Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le retour, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Корекция
hammster (16.09.2011)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Нормандска шега

Избрани разкази

 

Съставител: Борис Дечев

Редактор: Пенчо Симов

Оформление на корицата и титула: Лиляна Басарева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Елеонора Янкова, Лидия Ангелова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски № 18/1982 г.

Дадена за набор на 30 юни 1982 г.

Подписана за печат на 13. IX. 1982 г.

Излязла м. ноември 1982 г.

Формат 16/60/84.

Издателски коли 27,29. Печатни коли 29,25.

Условно-издателски коля 24,79

Цена 2,80 лева.

 

Издателство на Българския земеделски народен съюз

Печатница на Издателството на БЗНС

Поръчка № 222/1982 г.

 

Това издание е съставено по 8-томното издание на избраните съчинения на Мопасан от 1958–1959 г. на издателство „Народна култура“.

 

На корицата — репродукция от картината „Лодкар на Сена при Буживал“ (1881 г.) от Огюст Реноар


Морето шиба брега с малки, равни вълни. Носени от бързия вятър, малки бели облаци прекосяват бързо като птици просторното синьо небе, а сгушено в падината, която се спуска към океана, се грее на слънце селото.

В началото на селото, сама край пътя, е къщата на Мартен-Левекови — малка рибарска хижа с пръстени стени и сламен покрив, обрасъл с перуники. Пред нея има градинка, голяма колкото кърпа, в която расте лук, някоя и друга зелка, магданоз, девесил. Откъм пътя е оградена с плет.

Мъжът е на риболов, а пред хижата жената кърпи голяма кафява мрежа, опъната на стената като огромна паяжина. Седнало край градинската врата на сламен стол, наведен назад и опрян на плета, четиринадесетгодишно девойче кърпи долни дрехи — бедняшки, много пъти замрежвани и кърпени дрехи. Друго девойче, година по-малко, люлее на ръце още непроходило, непроговорило пеленаче; а две хлапенца по на две и три години седят едно срещу друго на земята, ровят пръстта с неумели ръце и си хвърлят шепи пясък в лицата.

Никой не говори. Само пеленачето, което се мъчат да приспят, непрекъснато плаче с тънко, крехко гласче. На прозореца дреме котка, а ниско край стената белите цветове на шибоите образуват красива набъбнала ивица, над която бръмчат рояк мухи.

Девойчето, което шие при входа, изведнъж извиква:

— Мамо!

Майката отвръща:

— Какво има?

— Ей го пак!

От сутринта бяха неспокойни, защото някакъв човек обикаляше къщата — стар човек, истински бедняк. Забелязали го бяха, когато отиваха да изпроводят бащата до лодката. Седеше край канавката срещу тяхната врата. После, когато се връщаха от брега, го намериха пак там — гледаше къщата.

Изглеждаше болен и много жалък. Повече от час не се бе помръднал от мястото си. После сякаш забеляза, че го гледат като злосторник, та стана и се повлече нанякъде.

Но скоро пак го видяха да се връща с бавната си уморена походка; тоя път той седна малко по-далеч, сякаш за да може да ги дебне.

Майката и момичетата бяха изплашени. Най-много се притесняваше майката, защото беше страхлива по природа, а мъжът й Левек щеше да се върне чак привечер.

Мъжът й се наричаше Левек, на нея й казваха Мартен и хората ги бяха кръстили Мартен-Левек. Ето защо: първият й съпруг беше моряк, казваше се Мартен и всяко лято ходеше към Теранев да лови трески.

Две години след сватбата (тя вече имаше от него момиченце и беше бременна в шестия месец) корабът, с който плуваше мъжът й — „Две сестри“, тримачтова шкуна от Диеп, — изчезна.

Никога не дойде вест от него, никой от моряците, които бяха на тоя кораб, не се завърна, така че го смятаха за потънал, заедно с хората.

Жената на Мартен чака десет години мъжа си, едва смогваше да изхрани двете си деца; най-сетне, понеже беше работлива и добра жена, един рибар от селото, Левек, вдовец с едно момче, я поиска. Тя се омъжи за него и за три години роди още две деца.

Преживяваха тежко, трудеха се много. Хлябът беше скъп, а месо почти не влизаше в дома им. Понякога зиме през лошите месеци задлъжняваха на хлебаря. Но децата растяха здрави. Хората казваха:

— Добри хора са тия Мартен-Левекови. Мартеновица е работна, а Левек няма равен на себе си в риболова.

Девойчето, което седеше до оградата, поде:

— Ще рече човек, че ни познава. Може пък да е някой бедняк от Епрьовил или от Озбоск.

Но майката не се успокояваше. Не, не, тоя човек не ще да е от техния край, сигурно не е!

И понеже човекът стоеше забит като кол и упорито гледаше към къщата на Мартен-Левекови, Мартеновица се ядоса и обзета от безстрашието на страхливите, грабна една лопата и излезе пред вратата.

— Какво правите там? — викна тя на скитника.

Той отвърна с дрезгав глас:

— Че на, на хладина си седя! На вас преча ли ви нещо?

Тя продължи:

— А кво сте седнали пред къщата ми като шпионин?

Човекът отговори:

— Никому зло не правя. Не е ли позволено да си седи човек край пътя?

Като не намери какво да отговори, тя си влезе в къщи.

Денят течеше бавно. Към обед човекът изчезна. Но към пет часа пак намина. До вечерта вече не го видяха.

Левек се върна по тъмно. Разказаха му какво се бе случило. Той реши:

— Ще да е някой шушумига или някой чешит.

И си легна, без повече да се тревожи, докато жена му мислеше за скитника, който я гледаше толкова чудно.

Когато се съмна, задуха силен вятър; като видя, че не ще може да излезе в морето, рибарят се залови да помогне на жена си в кърпенето на мрежите.

Към девет часа голямата дъщеря, Мартеновата, която беше отишла за хляб, се върна тичешком, с уплашено лице, и извика:

— Мамо, ей го пак!

Майката се развълнува, пребледня и каза на мъжа си:

— Върви му кажи, Левек, да не ни дебне тъй, че ми призлява.

И Левек, едър моряк с лице с цвета на кирпич, с гъста червена брада, сини очи, пронизани от две черни точки, силен врат, винаги увит в нещо вълнено заради ветровете и дъжда в открито море, излезе спокойно и се приближи до скитника.

И те заговориха.

Тревожни, тръпнещи, майката и децата ги гледаха отдалеч.

Непознатият неочаквано стана и тръгна заедно с Левек към къщата.

Мартеновица се дръпна изплашена. Мъжът й каза:

— Дай му малко хляб и чаша ябълково вино. От онзи ден не бил хапвал нищо.

И двамата мъже влязоха в къщата, следвани от жената и децата. Скитникът седна и започна да яде, свел глава под отправените към него погледи.

Майката беше застанала права и го оглеждаше; големите дъщери, Мартеновите, опрени на вратата, едната с последното дете на ръце, впиваха в него жадни погледи, а двете хлапенца, седнали в пепелта на огнището, оставиха черната тенджера, с която играеха, сякаш искаха и те да наблюдават чужденеца.

Левек взе стол, седна и го запита:

— Значи, отдалеч идвате, а?

— Ида от Сет.

— Тъй, пешком ли?…

— Да, пешком. Какво да правиш, като няма средства…

— Та накъде бяхте тръгнали?

— Насам.

— Познати ли имате тук?

— Може и да имам.

Замълчаха. Макар да беше гладен, гостът ядеше бавно и след всеки залък отпиваше по глътка вино. Лицето му беше като изхабено — покрито с бръчки и хлътнатини. Приличаше на човек, който много е страдал.

Изведнъж Левек попита:

— Как се казвате?

Човекът отвърна, без да вдигне нос:

— Казвам се Мартен.

Странна тръпка разтърси майката. Тя пристъпи, сякаш за да види по-отблизо скитника, и застана пред него с отпуснати ръце и отворена уста. Никой не продумваше. Накрая Левек рече:

— Тукашен ли сте?

Другият отговори:

— Тукашен съм.

И той вдигна Най-сетне глава — очите на жената и неговите се срещнаха и останаха впити, вплетени едни в други, сякаш двата погледа се бяха вкопчили.

И тя изведнъж каза с променен, нисък и треперещ глас:

— Ти ли си, мъжо?

Той изговори бавно:

— Да, аз съм.

Не се помръдна, продължи да дъвче хляба си.

Повече изненадан, отколкото развълнуван, Левек промълви:

— Ти ли си, Мартене?

Мартен каза само:

— Аз съм.

А вторият съпруг запита:

— Ами откъде идваш?

Първият заразправя:

— От африканския бряг. Налетяхме на плитчина. Трима се спасихме — Пикар, Ватинел и аз. После ни хванаха диваци и ни държаха дванайсет години. Пикар и Ватинел умряха. Мене, ме взе един англичанин, пътешественик, и ме заведе в Сет. Та дойдох…

Мартеновица плачеше, завряла лице в престилката си.

Левек рече:

— Ами сега какво ще правим?

Мартен запита:

— Ти ли си й мъжът?

— Аз!

Те се спогледаха и млъкнаха.

Тогава Мартен огледа децата, които го бяха наобиколили, и посочи с глава двете девойчета.

— Тия ли са моите?

Левек каза:

— Тия са.

Мартен не стана, не ги прегърна, само установи:

— Ей, че са големи!

Левек повтори:

— Какво ще правим?

Недоумяващ, Мартен също не знаеше. Най-сетне реши:

— Ще сторя, каквото кажеш. Не ща да ти навреждам. Пък от друга страна мъчно е с къщата. Аз имам две деца, ти — три. Всеки ще си вземе своите си. Ами майката — за тебе ли, за мене ли? Както искаш, тъй ще стане. Само че къщата трябва да бъде на мене, защото старият ми я е оставил, в нея съм се родил и има документи у нотариуса.

Мартеновица продължаваше да плаче, тихо хълцаше в синята си престилка. Двете големи момиченца се бяха приближили и гледаха тревожно баща си.

Той беше свършил с яденето. На свой ред каза:

— Какво ще правим?

На Левек му хрумна една мисъл:

— Трябва да идем при свещеника. Той ще реши.

Мартен стана и понеже пристъпи към жена си, тя се хвърли, хълцайки, на гърдите му:

— Мъжо, дойде си най-сетне! Мартене, мъжо, дойде си!

И внезапно, пронизана от нещо отдавнашно, дълбоко разтърсена от спомени, които я връщаха към двадесетте й години, към първите прегръдки, тя се вкопчи в него.

Смутен като нея, Мартен я целуваше по шапчицата. Като чуха, че майка им плаче, двете деца при огнището ревнаха едновременно, а най-малкото, в ръцете на втората Мартенова дъщеря, писна пронизително като фалшиво звучаща свирка.

Левек чакаше прав.

— Хайде — рече той, — трябва да я уредим тая работа.

Мартен пусна жена си и понеже се загледа в дъщерите си, майката каза:

— Че целунете баща си де.

Те се приближиха едновременно, със сухи очи, изненадани, малко плахи. И той ги целуна една след друга по бузите звучно, по селски. При приближаването на непознатия малкото се разпищя толкова пронизително, че едва не се засиня.

После двамата мъже излязоха заедно.

Когато минаха край „Търговското кафене“, Левек каза:

— Да бяхме пийнали нещо, а?

— Може — съгласи се Мартен.

Влязоха, седнаха в още празната кръчма и Левек извика:

— Ей, Шико, дай две ракии. Мартен се върна. Мартен, на жената, нали го знаеш? Мартен от „Двете сестри“, дето беше изчезнал.

И кръчмарят — с голям корем, червендалест, подпухнал от мазнини — с три чаши в едната ръка и шише в другата се приближи и запита спокойно:

— Я гледай, та ти си бил значи, Мартене?

Мартен отвърна:

— Аз съм.

Край
Читателите на „Връщането“ са прочели и: