Ги дьо Мопасан
Дядо Амабл (3)

III

Тази неделя беше селският празник, годишният празник на светеда-иокровител на селото, който в Нормандия наричат събор.

От една седмица насам по пътищата към селото се точеха панаирджийски коли, теглени от сиви и червеникави кранти. В тези фургони живееха семействата на пътуващи фокусници, собственици на томболи, на павилиони за стрелба, на разни игри, и шарлатани, които показваха чудеса; селяните ги наричаха „карагьозчии“.

С развявани от вятъра завески, мръсните каруци, следвани от тъжни кучета, които вървяха с наведени глави между задните колела, се спираха една след друга на площада пред общината. Пред всяко от тия пътуващи жилища се издигна палатка. През дупките на платнището се виждаха лъскави неща, които възбуждаха любопитство и желания у селските хлапаци…

В неделя на празника всички бараки бяха отворени още от сутринта и излагаха своя разкош — евтина стъклария и порцелан. Селяните, които отиваха на черква, гледаха простодушно и доволно скромните магазинчета, които те впрочем виждаха всяка година.

Рано следобед на площада се събра цяла тълпа. От всички съседни села, насядали в кабриолети, които ги друсаха, дрънчаха и се люлееха като лодки, пристигаха селяни с жените и децата си. Разпрягаха у приятели; селските дворове се изпълниха с чудновати сиви брички, високи, разкривени, подобни на дългокраки мършави животни, излезли от морските дълбочини.

Семействата отиваха бавно на събора — дечурлигата отпред, възрастните след тях — с усмихнати лица и отпуснати ръце, големи, червени, костеливи ръце, свикнали на труд, ръце, които сякаш се срамуваха, че си почиват.

Един фокусник свиреше с тръба; латерната на въртележката с дървените кончета редеше своите плачливи и отривисти мелодии; колелата на томболите скърцаха, като че ли някой раздира платно; всяка секунда се чуваха гърмежи на пушки. Тълпата се точеше бавно край бараките, като някакво тесто, което тече; в нея се образуваха водовъртежи; тя се движеше като стадо от тежки, неповратливи животни, случайно пуснати на свобода.

Момите, заловени за ръце по седем-осем, пееха с пискливи гласове; момците, с накривени над ухото каскети и сини, колосани и издути като балон ризи, ги следваха и се кискаха.

Целият край — господари, ратаи и слугини — се беше събрал там.

Дядо Амабл, облечен в старовремския си зеленикав редингот, също бе дошъл, тъй като никога не пропускаше събора.

Той гледаше томболите, спираше се пред павилионите за стрелба, за да прецени умението на стрелците, но най-много се интересуваше от една проста игра, която се състоеше в това да се хвърли голяма дървена топка в отворената уста на човек, нарисуван на една дъска.

Внезапно някой го потупа по рамото. Беше дядо Маливоар.

— Хайде, старо, ела да те почерпя един коняк — му викна той.

Те седнаха на една маса пред кръчмата и изпиха по един коняк, после втори, после трети. След това дядо Амабл продължи да скита из събора… Мислите му бяха малко объркани и той се усмихваше, без сам да знае защо — усмихваше се пред томболите, пред въртележките и особено пред павилиона за стрелба. Остана дълго там и се радваше много, щом някой стрелец свалеше стражаря или попа — двамата представители на властта, от които той се боеше по инстинкт. После се върна, седна в кръчмата и изпи чаша ябълково вино, за да се освежи. Беше вече късно, нощта настъпваше. Един съсед му напомни:

— Ще закъснееш за яхнията, дядо.

Тогава той тръгна към къщи. Мек здрач, топлият здрач на пролетните вечери, се спускаше бавно над земята.

Когато дойде до вратата, стори му се, че вижда през осветения прозорец двама души в стаята. Той се спря, силно изненадан; после влезе в къщи, Виктор Льокок, седнал на мястото на сина му, вечеряше; пред него на масата беше сложена чиния, пълна с картофи.

Изведнаж дядо Амабл се обърна, като че ли искаше да си отиде. Вън се беше стъмнило съвсем. Селест стана и му викна:

— Ела по-бързо, тате, има хубава яхния — нали днес е празник.

Той безволно я послуша и седна по навик, като гледаше ту мъжа, ту жената, ту детето. После започна да яде бавно, както си ядеше всеки ден.

Виктор Льокок се държеше, като че ли беше у дома си — разговаряше от време на време със Селест, вземаше детето на коленете си и го целуваше. А Селест му досипваше от яденето, наливаше му вино, говореше му и изглеждаше доволна. Дядо Амабл ги гледаше втренчено, без да чува какво казват. Когато се навечеря — така бе огорчен, че не яде почти нищо, — стана и вместо да се качи в плевника както всяка вечер, излезе навън, отвори пътната врата и тръгна из полето.

Когато той излезе, Селест, малко разтревожена, попита:

— Що ще прави сега навън?

— Не се коси. Ще се върне, когато се умори — отговори равнодушно Виктор.

Тя се залови с домакинската си работа, изми чиниите, избърса масата, а в това време мъжът спокойно се събличаше. След това се изтегна в тъмната и дълбока ниша, където Селест беше спала със Сезер.

Пътната врата се отвори. След малко дядо Амабл се появи на вратата. Щом влезе вътре, той започна да се оглежда на всички страни като старо куче, което души. Търсеше Виктор Льокок. Понеже не го видя никъде, взе свещта от масата и се приближи до тъмната ниша, където бе умрял синът му. В дъното видя Виктор, който вече задремваше, изтегнат под завивките. Тогава глухият старец се обърна тихо, сложи отново свещта на масата и пак излезе на двора.

Селест беше привършила работата си; детето вече спеше, всичко беше поставено на място; тя чакаше само да се върне свекър й, за да легне до Виктор.

Седеше на стола с отпуснати ръце и безизразен поглед.

Отегчена, че той не се връща, тя промърмори раздразнено:

— Заради този стар готован ще изгорим за четири су свещ.

Виктор отговори от дъното на нишата:

— Има повече от час, откак е навънка. Трябва да видим да не спи на пейката пред вратата.

— Ще отида да видя — каза тя, стана, взе свещта и излезе, като закриваше с ръка светлината, за да вижда по-добре в тъмното.

Нямаше го нито пред вратата, нито на пейката, нито на торището, където старият имаше обичай да седи понякога на топло.

Тя тъкмо щеше да се прибере, когато случайно вдигна очи към голямата ябълка, която растеше при входа на двора, и изведнаж забеляза два крака, два мъжки крака; те висяха на височината на лицето й.

Селест нададе страшен вик:

— Виктор, Виктор, Виктор!

Той изтича по риза. Онемяла от ужас и обърнала глава, за да не гледа нататък, тя сочеше с протегната ръка към дървото.

Не разбирайки какво става, той взе свещта, като се мъчеше да различи по-добре предметите в тъмнината. Всред осветения отдолу листак видя дядо Амабл да виси обесен на въжето, с което връзваха конете в яхъра.

Една стълба беше облегната о дънера на дървото.

Виктор се затече да вземе един косер, покатери се на дървото и отряза въжето. Но старият беше вече студен, с ужасно изплезен език и лице, сгърчено в отвратителна гримаса.