Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Guilty Pleasure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Уна-Мери Паркър. Греховно удоволствие

ИК „Абагар“, Велико Търново, 1996

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–300–4

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Том Грайндли лежеше, вперил поглед в тавана на спалнята си, чудейки се дали да стане и да си направи нещо горещо за пиене. Беше четири часът сутринта, скоро мразовитата пролетна зора щеше да разтопи тъмнината и да даде начало на нов ден. До него, дълбоко заспала, лежеше жена му, необезпокоявана от никакви грижи и тревоги — нейната най-важна работа беше, помисли си той със завист, да се грижи за него.

След още няколко минути на колебание той се реши. Не можеше да лежи повече така, измъчван от съмнения и подозрения около убийствата в Шелуд. Измъкна се изпод завивките, грабна халата си от закачалката на вратата на спалнята и слезе в кухнята.

Напълни електрическия чайник и го включи, преди да вземе от бюфета телефонния бележник и молива и да седне на кухненската маса. Случаят го безпокоеше. Шестчасовият разпит на Дейвид Фаръл не разкри нищо ново и все пак вече беше дяволски сигурен, че Кони Уесткот говореше истината. Въпросът бе дали можеше да го докаже.

Той дълго се взира в празния лист на бележника, опитвайки се да приведе мислите си в ред. После написа със ситния си прецизен почерк в горната лява част на страницата „за“, а вдясно „против“. Ако можеше да изброи всички причини, които му даваха основание да вярва, че Дейвид Фаръл е виновен, а след това онези, доказващи невинността му, може би щеше да успее да разплете противоречивите мисли, въртящи се в главата му.

Започна с доводите „за“. Според Кони Уесткот, Дейвид Фаръл й бе казал, че има намерение да наеме човек да убие родителите му и брат му, защото ги ненавижда и иска да вземе парите им. От другата страна на листа Грайндли написа:

„Възможно е да се е хвалел, за да се покаже.“

Под него допълни:

„Тя може да е измислила историята, за да си отмъсти, че я е изоставил.“

Чайникът завря и той стана да си направи чай. За сън не можеше и да става въпрос. Умът му бе прекалено напрегнат и се чувстваше доста разстроен, за да се отпусне. Какъв беше следващият довод „за“? Работата бе свършена от вътрешен човек. Това изглеждаше съвсем определено. Била е използвана собствената двадесет и две милиметрова пушка на Едмънд Фаръл, взета от един шкаф в стаята с оръжията, където обикновено я е държал. Върху пушката имаше отпечатъци само на Едмънд и Кристофър; макар че, Грайндли трябваше да признае, дълбоко загрижен, по-голямата част от нея беше старателно избърсана. Отпечатъците на Дейвид, взети за първи път вчера, естествено не бяха открити, но той не го и очакваше. Дейвид беше прекарал деня в Дърби и фирмата, която бе посетил с надеждата да получи голяма поръчка за „Пи Ен Джилинкс“, му бе осигурила съвършено алиби. Следващият въпрос бе: беше ли наел Дейвид убиец? И ако беше така, кой бе той?

Грайндли въздъхна дълбоко и погледна през кухненския прозорец окъпаната в студеносиньо градина, чиито дървета изглеждаха черни на фона на тъмното небе.

В целия този случай имаше нещо гнило, но да пукне, ако можеше да се сети какво е. Знаеше само, че бе възможно да е на грешна следа, но дълбоко в себе си усещаше, че Дейвид Фаръл бе много по-дълбоко замесен, отколкото си признаваше. Изведнъж като че ли му дойде някакво вдъхновение и той се сети нещо. Когато заведе Дейвид в къщата да разпознае телата, говориха за това, че Гладис Сковел ги е открила. Грайндли бе обяснил, че отначало тя е намерила само тялото на Едмънд в хола. Как така Дейвид бе попитал: „Тогава сигурно не се е качила горе?“ Откъде по това време, запита се Грайндли, Дейвид е знаел, че тялото на майка му е там, освен ако не е бил замесен по някакъв начин?

Какъвто и да беше изходът, инспекторът знаеше, че се е провалил. Можеше да прехвърли известна част от вината върху Алекс Осбърн, началника на следственото управление, който беше отишъл да играе голф в деня на убийството, повярвал с радост, че е било „домашен инцидент“, но той без съмнение щеше да протестира, че Грайндли го е информирал зле и го е накарал да повярва, че всичко е ясно. Този ден Грайндли бе твърдял самодоволно, че случаят е приключен, а сега се свиваше от мъка, като си спомняше колко бе уверен в преценката си.

Три часа по-късно той беше отново на бюрото си в полицейския участък, а пред него стоеше папката с надпис:

„Случаят Шелуд“

Щеше да натисне Дейвид Фаръл за последен път, като повика и Франклин да присъства, но ако не успееха да го пречупят, щеше да се наложи да го пуснат. Засега нямаха достатъчни доказателства и с нарастващ ужас Грайндли осъзна колко дълбоко бе вярвал на първоначалните показания на Дейвид. Тогава всичко като че ли съвпадаше, но сега, поглеждайки назад, случаят изглеждаше малко прекалено ясен.

Няколко минути по-късно той повика Франклин в канцеларията си и те обсъдиха нещата накратко, преди да накарат дежурния полицай да доведе Дейвид от килията, където беше затворен за през нощта.

— Пунктът, по който трябва да се опитаме да го оборим — заяви Грайндли, — е времето, по което според него се е обадила майка му във въпросната нощ.

Франклин кимна.

— Според мен той лъже. Майка му не може да е позвънила около десет часа.

— Но приятелката му, Шарлот Тейлър, го потвърди, нали? Имаме показанията й, в които се казва, че когато е излязла от банята, той тъкмо затварял телефона след разговора е майка си.

— Да, но тя потвърди ли, че действително го е чула да говори е нея? Може да е излъгал, че майка му е позвънила, а след това да се е престорил, че й се обажда. Той е казал на Шарлот Тейлър, че линията е заета, но дали наистина е било така?

Франклин изглеждаше смаян:

— Не се бях сетил за това.

Грайндли замълча, доволен от разсъжденията си. Не спомена, че когато каза на Линда Блейк точните часове на настъпване на смъртта, именно тя отбеляза, че ако убийствата са станали по-рано вечерта, то Дейвид не е могъл да разговаря с майка си в десет часа.

— Добре, Франклин — каза той. — Нека да се заемем отново с това. Доведи го тук! Искам да разнищя този случай докрай, дори и да е последното нещо, което ще направя.

 

 

Шарлот се събуди рано. Когато изплува на повърхността и дойде в съзнание, усети някакво чувство на страх, което отначало не можа да разпознае. Нещо се бе случило, нещо ужасно. Тогава си спомни. За момент стисна силно очи, като че ли да изтрие образите, изпълващи ума й, но те не изчезнаха: Дейвид бе задържан за разпит и нищо от онова, което Линда и Дензил й бяха казали по телефона снощи, не бе успяло да намали тревогите й. Тя погледна часовника до леглото си, беше само пет и половина. Трябваше да опита да поспи още поне два-три часа. Като дишаше дълбоко и бавно, тя се помъчи да съсредоточи мислите си върху нещо друго, нещо приятно и незначително: платовете, които бе избрала да покаже на една клиентка за пердета на спалнята й, нежният зелен нюанс за банята на друг клиент; трептящото червено за приземна трапезария, но нищо не се получи. Тежките удари на сърцето й я връщаха отново и отново, към действителността. Беше невъзможно да заспи в най-добрия случай сънят щеше да й донесе само откъслечни кошмари, изпълнени с ужасни мрачни картини. По-добре беше да стане и да посрещне онова, което й бе приготвил денят.

Когато Майра пристигна в дизайнерското ателие малко след девет часа, я завари да работи усилено.

— Как си, Шарлот? — попита тя. После я погледна по-отблизо и възкликна: — Изглеждаш ужасно! Нещо не е наред ли?

Шарлот се усмихна кисело и кимна:

— Да. Не е наред. Всъщност съм ужасно разтревожена.

Майра седна на бюрото си. Независимо от ранния час, изглеждаше безупречно. Бе облечена в ярък морскосин костюм с примес на смарагдовозелено, а тъмната й коса бе прибрана отзад на кок.

— Шарлот, какво се е случило?

— Детективът, който ръководеше случая, вчера извика Дейвид да отиде в Бароу. Мислехме, че е за нещо обикновено, но го задържаха цялата нощ, за да го разпитват.

Очите на Майра се разшириха:

— Защо?

— Зная толкова, колкото и ти. Каза ми го един репортер от „Глоуб“, който ми позвъни късно снощи, за да ме попита какво мисля за това.

— О, Боже! Надявам се, че си го пратила по дяволите?

— Да. Онова, което ме безпокои, е, защо те смятат, че Дейвид знае нещо. Какво може да знае той? Мисля, че бившата му приятелка създава тези неприятности. Ако си е поставила за цел да му навреди, един Господ знае какво може да е наговорила.

— Разбирам, Шарлот, но съм сигурна, че се тревожиш напразно. Полицията трябва да огледа всяка подробност, дори и да звучи наистина неправдоподобно. Вероятно искат да проверят историята й. Да видят дали има някаква истина в нея.

— Какво, през целия ден? И да го задържат и през нощта? — усъмни се Шарлот. — Те със сигурност не биха приели налудничавите обвинения на някаква непозната толкова сериозно, нали?

— Да, мисля, че е така — съгласи се Майра. — Защо не им позвъниш и да попиташ какво става?

— Страх ме е, Майра. Същото е, като да отидеш на лекар. Винаги съм се притеснявала от хора, заемащи официални длъжности.

— Това е, защото си срамежлива. Да позвъня ли вместо теб?

— Би ли го направила наистина? — с благодарност попита тя.

След малко Майра се свърза с дежурния офицер.

— Добро утро — каза тя с отчетлив глас. — Обажда се Майра Грант, колежка съм на Шарлот Тейлър. Може ли да ми дадете, някаква информация за приятеля й, Дейвид Фаръл, който е задържан за разпит във връзка с убийствата в Шелуд Манър?

Настъпи пауза, после тя отново заговори:

— Имате ли някаква представа кога ще приключите с разпита? Разбирам. Е, благодаря ви много — Майра затвори и погледна Шарлот. — Страхувам се, че не можах да ти помогна много — мрачно рече тя.

— Какво казаха?

Майра сви рамене:

— Отговориха уклончиво. Отказаха да потвърдят името на мъжа, когото разпитват. Не пожелаха да кажат и кога ще го освободят.

— О, Майра! Това е ужасно — ръцете на Шарлот затрепериха и очите й се напълниха със сълзи. — Какво да направя? Какво искат от него? Може би трябва да наема адвокат. Как мислиш?

— Смятам, че трябва да почакаш, докато го освободят или обвинят.

— Да го обвинят? — Шарлот изглеждаше ужасена. — Но в какво могат да го обвинят? Той не е убил семейството си! За какво намекваш? О, Господи! — изхлипа тя. Бе станала от стола си и се разхождаше като обезумяла из офиса.

— Слушай, Шарлот — каза Майра най-накрая. — Засега нищо не можеш да направиш. Без съмнение Дейвид ще се върне в Лондон веднага щом може и тогава ще поговориш с него за всичко. Междувременно се опитай да запазиш спокойствие и нека се заловим за някаква работа. Това е най-добрата терапия в света, както знаеш. В противен случай само ще стоиш там замислена, изпитвайки желание да се обесиш! — начинът, по който Майра говореше, винаги забавляваше Шарлот.

— Права си — отвърна тя поуспокоена. — Ще направя на двете ни по чашка силно кафе и ще се заема с поръчката на онова оборудване за баня за имението „Рътланд Гейт“. Съжалявам, че ти създавам такива неприятности.

Майра се усмихна.

— Всичко ще бъде наред, ще видиш — каза тя.

— Надявам се да си права.

 

 

Дейвид не се обади през целия ден. Шарлот му остави съобщение на телефонния си секретар, в което го молеше да й позвъни, щом се върне, но всичко беше напразно.

Опита да се съсредоточи върху работата си, но този ден трябваше да стои в ателието, вместо да се среща с клиенти навън или да посещава разни места, и това направи задачата й още по-трудна. Мислеше само за приятеля си, чудейки се какво му се е случило. Ако беше отишла в Уилтшир с него, помисли си тя, поне щеше да знае какво става. Здравият разум й казваше, че няма причини да се безпокои. Дейвид, разбира се, скоро щеше да се върне вкъщи, смеейки се на това, че са го разпитвали. Но в друга част от себе си тя усети отново онова студено, пълзящо безпокойство.

В пет часа Шарлот си тръгна от офиса и забърза към къщи. За момент, докато отключваше уличната врата, си представи, че Дейвид вече е горе и се е изтегнал на кушетката с разхвърляни около него страници от „Ивнинг Стандърд“, а телевизорът гърми. Щяха да се прегърнат и целунат, и да си кажат колко ужасен е бил денят и колко много са си липсвали един на друг.

В този момент на сантиметри от лицето й проблесна светкавица от фотоапарат, която я заслепи и изплаши. Известно време тя не можеше да види нищо и се подпря на вратата.

— Някакви новини за приятеля ви, Шарлот? — попита я нахален глас.

— Кога ще се върне вкъщи, скъпа? — обади се друг. Когато погледът й се проясни, тя видя двама репортери и един фотограф в дъното на стълбите.

— Оставете ме на мира! — ядосано каза Шарлот. Отвори тежката входна врата и побърза да влезе в общия коридор, като я затръшна след себе си. Случилото се я смути и уплаши. Как смееха да се нахвърлят така върху нея? Това бе грубо посегателство срещу личността й и тя беше дълбоко възмутена, че е станала обект на интерес от страна на медиите, само защото бе приятелка на Дейвид. Поне едно нещо се изясни. Очевидно той все още не бе се върнал от Бароу. Както очакваше, апартаментът бе празен и в него витаеше пустота и меланхолия. Сутринта беше оставила стаите безупречно чисти и сега те й се присмиваха със своята изрядност.

Сърцето й плачеше за Дейвид. Тази празнота, това ужасно спокойствие беше вид самота, която никога преди не бе познавала. За момент й се прииска да избяга оттам и да отиде вкъщи при родителите си. После се упрекна, че се държи като дете. Беше зряла жена на двадесет и шест години, която имаше собствен апартамент, добра работа, а в скоро време щеше да се сдобие и със свой собствен бизнес. Въпреки всичко продължи да се разхожда из всекидневната. Искаше й се да не се бе отказвала от цигарите, почуди се дали да не отвори бутилка вино, питайки се отново и отново какво, за Бога, ставаше.

Когато телефонът иззвъня, тя се втурна да го вдигне, изтръпнала от мрачно предчувствие. Беше Нийл.

— Шарлот, каква е тази работа с арестуването на Дейвид? — разтревожено попита той. — Някакъв репортер от един от жълтите вестници се обади и се опита да научи нещо от Карол, но ние не знаехме нищо. Какво става?

— Ужасно е — отвърна Шарлот с треперещ глас. Възможно най-кратко тя му разказа за случилото се. — Извикаха го да го разпитат, не е арестуван. „Помага на полицията в разследването“ — това е, мисля, изразът, който използват. Разбира се, всичко е пародия. Старата му приятелка, Кони, очевидно е измислила някакво налудничаво обвинение и предполагам, че полицията е сметнала за нужно да го провери, но според мен това е ужасно несправедливо. Дейвид вече преживя толкова много.

— Кони Уесткот ли? — попита Нийл. — Никога не съм харесвал особено това момиче. Не разбирах какво вижда Дейвид в нея.

Шарлот почувства внезапно свиване в гърлото си и дъхът й спря.

— Вие сте я познавали? — запита тя, преди да успее да се спре.

— Разбира се — отвърна Нийл. — Двамата с Карол бяхме поканени на годежа. Тя преследваше пари, в това няма съмнение. Съжалявам, ако се е върнала отново в живота му. Мъчно ми е и за теб, скъпа. Да се надяваме, че няма да навреди много, макар че не бих се учудил.

— Защото иска да му отмъсти ли?

— Не мисля, че мотивът й е отмъщение — тихо каза Нийл. — Все пак тя го изостави… заради друг младеж.

Главата на Шарлот се замая. През цялото време беше вярвала, че Дейвид е скъсал с Кони. Фактът, че е било обратното, съвсем променяше нещата.

— Разбирам — бавно каза тя, макар да не разбираше нищо. „Дейвид е бил сгоден за Кони?“

— Предполагам, че си знаела за нея? — любезно продължи Нийл. — Беше голямо облекчение за семейството, когато тя го напусна.

— Не… аз… не знаех — отвърна тя, изгубила чувство за реалност. Наистина ли се случваха всички тези неща? — Кога беше това? — гласът й като че ли принадлежеше на някой друг и идваше отнякъде далече-далече.

— Скъпа, ужасно съжалявам. Мислех, че знаеш всичко. Струва ми се, че продължиха да се срещат, но годежът бе развален в действителност миналата есен.

Есента, мрачно си помисли Шарлот. Сигурно се бе случило точно преди да го срещне. Но Нийл каза, че са продължили да се виждат. Какво точно означаваше това? Да пият по нещо? Да вечерят? Да се любят набързо? Измъчван от най-различни мисли, умът й, изглежда, бе хванат в някакъв капан; тя не спираше да си блъска главата, връщайки се неизменно на все същия въпрос: обичаше ли я Дейвид все още? Защо не й бе казал за годежа си? Защо бе намекнал, че той я е отблъснал? В очите й запариха сълзи.

— Там ли си, скъпа? — чу тя да казва Нийл.

— Да, тук съм — мрачно отвърна Шарлот.

— Би ли накарала Дейвид да ми позвъни, когато се върне? Всичко е ужасно объркано, а присъствието на тези проклети репортери наоколо не помага много.

— Зная. Преди няколко минути, когато се прибирах вкъщи, един едва не ме ослепи със светкавицата на фотоапарата си.

— Извикай полицията да ги разгони, ако ти досаждат! Няма за какво да те преследват — викна Нийл.

Въпреки тревогите си, Шарлот се усмихна. Когато Нийл биваше обезпокоен от нещо, винаги се проявяваха качествата му на бивш директор на училище.

— Ще се оправя — увери го тя. — Тази вечер няма да излизам.

След като затвори, Шарлот реши да свърши нещо полезно. И да стои така, все едно нямаше да върне Дейвид. Тогава чу външната врата да се затваря с трясък и някой бързо се заизкачва нагоре по стълбите към апартамента й. Стъпките на Дейвид?… Сърцето й нервно се сви, тя почувства как кръвта се дръпна от главата й, зави й се свят.

— Здравей, малък ангеле!

Шарлот излетя от всекидневната. Той стоеше в коридора; мъжът, когото обичаше, и все пак за един кратък миг й се стори, че е странник, когото изобщо не познава.

Той стоеше там и я гледаше с великолепните си сини очи, а на лицето му бе изписана усмивка, която тя не разбираше.

— Добре ли си? — попита Шарлот и отиде при него, желаейки в този момент само да го прегърне.

— Добре съм. Толкова е хубаво да си отново вкъщи — притисна я към себе си. Тя усети кисел, застоял дъх — и разбра, че не се бе мил и бръснал. — Ужасно съм мръсен — добави той.

Шарлот се отдръпна, за да го погледне.

— Какво, по дяволите, се случи? Късно снощи ми позвъни някакъв репортер, каза ми, че са те задържали в полицейския участък.

Въпреки че тонът му беше недоволен, Дейвид изглеждаше доста спокоен.

— Искаха да проверят всичко отново и отново! Същите въпроси, които ни задаваха в деня, когато това се случи. Можеш ли да си представиш? Господи, каква загуба на време и пари! Тези провинциални полицаи са куп глупаци. Цялата работа беше един фарс…

— Но те повярваха, че не си замесен и те пуснаха?

Дейвид се отдръпна, като я погледна странно.

— Да са ми повярвали? — повтори той. — По дяволите, та аз казвах истината! Въпросът не беше в това да ми повярват! Предполагам, че този идиот, Грайндли, е трябвало да покаже, че върши нещо, но ми се щеше да не бе губил моето време.

— Но защо продължи толкова дълго?

— Защото са ужасно педантични, затова. Хващаха се и за най-малката подробност, докато най-накрая си помислих, че ще закрещя. Господи, колко досадно беше!

Шарлот се повдигна на пръсти да го целуне.

— Добре че вече си вкъщи. Предполагам, че си гладен — той се бе върнал и тя забрави за гнева и тревогите си. Доброто му настроение беше заразително и което бе по-важно — изглеждаше доволен, че се е върнал.

— Умирам от глад! — весело отвърна Дейвид. — Мога да изям цял вол! — докато говореше, свали вратовръзката си и разкопча ризата си. — Господи, колко е хубаво да се върнеш вкъщи — отново повтори той.

Шарлот се усмихна, поглеждайки с копнеж голите му гърди и ръце, докато той събличаше ризата си. Сега, когато живееха заедно, не се любеха толкова често и това й липсваше. В известен смисъл така се чувстваха спокойни, помисли си тя, както беше навярно при женените двойки, но понякога жадуваше да се върне отново онази първа страст.

— Искаш ли мешана скара! — попита Шарлот, знаейки, че това е любимото му ядене.

— Чудесна си — каза той и се запъти към банята, като си тананикаше някаква мелодия.

 

 

Шарлот се събуди внезапно. Беше сънувала, че се намира в Шелуд, в кабинета с Едмънд, и той й казваше, че Дейвид е осиновен.

— Той наистина е син на дявола… — казваше Едмънд, а гласът му беше тих и шепнещ, като шумолене на листа.

Уплашена, с разтуптяно сърце, тя се обърна и съзря очертанията на тялото на Дейвид до нея на фона на неясната утринна светлина, която се процеждаше през пердетата. Остана известно време да лежи, загледана в тъмната му фигура, свита на кълбо. Лицето му бе обърнато на другата страна и той дишаше толкова тихо и спокойно, че тя не чуваше нищо. Шарлот затвори очи и пред нея отново изплува с ужасяваща яркост образът на Едмънд, зловещ и шепнещ.

Беше невъзможно да заспи пак. В главата й беше такава бъркотия и напоследък в живота й се бяха появили толкова много въпроси, на които нямаше отговор, че тя се почувства завладяна от странно безпокойство, което никога преди не бе изпитвала. Какво, по дяволите, я накара да сънува Едмънд?

Шарлот лежа дълго време, вперила поглед в гърба на Дейвид. Чудеше се как бе възможно да спи така спокойно, когато именно неговото семейство бе избито, докато тя, която едва ги познаваше, толкова страдаше от преживяния силен стрес? Животът й бе започнал да се превръща в един кошмар, изпълнен с несигурност, и тя имаше усещането, че бе уловена в капана на собствените си чувства. Ако не обичаше Дейвид толкова много и нямаше такава голяма нужда от него, би избягала веднага от този ужас. Но не можеше да му обърне гръб. Дейвид продължаваше да спи до нея, на лицето му бе изписано спокойствие. Като го гледаше, Шарлот се чудеше как изобщо някой можеше да си помисли, че той има нещо общо с убийствата. Само тя знаеше колко силно бе страдал, когато видя Вирджиния с отнесеното й наполовина лице. Осиновен или не, тя му е била майка в продължение на двадесет и осем години и за него сигурно бе ужасно да я види така жестоко покосена.

Шарлот въздъхна, премести се по-близо до него и се опита да забрави лошия си сън. Дейвид се размърда, почувствал топлината на тялото й, клепачите му потрепнаха и той се усмихна сънено.

— Добре ли си, малък ангеле? — промърмори той. Шарлот не отговори, а се пресегна да хване ръката му, която лежеше отпусната върху завивките. — Добре ли спа? — попита той, като обви пръстите си около нейните.

— Горе-долу.

— Толкова е хубаво да си отново в нормално легло — сънено каза Дейвид.

— Сигурно си се чувствал ужасно — съчувствено отбеляза тя. — Не мога да си представя нещо по-лошо.

Той кимна бавно, без да отвори очи.

— Проклети глупаци! Всички са такива!

Настъпи мълчание и за момент Шарлот си помисли, че е заспал пак. После той заговори отново, тихо и замечтано:

— Трябва да заминем за чужбина, скъпа. Да се махнем от това жалко място и да отидем някъде, където е топло и където ще можем да лежим на плажа по цял ден, да пием вино и да придобием прекрасен тен.

Дейвид като че ли говореше на себе си. Тя почувства как сърцето й се обви с хлад. Надяваше се, че се е отказал от идеята да обикаля слънчевите места по света.

— Къде ще отидем, малък ангеле? — гласът му звучеше настойчиво.

— Не се налага да решим точно сега, нали? — избегна отговора тя.

— Така или иначе трябва да направим някакви планове.

Шарлот не отговори. Нямаше никакво желание да спори в този ранен час.

— Ще ставам — внезапно съобщи тя, измъквайки се от леглото.

Дейвид се намръщи.

— Защо бързаш толкова?

— Има много работа в офиса — излъга тя. — Обещах на Майра да се отбия в една къща в Найтсбридж, с която сме се заели. Вчера бояджиите бяха изостанали от плана.

— Защо, по дяволите, не го направи Майра? — възропта той.

— Защото тя трябва да отиде на друго място — кратко отвърна Шарлот.

Малко по-късно, легнала в горещата ухаеща вана, тя се опита да анализира чувствата си. От една страна, отчаяно се нуждаеше от Дейвид, но, от друга, част от нея искаше да избяга от него, точно както бе постъпила сега. Не трябваше да посещава никаква къща на път за работа, но защо бе измислила това? От какво бягаше? Защо се опитваше да избяга от мъжа, когото обичаше?

 

 

— Има съобщение за теб да позвъниш на Линда — съобщи й Майра, когато тя пристигна в дизайнерското ателие. — Беше доста загадъчна.

Шарлот се отпусна на стола си и въздъхна.

— Някакви неприятности ли? — попита Майра.

— Не зная… Чувствам се изнервена и уморена. Не зная колко още ще издържа така. Откакто станаха тези убийства, съм непрекъснато под напрежение, а най-лошото е, че изобщо не се вижда краят на всичко това!

Майра кимна съчувствено.

— Все още не си се оправила от първоначалната травма и тъкмо когато си мислеше, че всичко е забравено, се започна отново.

— Точно така! Прилича на кошмар, от който не мога да се събудя. Не е хубаво да говоря така, но искам да избягам от всичко, дори и от Дейвид. Тази сутрин го излъгах, че трябва да посетя едно място на път за работа, не е ли ужасно това? — гласът на Шарлот беше глух и отегчен.

— Ще се разболееш, ако не внимаваш — предупреди я Майра. — Защо не си починеш останалите дни от седмицата? Сигурна съм, че ще се справя тук.

— Много мило от твоя страна, но предпочитам да работя — настоя Шарлот. — Имам чувството, че работата е единственото нещо в момента, което ми помага да не полудея.

— Добре, но се успокой. Навярно ще се почувстваш по-добре, когато най-накрая открият кой е извършил убийствата. Сигурно е ужасно да живееш в такова неведение.

Шарлот кимна.

— Дейвид казва, че онези в Бароу са куп глупаци. По-добре да се обадя на Линда. Може би Холи е започнала да говори.

— Очакваш това с нетърпение, нали?

— Да. Ако е видяла какво се е случило, тази бъркотия ще се оправи веднъж завинаги. Горкото момиченце! От една страна, надявам се да е забравила всичко, но, от друга, онова, което би могла да си спомни, може да се окаже от жизненоважно значение.

Шарлот набра телефонния номер на Линда.

— Здравей, Линда. Предадоха ми да ти се обадя.

— Благодаря, скъпа. Слушай, отново разговарях доста дълго с инспектора за Холи.

— Да не би да ти е казала нещо?

— Нито дума, но той продължава да ми звъни, надявайки се, че тя ще проговори. Ти знаеш ли за какво точно са разпитвали Дейвид?

Шарлот замълча смутена, не бе съвсем сигурна накъде бие Линда.

— Ами не… той каза, че са му задавали същите въпроси, както тогава. Възмутително е, че го задържаха цялата нощ. Искам да кажа, човек би си помислил, че той има нещо общо с това — добави тя с негодувание.

Този път беше ред на Линда да замълчи.

— Какво има? — попита Шарлот, усетила, че нещо не е наред. — Не е възможно да го вярваш…

— Детективът спомена нещо, когато говорих с него вчера късно следобед, след като бе освободил Дейвид.

— Какво е споменал?

— Той мисли, че Дейвид знае повече, отколкото казва. Затова…

Шарлот избухна, прекъсвайки Линда по средата на изречението.

— Какво? Това е най-голямата глупост, която някога съм чувала — възрази тя. — Дейвид има толкова общо с това, колкото и аз!

— Зная… зная… Не казах, че смятат, че Дейвид е отговорен за случилото се — тихо рече Линда. — Просто мислят, че знае нещо.

— Защо? Защо ще мислят така? — сериозно се разтревожи Шарлот. — Заради тази Кони, нали? Тя разправя разни ужасни неща… Един Господ знае защо.

— Обвиненията й сигурно се основават на нещо — опита се да я убеди Линда.

— Тя преследва парите му, Нийл ми го каза. Според мен още същата вечер, когато се появи в апартамента ми и Дейвид отказа да й даде, тя е отишла направо в полицията, за да му създаде неприятности.

— Значи мислиш, че се е опитвала да го изнуди? — бавно попита Линда.

— Да… не… искам да кажа… — Шарлот замълча объркана. Ако Кони бе имала намерение да изнуди Дейвид, това означаваше, че тя знае нещо, но щеше да мълчи, при положение че той изпълнеше исканията й. Но ако… — О, не зная, Линда — извика тя. — Просто не зная нищо повече!