Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le papa de Simon, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 10 гласа)
Сканиране и разпознаване
ckitnik (2010)
Корекция
hammster (16.09.2011)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Нормандска шега

Избрани разкази

 

Съставител: Борис Дечев

Редактор: Пенчо Симов

Оформление на корицата и титула: Лиляна Басарева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Елеонора Янкова, Лидия Ангелова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски № 18/1982 г.

Дадена за набор на 30 юни 1982 г.

Подписана за печат на 13. IX. 1982 г.

Излязла м. ноември 1982 г.

Формат 16/60/84.

Издателски коли 27,29. Печатни коли 29,25.

Условно-издателски коля 24,79

Цена 2,80 лева.

 

Издателство на Българския земеделски народен съюз

Печатница на Издателството на БЗНС

Поръчка № 222/1982 г.

 

Това издание е съставено по 8-томното издание на избраните съчинения на Мопасан от 1958–1959 г. на издателство „Народна култура“.

 

На корицата — репродукция от картината „Лодкар на Сена при Буживал“ (1881 г.) от Огюст Реноар


Изби дванадесет часът. Вратата на училището се отвори и децата се втурнаха, като се блъскаха, за да излязат по-скоро. Но вместо набързо да се пръснат и да се приберат, както всеки ден, да обядват, те се спряха на няколко крачки, събраха се на групи и взеха да си шушукат.

Работата беше там, че тая сутрин Симон, синът на Бланшот, беше дошъл за първи път на училище.

Всички бяха чували в семействата си да се говори за Бланшот; и макар че навън хората се отнасяха с нея добре, помежду си майките говореха за тая жена с малко презрително състрадание, което се беше предало и на децата, без те изобщо да знаят защо.

Колкото до Симон, те не го познаваха, защото той никога не излизаше и не тичаше с тях из селските улици или по брега на реката. Затова и не го обичаха; приели бяха с известна радост, примесена с доста голямо удивление, и си повтаряха един другиму думата, казана от едно 14–15 годишно момче, което така хитро намигваше, че, изглежда, знаеше нещо повече.

— Знаете ли… пък Симон… на… няма татко.

На прага на училището се появи и синът на Бланшот. Той беше около 7–8 годишен, бледичък, много чист, стеснителен, почти неловък на вид.

Тъкмо тръгваше към дома си, когато другарите му, които все така шушукаха и го гледаха с хитри и жестоки погледи на деца, замислили да изиграят някому зла шега, малко по малко го наобиколиха и образуваха затворен кръг около него. Изненадан и смутен, той стоеше неподвижен сред тях, не разбираше какво ще му сторят. Но момчето, което беше донесло новината, възгордяно от вече постигнатия успех, го запита:

— Ти как се казваш?

Той отговори:

— Симон.

— Симон чий? — поде другият.

Детето повтори смутено:

— Симон.

Момчето му кресна:

— Трябва да се казваш Симон еди-кой си… Това не е име — Симон…

А детето, готово да се разплаче, отговори за трети път:

— Казвам се Симон.

Момчетата започнаха да се смеят. Тържествуващ, големият хлапак се развика:

— Нали виждате — няма татко.

Настъпи дълбоко мълчание. Децата бяха смаяни от това необикновено, невъзможно, чудовищно нещо — момче да няма татко; те го загледаха като някакво странно явление, като неестествено същество и чувствуваха как в тях расте необяснимото досега презрение на майките им към Бланшот.

Симон се беше облегнал на едно дърво, за да не падне, и стоеше като смазан от непоправимо нещастие. Искаше да им обясни. Но не намираше какво да отговори, как да опровергае това ужасно нещо, че той няма баща. Най-сетне, пребледнял като смъртник, той им извика наслуки:

— А пък на, имам баща.

— Къде е? — попита голямото момче.

Симон мълчеше; не знаеше. Силно възбудени, децата се смееха; и тия селски синове, по-близки до животните, изпитваха жестокото желание, което тласка кокошките в кокошарника да пребият оная от тях, която е ранена. Симон внезапно съзря едно свое съседче, син на вдовица, което винаги ходеше само с майка си, като него.

— Че и ти — каза той — нямаш татко.

— Я, имам! — отвърна детето.

— Къде е? — запита в отговор Симон.

— Той е умрял — заяви детето с гордо превъзходство. — Той е в гробищата, моят татко.

Одобрителен шепот премина всред хлапетата, сякаш фактът, че имаше умрял баща в гробищата, издигна другаря им, за да срази другото дете, което въобще нямаше баща. И тия хлапаци, чиито бащи в по-голямата си част бяха зли, пияници, крадци и груби към жените си, се блъскаха и все повече се притискаха около него — сякаш те, законните, искаха да задушат с един удар тоя, който беше извън закона.

Изведнъж един от тях, който се намираше до Симон, му се изплези подигравателно и му изкрещя:

— Няма си татко! Няма си татко!

Симон го сграби с две ръце за косите и започна да блъска краката му с ритници, докато другият го хапеше жестоко по бузата. Стана ужасна блъсканица. Двамата врагове бяха разделени и Симон падна на земята; удряха го, дращеха го, биеха го всред кръга, образуван от хлапаците, които ръкопляскаха. Докато ставаше, като чистеше несъзнателно с ръка късичката си, цялата потънала в прах престилка, някой му викна:

— Върви да кажеш на татко си!

Тогава той почувствува как в сърцето му нещо рухна. Те бяха по-силни, бяха го надвили, а той не можеше да им отговори, защото чувствуваше, че е вярно — че той няма баща. От гордост Симон се опита в продължение на няколко мига да се бори със сълзите, които го задушаваха. Изхълца, после заплака без вик, като хлипаше и цял се тресеше.

Тогава сред враговете му избухна жестока радост и съвсем естествено, както диваците при ужасните си веселия, те се хванаха за ръце и започнаха да скачат в кръг около него, като повтаряха припева:

— Няма си татко! Няма си татко!

Но изведнъж Симон престана да хълца. Някакъв бяс го подлуди. Под краката му имаше камъни; той ги събра и с всички сили ги запрати срещу палачите си. Двама-трима бяха засегнати и избягаха с вик, а той изглеждаше толкова ужасен, че всред момчетата настъпи паника. Подли, както тълпата е подла пред отчаяната смелост, те се оттеглиха и побягнаха.

Когато остана само, момченцето без баща се затича към полето, защото през ума му мина някакъв спомен и го накара да вземе едно голямо решение. Искаше да се удави в реката.

Той наистина си припомни, че преди една седмица някакъв клетник, който просеше, за да живее, се беше хвърлил във водата, понеже вече нямаше никакви пари. Симон беше там, когато го вадеха, и бедният човечец, който обикновено му изглеждаше жалък, мръсен и грозен, тогава го бе поразил със спокойния си израз, с бледите си бузи, с дългата си мокра брада и с широко отворените си много спокойни очи. Хората наоколо бяха казали: „Мъртъв е.“ Някой бе прибавил: „Сега е щастлив.“ Симон също искаше да се удави, защото нямаше баща, както оня нещастник, който нямаше пари.

Той стигна съвсем близко до водата и загледа как тече. Няколко бързи риби играеха в светлата струя; от време на време те леко подскачаха и улавяха мухи, които се въртяха на повърхността. Това много го заинтересува и той престана да плаче, за да ги види. Но както при стихване на буря внезапно минава силен вятър и кара дърветата да скърцат, а после се загубва към хоризонта, така понякога с остра болка в ума му се връщаше все тая мисъл: „Ще се удавя, защото нямам татко.“

Беше много топло, много хубаво време. Мекото слънце топлеше тревата. Водата блестеше като огледало. И в известни мигове Симон се чувствуваше щастлив, отпуснат, както обикновено след плач, идваше му да заспи там на тревата, в тая топлина.

Една зелена жабка скочи в краката му. Опита се да я хване. Тя се изплъзна. Тръгна подир нея и на три пъти едно след друго я изпусна. Най-сетне я улови за крайчеца на задните крака и започна да се смее, като гледаше усилието на животинчето да се изплъзне. Тя свиваше дългите си крака, после с внезапен устрем изведнъж ги обтягаше прави, като две пръчици, и същевременно, ококорила кръглите си, обкръжени със злато очи, махаше във въздуха с предните си лапички, които се движеха като ръце. Това му напомни една играчка, направена от тесни дъсчици, сковани една върху друга в зигзаг, които с подобно движение ръководеха упражненията на войничетата, прикрепени към тях. Тогава той се замисли за дома си, после за майка си, обзе го голяма тъга и пак заплака. По тялото му пробягваха тръпки; той коленичи и каза молитвата си, както преди да заспи. Но не успя да я довърши, защото хълцанията ставаха толкова чести, толкова бурни, че цял го разтърсваха. Той вече не мислеше; вече не виждаше нищо наоколо си, погълнат от своя плач.

Изведнъж тежка ръка се опря на рамото му и някакъв дебел глас го запита:

— Какво толкова ти е домъчняло, приятелче?

Симон се обърна: един висок работник с брада и черни къдрави коси го гледаше добродушно. Той отговори през сълзи, които пълнеха очите и гърлото му:

— Биха ме… защото… съм нямал… татко, нямал съм… татко.

— Как — каза човекът, като се усмихваше, — че всеки си има татко.

Детето продължи с мъка, разтърсвано от скръбта си:

— Аз… аз… нямам.

Тогава работникът стана сериозен, той беше познал сина на Бланшот и макар отскоро да беше в селото, бе дочул за нейната история.

— Хайде — каза той, — успокой се момчето ми и ела с мене да отидем при мама. Ще ти намерим… татко.

Те тръгнаха; големият държеше малкия за ръка и се усмихваше, защото нямаше нищо против да види тая Бланшот, която била, както разправяха, една от най-хубавите моми в селото; пък и навярно си казваше някъде дълбоко в мисълта си, че младост, която е грешила, може пак да сгреши.

Стигнаха пред малка, бяла, много чиста къща.

— Тука е — каза детето и извика: — Мамо!

Една жена излезе и работникът изведнъж престана да се усмихва, защото веднага разбра, че човек вече не може да се шегува с тая висока, бледа мома, която бе застанала строга на прага, сякаш за да запрети на мъжа да влезе в къщата, където друг я бе измамил. С каскет в ръка, той промърмори смутено:

— Ето, госпожо, водя ви момченцето, беше се загубило при реката.

Но Симон се хвърли на врата на майка си, пак се разплака и каза:

— Не, мамо, аз исках да се удавя, защото другите ме биха… биха ме… защото нямам татко.

Палеща червенина покри страните на младата жена и потърсена до физическа болка, тя страстно целуна детето и по лицето й потекоха сълзи. Мъжът стоеше развълнуван и не знаеше как да си отиде. Но изведнъж Симон се затича към него и му каза:

— Искате ли да бъдете мой татко?

Настъпи голямо мълчание. Занемяла, мъчена от срам, Бланшот се облегна на стената и притисна с две ръце сърцето си. Като видя, че не му отговарят, детето поде:

— Ако не искате, аз пак ще отида да се удавя.

Работникът обърна работата на шега и отговори, като се смееше:

— Ама, разбира се, съгласен съм.

— А как се казваш? — запита тогава детето. — За да отговарям на онези, когато ме запитат за името ти.

— Филип — отвърна човекът.

Симон млъкна за миг, за да втълпи това име в главата си, после, напълно утешен, протегна ръце и каза:

— Добре тогава, Филип, ти си моят татко.

Работникът го повдигна от земята, неочаквано го разцелува по двете страни и после много бързо избяга с широки крачки.

Когато на другия ден детето влезе в училище, посрещна го зъл смях, а на излизане, щом момчетата понечиха пак да започнат, Симон им хвърли тия думи в лицето, сякаш мяташе камък:

— Филип се казва татко ми.

Весели крясъци се надигнаха от всички страни:

— Кой Филип?… Какъв Филип?… Какъв е тоя Филип?… Откъде го взе тоя Филип?

Симон не отговори и непоклатим във вярата си, ги предизвикваше с поглед, готов по-скоро да се остави да го мъчат, отколкото да побегне от тях. Учителят го освободи и той се върна в къщи при майка си.

В продължение на три месеца високият работник Филип минаваше често край къщата на Бланшот, а понякога, когато я видеше да шие, седнала до прозореца, се осмеляваше да й заговори. Винаги замислена, тя му отговаряше учтиво, но никога не се пошегува, не го пусна да влезе в дома й. Обаче малко самонадеян, както са всички мъже, той си представи, че когато разговаря с него, тя често е по-заруменена, отколкото обикновено.

Но пропаднала репутация толкова мъчно се поправя и винаги остава толкова уязвима, че въпреки гордата сдържаност на Бланшот, хората в селото започнаха да говорят.

Колкото до Симон, той много обичаше новия си татко и почти всяка вечер се разхождаше с него след свършването на работния ден. Ходеше редовно на училище и минаваше сред другарите си много достойно, без да им отговаря.

Един ден обаче момчето, което първо го бе нападнало, му каза:

— Ти излъга; нямаш баща, който да се казва Филип.

— Защо? — попита много развълнуван Симон.

Момчето потриваше ръце. То поде:

— Защото, ако имаше баща, той щеше да е мъж на майка ти.

Симон се смути пред правилността на това разсъждение. Но въпреки това отговори:

— Все пак той е моят татко.

— Може — каза момчето, като се хилеше злобно, — но не ти е съвсем баща.

Детето на Бланшот наведе глава и тръгна замислено към ковачницата на бай Лоазон, където работеше Филип.

Тая ковачница беше като заровена под дърветата. Тук беше много тъмно; едничка червената светлина на огромното огнище осветяваше с широки отблясъци петима ковачи с голи ръце, които удряха по наковалните си с ужасен трясък. Те стояха прави, червени като дяволи, впили поглед в нажеженото желязо, което изтезаваха; а тежката им мисъл се вдигаше и спускаше заедно с чуковете.

Симон влезе незабелязано, тихичко отиде и дръпна приятеля си за ръкава. Той се обърна. Внезапно работата се прекъсна и всички мъже загледаха много внимателно. Тогава всред тази необичайна тишина се издигна крехкият гласец на Симон:

— Виж какво, Филип, момчето на Мишод ми рече ей сега, че ти не си ми бил съвсем татко.

— Че защо? — попита работникът.

Детето отговори с цялата си наивност:

— Защото не си мъж на мама.

Никой не се засмя. Филип остана прав, облегнал чело на опакото на едрите си ръце, които държаха изправения върху наковалнята чук. Той мислеше. Неговите четирима другари го гледаха, а Симон чакаше тревожно, съвсем дребничък между тия великани. Изведнъж един от ковачите, отговаряйки на мисълта, която занимаваше всички, каза на Филип:

— Тя все пак е добра и честна девойка, тая Бланшот, работлива е и прибрана въпреки нещастието си, достойна жена ще бъде за свестен мъж.

— То си е така — рекоха останалите трима.

Работникът продължи:

— Какво е виновно момичето, че е сбъркало? Обещал й беше да се оженят. Колко ги има — същото са правили, а днес са на почит.

— То си е така — отвърнаха в глас тримата мъже.

Оня поде:

— А колко се е мъчила, горката, за да отгледа сама момчето си, колко сълзи е изплакала, откакто излиза само колкото да иде до църква, един бог знае!

— И това е вярно — казаха останалите.

Чуваше се само духалото, което разпалваше огъня в огнището. Изведнъж Филип се наведе към Симон:

— Иди кажи на майка си, че довечера ще дойда да си поговорим с нея.

После хвана детето за раменете и го избута навън.

Върна се на работното си място и с един размах петте чука се отпуснаха заедно върху наковалните. Така те коваха желязо до тъмно — силни, мощни, весели като доволни чукове. Но както в празничен ден голямата катедрална камбана звъни по-силно от другите камбани, така и чукът на Филип надвиваше над трясъка на другите, спускаше се миг след миг с оглушителен шум. А прав сред искрите, с пламнал поглед, той ковеше със страст.

Небето беше пълно със звезди, когато той похлопа на вратата на Бланшот. Беше в празнични дрехи, с чиста риза, избръснат. Младата жена се появи на прага и му каза скръбно:

— Не е добре, че идвате така, след залез-слънце, господин Филип.

Той понечи да отговори, заекна и остана смутен пред нея.

Тя продължи:

— А вие разбирате, нали, че хората вече не бива да говорят за мене.

Тогава той неочаквано каза:

— Какво от това, ако се съгласите да ми станете жена?

Никакъв глас не му отговори, но му се стори, че чу как в мрачината на стаята падна тяло. Той влезе бързо и Симон, който лежеше на леглото си, долови шум от целувка и няколко думи, които майка му произнесе много тихо. После изведнъж почувствува как приятелят му го вдига и като го държеше в опънатите си напред херкулесовски ръце, му извика:

— Ще им кажеш на другарите си, че татко ти е Филип Реми, ковачът, и че той ще дойде да издърпа ушите на всеки, който ти направи нещо.

На другия ден, когато училището беше пълно и часът щеше да почне, малкият Симон стана, блед и с треперещи устни: — Моят татко — каза с ясен глас той — е Филип Реми, ковачът, и той обеща да издърпа ушите на всеки, който ми направи нещо.

Тоя път вече никой не се изсмя, защото Филип Реми, ковачът, беше добре познат и с такъв татко всеки можеше да се гордее.

Край
Читателите на „Таткото на Симон“ са прочели и: