Ги дьо Мопасан
Дядо Амабл (2)

II

Сватбата стана през средата на декември — скромна сватба, тъй като младоженците не бяха богати. Още в осем часа сутринта, облечен в нови дрехи, Сезер бе готов да отиде да вземе годеницата си и да я заведе в кметството, но тъй като бе подранил, той седна до масата в кухнята да чака роднините и приятелите си, които щяха да го придружат.

От осем дни насам валеше сняг и кафявата земя, оплодена от посетите през есента семена, беше станала синкавобяла и спеше под голямата си ледена покривка.

В покритите с бели калпаци хижи беше студено; топчестите ябълкови дървета в дворовете сякаш бяха потънали в цвят — както в хубавия месец, когато цъфтят.

Този ден големите облаци, които идат от север, сивите облаци, носещи пухкавия сняг, бяха изчезнали и синьото небе се разстилаше над бялата земя, върху която изгряващото слънце хвърляше сребристи отблясъци.

Сезер гледаше през прозореца, щастлив, без да мисли за каквото и да било.

Вратата се отвори. Влязоха две жени, две празнично пременени селянки — лелята и братовчедката на младоженеца; след това дойдоха трима мъже — негови братовчеди, и накрая една съседка. Те седнаха на столовете и останаха неподвижни и мълчаливи — жените на едната страна на кухнята, мъжете — на другата, обхванати внезапно от някаква свенливост, от тази неловкост и меланхолия, която обзема хората, когато се съберат за някакво тържество. След малко един от братовчедите попита:

— Дали не е вече време?

— Май че стана време отговори Сезер.

— Хайде да вървим тогава — рече някой друг.

Всички станаха. Тогава Сезер, обзет от внезапно безпокойство, се изкачи по стълбата в плевника, за да види дали се е приготвил баща му. Старецът, обикновено ранобуден, още не се беше появил тази сутрин. Синът му го намери да лежи на сламеника, увит в завивките си, с отворени очи и зъл израз на лицето.

Той извика до самото тъпанче на ухото му:

— Хайде, тате, ставай. Тръгваме на сватба.

Старецът промърмори плачливо:

— Не мога. Така ме е схванало от простуда, че не мога да мръдна.

Младежът се сещаше, че той хитрува и го гледаше поразен.

— Хайде, тате, напрегни се малко.

— Съвсем не мога.

— Чакай, ще ти помогна.

Той се наведе към стареца, дръпна завивката, хвана го под мишниците и го повдигна. Но дядо Амабл започна да стене:

— Ох, ох, ох! Боли! Ох, ох, ох! Не мога. Целият ми гръб е вдървен. Вятърът ще да ме е продухал през тоя проклет покрив.

Сезер разбра, че няма да успее да го вдигне, и вбесен за първи път в живота си срещу баща си, му изкрещя:

— Тогава няма да обядваш, защото ще ядем в хана на Полит. Това ще те научи да не се инатиш.

Той се спусна по стълбата — тръгна, следван от роднините и гостите си.

Мъжете бяха запретнали панталоните си, за да не се търкат в снега; жените вдигаха високо фустите си, показвайки мършавите си глезени, сивите си вълнени чорапи, костеливите си крака, тънки като дръжка на метла. Всички вървяха, като се клатеха един зад друг, без да говорят, съвсем бавно, за да не загубят пътя, изчезнал под равната снежна покривка, еднообразна и безкрайна.

Когато наближаваха някой чифлик, забелязваха по един-двама души, които ги чакаха, за да се присъединят към тях; шествието ставаше все по-дълго, лъкатушеше, следвайки невидимите очертания на пътя, приличаше на жива броеница с големи черни зърна, която се извиваше през бялото поле.

Пред вратата на годеницата цяла тълпа чакаше младоженеца; всички тъпчеха на едно място. Когато той се появи, те го приветствуваха шумно; след малко Селест излезе от стаята си, облечена в синя рокля, наметната с малко червено шалче, а главата й бе украсена с портокалови цветчета.

Всички питаха Сезер:

— Ами де е баща ти?

Той отговаряше смутено:

— Не може да се помръдне, нали се е схванал.

Селяните кимаха с глава с хитър и недоверчив израз на лицето.

Тръгнаха към кметството. Зад бъдещите съпрузи една селянка носеше детето на Селест, като че ли отиваха на кръщение. Селяните, хванати подръка, вървяха двама по двама през снега и се клатушкаха като тежки лодки в развълнувано море.

След като кметът извърши бракосъчетанието на годениците в малкото здание на кметството, свещеникът на свой ред ги венча в скромния божи дом. Той благослови техния брак, обеща им плодовитост и след това им държа проповед за брачните добродетели, за простите и здрави селски добродетели — труд, сговорчивост и вярност. През това време детето, на което беше станало студено, хленчеше зад гърба на булката.

Щом младоженците се появиха на вратата на черквата, откъм долчинката при гробището се чуха пушечни изстрели. Виждаха се само дулата на пушките, от които излизаха бързо облачета пушек; после се показа глава на човек, който гледаше към шествието. Беше Виктор Льокок; той чествуваше по този начин сватбата на милата си приятелка, радваше се на нейното щастие и с барутен гръм й изпращаше благопожеланията си. Беше събрал пет-шест души свои приятели, ратаи по чифлиците, за да дадат тези пушечни залпове. Хората одобриха тази проява на любезност от негова страна.

Гощавката стана в гостилницата на Полит Кашпрюн. В голямата зала, където се хранеха селяните в пазарни дни, беше сложена маса за двадесет души.

Огромният бут, който се въртеше на шиш, пържените пилета и патици, цвъртящите на буйния, ярък огън наденици изпълваха къщата с наситена, гъста миризма, с пушек от дървените въглища, по които течеше мазнина, със силната и тежка миризма на селски ястия.

Седнаха да обядват в дванадесет часа и веднага напълниха чиниите с чорба. Лицата се оживиха, устата се отваряха, за да пускат закачки, очите се смееха и присмиваха дяволито. Весело щяха да изкарат, дявол да го вземе!

Изведнъж се отвори вратата и дядо Амабл влезе. Лицето му беше гневно, погледът — зъл. Той се подпираше на бастуните си и пъшкаше на всяка крачка, за да покаже, че страда.

Всички млъкнаха, когато го видяха. Изведнъж дядо Маливоар, негов съсед, голям шегобиец, който познаваше всички хорски хитрини, започна да реве, като направи фуния с ръце пред устата си, както правеше Сезер, когато говореше на баща си:

— Хей, стари хитрецо, дълъг нос имаш, щом чак от къщи си подушил какво е сготвил Полит.

Бурен смях избликна от всички гърла. Насърчен от успеха си, Маливоар продължи:

— За твоите болежки най-добре помагат лапи от наденица. Те ще ти държат топло на корема, като ги полееш с една чашка петдесет градуса!…

Мъжете ревяха, удряха с юмрук по масата, обръщаха глава настрани и се смееха, като се навеждаха и се изправяха, сякаш помпеха вода. Жените кудкудякаха като кокошки, а слугините, които стояха прави до стените, се превиваха от смях. Само дядо Амабл не се смееше, мълчеше и чакаше да му направят място на масата.

Сложиха го по средата на масата, срещу снаха му, и той започна да яде веднага щом седна. В края на краищата синът му плащаше и бащата трябваше да получи своя дял. С всяка лъжица супа, която отиваше в стомаха му, с всеки залък хляб или месо, които дъвчеше с беззъбата си уста, с всяка чашка сидър или вино, което се изливаше в гърлото му, нему се струваше, че отново придобива нещо от своето имущество, че си връща малко от парите, които тези лами поглъщаха, че спасява частица от собствеността си. Той ядеше мълчаливо, с упорството, с което скъперникът събира стотинки, с мрачната настойчивост, която някога влагаше в своя непрекъснат земеделски труд.

Внезапно на края на масата забеляза детето на Селест, което една селянка държеше на коленете си, и вече не вдигна очи от него. Ядеше, с поглед, впит в детето, и следеше как то дъвчеше залците, които жената от време на време слагаше в устата му. Старецът страдаше много повече от няколкото залъка, които смучеше този червей, отколкото от всичко, което поглъщаха другите.

Угощението продължи до вечерта. След това всички се прибраха по домовете си.

Сезер повдигна дядо Амабл.

— Хайде, тате, трябва да си ходим — каза той и постави бастуните в ръцете му. Селест взе детето си на ръце и те бавно потеглиха в бледата, светла от снега нощ. Глухият старец, почти пиян, станал още по-зъл от винените пари, се инатеше и не искаше да върви. Той дори седна на няколко пъти в снега, надявайки се снаха му да се простуди, като го чака, пъшкаше, без да продума, и от време на време надаваше дълги, болезнени стенания.

Когато се прибраха в къщи, той веднага се качи в плевника, а Сезер започна да нарежда леглото на детето до дълбоката ниша, в която щеше да спи с жена си. Тъй като младоженците не заспаха веднага, те още дълго чуваха стареца, който се въртеше на сламеника си; на няколко пъти чуха да си говори нещо на висок глас — може би насън или пък защото, тормозен от някаква натрапчива мисъл, не можеше да задържи думите, които неволно се изплъзваха от устата му.

Когато слезе на другия ден по стълбата, той завари снаха си да шета.

— Хайде, тате, бързай, има хубава чорба — извика му тя.

След това постави на края на масата черното пръстено гърне, пълно с гореща течност, от която се вдигаше пара. Той седна, без да отговори, взе горещия съд и почна да си топли ръцете, както правеше винаги; тъй като беше много студено, дори го притисна до гърдите си, за да може малко от горещината на врящата супа да проникне в старото му вкочанено от много зими тяло.

След това взе бастуните си и до обед се разхожда из замръзналото поле; не искаше да остане в къщи; понеже беше видял детето на Селест, което още спеше, настанено в един стар сандък от сапун.

Той не се примири. Живееше в къщи както по-рано, но сякаш не беше вече там, не се интересуваше от нищо и гледаше на тези хора — на сина си, жената и детето — като на чужди, като на хора, които не познава, и никога не говореше с тях.

Зимата мина. Беше дълга и сурова. Ранната пролет събуди кълновете и селяните отново плъзнаха като работливи мравки из полето. Те работеха на вятър и дъжд от изгрев до залез-слънце по дългите кафяви бразди, които раждат хляба на хората.

Годината обещаваше да бъде плодородна за младите съпрузи. Посевите никнеха гъсти и буйни; не падна слана; цъфналите ябълки ронеха по тревата розов и бял сняг, който обещаваше през есента градушка от плодове.

Сезер ставаше рано и се прибираше късно, работеше неуморно, за да не плаща на ратай.

Понякога жена му му казваше:

— Ако караш все така, ще се поболееш.

Той отговаряше:

— Ами, ще се поболея! Да не ми е за пръв път!

Но една вечер се прибра така уморен, че си легна, без да вечеря. На другия ден стана както обикновено, но не можа да хапне нищо, макар че не беше ял предишната вечер; рано следобед се върна да си полегне. През нощта започна да кашля; с пламнало чело и сух език, той се въртеше в треска на сламеника си и гореше от страшна жажда.

Въпреки това призори отиде на нивата, но на другия ден трябваше да извикат лекар, който установи, че е тежко болен от възпаление на белите дробове.

Той вече не излезе от тъмната ниша, която му служеше за легло. Чуваха го да кашля, да се задъхва и да се мята в черната дупка. За да го видят, да му дадат лекарства, да му поставят вендузи, трябваше да сложат свещ до отвора и. Тогава под гъстата дантела от паяжини, която висеше и се люлееше, раздвижена от въздуха, се виждаше изпитото му лице, обрасло с брада. Върху сивите чаршафи ръцете на болния изглеждаха като ръце на мъртвец.

Селест се грижеше за него и шеташе, изпълнена с тревога. Тя му даваше лекарствата слагаше му лапи, ходеше по цял ден нагоре-надолу из къщи. В това време дядо Амабл седеше на отвора на плевника и наблюдаваше отдалеч тъмната дупка, в която агонизираше синът му. Не се приближаваше до него от омраза към жена му и стоеше настрана като обидено куче.

Минаха още шест дни. Една сутрин, когато Селест, която сега спеше на земята върху куп слама, отиде да види дали мъжът й не се чувствува по-добре, тя не чу бързото му дишане в дълбоката ниша и попита уплашена:

— Е, Сезер, как прекара нощта?

Той не отговори.

Тя посегна да го пипне и протегнатата й ръка докосна леденото му лице. Силен писък се изтръгна от гърдите й — проточеният писък на ужасена жена. Той беше мъртъв.

При този вик глухият старец се появи на стълбата и виждайки, че Селест се спусна навън за помощ, бързо слезе, пипна на свой ред лицето на сина си и като разбра какво се е случило, отиде да заключи вратата отвътре, за да попречи на жената да се върне; щом синът му не беше вече между живите, той нямаше да я остави да се настани пак в къщата му.

След това седна на един стол край мъртвеца.

Насъбраха се съседи. Те викаха и тропаха, но той не ги чуваше. Тогава един от тях счупи прозореца и скочи в стаята. Другите го последваха; отвориха отново вратата и Селест се върна, плачейки сърцераздирателно, с подпухнали страни и зачервени очи. Дядо Амабл разбра, че е победен, и без да продума, се прибра в плевника си.

На следния ден погребаха Сезер. След погребението свекърът, снахата и детето останаха сами в къщи.

Беше време за вечеря. Тя запали огъня, приготви чорбата и постави чиниите на масата, докато старецът, седнал на един стол, чакаше, без да си дава вид, че я гледа.

Когато яденето беше готово, тя извика в ухото му:

— Хайде, тате, да ядем.

Той стана, седна до масата, изсърба чорбата си, изяде хляба си, намазан с масло, изпи две чаши ябълково вино и излезе.

Беше топъл ден, един от тези благодатни дни, в които чувствуваше живота да кипи, да трепти и да цъфти навред по повърхността на земята.

Дядо Амабл тръгна по малка пътечка през нивите. Той гледаше младите жита и младия овес, мислейки за момчето си, за нещастното си момче, което сега лежеше под земята. Вървеше с уморената си крачка, като влачеше единия си крак и накуцваше. И понеже беше сам в широкото поле, всред избуялите посеви, сам под синьото небе, сам с чучулигите, които виждаше да се стрелкат над главата му, без да чува нежната им песен, той заплака.

После седна край една локва и остана там до вечерта, гледайки птичките, които идваха да пият вода. Когато се стъмни, той се прибра, вечеря, без да каже нито дума, и се качи в плевника.

Животът му продължаваше както преди. Нищо не се беше променило, само синът му Сезер спеше в гробищата.

Какво можеше да направи този старец? Не го биваше вече за работа, можеше още само да яде супите, които снаха му готвеше. И той ги сърбаше мълчаливо, сутрин и вечер, като следеше с гневен поглед малкия, който също ядеше там, на другия край на масата, точно срещу него. След това излизаше, бродеше из полето като скитник, криеше се зад хамбарите, за да поспи час-два, като че се страхуваше да не го видят, и се прибираше, щом се свечереше.

Големи грижи гнетяха Селест. Стопанството имаше нужда от мъж, който да работи земята и да наглежда всичко. Трябваше някой да бъде там постоянно, не човек, комуто ще плаща за труда, а истински земеделец, стопанин, който да разбира от работата и да се грижи за имота. Сама жена не можеше да се занимава с посевите, да следи цените на житото, да се разправя с покупка и продажба на добитък. Тогава в главата й се породиха прости и практични мисли, които тя прекарваше през ума си всяка нощ. Тя не можеше да се омъжи, преди да изтече една година, а трябваше веднага да се погрижи за имота, да запази интереси, които не търпяха отлагане.

Само един човек можеше да я извади от това тежко положение — Виктор Льокок, бащата на детето й. Той беше работлив, разбираше от селска работа и с малко пари би станал отличен стопанин. Тя знаеше това, защото го беше виждала как работи, когато беше още у родителите й.

И така, една сутрин, виждайки го да минава по пътя с една кола тор, тя излезе, за да го пресрещне. Когато я забеляза, той спря конете, а тя му заговори, като че ли се бяха виждали вчера:

— Добър ден, Виктор, как си?

— Карам — отвърна той, — а вие как сте?

— Ох, криво-ляво щеше да върви, да не бях сама в къщи… а то с имота имам много грижи.

Те дълго разговаряха, облегнати на колелото на натоварената кола. От време на време мъжът се замисляше и почесваше челото си под каскета, а тя, със заруменели бузи, говореше с жар, изтъкваше доводи, говореше за сметките и за плановете си за бъдещето. Накрая той измърмори:

— Е, може.

Тя протегна ръка като селянин, който приключва пазарлък, и попита:

— Думата дума?

Той стисна подадената му ръка.

— Думата дума.

— Значи в неделя.

— В неделя.

— Хайде, сбогом, Виктор.

— Сбогом, госпожа Улбрек.