон, но пък Дейвид много го обичаше…

— Можеш да имаш всеки, когото пожелаеш — внезапно каза Майра и прекъсна мислите й.

Шарлот вдигна поглед от сметките, които проучваше.

— Какво?

— Казах, че можеш да имаш всеки, когото пожелаеш. Не е задължително да си вярна на Дейвид, знаеш това. Липсва ти самоувереност, Шарлот. Затова си се залепила за Дейвид, нали? Страхуваш се, че няма да намериш друг.

— Майра! — възмути се Шарлот. — Но аз го обичам! — рече разпалено.

— Зная, че е така и според мен си губиш времето — независимо от думите й, тонът на Майра бе помирителен. — Вярвай ми, познавам мъжете като Дейвид.

— Какво искаш да кажеш? — в очите на Шарлот запариха сълзи. Никога преди Майра не й беше говорила така.

— Той е неудачник, мила. Отдалеч си личи.

Шарлот хвърли писалката си на бюрото.

— Това е ужасно! Как можеш да говориш така? Ние се обичаме, Майра. Надявам се един ден да се омъжа за него! Разбира се, че не е неудачник.

Майра се облегна във въртящия се стол и погледна Шарлот със съчувствие.

— Чуй ме, скъпа. Аз съм десет години по-възрастна от теб. Достатъчно съм поживяла. Ти си привлекателна млада, жена, която не трябва да се обвързва с човек като Дейвид. Гарантирам ти, тъй като познавам всички белези, че ако се омъжиш за него, ще го поддържаш финансово през целия си живот! За Бога, остави го сам да се оправя. Ти не си му майка!

Шарлот я погледна ядосано:

— След като майка му е такъв безнадежден случай, някой трябва да се тревожи и да се грижи за него.

Майра остана невъзмутима.

— Защо? — ласкаво попита тя.

— Как защо? Не си ли искала да защитиш някого? Никога ли не си имала някой, за когото би дала живота си? — разгорещено попита младата жена.

Майра кимна.

— Да, имала съм, Шарлот. Ето защо ти казвам всичко това. Когато бях на двадесет, много приличах на теб. Аз също се влюбих в привлекателен мъж, бях луда по него, той беше страхотен любовник и успя да измъкне с чара си парите ми, времето, енергията ми, а най-накрая и апартамента ми, тъй като го заложих повторно, за да му помогна да започне свой собствен бизнес. И познай какво се случи? — в гласа й прозвуча горчивина. — Изненада! Изненада! Избяга с новата си секретарка!

Сега Шарлот можеше да си обясни язвителността на Майра. Тя смекчи тона си и тихо промълви:

— Това е ужасно, Майра, но при мен и Дейвид не е така. Той никога не ме е молил за нещо! Аз сама предлагам да сготвя вечеря вкъщи и настоявам всеки сам да плаща сметката си в ресторанта. Все пак благодарение на теб получавам прилична заплата.

— И, разбира се, той никога не е протестирал?

Шарлот отново се подразни. Какво я засягаше Майра поведението на Дейвид? Това, че тя скоро щеше да навърши четиридесет и все още не бе омъжена, не означаваше, че трябва да си го изкарва на нея.

— Как можеш да говориш така за него? — попита тя. — Ти не уважаваш чувствата ми. Аз го обичам, Майра, и той ме обича. Дейвид преживява труден период и аз възнамерявам да го подкрепя, както би направил всеки истински приятел.

Майра се обърна и я погледна тъжно.

— О, той винаги ще се нуждае от подкрепата ти, мила — тихо каза тя. — Изобщо не се съмнявам в това.

 

 

— Е, направих го! — изражението на Дейвид беше ликуващо. — Казах на този идиот, Дон Габриел, къде може да завре проклетата си работа!

Шарлот почувства, че пребледнява. Облегна се на мивката, където миеше салатата за вечеря.

— Ти наистина ли напусна?

— Аха! Има ли шампанско в хладилника?

Тя кимна мълчаливо.

— И така, сега съм свободен като птичка! — в повишено настроение, той извади две чаши от бюфета и леко освободи корковата тапа от бутилката.

— Какво ще правиш сега?

— Ще си намеря друга работа.

— Къде? В друга звукозаписна компания?

— Все още не съм решил — тонът му беше нехаен. Той се ухили. — Заслужаваше си да видиш днес лицето на Дон, когато му казах какво мисля за него и за приятеля му!

— Разумно ли беше?

— Какво искаш да кажеш? Той ме измами!

— Можеше да те предложи за друга работа или да ти даде препоръка.

— О, да върви по дяволите! — Дейвид й подаде чашата с шампанското. — Да пием за свободата! — весело каза той. — За независимостта! За забавлението!

Докато отпиваше от питието си, Шарлот се чудеше как ще се издържа приятелят й, но настроението му беше заразително и когато след вечерята Дейвид я заведе в спалнята, носейки друга бутилка вино, тя почувства, че съмненията й се изпаряват. Глупаво беше да се безпокои. Разбира се, че мъжът до нея щеше да направи успешна кариера в бъдеще! По дяволите, той беше само на двадесет и осем.

Притискайки Дейвид до голото си тяло, приело формата на неговото, тя осъзна, че каквото и да се случи, щеше да остане до него завинаги. Сега той беше нейният живот. Щеше да му помогне някак да си намери работа, да се грижи за него, докато се изправи на краката си. „В богатство и в бедност…“ Думите от сватбената церемония нахлуха в съзнанието й, припомняйки й смисъла на любовта. Понесла се на вълните на страстта, Шарлот си обеща, че винаги ще бъде до него.

— Толкова те обичам! — прошепна тя. — Всичко ще се нареди, скъпи.

Дейвид въздъхна и я притегли по-близо до себе си. Шарлот се унесе и заспа в ръцете му.

 

 

На следващата сутрин тя се събуди със страхотно главоболие, озовавайки се в реалността, когато Дейвид й съобщи, че не смята да ходи в офиса на „Флайт“ и ще остане вкъщи.

— Какво? Няма да ходиш на работа? — попита Шарлот и притвори пулсиращите си очи. Как можа да изпие толкова много вино миналата нощ, упрекна се тя.

— А защо да ходя? — попита той и се изтегна удобно на леглото до нея. — Предстои ми един хубав ден, в който ще се мотая наоколо и няма да се съобразявам с никого. Господи, работих толкова много за тази ужасна компания! Заслужавам почивка, след като се отнесоха с мен по такъв начин.

Шарлот се обърна настрани, искаше й се и тя да си вземе свободен ден. Никога не бе го правила, откакто започна да работи за Майра. Дори миналата зима, когато се простуди силно и имаше бронхит, ходеше всеки ден в дизайнерското ателие.

— Ще ти кажа какво ще направя — каза Дейвид и се измъкна от леглото. — Ще ти донеса закуската тук на поднос.

Тя отвори очи, изненадана. По принцип той не вършеше никаква домакинска работа, дори не приготвяше кафето след вечеря.

— Наистина ли ще го направиш?

— Аха. Имаш нужда от това. Кафе, бекон на скара, препечени филийки и мед.

Шарлот изпъшка и се хвана за главата.

— Беконът е най-доброто нещо при махмурлук — увери я той. — Възстановява унищожените от алкохола мазнини в организма ти.

— Не говори така.

Той се ухили.

— Наистина. Обещавам ти — Дейвид се обърна и се запъти към вратата на стаята. — Стой тук.

След минута се появи отново с чаша студена минерална вода и два аспирина и застана пред нея. Макар да й беше зле, голотата му я смущаваше.

— Поспи още, докато ти донеса закуската — нежно каза той и погали бузата й с опакото на ръката си. — Горкичката ми! Защо не си вземеш днес почивен ден?

Шарлот поклати глава и веднага съжали за това.

— Не мога да си спомня какво имам да правя днес — рече тя, като се опита да си представи страницата със срещите в бележника си. — Сигурна съм, че трябва да свърша стотици неща. О, Господи, защо пих толкова!

Дейвид взе ръката й и я стисна.

— Лежи си спокойно, скъпа. Ще се обадя на Майра и ще й кажа, че си болна. Трябва да си почиваш от време на време.

— Имаме много работа. Би ли ми подал бележника, Дейвид?

— Не и преди да си хапнала нещо — той я целуна по устните нежно и внимателно. — Можеш ли да измислиш нещо по-хубаво от това да закусиш, а после цял ден да останеш в леглото с мен?

Тя вдигна поглед към него. Разбира се, предложението беше най-съблазнителното, което някога бе чувала. Усмихна се и отвърна на целувката му.

— Би ли се обадил на Майра вместо мен? Кажи й, че съм се разболяла от грип.

Той погали ръцете й с топлите си твърди пръсти.

— Остави това на мен.

— Кажи й, че смятам, че до утре ще се оправя.

— Сигурна ли си? Не искаш ли да си починеш цялата седмица?

— О, разбира се! — смутено отвърна тя. — Може би ще е по-добре да не казваш, че имам грип, кажи й, че съм яла нещо, което не ми е понесло. Това звучи по-правдоподобно.

— Добре, скъпа. Ще го уредя, не се безпокой — той нежно се сгуши в нея, преди да загърне раменете й с юргана.

Тя задряма, чувайки подсъзнателно тракането на порцелана, докато въздухът се изпълваше с ароматния мирис на цвъртящ бекон. Животът беше прекрасен, когато Дейвид беше щастлив: той бе мил, състрадателен, силно любящ. Полусънена, Шарлот си помисли, че трябва да намери някакъв начин да го прави постоянно щастлив.